Решение № 748 от 23.12.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 919/2024 г.

Производството е по реда н чл.29, ал.3 от Закона за особените залози /ЗОЗ/ и е образувано по жалба на „Интернешънъл Асет Банк“АД, ЕИК 000694329, чрез юрисконсулт Д. М. насочена против Решение № 1294/01.10.2024 г. по т.д. № 1847/2024 г. по описа на СГС, ТО, с което е оставена без уважение жалбата й против отказ № 20240625135234/26.06.2024 г. на Длъжностното лице при АВп - Централен регистър на особените залози в частта, с която е постановен частичен отказ за вписване на Договор за особен залог на вземане и сметка, по която постъпва вземането с рег. № ДЗ-098-014132-229 от 24.06.2024 г., сключен между „Трезина „ООД, ЕИК 207624470, в качеството на залогодател и „Интернешънъл Асет Банк“АД, в качеството на заложен кредитор по заявление с вх.№ 20240625135234/25.06.2024 година В жалбата се правят оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и поради неговата необоснованост. Оспорват се като несъответни на материалния закон доводите на длъжностното лице по вписванията /ДЛВ/ и на първоинстанционния съд в насока заложените вземания да имат характер на такива, които не могат да бъдат предмет на разпоредителни сделки по силата на законова забрана. Поддържа се по арг. от чл.129, ал.4 ДОПК и чл.136 ЗЗД, във вр. с чл.16, ал.1 ЗОЗ да е налице привидна колизия между разпоредбите на ДОПК и тези на ЗЗД и ЗОЗ, като тези на ДОПК уреждат особена административна процедура по прихващане и/или възстановяване и са специални по отношение общите разпоредби на ЗЗД и ЗОЗ, касаещи производството по принудително изпълнение. Поради това не е налице пречка евентуални задължения на лицето към НАП да бъдат прихванати по реда на чл.129 ДОПК, а остатъкът да бъде възстановен по посочената в съобщението банкова сметка. Отделно от това дори в случай, че на по-късен етап от образуване на изп.производство възникне конкуренция между държавни вземания и такива, обезпечени със залог, същите ще бъдат удовлетворени по реда на чл.136 ГПК - т.е. вземанията на държавата са винаги първи по ред и не би се стигнало до ощетяване интереса й за сметка на заложния кредитор. Поддържа се и в хипотезата на чл.129, ал.1 - ал.4 ДОПК процедурата по прихващане и възстановяване да включва издаването на актове, след влизане в сила на които органът по приходите има задължение да преведе остатъкът по посочена от правоимащото лице банкова сметка. Остатъкът, след извършване на прихващането с изискуеми публични вземания, се връща на правоимащото лице - този остатък представлява частно, а не публично вземане и не попада в хипотезата на чл.128, ал.1 ДОПК. Затова ако в резултат на проведено производство по ДОПК бъде установено вземане на залогодателя за ДДС, но последният не е лице с установени данъчни задължения и няма непогасени публични задължения, то в отношенията, свързани с учредения залог върху такова вземане държавата, в лицето на НАП, би имала качеството на частноправен субект - длъжник на залогодателя. Този извод следвал пряко от ЗОЗ, който не предвиждал забрана за залагане на вземания, по които длъжник е държавата, а такава уредба липсвала и в ЗДДС, вкл. при съобразяване, че се касае до залог на вземане, а не до запор на сметка, от която се разпорежда възстановяване на суми. Ето защо неправилно се приемало, че в полза на НАП са налице изискуеми публични вземания, които подлежат на прихващане, още повече към датата на учредяване на залога. ДЛВ и първоинстанционният съд извършили разширително тълкуване на разпоредбата на чл.190, ал.2 ДОПК, т.к. ДОПК не съдържал забрана за учредяването на залог върху вземанията на задължените лице по чл.128, ал.1 ДОПК, а такъв извод не се налагал и от граматическото му тълкуване - след като е посочен само един вид сделка с вземания на задължените лица - цесия, то последното налагало нормата да се тълкува ако не стеснително, то поне буквално - т.е. да не се разширява приложното й поле с добавяне на друг вид сделки. Поддържа се неправилно ДЛВ и първоинстанционният съд да приемат, че с учредяването на залог по реда на ЗОЗ върху вземанията, които се прехвърлят се стига до неправилно прилагане на забраната на чл.190, ал.2 ДОПК. Акцентира се върху разликата между цесията на вземане и залога на вземане, доколкото при първата сделка вземането сменя титуляра си, а при втората - остава в патримониума на първоначалния му притежател и единствено предоставя една бъдеща привилегия в полза на заложния кредитор при неизпълнение на обезпеченото с особен залог вземане да се удовлетвори с предпочитание пред другите кредитори от заложеното вземане. Независимо от това заложният кредитор можело да избере дали да изпълни върху заложеното вземане по реда на ГПК или по реда на ЗОЗ, като във втория случай с вписването на пристъпване към изпълнение паричното вземане се счита за възложено за събиране на заложния кредитор, но отново не сменя титуляра си, т.к. заложният кредитор събира вземането на длъжника си от свое име, но за сметка на длъжника. Поддържа се неправилност на извода в случая правилата на ЗЗД да намират субсидиарно приложение към липсата на изрична регламентация в ЗОЗ, т.к. последният е специален закон и той не съдържа норма, сочеща на приложение по аналогия на правилата на ЗЗД към него. Твърди се и че ДЛВ е излязло извън обхвата на компетентността си, т.к. е изследвало факти и обстоятелства, стоящи извън посочените в чл.28, ал.3 ЗОЗ. По подробно изложени доводи в подкрепа на тези оплаквания се иска от настоящата инстанция отмяна на обжалваното решение и постановени частичен отказ на ДЛВ. В отговора по жалбата Агенцията по вписвания, чрез процесуалния си представител, оспорва развитите в нея доводи и поддържа правилност на обжалваното решение. Софийският апелативен съд, в решаващия състав, като съобрази доводите на жалбоподателя и съобрази данните по първоинстанционното дело, приема следното: Жалбата, инициирала настоящето производство, е процесуално допустима, като подадена в рамките на преклузивния срок по чл.29, ал.3 от ЗОЗ от надлежно легитимирана страна – заявителят по регистърното производство, чрез надлежно и нарочно упълномощения му процесуален представител, срещу подлежащ по въззивен контрол съдебен акт. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, по следните съображения: Установява се от данните по първоинстанционното дело, че със заявление с рег. №20240625135234/25.06.2024 г. е заявено за първоначално вписване обстоятелства относно особен залог върху вземания. Заявлението е подадено от нарочно и изрично упълномощено лице и е придружено със съответните приложения, касаещи поисканото вписване. След запознаването си с тях и извършването на съответните справки ДЛ при ЦРОЗ приело, че уговорения предмет на залога е недопустим. За да ангументира този си извод изложило съображения, че ЗОЗ не урежда изключения относно това какви вземания могат да се залагат – условни, срочни, индивидуално или родово определени, бъдещи, но е въвел изискването същите да са прехвърлими. Приело, че в случая е заявен за вписван особен залог върху вземане, което не е прехвърлимо, по съображения относно залога на вземанията да намират субсидирано приложение разпоредбите на ЗЗД. От тях чл.162 ЗЗД определя че могат да се залагат само вземания, които са прехвърлими, а според чл.99 ЗЗД могат да се прехвърлят тези вземания, които по разпореждане на закона, по силата на договор или по естеството си не могат да бъдат предмет на прехвърляне. Т.к. в случая предмет на договора за залог са вземания, представляващи очаквани постъпления от ДДС за възстановяване по чл.92 ЗДДС, последните се обхващат от забраната на чл.190 от ДОПК, според който текст е забранена цесията на публични вземания, както и цесията на вземания на задължените лица по чл.128 ал.1 от ДОПК. В последните се включват именно суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от НАП. Предвид на тази нормативна рамка ДЛР е извело, че вземанията за възстановен ДДС са непрехвърлими по силата на закона, поради което не могат да бъдат предмет на особен залог. Първоинстанционният съд е споделил направеното от отказа тълкуване на приложимия закон при наличните доказателства, като счел същото за правилно. Настоящата въззивна инстанция намира даденото разрешение от ДЛВ и СГС на процесния спорен въпрос относно това дали вземане от НАП, представляващо очаквано постъпление от ДДС за възстановяване по чл.92 ЗДДС представлява допустим предмет на особен залог за правилно, макар по частично различни съображения, а именно: Отговорът на този въпрос изисква даване на тълкуване - буквално, граматическо и логическо на съдържанието на чл.4, ал.1, т.3, прдл.1 ЗОЗ и чл.128 ДОПК, във вр. с чл.129, ал.1 - ал.4 от същия кодекс, във връзка с останалите налични норми в ЗЗД, ЗОЗ и ДОПК, касаещи предмета на особения залог. Според решаващият състав правилен е изводът на първоинстанционния съд в насока, че ЗОЗ не поставя ограничения относно това какви вземания могат да се залагат, като по арг. от чл. 4, ал.2 ЗОЗ следва да се приеме, че могат да се залагат както условни и срочни, така и индивидуално, родово определени и бъдещи вземания, но изискването е вземанията да бъдат прехвърлими. В случая вземанията, предмет на особения залог, са индивидуализирани в договора от 24.06.2024 г. като „вземане от НАП, представляващо очаквани постъпления от ДДС за възстановяване по реда на чл.92 ЗДДС в общ очакван размер от 1 200 000 лв.“ Следователно се касае за бъдещо вземане /определено е като „очаквано“/, но и условно - поставено е в зависимост от провеждане на процедура по чл.92 ЗДДС - т.е. от резултата от инициирано административно обжалване на отказ за възстановяване на ДДС по отношение на залогодателя. Настоящият състав се присъединява към възприетото от съдебната практика разбиране / Определение № 60456 от 10.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 1791/2020 г., II т. о., ТК/, че за да могат да бъдат предмет на залог, бъдещите вземания следва да бъдат поне определяеми, тъй като ако предметът на договора не е определен или поне определяем, то той е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД – поради "невъзможен предмет". В случая предметът на учредения особен залог е индивидуализиран по начин, който препятства обосноваването на извод вземането да е определено, вкл. и определяемо - същото не е изрично определено, а е индивидуализирано като такова в „очакван размер“ до конкретно посочена сума, без обаче да има достатъчно яснота въз основа на какви други елементи може да се изведе неговата определяемост, защото последната не е отнесена към конкретни юридически факти. Според решаващата инстанция такъв извод се налага и за всички останали вземания по чл.128, ал.1 ДОПК доколкото специалния закон е регламентирал изчерпването на нарочна административно процедура по прихващане и възстановяване за определяне на т.нар. „остатък“ за възстановяване /чл.129, ал.4 ДОПК/, до приключването на която последният няма как да бъде счетен за определен, вкл. за определяем. Гореизложеното именно е съобразено от законодателя, който в нормата на чл.190, ал.2 ДОПК по императивен начин е установил забрана за цедиране на вземания на задължените лица по чл. 128, ал.1 и на други вземания от надвнесени публични задължения. Систематичното тълкуване на цитираната правна норма във връзка с тази на ал.1 на с.чл. предпоставя състоятелност на довода на частния жалбоподател вземанията на задължените лице по чл.128, ал.1 ДОПК да нямат публичен характер, т.к. в случай на противното те биха се отнасяли към тези по чл.190, ал.1 ДОПК - биха имали характера на публични вземания. Последното обаче не води до състоятелност на други му довод - че тези вземания имат частен характер и не попадат в хипотезата на чл.128, ал.1 ДОПК и следователно могат да са предмет на разпоредителни сделки, т.к. законовата забрана не се отнася до тях. Текстът на чл.190, ал.2 ДОПК е ясен и разбираем и не дава възможност за друго тълкуване, освен че макар да нямат характер на публични вземания по смисъла на ал.1 на с.чл., вземаният на задължените лица по чл.128, ал.1 ДОПК, каквито безсъмнено са и сумите, подлежащи на възстановяване по реда на ЗДДС, също не могат да се прехвърлят. Т.е. - макар да нямат характера на публични вземания, по силата на закона /ex lege/ по отношение на тях е въведен идентичен забраняващ прехвърлянето им правен режим. Следователно и изводът на пръвоинстанционния съд, че тези вземания са извадени от гражданския оборот по силата на закона, е правилен. От друга страна състоятелен е доводът на частния жалбоподател, че императивната забрана на чл.190, ал.2 ЗОПК не съдържа изрично отнасяне и към залога на такива вземания. Несъстоятелно е обаче твърдението му общите правила на ЗЗД да са неприложими към ЗОЗ - такова разбиране е несъответно на самия закон, правната доктрина /Облигационно право, Обща част, А. К., Сиби, изд.2007 г., Запор на вземане, П. В., „Ипотеки, залог, привилегии/ и съдебната практика. В този смисъл възприема се от доктрината, че залогът на вземане е обезпечение, което съчетава елементи на частична цесия, даващо право на заложния кредитор да се удовлетвори предпочтително от заложеното вземане при неизпълнение на обезпеченото вземане по реда, предвиден в закона. Залогът на вземане е уреден от ЗЗД като неформален договор, но с оглед противопоставимостта на трети лица той трябва да е сключен в писмена форма с достоверна дата, когато обезпеченото вземане е по-голямо от 5 лв., а този по ЗОЗ е формален, и е необходимо да бъде вписан в Централния регистър на особените залози, като вписването има конститутивно действие за учредяването му - т. е. е елемент от фактическия му състав. Ако обаче договор за залог на вземане не е сключен в писмена форма или не е вписан в ЦРОЗ същият има правната природа на договор за обикновен залог по ЗЗД, като учредяването по реда на ЗОЗ е от значение единствено относно начина за изпълнение върху заложеното вземане, както и относно някои права и задължения на участниците в съответните правоотношения, т. е. относно възможността на заложния кредитор да изпълнява по облекчения ред на ЗОЗ, вместо по общия ред. Спрямо длъжника по заложеното вземане залогът и по ЗЗД и по ЗОЗ поражда действие от момента на съобщаването му /чл. 162, изр. 2 ЗЗД и чл. 17, ал. 1 ЗОЗ/. Горната съпоставка между регламентацията на залога на вземане по реда на ЗЗД и на ЗОЗ предпоставят субсидиарно приложение на правила на ЗЗД за неуредените в специалния закон случаи, вкл. и на правилото на чл.162, изр.второ ЗЗД относно предметът на залога - вземане, което може да се прехвърля. На различен извод не води и систематичното тълкуване на нормата на чл.4, ал.1, т.3, предл.първо ЗОЗ във връзка с останалите негови разпоредби, защото, за да бъде предмет на изпълнение по реда на специалния закон, заложеното вземане задължително трябва да бъде прехвърлимо - в противен случай същото не би могло да бъде предмет на изпълнение по реда на ЗОЗ. По изложените съображения обжалваното решение и потвърдения с него отказ на ДЛВ се явяват правилни, доколкото предметът на процесното вземане, предмет на особен залог, попада сред тези, които не могат да се прехвърлят, респ. - залагат. За прецизност следва да се посочи и че оплакването за неправилност, поради излизане на ДЛВ извън обхвата на неговата компетентност, също е несъстоятелно. Извършваната регистърна проверка от ДЛП по реда на чл.28, ал.3 ЗОЗ включва преценка на обстоятелствата подадено ли е заявлението за исканото вписване, заличаване или обявяване при спазване на установените форма и ред от оправомощено лице, подлежи ли заявеното обстоятелство на вписване и дали е вписано, подлежи ли актът на обявяване и обявен ли е в регистъра, приложени ли са всички документи съгласно изискванията на закона и подлежащия на обявяване акт, представена ли е декларацията по чл. 27, ал. 2 и документите, които по силата на закон се съставят с нотариално удостоверен подпис или с нотариално удостоверен подпис и съдържание, са въведени в базата данни на Информационната система по чл.28б от Закона за нотариусите и нотариалната дейност и дали представените документи съответстват на въведените данни за тях в Информационната система, платена ли е дължимата държавна такса. Освен това ДЛВ следва да прецени въз основа на представените документи съществуването на заявеното за вписване обстоятелство и съответствието му със закона и дали подлежащият на обявяване акт отговаря по външните си белези на изискванията на закона. В случая извършвайки проверка за съответствието на заявеното за вписване обстоятелство със закона ДЛВ не е излязло от дадената му от закона компетентност, а установеното от него несъотвествие е основано на точното приложение на относимия към спора материален закон. Изложеното предпоставя потвърждаване на обжалваното решение. Така мотивиран, Софийският апелативен съд, ТО, 15-и състав,