Решение № 1117 от 20.9.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 1099/2022 г.

и статията на Г. И., публикувана през 2017 г. в книжния печат и онлайн под заглавията „Изкуството да продадеш“ и „Изкуството да продадеш обещание“, чрез автоматизирана софтуерна система се установява степен на сходство от 42%. В резултат на проведения от вещото лице личен преглед на релевираните части от книгата „Застрахователен маркетинг“

със статията на ответника се потвърждава в последната са налице многократни случаи /петдесет и пет/ на дословно възпроизвеждане на словесни изрази от книгата на ищцата, както и няколкократно повече такива на перифразиране на значителни части от релевантните пасажи от книгата, като в повечето случаи се касае за няколко последователни изречения или за цели пасажи. При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

– чрез внасянето на стилистични и граматически промени, а на моменти дори и посредством дословно възпроизвеждане. Заложените в книгата на ищцата тези по съответната материя са възприети от ответницата без позоваване, като същите се защитават посредством същата аргументационна линия, използвана и от ищцата. При това положение трябва да се заключи, че в случая със създадената от ответницата и разпространена статия е осъществено използване на чуждо произведение за създаване на ново, производно от него произведение, посредством внасянето на стилистични и граматически изменения, т.е. установява се извършена преработка по смисъла на чл. 18, ал. 2, т. 8 ЗАПСП. Същевременно възпроизвеждането на статията на ответницата във в-к „Застраховател прес“, както и онлайн на уебстраницата zastrahovatel.com, същата е станала достояние на неограничен брои потребители, с което е изпълнено и изискването въведено с чл. 18, ал. 3 ЗАПСП. Предвид това, че преработката е извършена без да е налице съгласието на носителя на оригиналното произведение – книгата „Застрахователен маркетинг“ – и с публикуването й във в-к „Застраховател прес“ и онлайн същата е станала достояние на неограничен брой лица, това използване за настоящата инстанция следва да се определи, като реализиране на нарушение спрямо авторските права на ищцата върху процесното произведение. Съобразявайки фактическия състав на гражданско-правната защита уредена в чл. 95б, ал. 1, т. 1 ЗАПСП, която е замислена като средство за защита срещу нарушения, и с оглед всичко изложено съдът намира, че по делото се установява, че литературното произведение с научен характер намерило израз в книгата „Застрахователен маркетинг“ (2016), издадена от „Издателски комплекс – УНСС“ е станало обект на неразрешена преработка от страна на ответницата посредством използването – чрез внасянето на стилистични и граматически изменения, както и чрез дословно възпроизвеждане – на части от нея за създаване на ново, производно произведение, а именно на статия, публикувана под заглавието „Изкуството да продадеш“ в брой 10 (555), 31 май – 14 юни 2017 г., на вестник „Застраховател прес“ ISSN 1313-7166, както и онлайн на уеб-страницата www.zastraohovatel.com под заглавието „Изкуството да продадеш обещание“. Така установените обстоятелства водят до извод за използване на произведението по смисъла на чл. 18, ал. 2, т. 8 ЗАПСП. При тълкуване на чл. 35 ЗАПСП се налага изводът, че за да бъде правомерно използването на едно произведение, което е обект на авторското право, трябва да е налице предварително съгласие на автора за това, освен когато законът предвижда друго – друго е предвидено в чл. 24 и чл. 25 ЗАПСП, в които норми са регламентирани случаите, при които е допустимо използването на едно произведение без съгласие на автора. От това следва, че за да се квалифицира поведението на ответната страна – Г. С. И. по използване на процесното литературно произведение като нарушение на авторското право върху него, трябва да се установи, че то е осъществено без съгласието на неговия автор. Нормата на чл. 35 ЗАПСП, в която е предвидена необходимостта от даване на съгласие на автора, за да може всяко едно трето лице да използва неговото произведение е в Глава седма „Използване на произведенията”, Раздел I „Общи разпоредби” от ЗАПСП, в която част на закона са и разпоредбите, уреждащи сключването на договор за използване на авторското произведение, задължителните елементи на неговото съдържание, действието и срока му, както и възможността и начина, по който може да бъде развален /чл. 36 – чл. 39 ЗАПСП/. От систематичното място на чл. 35 ЗАПСП и при тълкуването на тази норма във връзка с останалите такива, които се намират в същия раздел и глава от закона, следва да се заключи, че съгласието на автора за използване на неговото произведение от ползвателя трябва да бъде дадено чрез сключване на договор за използване по смисъла на чл. 36 ЗАПСП. Съгласието за използване е възможно да бъде дадено и чрез сключване на издателски договор, на договор за публично представяне, на договор за използване по безжичен път по чл. 57 ЗАПСП, на договор за публично изпълнение по чл. 58 ЗАПСП, на договор за публикуване в периодично издание по чл. 59 ЗАПСП, но тогава се отстъпва само правото да се извършват отделни действия, които представляват използване на авторското произведение, а не всички възможни такива. Даването на съгласие не може да бъде направено по какъвто и да е друг начин, включително с едностранно изявление на автора, отправено до лицето, ползващо произведението, нито чрез конклудентни действия на автора. Доколкото обаче в чл. 36 ЗАПСП не е предвидена писмена форма за сключване на договора за използване, то трябва да се приеме, че той е неформална и консенсуална сделка и волеизявленията за постигането на съгласие по основните елементи от неговото съдържание могат да бъдат изразени и устно от насрещните страни по него /изключение от това правило в ЗАПСП е регламентирано единствено за издателския договор, за който в чл. 46 ЗАПСП е установена писмена форма, в която той трябва да бъде сключен, за да е действителен и да породи правни последици/. По делото от ответната страна не се твърди и не се представят доказателства, че от автора на описаното в исковата молба произведение, която е ищцата – И. М., е дадено съгласие за осъщественото от нея ползване на това произведение по предвидения в закона ред – чрез сключване на издателски договор или на договор за използване. Следователно действията на ответника по използването на произведението извършено чрез неговата преработка и създаване на статия, която впоследствие е разпространена сред неограничен кръг от правни субекти са извършени без съгласие на автора и следва да се квалифицират като нарушение на имущественото право по чл. 18 ЗАПСП, което е част от съдържанието на притежаваното от И. Макова авторско право върху него. Що се касае до позоваването на ответната страна, че тя не се явява пасивно легитимирана да носи отговорност за извършване на нарушението, което е описано в ИМ и впоследствие установено посредством пълно и главно доказване от ищеца в настоящото производство, настоящата инстанция намира, че посоченото правоизключващо възражение е неоснователно. Съгласно нормата на чл. 95г ЗАПСП юридическите лица и едноличните търговци носят гражданска отговорност за нарушаването на права по този закон, извършено виновно от лицата, които ги представляват, съответно от техни служители или от лица, наети от тях. Това правило е предвидено не за да изключи материалната отговорност на прекия нарушител на определено ползващо се със защита авторско право и да прехвърли същата ако нарушителя е служител или наето лице върху юридическото лице техен работодател/възложител, а напротив с него се преследва разширяване на кръга от лицата носещи наред с нарушителя гражданска отговорност за вредите от реализираното нарушение. Касае се до аналогичен режим на общата отговорност при причиняване на деликт, която е уредена в института на непозволеното увреждане по чл. 49 ЗЗД. Изцяло в субективната преценка на автора ползващ се от уредената специална защита по ЗАПСП е дали да ангажира отговорността на прекия нарушител на авторските права, или на неговия възложител/работодател, в случай че същия е действал като служител при извършване на нарушението, респективно и на двамата. В този контекст няма уредено в обективното ни авторско право основание за освобождаване на прекия причинител на нарушението, чиято отговорност да се носи вместо него от възложителя. По тази причина ответницата е материално легитимирана да отговаря за допуснатото от нея нарушение, което бе подробно очертано и прието за установено по-горе в настоящия акт. Предвид това разглежданият иск за установяване на нарушение на авторско право, като иск за установяване на факт с правно значение, предявен на основание чл. 95б, ал. 1, т. 1 ЗАПСП вр. чл. 124, ал. 4, предл. второ ГПК се явява основателен и като такъв същият следва да бъде уважен. По иска с правно основание чл. 95, ал. 1, във връзка с чл. 95а, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ЗАПСП Следващият от предявените за общо разглеждане в рамките на настоящото производство искове е такъв за присъждане на обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от ищцата вследствие нарушението на авторското й право върху процесното произведение на научната литература – книгата „Застрахователен маркетинг“, издадена през 2016 г. от „Издателски комплекс – УНСС“. Претенцията е за заплащане на обезщетение в размер на сумата от 10 000 лева и при направено изрично искане същият да бъде определена при условията на чл. 95а, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ЗАПСП. Защитата на авторското право, възприета в чл. 95 ЗАПСП, урежда т. нар. иск за обезщетение, чрез който носителят на защитено от ЗАПСП авторско или сродно право може да се защити срещу нарушение на правата му, ако от нарушението са произлезли вреди. Основателността на иска предполага нарушение на закриляни от специалния ЗАПСП права, каквото е налице във всички случаи, при които обектът на авторски и сродни права се използва без съгласието на техния притежател и без законът да допуска използването независимо от волята на последния. Предмет на иска по чл. 95, ал. 1 ЗАПСП е обезщетението, което нарушителят следва да заплати на носителя на правото, за да репарира негативните последици от нарушението. Съдържанието на обезщетението е определено в чл. 95, ал. 2 ЗАПСП, според който обезщетението включва всички вреди, пряка и непосредствена последица от нарушението. Видът на вредите имуществени или неимуществени, е от значение за размера на дължимото обезщетение с оглед нормата на чл. 95, ал. 4 във вр. с, ал. 3 ЗАПСП, че съдът определя справедлИ. обезщетение, което трябва да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото, като взема предвид всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и реализираните от нарушителя приходи. Предявени за обезщетяване в случая са единствено твърдени от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в негативни изживявания за нея, състоящи се в уронване на репутацията й, както и на професионалните й качества на пред нейните колеги и студенти, а също така преживян емоционален стрес. Най-напред трябва да се отбележи това, че събраните за целите на настоящия процес доказателства еднопосочно разкриват това, че ищцата – И. Н. М. е автор на научното литературно произведение публикувано в книгата „Застрахователен маркетинг“ (2016 г.), както и че авторското й право върху същото е нарушено от страна на ответницата – Г. С. И. – посредством преработка на части от книгата и използването й за създаване на ново, производно от нея произведение, а именно статията, публикувана под заглавието „Изкуството да продадеш“ в брой 10 (555), 31 май – 14 юни 2017 г., на вестник „Застраховател прес“ ISSN 1313-7166, както и онлайн на уеб- страницата www.zastraohovatel.com под заглавието „Изкуството да продадеш обещание“, без да е налице съгласие на носителя на авторското право. Допуснатото от страна на ответницата нарушение на авторското право на ищцата води до възникване в нейна тежест на задължение да я обезщети за причинените й вреди, като в случая, както беше посочено, предявени за обезщетяване са единствено неимуществените вреди. Държейки сметка за особеностите в обекта на правата на интелектуалната собственост, регламентирани в ЗАПСП, както и за спецификите в обстановката, при която в типичния случай се осъществяват нарушенията върху тях, препятстващи възможността на ищеца, в чиято тежест на общо основание е установяването на претърпените от нея вреди, да ангажира всички необходими и изчерпателни доказателства за размера на последните, в отклонение от общите правила на гражданската отговорност законодателят е предвидил особени правила за определяне размера на обезщетението в тези случаи, като с разпоредбата на чл. 95а ЗАПСП е уредил възможност, то да бъде определено по преценка на съда в размер от 500 до 100 000 лева и при условията на чл. 95, ал. 3 и 4 ЗАПСП, в случай, че по делото не са налице достатъчно данни за точния размер на претърпените от ищеца вреди, стига искът да е установен по своето основание. Настоящият съдебен състав счита, че процесният случай е именно такъв. От ищцата се твърди, че в резултат на допуснатото нарушение тя е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в негативни изживявания, състоящи се в уронване на репутацията и професионалните качества на ищцата пред нейните колеги и студенти, както и в преживян емоционален стрес. В случая по делото не са ангажирани доказателства, установяващи настъпването на конкретните вреди, но няма съмнение, че вреди от сочения вид са присъщ резултат от извършеното в конкретния случай нарушение на авторското право. При съобразяване на критериите, които заложени в чл. 95, ал. 3 и 4 ЗАПСП съдът определя следващото се на ищцата обезщетението в размер на сумата от 2 000, 00 лв., като намира, че този паричен еквивалент държи сметка за принципа на справедлИ.стта и в същото време е в състояние да изпълни предупредителната и възпираща функция, присъща за този вид обезщетение. Достигнатият от съда извод за дължимост на предявеното вземане за обезщетение до размера на сумата от 2 000, 00 лв. налага да бъде разгледано наведеното от ответника възражение за погасяване на същото по давност, като съображенията му се основават на твърдението, че от публикуването на процесната статия до предявяване на иска са изтекли повече от пет години. Съгласно чл. 110 ЗЗД всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, се погасяват с изтичането на пет години, като за вземанията от непозволено увреждане давността започва да тече от откриването на дееца – арг. от чл. 114 ЗЗД. В случая нарушителят е станал известен още с публикуването на статията в брой 10 (555), 31 май – 14 юни 2017 г., на вестник „Застраховател прес“ ISSN 1313-7166, предаден за разпространение на 30.05.2017 г., под заглавието „Изкуството да продадеш“, където за неин автор е посочена ответницата – Г. И., като впоследствие – на 12.07.2017 г. – статията е публикувана и онлайн на уебстраницата zastrahovatel.com, но вече под заглавието „Изкуството да продадеш обещание“, където за автор отново е посочена ответницата. Изтеглянето на началната дата на давността до откриването на дееца обаче, предполага, че към този момент фактическият състав, пораждащ на отговорността е приключил. В случаите, при които деецът е известен още преди нарушението да е било преустановено и да са настъпили подлежащите на обезщетяване вреди, т.е. преди вземането за обезщетение да е възникнало окончателно, давността започва да тече от деня, в който същото е станало изискуемо. Вземането за обезщетение е такова без срок по смисъла на чл. 69, ал. 1 ЗЗД, поради което същото става изискуемо още с възникването си. В случая нарушението на авторското право на ищцата се състои в самата преработка на създаденото от нея произведение на научната литература – книгата „Застрахователен маркетинг“

– като публикуването на същата във вестник „Застраховател прес“ и онлайн на уебстраницата www.zastraohovatel.com, не съставлява елемент от самото нарушение, а действие на лице, различно от нарушителя, с което се осигурява възможността произведението да бъде възприето от неограничен брой лица по смисъла на чл. 18, ал. 3 ЗАПСП. В същото време нарушението не приключва с факта на извършване на преработката и осигуряването на възможност за възприемането й от неограничен кръг лица, а продължава да се осъществява във времето докато тази възможност е налице. Едва с преустановяването на публичния достъп до произведението, т.е. с изтеглянето му, преустановено ще бъде и извършването на нарушението, като по отношение на обезщетението, дължимо за настъпилите до този момент вреди ще започне да тече погасителна давност. Доколкото в случая не се установява брой 10 (555), 31 май – 14 юни 2017 г. на вестник „Застраховател прес“ ISSN 1313-7166 да е бил изтеглен, като по делото са налице, че същият е достъпен най-малко в библиотеката на Университета за национално и световно стопанство, то статията на ответницата продължава да бъде достъпна до неограничен кръг от правни субекти. От последното може да се заключи, че нарушението на авторското право на ищцата все още не е преустановено, поради което и по отношение на обезщетението за настъпилите от него вреди давност изобщо не е започнала да тече, съответно не е изтекла. По изложените съображения предявеният иск с правно основание чл. 95, ал. 1, във връзка с чл. 95а, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ЗАПСП следва да бъде уважен частично, като ответницата – Г. С. И. бъде осъдена да заплати в полза на ищцата – И. Н. М. сумата в размер на 2 000, 00 лв., ведно със законната лихва дължима, считано от 17.06.2022 г. до окончателното й изплащане, представляваща дължимо парично обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от нарушение на авторското право на ищцата върху създадено от нея произведение на научната литература – книгата „Застрахователен маркетинг“, издадена през 2016 г. от „Издателски комплекс – УНСС“ – състоящо се в използване от ответната страна на части от посочената книга в съдържанието на статия с посочен автор – Г. И., публикувана под заглавието „Изкуството да продадеш“ в издание на в-к „Застраховател прес“ през 2017 г., както и онлайн на уеб-страницата www.zastraohovatel.com под заглавието „Изкуството да продадеш обещание“, които вреди се изразяват в негативни изживявания за ищцата състоящи се в уронване на репутацията и професионалните качества на ищцата пред нейните колеги и студенти, както и в преживян емоционален стрес, като за разликата над сумата от 2000 лв. до пълния предявен размер от 10 000, 00 лв. искът следва да бъде отхвърлен. Предвид уважаване на предявеният за разглеждане иск при квалификацията на чл. 95б, ал. 1, т. 1 ЗАПСП, респ. частичното уважаване на иска при квалификацията на чл. 95, ал. 1, във връзка с чл. 95а, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ЗАПСП, за основателно следва да се приеме и формулираното по реда на чл. 95б, ал. 1, т. 6 ЗАПСП искане, а именно да се постанови разгласяване за сметка на ответника на диспозитива на решението в два всекидневника и телевизионна организация с национално покритие. По отговорността за разноски: С оглед изхода на спора разноски се следват в полза на всяка от страните по делото. Ищцата доказва извършването на разноски, възлизащи в общ размер на сумата от 4 560 лв., от които 560 лв. – държавна такса, 2 800 лв. – депозит за вещо лице, и 1 200 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Тъй като в предметния обхват на спора по делото влиза разглеждането на три обективно кумулативно съединени иска /два неоценяеми и един оценяем/, то при съразмерното присъждане на разноските по чл. 78, ал. 1 ГПК трябва да се отчете, че два от исковете са приети за изцяло основателни, а един от тях /оценяемия/ е приет за частично основателен, съответно при формиране на размера на разноските подлежащи на репариране следва да се съобрази, че таксата заплатена за разглеждане на двата уважени изцяло иска е в размер на 160 лева, а тази за частично уважения иск за заплащане на обезщетение възлиза на сумата от 80 лева, или общо 240 лв. Останалите разноски за депозит за вещо лице и адвокатско възнаграждение трябва да се изчислят съразмерно на уважената част от всеки иск предявен и разгледан иск, като за уважените неоценяеми искове те възлизат в размер на сумата от 2 600 лв., а за частично уважения оценяем иск те възлизат на сумата от 280 лв. Общият размер на следващите се на присъждане разноски в полза на ищцата възлиза на сумата от 3 120, 00 лв. Ответникът доказва извършването на разноски единствено за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1 000 лв., като следвайки същия принцип приложен по отношение на ищеца, но отчитайки отхвърлената част от иска за заплащане на парично обезщетение, за което съразмерното адвокатско възнаграждение съдът определя на сумата от 272, 00 лв. Тази сума следва да бъде възложена на основание чл. 78, ал. 3 ГПК за плащане от ищцата в полза на ответника.