Решение № 211 от 29.10.2024 г. на Районен съд - Самоков по дело № 645/2023 г.

производство и реализация на предвижданията по регулационния план от 1958 година не са осъществени и за времето от 1968 година до приключване на устните състезания по делото. Едно отчуждително производство и дължимото по закон известие за такова производство е именно по отношение на лицето на което се води имота по разписен лист (имотна ведомост), а в случая това е Г. В. К., а след смъртта му 26. 11. 2008 година неговите наследници. Въобще не е започвало отчуждително производство, нито Г. В. К. на който е записан имота 909 в кв. 55 по разписен лист, нито наследниците му са уведомявани по надлежния ред, нито обезщетявани. Доказано е визираното в исковата молба, че по отношение на процесния имот отчуждително производство въобще не е открито - нито по ЗПИНМ, нито по ЗТСУ, нито по ЗОбС. По никакъв начин до издаване на оспорения от ищците Акт за публична общинска собственост № 19181/20.02.2023г. нито общината нито държавата не са предявили претенции по отношение на за процесния имот, включително и за предвижданията по регулационния план от 1958 година. И при издаване на оспорения АПОС № 19181/20.02.2023г. ответникът като не е посочил стар идентификатор на имота и неговия планоснимачен номер си е спестил да заяви ясно по отношение на ищците претенцията си, че счита за публична общинска собственост точно имотът записан на техен наследодател. Съставеният АПОС № 19181/20.02.2023г. е без основание, защото от събраните по делото доказателства не се установява общината да е придобила на каквото и да било основание собствеността върху процесния имот непълно описан в същия акт. При така установените факти по делото и съобразявайки съдебната практика, изразена в ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 246 ОТ 14.05.2019 Г. ПО ГР. Д. № 2947/2018 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, съдът приема, че наследодателят на ищците Г. В. К. е придобил процесния имот по давност, тъй като той е владял имота в продължение на предвидените в закона срокове - чл. 79 от ЗС – най-късно от 1958 година, когато имотът в разписния лист основа на плана от същата година е записан на негово име, владян до смъртта му от него и наследниците му. Макар и отреден за озеленяване и улица процесния имот не е бил отчуждаван, и върху него няма реализирано мероприятие по улично- регулационния план. Ищците като наследници на Г. В. К. починал на 26. 11. 2008 год. са имали пълното право на 07. 11. 2022 година да претендират процесния имот като придобит по давностно владение и това право не е било изгубено поради отказ или поради придобиването му от друг. В т. 3 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството му се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност, щом са продължили владението. Тъй като действието на придобивното основание се зачита от момента на изтичане на срока, то при наличие на позоваване от страна на наследниците, ще се счита, че придобивното основание е осъществено от наследодателя Г. В. К., на името на който имотът е записан още в разписния лист от 1958 год. Съгласно разясненията, дадени в т. 2 от същото тълкувателно решение, позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивната давност, а процесуално средство за зачитане на материалноправните последици на давността към момента на изтичане на давностния срок. За тези свои изводи съдът съобрази практиката на ВКС, изразена в ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 246 ОТ 14.05.2019 Г. ПО ГР. Д. № 2947/2018 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС. В случая съдът, като съобрази, че в разписния лист основа на плана от 1958 година имотът е записан на Г. В. К., както и от показанията на свидетелите В. С. и М. Н. установява най-малко владение на имота, за времето от 1958 година до смъртта на Г. В. К. ноември 2008 година, приема че законоустановеният срок по чл. 79 от ЗС за придобиване на имота по давностно владение е изтекъл най-късно 1968 година и към момента на смъртта си 26. 11. 2008 год. Г. В. К. наследодател на ищците вече е бил собственик на имота, а не владелец, поради което ищците са наследили правото на собственост, а не владението като фактическо състояние. Преценени по реда на чл. 174 от ГПК не се кредитират от съда, а и са без правно значение заинтересованите в полза на ответника показания на свидетеля Л. Д., че когато преди съставяне на АПОС е докладвал в Община С. за процесния имот е считал, че имота не се обработва и не се е владее от никого. Същият свидетел е бил кмет на село Р. до 2023 година и към момента на съставяне на оспорения от ищците АПОС № 19181 от 20. 02. 2023 год. Въз основа на негов доклад че имотът безстопанствен, не се обработва и не се владее от никого, имотът е бил актуван като публична общинска собственост с оспорения от ищците АПОС № 19181/20.02.2023г. Самият свидетел Л. Д. сочи в показанията си, че по-късно разбрал, че този имот е частен и не е безстопанствен и се коси понастоящем. В контекста на разпоредбата на чл. 99 ЗС съдът приема че и да е имало време в периода от 2011 год. до 2023 год., през което имотът да не е обработван и не е възприемано владение върху него, това не е довело до прекъсване на владението, не е довело до изгубване на собствеността придобита по давностно владение, нито е основание за актуване на имота като общинска собственост с успешно оспорения от ищците АПОС № 19181/20.02.2023г.. Трайно установена е съдебната практика, че неупражняването на правото на собственост не може да доведе до изгубването му, освен ако не е придобито от друг или собственикът се е отказал от него, каквито данни по делото няма. Обобщено, изложеното е достатъчно за настоящия съдебен състав да приеме, че нито през 1958 година, при изготвяне кадастралната основа на регулационния план от 1958 година и разписния лист (имотна ведомост) към този план, нито по-рано, нито за периода от 1958 година до съставяне на оспорения от ищците АПОС се е осъществило което и да било от придобивните основания по чл. 3 ал. 2, т. 1 от Закона за общинската собственост и чл. 61 ал. 4 от ЗУТ, на които се позовава ответникът Община С. за актуването на имота като публична общинска собственост. В тази връзка следва да се изтъкне, че оспореният от ищците акт за публична общинска собственост има само декларативно значение, което е напълно оборено от събраната и проверена по настоящото дело доказателствена съвкупност. 3а целта не е необходимо откриването на производство по реда на чл. 193 ГПК за да бъде оборен оспорения от ищците акт за публична общинска собственост. Това е така, тъй като се оспорват права, а не документ по смисъла на цитирания законов текст (в този смисъл е решение № 108 от 20.05.2011 г. на ВКС по гр. дело № 931/2010 г., II г.о., ГК). След като имотът никога не е бил държавен, нито общински въпреки актуването му като такъв и то публична общинска собственост, то автоматично може да се заключи, че предназначението му по регулационния план от 1958 година – за озеленяване, за друг вид озеленена площи не е породило никаква собственост на ответника Община С., още по-малко същият е станал публична общинска собственост. Отрицателният установителен иск за собственост срещу Община С., е основателен и доказан и следва да бъде уважен. При извод за основателност на предявения отрицателен установителен иск за собственост срещу Община С. правото й на собственост се отрича на всички възможни основания (л. 5 от ТР № 8/2012 от 27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС). При този изход на спора между страните на ищците се дължи присъждането на разноските пред първата инстанция, за реалното изразходване на които са приложени доказателства, а именно: 82, 50 лв. за платени държавни такси, от които 75 лева ДТ по предявения иск и 7, 50 лева за вписване на ИМ, 270 лв., представляващи депозит за вещо лице за назначената и изслушана от съда техническа експертиза както и 1500 лева за разноски изразяващи се в заплатеното възнаграждение за един адвокат. Общо за разноски по делото Община С. на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК дължи на ищците 1852, 50 лв. За разликата над 1500 лева до претендираните 3000 лева като адвокатско възнаграждение е основателно възражението на юрисконсулт Гергинова за прекомерност на адвокатското възнаграждение. В тази връзка съдът съобрази че сумата 3000 лева е за двама адвокати, а чл. 78 ал. 1 от ГПК ограничава разноските само в рамките на възнаграждението за един адвокат. Така съдът намира, че възнаграждение в размер на 1500 лева за един адвокат съответства както на интереса на ищците от предявения иск, така и на фактическата и правна сложност на делото Така мотивиран, съдът