Решение № 1965 от 4.4.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 10503/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК. С Решение № 11180 от 28.06.2023 г. по гр. д. № 19298/2022 г. по описа на СРС, 62 състав са уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Електрохолд продажби“ ЕАД (с предходно наименование „ЧЕЗ Електро България“ АД) срещу „Ч.“ ООД искове с правно основание чл. 318 ТЗ вр. чл. 98а ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът „Ч.“ ООД дължи на ищеца следните вземания: сумата 6 360, 43 лв., представляваща неизплатен остатък от цена на доставена електрическа енергия и предоставен достъп до електроразпределителна и електропреносната мрежа за периода 23.01.2021 г. – 23.04.2021 г. за обект, находящ се в с. Бов, общ. Своге, клиентски № 210005946344, обект рег. № 32Z103001119189Е, ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК – 06.01.2022 г. до окончателното изплащане, както и сумата 368, 81 лв. - мораторна лихва за периода 16.03.2021 г. – 21.12.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 11.01.2022 г. по ч.гр.д. № 345/2022 г. на СРС, ГО, 62 състав. С решението си на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът е осъдил ответното дружество да понесе отговорността за разноски в производството. Срещу постановеното решение, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, е подадена въззивна жалба от ответника „Ч.“ ООД с доводи за неправилност и необоснованост, като постановено в нарушение на процесуалния закон. Поддържа се съдът да не е отчел всички факти и обстоятелства по делото. Поддържа ищецът да не е доказал реалната консумация на фактурираното количество електроенергия през процесния период. Оспорва изводът на съда, че осчетоводяването на процесните фактури съставлява съгласие с фактурираното в тях. Отправя се искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендират се разноски. В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Електрохолд продажби“ ЕАД, в който е изразено становище за нейната неоснователност. Прави се искане за отхвърляне на въззивната жалба и за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира същата за неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че страните са били в облигационни отношения, като през процесния период до обекта на ответника е доставяна ел. енергия, че установеното по-високо потребление за исковия период в сравнение със същия период за предходната 2020 г. и следващата 2022 г. не обуславя извод начислената ел. енергия да не е била доставена, поради което е достигнал до извода, че до процесния обект и за исковия период е доставена ел. енергия на стойност в претендирания от ищеца размер. Наред с горното районният съд е счел, че процесните фактури са осчетоводени, а по една от тях има и частично плащане. По изложените съображения съдът е уважил предявените искове в цялост. Първоинстанционният съд е сезиран по реда на чл. 422 ГПК с искове за установяване съществуването на вземания на ищеца в общ размер на 6360, 43 лв., представляваща неизплатен остатък от цена на доставена електрическа енергия и предоставен достъп до електроразпределителна и електропреносната мрежа за периода 23.01.2021 г. – 23.04.2021 г. за обект, находящ се в с. Бов, общ. Своге, клиентски № 210005946344, обект рег. № 32Z103001119189Е, за която сума са издадени три фактури, както и за сумата 368, 81 лв., представляваща обезщетение за забава, начислено за периода 16.03.2021 г. – 21.12.2021 г. Поддържа се за процесния период ответното дружество да е потребител на ел. енергия на основание § 15, ал. 2 ПЗР на ЗИДЗЕ (ДВ, бр. 57/2020 г., в сила от 26.06.2020 г.), като съответно ищецът доставя ел. енергия в съответствие с тази норма на основание лицензия „Търговия“. Ответното дружество оспорва предявените искове. Безспорно е между страните, че между „Електрохолд Продажби“ ЕАД (с предишно фирмено наименование „ЧЕЗ Електро България“ АД) и „Ч.“ ООД е налице облигационно правоотношение с предмет – доставка на ел. енергия, както и че ответникът има качеството клиент за обект, находящ се в с. Бов, общ. Своге, клиентски № 210005946344, обект рег. № 32Z103001119189Е, както и че през исковия период до процесния обект е доставяна ел. енергия. С оглед доводите на въззивника, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, спорно по делото се явява обстоятелството дали ищецът реално е доставил до ответника електроенергия, възлизаща на стойността на процесните фактури, през процесния период, респективно дължи ли заплащането на начислените за имота суми за исковия период за доставената електроенергия. Съгласно действащата към процесния период нормативна уредба (с изменение на ЗЕ, обнародвано в ДВ бр. 57/2020 г., в сила от 01.10.2020 г.) се предвижда, че небитовите клиенти, какъвто е и ответникът следва да направят избор на доставчик на електрическа енергия независимо от това в коя държава е регистриран доставчикът, доколкото доставчикът спазва правилата по чл. 91, ал. 2 ЗЕ - чл. 95 във вр. с чл. 94а ЗЕ, защото крайният снабдител осигурява снабдяване на ел. енергия само за обекти на битови абонати. Според § 28, б. „а“ ЗЕ „Краен снабдител“ е: енергийно предприятие, снабдяващо с електрическа енергия обекти на битови крайни клиенти, присъединени към електроразпределителна мрежа на ниво ниско напрежение, в съответната лицензионна територия. Съгласно чл. 95а от ЗЕ доставчикът от последна инстанция осигурява снабдяването с електрическа енергия на крайни клиенти, които не могат да бъдат клиенти на крайния снабдител по чл. 94а, ал. 1 до избора на друг доставчик или избраният доставчик не извършва доставка по независещи от крайния клиент причини, като услугата е в обществен интерес по смисъла на този закон, която се предоставя въз основа на договор при общи условия при условията на равнопоставеност в съответствие с правилата по ал. 2 на чл. 91 от ЗЕ е въведена фигурата на доставчик от последна инстанция, която е в интерес на обществото и цели да бъде продължено предоставянето на услугата по снабдяване обекта на крайния клиент с ел. енергия, когато той не е направил избор на доставчик на свободния пазар в срока по § 15 от ПЗР на ЗИДЗЕ /ДВ бр. 57/2020 г. в сила от 01.10.2020 г. /. Разпоредбата на § 15 от ПЗР на ЗИДЗЕ предвижда, че в 30-дневен срок от влизането в сила на закона, крайните снабдители изпращат уведомление до всеки небитов краен клиент за прекратяване снабдяването с електрическа енергия от 1 октомври 2020 г. на обекти, присъединени към електроразпределителна мрежа на ниво ниско напрежение, в съответната лицензионна територия. В случай, че до 30 септември 2020 г. включително клиент по ал. 1 не е сключил договор с търговец на електрическа енергия по свободно договорени цени, доставката на електрическа енергия се извършва от досегашния му доставчик в качеството му на титуляр на лицензия по чл. 39, ал. 1, т. 5. Доставчикът по ал. 2 сключва типов договор с клиентите, които до 30 септември 2020 г. включително не са сключили договор с търговец на електрическа енергия. Типовият договор е със срок от 1 октомври 2020 г. до 30 юни 2021 г. и до сключването на типовия договор, доставчикът по ал. 2 осигурява доставката на електрическа енергия, при условие че клиентът своевременно заплаща всички дължими суми във връзка с доставката. В случая не се твърди, а и не са ангажирани доказателства ответникът да е сключил за процесния обект договор с търговец на ел. енергия по свободно договорени цени, поради което в срок до 30.06.2021 г. тази доставка се осъществява от доставчика от последна инстанция и без наличието на сключен типов договор. Затова и възраженията на ответника за недължимост на сумите, поради липса на договор са неоснователни, след като процесното задължение касае период обхванат от § 15, т. 3 ПЗР на ЗЕ. Продажбата на електрическа енергия на крайни клиенти става по регулирани от КЕВР цени и при общи условия на енергийното предприятие - краен снабдител (чл. 97, ал. 1, т. 4 и чл. 98а ЗЕ). В настоящия случай „Електрохолд Продажби“ ЕАД осигурява снабдяването с електрическа енергия при Общи условия на договорите за продажба на електрическа енергия на ищеца, одобрени с решение № 0У-059/07.11.2007 г., влезли в сила на 26.11.2007 г., изменени и допълнени с Решение № 0У-03/26.04.2010 г. на КЕВР, публикувани във в-к „Телеграф“, бр. 927, видно от представен сертификат за публикувана реклама. При извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред първата инстанция доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция намира, че от събраните писмени доказателства и приетата комплексна съдебнотехническа и счетоводна експертиза, която съдът кредитира като обективна, компетентна и обоснована, се установява, че за исковия период количеството ел. енергия е отчитано от СТИ, монтирано на адреса през м.12.2020 г., с фабричен № 40042473, 3Ф, тип IVEL ADX1, което е от одобрен тип. Отчетеното количество ел. енергия за този период е, както следва: 8329 kWh нощна тарифа и 21020 kWh дневна тарифа. При извършено сравнение с отчетеното потребление за същия период на предходната 2020 г. респективно следващата на исковия период 2022 година е действително по-ниско в сравнение с отчетеното такова за процесния период, както следва: за 2020 г. – 2640 kWh нощна тарифа и 5838 kWh дневна тарифа, а за 2022 г. – 2615 kWh нощна тарифа и 6908 kWh дневна тарифа. Този съд споделя изводите на първата инстанция, че така установената разлика в потреблението не е индиция за фактуриране на ел. енергия, която не е доставена. В тази връзка следва да се посочи, че по делото не са ангажирани доказателства от страна на ответника за установена техническа неизправност на електромера, отчитал доставената ел. енергия за исковия период. В подкрепа на горния извод са и твърденията на самия ответник, че поради наблюдавания висок разход на ел. енергия след монтажа на процесния електромер са били сигнализирани ЧЕЗ и КЕВР, като на 23.04.2021 г. е била извършена проверка на електромера, била е установена правилна схема на свързване и че електромерът няма самоход, за което е бил съставен констативен протокол. Следователно оплакванията на въззивника в обратния смисъл са неоснователни. Вещото лице е дало заключение, че за исковия период за потребеното количество ел. енергия са издадени три фактури, фактура № 298418109/28.02.2021 г. на стойност 3549, 43 лв. с падеж – 15.03.2021 г., фактура № 313159471/31.03.2021 г. на стойност 7, 16 лв. с падеж – 13.04.2021 г. и фактура № 314683844/30.04.2021 г. на стойност 3127, 93 лв. с падеж – 13.05.2021 г., т.е. на обща стойност 6684, 52 лв. В съдебно заседание експертът е разяснил по реда на чл. 200, ал. 2 ГПК, че изчисленията са математически верни спрямо цените на КЕВР. Установи се, че на 09.06.2021 г. е платена сума в размер на 400 лв., с която сума 324, 09 лв. е погасено частично задължението по фактура № 298418109/28.02.2021 г., а с остатъка - са погасени неустойки. След извършеното плащане, вещото лице – счетоводител е дало заключение, че непогасената сума в общ размер на 6360, 43 лв. е формирана от незаплатената част от първата фактура в размер на 3225, 34 лв. и сумите от втората и третата фактура. Установи се от заключението на експертизата по делото, че процесните фактури са осчетоводени при ответника, като същите са включени в дневниците за покупки през месеците на издаване на фактурите с право на пълен данъчен кредит, като са подадени и съответните справки-декларации. Отразено е в счетоводството на ответника и извършеното частично погашение на главница и неустойки. С оглед на горното въззивният съд приема, че на ответното дружество – жалбоподател е доставено количество ел. енергия през исковия период в претендирания от въззиваемата страна размер. Съдът намира за неоснователно оплакването на въззивника, че СРС е достигнал до погрешния извод, че осчетоводяването на процесните фактури съставлява съгласие с фактурираното в тях, доколкото районният съд не е излагал мотиви в подобен аспект. Същият, базирайки се на констатациите на приетата по делото експертиза, е приел, че трите процесни фактури са осчетоводени, който извод споделя и настоящият въззивен състав. При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд намира, че в полза на ищеца е възникнало вземане за цената на доставената ел. енергия за исковия период в размер на 6360, 43 лв., както правилно е приела първата инстанция. Доводите в обратната насока на въззивника са неоснователни и не почиват на ангажираните в процеса доказателства. Същият не е провел успешно доказване на възражението си, че не дължи процесните суми за фактурирана ел. енергия през исковия период, в това число и като не е оборил и констатациите на приетата експертиза. Въззивникът не твърди, а и не се установи плащане на горната сума, поради което искът за главницата се явява основателен в пълния му предявен размер. Във въззивната жалба не са изложени конкретни възражения срещу решаващата дейност на първия съд и изводите му за основателност на акцесорната претенция за обезщетение за забава, с оглед на което и в тази част решението не следва да бъде ревизирано. С оглед на горните изводи правилно се явява постановеното от първоинстанционния съд решение и доколкото крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а подадената въззивна жалба оставена без уважение. По разноските: При този изход на спора и основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят 50 лв. за възнаграждение за юрисконсулт за въззивното производство. Така мотивиран, Софийският градски съд