Решение № 5416 от 11.10.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 4295/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение №1942/09.02.2023г., постановено по гр.д. №7570/2022г. по описа на СРС, 36 състав, е отхвърлен предявеният от А. В. Д. против „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД осъдителен иск с правно основание чл.229 от КЗ (отм.) за осъждане на ответника да заплати в полза на ищеца сумата от 6455, 25 лева, представляваща изплатено в периода от 13.03.2017г. – 29.11.2021г. от ищеца на увреденото лице Д.З. обезщетение за неимуществени вреди, причинени от настъпило на 22.09.2006г. ПТП, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба – 15.02.2022г., до окончателното погасяване, като погасен по давност. Осъден е А. В. Д. да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД сторените по делото разноски, а именно 100 лева юрисконсултско възнаграждение. Подадена е въззивна жалба срещу решението от ищеца А. В. Д., чрез пълномощника адв. Г. Х., като се излагат оплаквания, че неправилно съдът е приел, че вземането на ищеца е погасено по давност. Поддържа, че неправилно съдът е квалифициран претенцията по чл.229 от КЗ (отм.), а не по чл.435 от ГПК и неправилно приел, че давността тече от датата на процесното ПТП (22.09.2006г.), а не от датите на извършените плащания (13.03.2017г. до 29.11.2021г.). навежда доводи, че към датата на ПТП деликвентът не е имал право на иск срещу своя застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“. Това право възникнало едва с факта на плащането и приложимата правна уредба била тази към датата на плащането. Счита, че приложима в случая е разпоредбата на чл.378, ал.5 от КЗ, поради което не била изтекла погасителната давност за вземането. С оглед изложеното моли съда да постанови решение, с което обжалваното решение да бъде отменено изцяло и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Постъпил е писмен отговор на жалбата по реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК от насрещната страна „ДЗИ – общо застраховане“ ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт В.Й., с който въззивната жалба се оспорва и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Счита, че приложими са разпоредбите на отменения Кодекс за застраховането, както и, че давността за вземането е изтекла. Поддържа също така, че ищецът не е установил размера на претенцията си, както и навежда доводи, че отговорността на застрахователя е ограничена до размера на изплатеното обезщетение на пострадалото лице, без в същото да са включени сумите за лихви, разноски и държавни такси. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 229 КЗ (отм.) във вр. с § 22 от ПЗР на КЗ. За да бъде уважен искът, в тежест на ищеца е да докаже наличието на валидно правоотношение, породено от сключен договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" с ответника, в срока на който е настъпило застрахователно събитие, заплащането на суми на увредено от деликт лице, както и че е уведомил ответника. Не е спорно между страните в настоящото производство, че между тях е възникнало валидно облигационно правоотношение, породено от сключен договор за застраховка "Гражданска отговорност", като в периода на действието му – 05.01.2006г. – 04.01.2007 г. е настъпило застрахователното събитие – ПТП на 22.09.2006г., че с влязло в сила решение №317/09.06.2011г., постановено по гр.д. №152/2011г. на Софийски окръжен съд ищецът е бил осъден на основание чл.45 от ЗЗД да заплати на пострадалото при ПТП лице сумата от 16 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 22.09.2006г. до окончателното плащане, както и, че срещу ищеца е било образувано изпълнително дело №38/2012г. по описа на СИС при РС – Оряхово. Спорно между страните във въззивното производство е от кой момент започва да тече погасителната давност за възстановяване на заплатеното от застрахования делинквент на пострадалото лице обезщетение за причинените му неимуществени вреди, какъв е размерът на платеното обезщетение, както и дали застрахователят отговаря за заплатените от деликвента мораторни лихви и разноски на пострадалото лице. Обемът на отговорността на застрахователя спрямо застрахования обхваща обезщетение за вредите от увреждането, лихвите за забава, присъдени в тежест на застрахования – чл. 223, ал. 2 КЗ (отм.), както и разноските по дела, водени срещу застрахования за установяване на гражданската му отговорност – чл. 223, ал. 4 КЗ (отм.). Отговорността за лихвите за забава е ограничена до лихвите, начислявани след съобщаването по смисъла на чл. 224, ал. 1 КЗ (отм.), т. е. след изпълнение на задължението на застрахования да уведоми застрахователя за обстоятелствата, които могат да доведат до възникване на гражданската му отговорност, за предявени искове срещу него или за плащанията, които е извършил. Отговорност за разноските по граждански дела, водени срещу застрахования, възниква, само ако застрахователят е привлечен в процеса. Съгласно разпоредбата на чл. 223, ал. 2 КЗ (отм.) платените лихви за забава се дължат от застрахователя от датата на съобщаването по чл. 224, ал. 1 КЗ (отм.) от застрахования на обстоятелствата, които биха могли да доведат до възникване на гражданска отговорност. В случая ответникът е участвал като трето лице – помагач в производството по гр.д. №189/2008г. по описа на РС – Ботевград и в.гр.д. №152/2011г. по описа на ОС – София, видно от представените решения. От изслушаното и прието в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че в периода от 13.03.2017г. до 29.11.2021г. по изпълнителното дело в полза на взискателя са постъпили и разпределени суми в размер на 6455, 25 лева. Поради изложеното въззивната инстанция приема, че предявеният иск с правно основание чл. 229 КЗ (отм.) във вр. с § 22 КЗ е основателен и доказан в пълния му предявен размер, съобразно допуснатото изменение на размера на предявения иск с определение от 01.02.2023г. Основният спорен между страните въпрос във въззивното производство е дали правото на принудително изпълнение на вземането е погасено по давност. Застрахователното правоотношение между страните е възникнало при действието на отменения Кодекс за застраховането от 2005г. Съгласно §31 от КЗ от 2016г. за давността, която е започнала да тече при действието на отменения Кодекс за застраховането, се прилагат чл. 378, ал. 1 – 6 и 8 и чл. 379. Разпоредбата на чл. 378, ал. 5 от КЗ предвижда регресните и суброгационни искове и исковете на причинителя на вредата по чл. 435 срещу застрахователя по застраховки "Гражданска отговорност" по т. 10 - 13, раздел II, буква "А" от приложение № 1 да се погасяват в срок 5 години, считано от датата на извършеното плащане от страна на застрахователя по имуществена застраховка или от страна на причинителя на вредата. Това означава, че правото на платилия застрахован спрямо застрахователя му по застраховка "Гражданска отговорност" се погасява с общата 5-годишна давност. Същата тече от датата на извършеното плащане, когато възниква регресното право, а не от датата на настъпване на застрахователното събитие, както твърди ответникът по иска. Ето защо, при извършени в полза на увреденото лице плащания в периода от 13.03.2017г. – 29.11.2021г., към датата на предявяването на исковата молба – 15.02.2022г., приложимата петгодишна погасителна давност не е изтекла. Като е достигнал до различен извод, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено изцяло и да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен в пълния му предявен размер. По разноските: При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, на въззивника – ищец в производството следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, както следва: 1671, 35 лева за първоинстанционното производство и 1275, 67 лева за въззивното производство. По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав