Решение № 80 от 4.5.2022 г. на Районен съд - Бяла Слатина по дело № 1692/2021 г.

производство по предявен иск за установяване съществуването на цедираното вземане, не може да бъде игнорирано и на основание чл. 235, ал.3 от ГПК следва да бъде съобразено. Ефектът на уведомяването следва да се зачете като новонастъпил пред съда факт, стабилизиращ легитимацията на цесионера, като титуляр на спорното материално право. В този смисъл е и съдебната практика: Решение № 123/24.06.2009г. по т.д.№ 12/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г.на ВКС, I т.о.; Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д.№ 2352/2013 г. на ВКС, II т.о. С оглед изложеното съдът намира, че договорът за цесия е произвел действие по отношение на ответника, което обосновава извод за доказаност на активната и пасивната материална легитимация по предявения иск. Предвид обстоятелството, че договорите и на двете цесии и Уведомлението за цесия изходящо от„БТК” АД, чрез “С. Г. Груп” ООД и от “ЮБЦ” ЕООД до ответника са били приложени към исковата молба, които са получени от назначеният му особен представител на 11.03.2022г./л.80 от делото/, следва да се приеме, че той е надлежно уведомен за тях. При така изложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: Предявеният положителен установителен иск с правно основание чл.422 ал.1 вр чл.415 ал.1 от ГПК вр.чл.79 от ЗЗД е допустим- предявен е от лице - заявител, имащо правен интерес да иска установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на вземанията си по издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, връчена на длъжника по реда на чл.47, ал. 5 от ГПК. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото съществуване спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане, а ответника да направи своите възражения. В случая, предмет на предявеният иск е вземане, произтичащо от договор за далекосъобщителни услуги с клиентски номер 16360167001 сключен между длъжника С. ИВ. АНГ. и „БТК“ ЕАД-С.(VIVACOM) от който е видно, че между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения, по силата на които операторът е предоставил на абоната телефонен номер, при съответна месечна такса и условия и срок на действие на договора, срещу задължението за заплащане на уговорената цена на услугата- абонаментни такси и цени на услуги извън включените в съответния тарифен план. В договора се съдържа описание на тарифният план, ценовите условия, като са посочени задълженията на абоната и последиците от неизпълнението им, свързани с начисляване на неустойки. Договорът откъм съдържание отговаря на законовите изисквания за договори, сключени при общи условия, като те включват необходимите реквизити за страни, предмет, срок и описание на услугите, а липсващите елементи могат да бъдат заместени от общите условия, които са неразделна част от тях. Те са приети с положения подпис на абоната в самият договор, който не е оспорен и по този начин лицето е декларирало, че е запознато с тях. Няма спор по делото, че ответника С. ИВ. АНГ. е получила мобилно устройство GSM SAMSUNG GALAXY J72016 по сключен Договор за лизинг № 1601918909/19.06.2017г., чиято лизингова цена се е задължила да изплати на 23 месечни вноски в размер на 15, 90 лв. и една вноска от 15.90 лв. за срок от 24 месеца. Съгласно чл. 8 от Договора за лизинг, в случай на неизпълнение на задължението за плащане на лизингови вноски, лизингодателят има право в съответствие с разпоредбите на договора, общите условия и действащото законодателство, да обяви месечните вноски за предсрочно изискуеми и същите стават предсрочно изискуеми при прекратяване на договора за мобилни услуги. Договорът за лизинг е консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещта, предмет на договора и заплащането на уговореното лизингово възнаграждение не се включва в неговия фактически състав, а са в изпълнение на породените от него договорни задължения. За да възникне задължението за заплащане на уговореното лизингово възнаграждение, лизингодателят следва да предаде на лизингополучателя вещта, предмет на лизинговия договор. От представеният договор за лизинг и приемо-предавателен протокол от 19.06.2017г., приложени в заповедното и исковото производство се установи по категоричен начин, че ищцовото дружество е предоставило на ответницата мобилно устройство SAMSUNG GALAXY J72016, като в договора е посочена обща лизингова цена от 381, 60 лв., дължима чрез внасяне на определен размер на лизинговата вноска. При изпълнението на насрещната престация за предаване на лизинговата вещ, правното задължение на лизингополучателя за заплащане на лизинговото възнаграждение е станало изискуемо. Съгласно чл.342, ал.2 от ТЗ, лизинговите вноски представляват възнаграждение за ползването. Страните са разсрочили това задължение на 24 лизингови вноски, всяка от които става изискуема при настъпване на падежа, съгласно уговореното в договора за лизинг, при фактуриране, сроковете, условията и начина на заплащане на задълженията на лизингополучателя, в качеството му на абонат на мобилни услуги, съгласно сключения между страните договор за предоставяне на такива услуги (чл.2 от договора за лизинг), а именно въз основа на фактура, която се издава ежемесечно в срока, указан във фактурата. Предвид гореизложеното следва да се приеме, че лизингодателят е изпълнил задължението си по чл.342, ал.1 от ТЗ да предостави мобилното устройство на лизингополучателя, като същото е прието от последния без забележки. Поради това за него е възникнало задължението по чл.345, ал.1 от ТЗ, във вр. с чл.232, ал.2 от ЗЗД и същият е бил длъжен да заплаща дължимите лизингови вноски. Същевременно той е бил длъжен по силата на чл.345, ал.1 от ТЗ да върне мобилното устройство след изтичане на лизинговия договор, освен в случаите по чл.342, ал.3 от ТЗ. И в двата случая обаче той е бил длъжен да заплати уговорените в договора лизингови вноски. Безспорно се установи, че ответника не е изпълнявал задълженията си по процесният договор за лизинг, както и по сключените договори за мобилни услуги. От това следва извода, че за ищеца е възникнало правото да претендира от ответника да му заплати всички лизингови вноски до края на договора за лизинг./ Решение № 72/18.07.2017 г. по т. д. № 3310/2015 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС/. По отношение възражението за погасяване по давност на вземанията на ищеца, направено от особения представител на ответницата, съдът намира следното: Законът за задълженията и договорите /ЗЗД/ е установил различни срокове на погасителната давност. Съгласно чл. 110 ЗЗД общата погасителна давност е петгодишна. С изтичането й се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Такъв друг срок е например предвиденият в чл. 111, б. „в” ЗЗД, според който с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Съдържанието на понятието периодични плащания по смисъла на чл. 111, б.в ЗЗД и неговите основни и задължителни характеристики са изяснени в ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че това са повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В мотивите към тълкувателния акт е посочено, че правопораждащите юридически факти могат да бъдат различни, поради което не е възможно да бъдат изброени всички видове периодични плащания, като две от тях - вземанията за наем и лихви, законодателят е посочил примерно в разпоредбата на чл. 111, б.в ЗЗД. Поставя се въпросът дали вземането на лизингодателя по договор за финансов лизинг за заплащане на лизингови вноски /в частта им за главница/ има характера на периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Финансовият лизинг е търговска сделка, институционализирана в глава X. ТЗ. Със сключването на този договор лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Лизингополучателят се задължава да плати възнаграждението на определени вноски, платими по предварително уговорен погасителен план, на посочена дата. С всяка лизингова вноска той плаща част от цената на вещта като еквивалент на предоставеното ползване и лихва поради разсрочване на плащането на цената на вещта. По време на договора или след изтичане на неговия срок лизингополучателят може да придобие собствеността върху вещта, но при всяко положение рискът от случайното й погиване или повреждане е за него. Договорът за финансов лизинг съчетава елементи на договора за поръчка /аргумент от сравнителен анализ на чл. 342, ал. 2 ТЗ и чл. 280 ЗЗД/ и на договора за наем /аргумент от препращащата разпоредба на чл. 345 ТЗ/. По своите правни последици той е близък до договора за продажба на изплащане срещу запазване на собствеността. И за двата договора е налице изключение от правилото, че собствеността и рискът се носят от едно и също лице /сравнителен анализ от чл. 343 ТЗ и чл. 205 ЗЗД/. Финансовият лизинг може да се разглежда и като форма на предоставяне на целево инвестиционно кредитиране. Вместо да придобие вещта и да плати цената за нея, лизингополучателят влиза в правоотношения с лизингодателя, който се съгласява да я купи и да му я предостави за ползване. Тези специфики не изключват характеристиката на основното задължение на лизингополучателя за възнаграждение /лизингови вноски/ като периодично плащане. Задължението също намира своето основание в чл. 345, ал. 1 ТЗ, а разпоредбата изрично препраща към основното задължение на наемателя за наемна цена /чл. 232, ал. 2 ЗЗД/. Следователно при това основно задължение на лизингополучателя при финансовия лизинг се касае за повтарящо се, трайно изпълнение на парични задължения, които имат единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерът на плащанията е изначално определен. Чл. 111, б. „в“ ЗЗД предвижда, че вземанията по периодични плащания се ползват с тригодишен срок на погасителната давност. Такъв е срокът на давността на вземанията за възнаграждение /вноски/ по договора за финансов лизинг. Характеристиката на тези вземания покрива дефинитивното тълкуване на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, извършено с ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/ 2011 г. ОСГТК на ВКС./В този см.Решение №16/09.05.2017 по дело №50185/2016 на ВКС, ТК, I г.о., Решение №16/09.05.2017 по дело №50185/2016 на ВКС, ТК, I г.о./ Съгласно процесния договор, ОУ и приложените фактури, срокът за плащане на месечната фактура е 18 дни от датата на издаване, т.е. вземането за месечната фактура № 1254496172/08.10.2018г. е станало изискуемо на 25.10.2018г. и е на обща стойност 309, 33 лв. /с ДДС/, от която сума месечните лизингови вноски са на стойност 138, 59 лв., т.е. погасителната давност за вземанията започва да тече от изискуемостта, която е от падежа на задължението по всяка от фактурите и изтича след три години, ако не е прекъсвана или спирана. Видно е, че към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК /07.07.2021г.- виж куриерското клеймо, входирано в РСБ.С. на 09.07.2021г./ не е била изтекла давността за вземането по процесната фактура за лизинговите вноски № 1254496172/08.10.2018г.(с падеж м.10/2018г. до м.06./2019г.), поради което това вземане не е погасено по давност. С оглед изложеното съдът намира, че иска за установяване дължимост на сумата от 127, 20 лв. - главница, дължима по сключен Договор за лизинг № 1601918909/19.06.2017г. за периода от м.10/2018г. до м.06./2019г. представляващи 8 бр. незаплатени лизингови вноски за устройство GSM SAMSUNG GALAXY J72016 с „БТК“ ЕАД, което вземане е прехвърлено на „С.Г.Груп“ ООД с договор за цесия от 16.10.2018г., а „С.Г.Груп“ ООД го е прехвърлило на „ЮБЦ“ ЕООД с договор за цесия от 01.10.2019г., за което вземане са издадена фактура № 1254496172/08.10.2018г.се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен. По разноските: Съгласно новата задължителна практика-т.12 от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с оглед изхода на настоящия исков процес, ответницата С. ИВ. АНГ. следва да бъде осъдена да заплати на ищеца и направените от последния разноски по заповедното производство по ч.гр.д.№ 920/2021г. по описа на РС-Б.Слатина в общ размер на 205, 00 лв. При този изход на процеса, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответницата С. ИВ. АНГ. ще следва да заплати на ищеца направените в настоящото исково производство разноски в общ размер на 505, 00 лв.