Решение № 4260 от 12.7.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3894/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Срещу решение № 20020629 от 22.01.2021 г. по гр.д.№ 12683 по описа за 2014 г. на СРС, Първо ГО, 50-ти състав са постъпили:

1. въззивна жалба от В. П. П., ответник пред СРС;

1. въззивна жалба от С. И. М., ответник пред СРС;

1. въззивна жалба от В. Г. Д., ответник пред СРС;

1. въззивна жалба от Т. И. Т., ответник пред СРС.

Във въззивната жалба, подадена от В. П. П. се излагат се доводи за липса на валидност, недопустимост, необоснованост и неправилност на така постановеното решение, в частта, в която претенцията на ищеца срещу ответника/въззивник е уважена като на основание чл.109 ЗС е осъден да преустанови паркирането на автомобил /без индивидуализация/ върху площта от вътрешния двор на жилищната сграда, находяща се в гр.София, ул.“•••••••, необходима за ползване по предназначение на гараж № 2 и гараж № 3, както и в частта за разноските. Твърди, че СРС бил дал многократно възможност да бъдат отстранени недостатъците на исковата молба, което нарушило правото му на защита. Счита, че не било посочено кога, как и колко продължително въззивникът бил пречел на ищеца да ползва гаражите си. Сочи, че исковата молба като факти била една и съща за всички ответници; не били посочени конкретните действия, които всеки от ответниците бил извършил и как са пречели на ищеца да ползва гаражите си, кои са техните автомобили. По делото не било доказано ответникът да е имал автомобил. Всъщност с диспозитИ. на решението се забранявало на ответника да паркира автомобил в двора, от който притежава съответната идеална част. По този начин бил забранил на съсобственик да ползва общата вещ. Това представлявало нарушение на чл.31 ЗС. По отношение на паркирането намирало приложение правилото на чл.43, ал.1 ЗУТ. Решението било неясно и неизпълнимо до степен нищожност. Освен това претенцията на ищеца спрямо ответника била недоказана, а СРС се бил позовал на свидетелски показания, които били пристрастни; липсвали преки доказателства за установяване на създаваните от ответника значителни пречки и неудобства, както бил приел СРС. Сочи, че единия свидетел бил ползвател на единия гараж, а другият се ползвал от дъщеря му, която също била разпитана като свидетел, а освен това била пълномощник на ищеца. Това представлявало и нарушение на чл.166, ал.3 ГПК. затова показанията й следвало да бъдат изключени от делото. Освен това в по-голямата част от процесния период ответника не живеел в България и затова правото на ищеца не било нарушено; липсвал и правен интерес от предявяване на иска срещу него. Сочи, че от показанията на свидетелите Т. и Б. по безспорен начин се установило, че ответника и другите, никога не били паркирали пред гаражите на ищеца. Освен това СРС бил интерпретирал превратно заключението на вещото лице според, която свободната дворна площ била „суперфициарна“. По делото били представени нот.актове, но съдът не ги бил обсъдил. От тях се установявало, че ответниците, вкл. В. П. били собственици на идеални части от дворното място. Според вещото лице в дворното място можели да се паркират 6 бр. автомобили, без това да пречи на ползването на гаражите на ищеца. В случая СРС бил осъдил петима ответници, които паркирали автомобилите си в двора. Същевременно СРС бил приел, че „ищецът не установи, че останалите ответници, освен горепосочените, са паркирали превозни средства“. От страна на ищеца не били представени доказателства, че дворът не е предвиден за обособяване на паркоместа или е предназначен конкретно за някаква опредЕ. цел, забраняваща паркирането на автомобили от собствениците. Мотивите на СРС във връзка с ползването/неползването били нелогични. Счита, че преченето само по себе си не представлява основание за уважаване на иска; необходимо било реално лишаване на собственика от възможността да ползва имота си. В случая ищецът не ползвал гаражите си поради физическото му отсъствие и затова нямало как да му се пречи. По делото били събрани доказателства, че ищеца работи в чужбина и не живее в страна, като отсъствията му били продължителни. От показанията на свидетелката К. Н.а не се извличал и един конкретен случай с негово участие, който да подкрепя твърденията в исковата молба. По никакъв начин не било доказано, прието от съда „системно и трайно, продължаващо във времето“ извършване на действия, които да пречат на ищеца. Счита, че изложеното от свидетелката Н.а, че й било трудно да маневрира поради парирани в двора автомобили, липсата на голяма дворна площ и наличието на други автомобила в двора, освен тези на ищеца, както и личните умения на свидетелката като водач на МПС не интерпретирали неправомерно поведение на осъдените ответници. Не било доказано и, че ответниците били създали преки по-големи от необходимото. СРС не бил посочил действията, създаващи пречки на ищеца, тъй като паркирането на автомобили в общия двор не било неправомерно действие. По делото не бил доказан нито един случай при който ищецът да не е могъл да паркира автомобила си в гаража по причина на осъдените ответници.

Иска се от настоящата инстанция да отмени в обжалваната му от въззивника, част на първоинстанционното решение и да постанови друго по съществото на спора и да отхвърли иска спрямо него. Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС - И. Н. Н., в който отговор се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение в частта, в която е уважена претенцията му срещу В. П.. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения; обжалваното решение било валидно и допустимо, а по същество-правилно. Исковата молба била редовна, а съдържанието й съобразено със съдебната практика на ВКС. Претенцията му била доказана; диспозитИ. бил детайлизиран като било посочено, че ответника следва да преустанови паркирането на автомобил върху площта от вътрешния двор на процесната жилищна сграда, необходима за ползване по предназначение на гаражи № № 2 и 3. Сочи, че по делото не било въпрос на обсъждане правото на съсобствениците да ползват мястото. В случая се касаело до иск по чл.109 ЗС, касаещ защитата от неправомерни действия на трети лица, с които се създават пречки за осъществяване на правомощията на собственика необезпокоявано и в пълен обем според предназначението на вещта. Счита, че СРС е анализирал в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства и бил достигнал до правилни правни изводи. Невярно било твърдението на въззивника, че показанията на свидетелката Н.а са противоречиви; същите били ясни, точни и непротиворечиви. Сочи, че според практиката на ВКС, лице, което е било пълномощник на страна може да бъде разпитан като свидетел като се аргументира от чл.166, ал.1, т.1 ГПК. Счита, че показанията на свидетелите Т. и Б. не доказват сочените от въззивника, обстоятелства в негова полза. Освен това свидетелите били имали кратки наблюдения в рамките на процесния период. Твърдяната безпристрастност била спорна. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За първоинстанционното решение въззивникът е уведомен на 27.

01.2021 година.

Въззивната жалба е подадена на 09.02.2021 г., следователно възивната жалба е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Тъй като въззивникът е ответник в производството пред СРС и предявеният срещу него иск по чл.109 ЗС е уважен, то е налице правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба се явява допустима.

Във въззивната жалба, подадена от С. И. Мер- джанова, ответник пред СРС се излагат доводи за необоснованост и неправилност на така постановеното от СРС, решение в частта, в която претенцията на ищеца срещу въззивницата е била приета за основателна. Сочи, че СРС бил основал решението си само на показанията на свидетелката, която била дъщеря на ищеца. Показанията и бил неясни и противоречиви и несъвпадали с показанията на останалите свидетели, разпитани по делото. Сочи, че не били ангажирани доказателства какъв автомобил кара въззивницата. Следвало да бъдат кредитирани показанията на свидетеля Б., който подробно разяснявал кой къде точно е паркирал във вътрешния двор. Свидетелят изобщо не посочвал въззивницата С. М.. От показанията на свидетеля Б. се установявало, че в двора са паркирали не повече от 6 бр.автомобили и то по начин, че да не се пречи на ползването на гаражите на ищеца. От заключението на вещото лице се установявало, че в двора могат да се паркират 6 автомобила по начин, по който не се пречи на никой, вкл. и на ищеца да ползва гаражите си по предназначение. По делото нямало нито едно доказателство, установяващо, че въззивницата паркира автомобила си по начин, че да пречи на ищеца да ползва по предназначение гаражите си. Неправилно СРС бил приел, че е без значение дари ищецът ползва гаражите си по предназначение или не. По делото по безспорен начин се било доказало, че ищеца не е в страната от повече от година и половина и то по показанията на дъщеря му. Сочи, че по делото се установило, че в гаражите нямало коли на ищеца, а само мебели в единия гараж, а в другия –колата на дъщеря му; последното се установявало от показанията на свидетелката В.. Не ставало ясно защо СРС е решил, че именно тази въззивница и част от ответниците са паркирали там по начин по който да пречат на ползването на гаражите на ищеца, а същевременно срещу другата част от ответниците претенцията била отхвърлена. Въззивницата заедно със съпруга й притежавали самостоятелни обекти в жилищната сграда, както и идеална част от дворното място и от правото на строеж, за което с отговора по исковата молба бил представен нот.акт. Затова счита, че има право да паркира автомобила си в двора, а това, че пречи на ползването на гаражите на ищеца било недоказано.

Иска се обжалваното решение да бъде отменено и претенцията на ищеца- отхвърлена спрямо въззивницата.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС- И. Н. Н., в който се излага становище за нейната неоснователност и правилност на така постановеното от СРС, решение в тази му част. Сочи, че по делото било установено, че ответницата и съпругът й паркират ежедневно с две коли – едната бял „Опел“ или „пежо“, а другата – черен „Лексус“; това се установявало не само от показанията на свидетелката, дъщеря на ищеца, но и от свидетелката В.. Без значение за изхода на спора било дали са събрани доказателства какъв автомобил управлява ответницата М.. Ирелевантно било обстоятелството позоваването на съдебната експертиза колко автомобила могат да се паркират в процесното дворно място. Фактът, че въззивницата има право да паркира в дворното място не сочело на неоснователност на претенцията по чл.109 ЗС.

По допустимостта на въззивната жалба:

За първоинстанционното решение въззивникът е уведомен на 11.

02.2021 година.

Въззивната жалба е подадена на 15.02.2021 г., следователно възивната жалба е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Тъй като въззивницата е ответник в производството пред СРС и предявеният срещу нея иск по чл.109 ЗС е уважен, то е налице правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба се явява допустима.

Във въззивната жалба, подадена от В. Г. Дас- калов, ответник пред СРС се излагат доводи за липса на валидност, допустимост и правилност на така постановеното решение в частта, в която искът по чл.109 ЗС е бил уважен срещу въззивника Д.. Излагат се идентични доводи като тези във въззивната жалба на въззивника В. П.. По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС- И. Н. Н., в който се излага становище за нейната неоснователност и правилност на така постановеното от СРС, решение в тази му част. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения на процесуалните правила; исковата молба била редовна, а съдържанието й съобразено с изискванията на съдебната практика на ВКС по искове по чл.109 ЗС. Твърдените в исковата молба факти намира за доказани. ДиспозитИ. на решението бил прецизен. Събраните доказателства били анализирани обстойно и задълбочено. Без значение за изхода на спора било обстоятелството, че въззивника е собственик на гараж № 1. Това не означавало, че може да упражнява правото си на собственост в по- големи граници. По делото не се оспорвало, а и не било предмет на ищцовата претенция правото на ползване от страна на съсобствениците. В случая се касаело до иск по чл.109 ЗС, касаещ защитата от неправомерни действия на трети лица, с които се създават пречки за осъществяване на правомощията на собственика необезпокоявано и в пълен обем според предназначението на вещта. СРС бил достигнал до правилни правни изводи. Невярно било твърдението на въззивника, че показанията на свидетелката Н.а са противоречиви; същите били ясни, точни и непротиворечиви. Сочи, че според практиката на ВКС, лице, което е било пълномощник на страна може да бъде разпитан като свидетел като се аргументира от чл.166, ал.1, т.1 ГПК. Счита, че показанията на свидетелите Т. и Б. не доказват сочените от въззивника, обстоятелства в негова полза. Освен това свидетелите били имали кратки наблюдения в рамките на процесния период. Твърдяната безпристрастност била спорна. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За първоинстанционното решение въззивникът е уведомен на 24.

02.2021 година.

Въззивната жалба е подадена на 01.03.2021 г., следователно възивната жалба е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Тъй като въззивникът е ответник в производството пред СРС и предявеният срещу него иск по чл.109 ЗС е уважен, то е налице правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба се явява допустима.

Във въззивна жалба, подадена от Т. И. Т., ответник пред СРС, се излагат доводи за неправилност на така постановеното от СРС, решение в частта, в която претенцията на ищеца срещу ответника/въззивник по чл.109 ЗС е била уважена. Счита, че показанията на свидетелката Н.а като дъщеря на ищеца, не е следвало да бъдат кредитирани. Счита, че тези показания следвало да бъдат съпоставени с показанията на свидетеля Б.. Не било взето предвид, че показанията на свидетеля Б. се подкрепят и от заключението на съдебно-техническата експертиза. Затова не ставало ясно как СРС е приел, че ответника въззивник е паркирал неправомерно автомобила си точно пред гаражите на ищеца; отрича да е извършвал това. Освен това бил собственик на гараж в близост до процесния адрес и който гараж бил ползвал за паркиране на автомобила си. Дори да се било случвало да паркира инцидентно за кратко време във вътрешния двор на процесната сграда, обикновено за разтоварване на багаж, то това ставало винаги на едно от местата, които не пречат на подхода към гаражите на ищеца.

Иска се обжалваното решение да бъде отменено и претенцията на ищеца- отхвърлена спрямо въззивника. Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС- И. Н. Н., в който се излага становище за нейната неоснователност и правилност на така постановеното от СРС, решение в тази му част. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения при кредитирането на показанията на свидетелката Н.а. Събраните доказателства били анализирани обстойно и задълбочено. Свидетелските показания на Н.а били ясни и непротиворечиви. Показанията й се подкрепяли от показанията на свидетелката В.. Позоваването на съдебната експертиза било ирелевантно. Това не било факт от състава на иска по чл.109 ЗС.Не намирало опора в доказателствата по делото, че свидетелите Т. и Б. категорично оборват твърдението на ищеца и от показанията им се установява, че ответниците никога не са паркирали пред гаражите на ищеца. Освен това свидетелите били имали кратки наблюдения в рамките на процесния период. Твърдяната безпристрастност била спорна. Ирелевантно, недоказано и преклудирано било твърдението на жалбоподателя каква друга собственост притежава, къде и как паркира автомобила си.

По допустимостта на въззивната жалба:

За първоинстанционното решение въззивникът е уведомен на 12.

03.2021 година.

Въззивната жалба е подадена на 25.03.2021 г., следователно възивната жалба е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Тъй като въззивникът е ответник в производството пред СРС и предявеният срещу него иск по чл.109 ЗС е уважен, то е налице правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба се явява допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

Въззивната инстанция приема, че в обжалваната си част първоинстанционното решение е валидно и допустимо:

Противно на соченото от въззивниците, ищецът е посочил по отношение на всеки един от ответниците в какво се състоят действията, извършвани от тях, които му пречат да упражнява правото си на собственост върху процесните два гаража, а именно: паркират автомобилите си пред гаражите му. Наред с това в изпълнение указанията на СРС, с молба от 21.12.2017 г., л.204 от делото пред СРС, допълнително са посочени действията на ответниците, които пречат на ищеца да упражнява в пълен обем правото си на собственост върху двата гаража като дори са посочени и периодите, пред които се извършват тези действия.

Поискано е ответниците да бъдат осъдени да преустановят действията си, с които пречат на ищеца да упражнява правото си на собственост, а именно: да не паркират собствените си автомобили в суперфициарното пространство пред собствените му гаражи, виж л.205 от делото пред СРС. Това е потвърдено и с молбата от 21.02.2018 г., л.233 по делото пред СРС.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че негаторния иск по чл. 109 от ЗС по дефиниция е иск за защита на собствеността, срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика. С предявяването на иска се целяло това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него. Съгласно разясненията, дадени с т. 3 от ТР №4/2017г. на ВКС, ОСГК, за уважаване на иска било необходимо ищецът да докаже, че ответника е осъществил неоснователното действие, което създавало за ищеца пречки за използването на собствения му имот по- големи от обикновените, арг. чл. 50 от ЗС.

Искът по чл. 109 от ЗС давал правна защита срещу неправомерните действия на трети лица, с които се създавали пречки за осъществяване на правомощията на собственика необезпокоявано и в пълен обем според предназначението на вещта, като тази защита следвало да съответства на нарушението и да се ограничава с искане за преустановяване само на онези действия или състояния, в които се състои неправомерното въздействие върху вещното право на ищеца, без да ги надхвърля.

По делото не било спорно, а и от писмените доказателства се установявало, че ищецът е собственик на самостоятелен обект в жилищна сграда в гр.София, улица „•••••••, както и на гараж № 2 - с идент. № 68134.203.531.1.21 и № 3 идент. № 68134.203.531.1.22, всички построени в поземлен имот с идент. № 68134.203.531 по КК и КР на гр.София.

За изясняване на спора била допусната съдебна техническа експертиза, която СРС е ценил по реда на чл. 202 от ГПК. Вещото лице сочело, че площта на прилежащия терен на процесната сграда обхваща цялата свободна дворна площ на имота, респ. цялото пространство във вътрешния двор има характер на суперфициарно. При това положение следвало да се приеме, че собствениците на земята не могат да определят как да се ползва прилежащата площ, тъй като тя била в компетентността на суперфициарните собственици, освен ако те не били идентични с тези на земята, като последното в срока за отговор не се твърдяло и не се доказвало. Вещото лице изяснявало, че на нивото на околния терен във вътрешния двор били разположени три гаража (два от тях на ищеца) с вход от към двора. До шест броя автомобили можели да паркират в двора без да се ограничава достъпа до гараж № 2 -3. При подхода от улицата към двора от източната страна на сградата, на разстояние 4.7 м от границата на имота от към улицата била установена конструкция с гаражна ролетна врата. При подхода от улицата към двора от западната страна на сградата било установено растящо дърво на тротоара, а на границата на имота имало лека метална ограда с две отваряеми секции. Най-подходящият път до гаражите бил през алеята (между източната фасада на сградата и страничната регулационна линия на имота). Подходът от западната страна на сградата бил неподхощ за автомобили – по-тесен бил и препятстван от дървото на тротоарната площ. Освен това, съвпадал с пешеходния достъп до входа на сградата. Разпитани свидетелите Н.а, В., Т. и Б., чийто показания СРС е посочил, че е преценил по реда на чл. 172 от ГПК, установявали начина на ползване на дворното място. Имало спор между ищеца и останалите обитатели на сградата не изобщо да не се паркира във вътрешния двор, а пред неговите гаражи, защото не можел да си служи с тях по предназначение. В тази връзка следвало да се отбележи, че е неотносимо обстоятелството дали реално е ползван гараж, а това дали ползването му е ограничено. Като се е позовал на гласните доказателства СРС приел, че системно, трайно, продължавано във времето, с което обективно се създавали пречки по-големи от обикновените, в двора на кооперацията пред гаражите на ищеца бил паркирал автомобил по начин, с който се създават значителни неудобства за ищеца от страна на ответника В. П., В. Д., Т. Т., С. М. и Н. Т. /по отношение на последната доколкото с основното решение същата фигурира и в уважената част и в отхвърлителната, е налице решение по чл.247 ГПК, постановено на 24.11.2021 г./. Не се касаело за еднократно действие – слизане от автомобил, инцидентно извършване на товарни или разтоварни дейности, а продължително съответния автомобил бил оставен пред гаражите.

СРС е приел, че реторсията е неприложима в гражданското право, а института на съпричиняване е приложим само при непозволеното увреждане. Ако и ищецът създавал/поддържал пречки за упражняване правото на собственост за ответника, защитата му също била по исков ред, а не чрез приемане, че отпада неправомерността и противоправността на неоснователните действия. Поради това установеното от гласните доказателства обстоятелството, че свидетелката Н.а, дъщеря на ищеца, е паркирала също по начин, с който ограничава ползването на прилежащия терен от други собственици, не правоизключвало тяхното поведение.

/В частта, в която претенциите на ищеца са били отхвърлени, решението като необжалвано е влязло в сила и съдът не възпроизвежда мотивите на същото/.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

По реда на чл.109 ЗС се осигурява защита на възможността носителят на право на собственост върху вещ да упражнява това свое право в пълния му обем с оглед вида и предназначението на тази вещ, като не се допуска неоснователно въздействие върху вещта от трети лица, което да ограничава правата на собственика, създавайки му пречки да ползува вещта според нейното предназначение.

При предявен иск по чл.109 ЗС в обстоятелствената част на исковата молба /ИМ/ ищецът, предявил негаторен иск, следва да посочи какви са извършените от ответника действия, с какво те смущават неговото право на собственост и в рамките на това основание, както и на формулирания петитум съдът следва да даде защита на спорното право.

Действително, както ищеца може да упражнява права върху собствените си идеални части, така и ответника.

В конкретния случай с исковата молба, обаче, се твърди, че паркирането на автомобили от страна на ответниците в двора на сградата по начина по който се извършва, пречи на ползването от страна на ищеца на собствените му гаражи с № 2 и 3.

Следователно, за да бъде основателен иска по чл.109 ЗС е необходимо да се установи, че ответниците извършват конкретни действия, с които препятстват или смущават достъпа на ищеца до собствените му гаражи с № № 2 и 3.

При това положение ирелевантно по спора е обстоятелството дали ответниците притежават идеални части от дворното място. В случая не сме в хипотезата на чл.31, ал.2 ЗС, нито на чл.32, ал.2 ЗС.

От данните по делото се установява, че в полза на ищеца е била учредена суперфиция за изграждане на сградата в дворното място, нот.акт № 160 от 18.09.1997 г., л.4, том 1 от делото пред СРС. Същият е придобил собствеността върху ап.№ 11 в сградата, както и гараж № 2 и гараж № 3.

Съгласно т.3 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 06.11.2017 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2015 Г., ОСГК НА ВКС при предявен иск по чл. 109 ЗС собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. От самия текст на разпоредбата е видно, че двете задължителни условия за уважаването на иска са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Ако действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на чл. 109 ЗС. Същото ще бъде, ако действията са неоснователни, но не създават пречки на собственика.

Следователно, за уважаването на този иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл. 50 ЗС/. Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело.

Следователно не всяко въздействие върху конкретен имот може да обоснове основателност на предявен по реда на чл. 109 ЗС иск, а само онова въздействие, което засяга неоснователно обекта, принадлежащ на предявилото иска лице и посредством което обективно се създават пречки за установения правен режим на ползуване на имота и по този начин се накърняват правата на собственика и се създават пречки правото на собственост да бъде упражнявано в пълен обем.

Само неоснователно, извършено в нарушение на установените в нормативни актове правила действие би могло да обоснове основателност на заявената по реда на чл. 109 ЗС претенция.

Съгласно чл. 93. (1) от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ пътно превозно средство е в престой, когато е спряно за ограничено време, необходимо за качване и слизане на пътници или за извършване на товарно- разтоварни работи в присъствието на водача.

( 2 ) Паркирано е пътно превозно средство, спряно извън обстоятелствата, които го характеризират като престояващо, както и извън обстоятелствата, свързани с необходимостта да спре, за да избегне конфликт с друг участник в движението или сблъскване с някакво препятствие, или в подчинение на правилата за движение.

В конкретния случай не се доказва по делото дворът да е предназначен по съответния в ЗУТ, ред за паркиране на МПС, респ. да се касае до „паркоместа“. От заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза /л.484- л.485, том 2 от делото пред СРС/ се установява, че в процесния имот е построена масивна стоманобетонна сграда на пет етажа. На нивото на околния терен във вътрешния двор са разположени три гаража, всеки с вход от към двора. В конкретния случай площта на прилежащия терен на процесната сграда обхваща практически цялата свободна площ на имота.

От съществено значение за основателността на предявения по реда на чл.109 ЗС иск е естеството на правото, чиято защита се търси. В случая се поддържа, че действията на ответниците - паркиране на МПС-та, пречат за упражняване право на собственост върху гаражите.

Пречките за ползуването на имота следва да са обективни, т.е. самото им естество да препятствува възможността за ползуване на имота и то чрез осъществяване на въздействие върху самия имот, при което същият да не може да бъде ползуван според неговото предназначение, т.е. от съществено значение е естеството на правото, което е предмет на защита.

По иска срещу ответника В. П. П.:

Първото, което следва да отбележим, че този ответник не е подал отговор по исковата молба, която му е била връчена на 05.06.2018 г./лично/ поради което всички негови възражения по арг. от чл.133 ГПК са преклудирани.

Действително, разпитаната като свидетелка К. И. Н.а е пълномощник по делото на ищеца И. Н. Н., виж пълномощното на л.426 от делото пред СРС.

В РЕШЕНИЕ № 466 ОТ 03.01 2013 Г. ПО ГР. Д. № 1262/2011 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС се приема, че: “Пълномощниците на страната може да дават свидетелски показания. Може да откажат да свидетелстват пълномощниците на страната, които процесуално я представляват по делото (чл. 166, ал. 1, т. 1 ГПК), но докато притежават това качество (чл. 166, ал. 3 ГПК). Няма законови ограничения пълномощниците на страната в материалното правоотношение, предмет на делото да бъдат разпитани като свидетели. Доколкото не е изключено те да са заинтересовани от изхода на делото, показанията им се ценят при условията на чл. 172 ГПК, когато те са посочени като свидетели от своите доверители“.

Обратното се приема в ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 75 ОТ 07.02.2019 Г. ПО ГР. Д. № 3076/2018 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС, а именно: „Доколкото цитираната процесуално- правна норма касае императивно формулирано правило, съгласно което едно лице-участник в исковия процес не може да съвместява две качества - на свидетел и процесуален представител на страна по делото, допуснато в тази насока нарушение би могло да се цени в контекста на очевидната неправилност, но само ако има налични за това данни по делото “.

Процесуалният закон не придава на изявленията на пълномощник на страна по делото характер на доказателствено средство. В такъв случай не възниква задължение за съда да обсъди такИ. „свидетелски показания“ при постановяване на своето решение. Такова задължение би възникнало в случай, че се касае до пълномощник на страната в материалното правоотношение, предмет на делото, който може да бъде разпитан като свидетел и тогава свидетелските показания ще бъдат доказателствено средство /забраната на чл. 166, ал. 3 ГПК, според която свидетелите по делото не могат да бъдат пълномощници на страните по същото дело, която се тълкува в правната теория като забрана и за обратното, а именно, че ако лицето се е легитимирало като пълномощник, то не може да стане свидетел по същото дело, се отнася само за процесуалния представител на страна/, виж в този смисъл ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 533 ОТ 25.11.2019 Г. ПО ГР. Д. № 2897/2019 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС.

Видно от намиращото се на л.426 от делото пред СРС, пълномощно, К. И. Горянова е упълномощена да представлява ищеца И. Н. Н., нейн баща, пред съда.

Няма процесуални пречки, обаче, да бъдат кредитирани показанията на свидетелката В.. В същите свидетелката сочи, че пред единия гараж паркира д-р В. П., виж л.508, том 2 от делото пред СРС. „Той си паркира, когато е на работа там колата“. Там си оставят колите и неговите пациенти /Ответникът В. П. е собственик на находящия се в сградата Медицински център/. На въпроса как е разбрала, че паркиралите пред гаража са пациенти на д-р В. П., свидетелката отговаря, че когато натисне клаксона, защото не може да изкара колата от гаража, се показват от медицинския център и казват: „Сега ще дойдем и ще преместим колите“ и така тя разбира, че са пациенти на д-р В. П.. Клиниката се намира на първия етаж точно над гаража. Впечатленията на свидетелката са преки, тъй като тя е била наемател на единия гараж за 3 години. Имала е проблеми при ползването на гаража още от първия ден и това е причината поради която е напуснала гаража преди да изтече срока на договора, „защото пред изхода на гаража се паркират коли“. Ползвала е гаража в периода от 2017 г. до м.08.2019 г. Свидетелката е лекар и й било необходимо всеки ден да изкарва колата. Имало е случай, в който свидетелката не е могла да си изкара колата, за да отида на работа и е била принудена да ползва такси.

Лицето, което поддържа противоправното състояние, смущаващо правото на собственост, носи отговорност по реда на чл. 109 ЗС, независимо, че това състояние е последица от действия, извършени от други лица, в случая неговите пациенти, така и в решение № 61/07.06.2018 г. по гр. д. № 2610/2017 г. на I г.о. на ВКС.

При това положение по отношение на този ответник от страна на ищеца са доказани и двете предпоставки за уважаването на иска по чл.109 ЗС: че е собственик на процесните гаражи, както и че с действията си /паркирането пред гаражите, собственост на ищеца/ ответникът създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените.

Действително, свидетелката сочи, че в периода 2015-2017 г. ищецът не е бил в България, но няма пречки собствеността да се упражнява чрез друг или гаражът да се предоставя под наем, както е в конкретния случай. Свидетелката В. сочи, че когато ищецът е в чужбина, дъщеря му е паркирала в гаража. Дъщерята има лек автомобил марка „Пежо“. „Когато И. /ищеца/ го нямаше неговата кола се ползваше от дъщеря му“. Дъщерята всеки ден посещава имота на баща си, защото има болна майка там. Лекият автомобил на В. П. е „Мерцедес“, джип, черен.

Показанията на свидетеля Б. обусловят отношенията между дъщерята на ищеца и останалите собственици, което е без значение за изхода на спора, както и СРС е приел. Освен това датират за периода от 2005- 2016 г. А свидетелят Т. говори за паркирането на ответницата Н. Т., с чиято жалба съдът не е сезиран /по отношение на тази ответница е постановено решение по чл.247 ГПК, от 24.11. 2021 г. доколкото в основното такова същата фигурира в диспозитИ. едновременно в уважената част и в отхвърлителната/. Освен това свидетелят е минавал през мястото, където се паркират автомобили 304 пъти, виж л.510 по делото пред СРС. Свидетелят Б. има явно негативно отношение срещу дъщерята на ищцата, а освен това същият сочи, че било имало разпределение на местата за паркиране, каквото изобщо не се установи от други доказателства да съществува в правния мир, освен това, както беше вече посочено по –горе във връзка с обсъждане на заключението на съдебно- техническата експертиза, в двора няма обособени паркоместа, а същият представлява прилежаща част към сградата.

Ето защо налага се извод, че обжалваното решение в частта, в която е уважен иска по чл.109 ЗС срещу ответника В. П. е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.

По иска срещу С. М.:

В показанията си свидетелката В. сочи, че С. и съпруга й А. ежедневно паркират колите си /2 броя/ там /пред гаражите/. Едната кола е бяла „Опел“ или „Пежо“, а другата е черна „Лексус“.

Искът по чл. 109 ЗС е неоснователен, ако към момента на приключване на съдебното дирене действията, препятстващи упражняване на правото на собственост на ищеца или резултатът от тези действия, не съществуват, виж в този смисъл В решение № 48 от 16.08.2017 г. по гр. д. № 3809/2016 г. на ВКС, 2 г.о. и решение № 62 от 1.07.2015 г. по гр. д. № 339/2015 г., 2 г.о. и ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 189 ОТ 28.04.2021 Г. ПО ГР. Д. № 47/2021 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС. В конкретния случай такИ. доказателства не са събрани.

С оглед събраните /пред СРС/ доказателства обжалваното решение в частта, в която е уважен иска по чл.109 ЗС срещу ответницата С. М. е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.

Що се касае до въззивниците В. Г. Д. и Т. И. Т. по отношение на тях не са събрани никакви доказателства, че паркират автомобилите си пред собствените на ищеца гаражи и съответно чрез това си действия да му пречат да упражнява правото на собственост в пълен обем. Дори да приемем, че са допустими свидетелските показания на свидетелката Н.а, то те не съвпадат с показанията на останалите свидетели по делото. В показанията си свидетеля Б. сочи, че „В.“ /явно се има предвид ответника В. Д./ е спирал за малко пред гаражите „Мерцедеса“ си, което е било „за малко“ и това е било в единични случаи, когато не е прибирал автомобила в гаражи си. По отношение на ответника Т. И. Т. липсва годни да бъдат кредитирани свидетелски показания, които да установяват извършвани от него действия, с които да се пречи на ищеца да използва гаражите си.

На основание гореизложеното настоящата инстанция приема, че обжалваното решение е неправилно в частта, в която претенциите на ищеца с правно основание по чл.109 ЗС срещу ответниците В. Г. Д. и Т. И. Т. са приети за основателни, поради което ще следва да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което същите се отхвърлят.

Решението в частта, в която претенциите на ищеца по чл.109 ЗС са отхвърлени като необжалвано е влязло в сила.

По разноските:

Пред първата съдебна инстанция:

На ищеца разноски се следват съобразно изхода на спора или такИ. в размер на 268, 88 лв., при уважени две претенции по чл.109 ЗС.

На ответниците В. Г. Д. и Т. И. Т. разноски се следват, но липсват данни такИ. да са сторени поради което не им се присъждат.

С оглед изхода на спора същите не дължат разноски на ищеца поради което обжалваното решение в частта, в която същите са осъдени да му заплатят сумата от по 134, 44 лв. ще следва да бъде отменено.

В частта, в която ответниците В. П. П. и С. И. М. са осъдени да заплатят на ищеца разноски, решението като правилно ще следва да бъде потвърдено.

Пред въззивната инстанция:

При този изход на спора на въззивника В. П. П. разноски не се следват.

На въззивницата С. И. М. разноски също не се следват.

На В. Г. Д. разноски се следват и такИ. са сторени за държавна такса за въззивно обжалване /30 лв./ и за адв.възнаграждение в размер на 400 лв. или общо в размер на 430 лв.

На Т. И. Т. разноски се следват и такИ. са сторени за държавна такса за въззивно обжалване в размер на 30 лв. поради което му се присъждат.

ВъззИ.емият /ищец/ претендира разноски, поради което и съдът му присъжда такИ. в частта по въззивните жалби на В. П. П. и С. И. М. в размер на по 375 лв. по отношение на всеки един от въззивниците, чийто жалби бяха приети за неоснователни, или общо в размер на 750 лв.

По обжалването:

В конкретния случай така предявените искове по чл.109 ЗС се явяват неоценяеми, арг. от т.1, хипотеза трета от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 06.11.2017 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2015 Г., ОСГК НА ВКС поради което решението подлежи на касационно обжалване.

Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД