Решение № 36 от 26.2.2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 580/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 1086/ 15.08.2024 г. по гр. д. № 174/ 2023 г. на Окръжен съд – П. е уважен предявения от „М. и.“ – р. и., рег. по ф. д. № ••••/ 2003 г. на СГС против „М. д. н. м. с. х. и. Р•“ и Б. Г. Ч. иск с правно основание чл. 124 ГПК по отношение на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор •••••.•••.••••.•.• по КККР на гр. П.., одобрени със Заповед ••-••-••/•••••••• г. на Изпълнителния директор на АГ••, с адрес на имота: гр. П., район „Ц.“, бул. „Ш. с.“ № •••, ет. •, ап. ••, който самостоятелен обект се намира на етаж втори в сграда с идентификатор № •••••.•••.••••.•, с предназначение на сградата - жилищна сграда-многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор № •••••.•••.••••, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта- едно, с площ от 110 кв. м, ведно с прилежащите части: изба № 2 с площ от 12 кв.м и таван № 1 с площ от 10 кв.м, както и 3, 46 % идеални части от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти в сградата, на основание правоприемство от Т. м. в. о. - П., която е придобила имота по силата на нотариален акт за собственост на жилище, построено върху държавна земя от ЖСК „П.“- гр. П. с № •••/•••••••• г., том ••, дело № ••••/•••• г. на нотариус при Районен съд- П., като на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен Констативен нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот от 17.06.2022 г. с № ••, т. •, рег. № ••••, д. № •••/•••• г. по описа на нотариус Т. К., поправен с нотариален акт за поправка на нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот № •••, т. •, рег. № ••••, д. № ••• от •••••••• г. Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът Б. Г. Ч., който го обжалва с оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност. Оспорва извода на окръжния съд, че ищецът е правоприемник на съществували правосубектни поделения на М. и.. Решаващият съд неправилно е оценил отказът на ищеца от предявения иск по т. д. № 1802/ 2016 г. на СГС, с което е решен със сила на пресъдено нещо въпросът за правоприемството на М. и. по отношение на съществувалите местни поделения. Поддържа, че „М. д. н. м. с. х. и. Р•“ е универсален правоприемник на м. в. о. в гр. П.. Предвид изложеното иска да се отмени обжалваното решение, вместо което се постанови ново, с което да се отхвърли предявения установителен иск за собственост. Въззивна жалба против решението е подадена и от „М. д. н. м. с. х. и. Р•“, което го обжалва като недопустимо и незаконосъобразно с подробно развити доводи, които съдът ще обсъди в съобразителната част на настоящето решение.. Въззиваемата страна „М. и.“ чрез пълномощника си оспорва жалбите. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, констатира следното от фактическа и правна страна: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и против акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което е допустима. Производството по делото е образувано по предявени от „М. и.“ против „М. д. н. м. с. х. и. Р•“ и Б. Г. Ч. обективно и субективно съединени искове по чл. 124, ал. 1 ГПК отношение на следния недвижим имот: СОС с идентификатор •••••.•••.••••.•.• по КККР на гр. П.., одобрени със Заповед ••-••-••/•••••••• г. на Изпълнителния директор на АГ••, с адрес на имота: гр. П., район „Ц.“, бул. „Ш. с.“ № •••, ет. •, ап. ••, намиращ се намира на етаж втори в сграда с идентификатор № •••••.•••.••••.•, с предназначение на сградата - жилищна сграда-многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор № •••••.•••.••••, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта - едно, с площ от 110 кв. м, ведно с прилежащите части: изба № 2 с площ от 12 кв.м и таван № 1 с площ от 10 кв.м, както и 3, 46 % ид. ч. от общите части на сградата, собствеността върху който претендира на две основания – въз основа на правоприемство от Т. м. в. о. – П., а при условията на евентуалност и по давност. От своя страна ответникът „М. д. н. м. с. х. и. Р•“ – П. се легитимира като собственик на имота въз основа на констативен нотариален акт за собственост въз основа на писмени документи (НА № ••, т. •, рег. № ••••, д. № •••/•••• г. на нотариус Т. К.), който с НА № •••. т. •, рег. № ••••, № •••/•••• г. е продал на втория ответник Б. Г. Ч.. При така заявеното фактическо основание уважаването на предявения иск е обусловено от установяване на следните обстоятелства: наличието на правоприемство между „М. и.“ и Т. м. в. о. – П. и притежанието от последната на процесния недвижим имот. Спорът между страните е концентриран относно първата предпоставка за уважаване на иска – наличието на универсално правоприемство, доколкото няма спор, че с НА № •••, т. ••, д. № ••••/•••• г. Т. м. в. о. – П. е призната за собственик на процесния имот. Универсалното правоприемство се характеризира с преминаване на правата и задълженията на един правен субект върху друг поради прекратяването му вследствие на смърт, вливане или сливане. В случая предявеният иск се основава на настъпилото универсално правоприемство между М. и. и неговото правосубектно местно поделение Т. м. в. о. – П., с прекратяването на което в патримониума на изповеданието е преминало и правото на собственост върху процесния имот. М. и. е традиционната и най – стара р. и. на мюсюлманите в Б., чийто правен статут първоначално е уреден от Временните правила за духовно управление на мюсюлманите, утвърден с Указ под № 63 от 15.09.1895 г., а впоследствие от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство Б., обн. ДВ бр. 65/ 26.06.1919 г. и Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Б., одобрен на 23.11.1945 г. от министъра на външните работи и на изповеданията, които предвиждат съществуването на местни поделения на изповеданието със статут на юридическо лице (чл. 14 и чл. 22, ал. 3 от Временните правила, § 8 от устава от 1919 г. и § 8 от устава от 1945 г.). С влизане в сила на Закона за изповеданията (обн. ДВ, бр. 48 от 01.03.1949 г., отм. бр. 120 от 29.12.2002 г.) съществуващите изповедания и техните поделения са загубили автоматично правосубектност, като в чл. 6, ал. 1 ЗИ е посочено, че от момента на утвърждаване устава на изповеданието от Министерския съвет или упълномощен от него подпредседател на Министерския съвет, същото се счита за признато и добива качество на юридическа личност, като от този момент качество на юридическа личност добиват и местните поделения на изповеданието. Наред с това в чл. 16 от закона е предвидено задължение за регистрация на централните ръководни органи на изповеданията при Дирекцията на изповеданията при Министерския съвет, а ръководните органи на местните поделения - при местните народни съвети. Според представения по делото Устав за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Н. Р. Б. от 1951 г. (§ 4) във всяко населено място, където живеят поне 40 турски мюсюлмански семейства, може да се образува турска мюсюлманска изповедна община, която има качеството на юридическа личност (§ 5). Според § 7 турските мюсюлмански изповедни общини се управляват от настоятелства, състоящи се от 5 члена. В тази връзка от представеното по делото Съдебно удостоверение изх. № ••••/•••••••• г. на ОС – П. (т. 2, л. 555) е видно, че в регистъра на местните поделения на В.та по чл. 16 от Закона за изповеданията (отм.) на община П. е налице вписване от 18.11.1999 г. на М. н. с адрес гр. П., бул. „Ш. с.“ № •••. Прави впечатление, че е налице разлика в наименованията на местното поделение, което е признато за собственик на процесния имот (Т. м. в. о.) и вписаното в общинския регистър на В.та местно поделение (М. н.), но същото следва да се обясни с промяната на наименованието на местните поделения на „М. и.“ в приетите след 1945 г. устави - според §7 от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Б. от 1945 г. образуваните местни поделения са именувани мюсюлманска вероизповедна община, докато в последващите устави (чл. 27 от Устава на М. и. в Н. Р. Б. от 1975 г., чл. 27 от устава от 1986 г., чл. 5 от устава от 1992 г. и следващите) посоченото наименование е заменено с „М. н.“. Т. е. независимо от различното наименование, се касае за едно и също правосубектно местно поделение на М. и.. Към настоящия момент е в сила Закона за В.та (ДВ бр. 120/ 2002 г.), който регламентира две категории религиозни институции – заварени и нововъзникнали, респективно две категории местни поделения на религиозните институции. Нормата на чл. 19, ал. 1 от закона постановява, че вероизповеданията могат да имат местни поделения съгласно уставите си, които подлежат на вписване в регистър от кметовете на общините според населеното място, където е седалището им, а според чл. 20 по решение на централното ръководство и според устава на съответното вероизповедание местните поделения могат да се регистрират като юридически лица в окръжния съд по седалището им. Според текста на § 2, ал. 4 от ПЗР на закона заварените местни поделения на В.та, които са юридически лица, се вписват служебно от съответния окръжен съд по седалището им по заявление на централното ръководство на вероизповеданието. По делото не е спорно, че с Решение № •••/•••••••• г. по ф. д. № •••/•••• г. на ОС – П. в регистъра на местните поделения към съда е вписано местно поделение на „М. и.“, а именно „М. н. – М. и. – гр. П.“ (т. 2, л. 633), което впоследствие с Решение № •••/•••••••• г. по фирменото дело е заличено. Към 2010 г. организацията и дейността на М. и. се урежда от приетия на 07.08.1996 г. и одобрен със Заповед № •-••/•••••••• г. на заместник министър председателя устав на вероизповеданието, доколкото по отношение на следващите устави – от 23.10.1997 г., 28.10.2000 г., 20.03.2005 г. и 19.04.2008 г. е прието по съдилищата (гр. д. № 1263/ 2003 г. на СГС, гр. д. № 1262/ 2003 г. на СГС, гр. д. № 396/ 2007 г. на САС, гр. д. № 1295/ 2009 г. на САС), че решенията за приемането им са нищожни. Нито в Закона за В.та, нито в действащия към 21.07.2010 г. устав от 1996 г. се съдържа регламентация на отношенията във връзка с имуществото на заличеното местно поделение на М. и.. При това положение по аналогия следва да се приложат правни норми, уреждащи сходни хипотези, а именно разпоредбата на чл. 271 ТЗ, според която имуществото, което остава след удовлетворяване на кредиторите, се разпределя между съдружниците, съответно между акционерите, както и нормата на чл. 15, ал. 1, изр. 1 ЗЮЛНЦ, която постановява, че разпределянето на останалото след удовлетворяването на кредиторите имущество се решава съгласно устава, учредителния акт или от върховния орган на юридическото лице с нестопанска цел, доколкото в този закон не е предвидено друго. В контекста на изложеното следва да се приеме, че след заличаване на местното поделение неговото имущество, включително и правото на собственост върху процесния имот, е преминало върху неговия принципал – М. и., клаузи, в който смисъл се съдържат в предходните устави на изповеданието - § 9 от одобрения на 23.11.1945 г. от министъра на външните работи и на изповеданията Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Б., § 6 от устава от 1951 г., чл. 34 от устава от 1986 г., чл. 8 от устава от 1992 г., което разрешение, обаче, не е възпроизведено в устава от 1996 г. От друга страна от представената по делото Справка от 26.09.2023 г. на СГС (т. 4, л. 1286) е видно, че „М. с. х. и. Р•” не е заварено изповедание по §2, ал. 3 ЗВ, каквото качество притежава ищецът М. и.. Видно от Писмо № 02.18 – 511/ 30.11.2023 г. (т. 4, л. 1295), Дирекция „В.” на МС не е водила в регистъра си изповедание „М. с. х. и. Р•”, тъй като към датата на влизане в сила на новия Закон за В.та такава религиозната институция не е била регистрирана. „М. с. х. и. Р•” като р. и. е вписано в регистъра за В.та при СГС с Решение № •/•••••••• г. по ф. д. № •••••/•••• г. на СГС, а с Решение № 133/ 19.03.2010 г. по ф.д. № 31/ 2010 г. на ОС - П. е вписано по реда на чл. 20 ЗВ в регистъра на местните поделения на В.та местното поделение на религиозната институция - „М. д. н. м. с. х. и. Р•“ – гр. П.. От изложеното се налага извод, че „М. с. х. и. Р•“ е новорегистрирана р. и. и в този смисъл няма качеството на правоприемник спрямо Т. м. в. о. – П.. Предвид гореизложеното легитимиращият ефект на констативния нотариален акт на първия ответник „М. д. н. м. с. х. и. Р•“, с който е признат за собственик на процесния имот на основание чл. 587, ал. 1 и 3 ГПК, следва да се приеме за надлежно оборен, което обосновава извод за основателност на предявения иск и по отношение на двамата ответници с оглед правилото, че никой не може да прехвърля повече права отколкото притежава. Релевираното във въззивната жалба на ответниците оплакване, че ищецът не е доказал по реда на § 4, ал. 2 от ПЗР на ЗВ правоприемство по отношение на Т. м. в. о. – П., е неоснователно. Предвиденият в § 4 от ПЗР на ЗВ ред за установяване на правоприемството на заварените В. се отнася само за съществувалите до 1949 г. религиозни, религиозно-просветни и социално- благотворителни юридически лица. Посочената процедура е неприложима по отношение на местни поделения на заварените В., които са запазили правосубектността си и при действието на Закона за изповеданията (обн. ДВ, бр. 48 от 01.03.1949 г., отм. бр. 120 от 29.12.2002 г.), както е в настоящия случай, тъй като в тази хипотеза връзката на завареното вероизповедание със съответното местно поделение е запазена с факта на регистрация на местните поделения в местните народни съвети, докато по отношение на съществувалите до 1949 г. местни организационни единици тя е прекъсната. В този контекст е без никакво правно значение обстоятелството, че производството по гр. д. № 1806/ 2010 г. на СГС, образувано по предявен от „М. и.“ против „М. с. х. и. Р•“ иск с правно основание § 4, ал. 2 ПЗР на ЗВ, е прекратено на основание чл. 233 ГПК – поради отказ от иска, тъй като, както се отбеляза, процедурата по § 4 е неотносима към разглеждания случай. Неоснователно, на следващо място, се явява и оплакването за недопустимост на обжалваното решение поради разглеждането му на непредявено основание. Видно от исковата молба, ищецът твърди, че М. и. е правоприемник на Т. м. в. о. - гр. П. като местно поделение, което към датата на влизане в сила на действащия Закон за В.та на 01.01.2003 г. е вписано в общинския регистър на гр. П., но не е изпълнена процедурата по §2, ал. 4 от ПЗР на ЗВ за вписването му като заварено поделение със статут на юридическо лице. Т. е. заявеното твърдение на ищеца е, че е правоприемник на собственика на процесния имот. За да уважи предявения иск, окръжният съд след анализ на събраните по делото доказателства и относимата правна уредба, е достигнал до извод, че ищецът е универсален правоприемник на съществувалите правосубектни местни поделения на М. и. до служебната му пререгистрация на основание § 2 от ПЗР на ЗВ. От изложеното следва, че обжалваното решение не страда от посоченият порок, обуславящ неговата недопустимост, тъй като окръжният съд е разгледал предявения иск въз основа на заявените в исковата молба фактически обстоятелства, от които извежда спорното право. Поради изложеното, като е уважил предявеният иск, окръжният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да се потвърди. Предвид неоснователността на въззивната жалба жалбоподателите „М. д. н. м. с. х. и. Р•“ – гр. П. и Б. Г. Ч. следва да заплатят на въззиваемия „М. и.“ направените във въззивната инстанция разноски, като в тази връзка следва да се разгледа направеното възражение за прекомерност на уговореното и изплатено от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение от 10 000 лв. Съдът намира същото за основателно, тъй като с оглед еднотипния характер на подадените отговори на въззивните жалби, разглеждането на спора само в едно съдебно заседание и липсата на нови доказателства, които да бъдат предмет на обсъждане, уговореното и заплатено от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение в размер на 10 000 лв. не е адекватно на фактическата и правна сложност на пренесения във въззивното производство спор и на положения от пълномощника труда, поради което следва да се намали на 3000 лв., който следва да се заплати по равно от жалбоподателите. Мотивиран от горното, съдът