Решение № 734 от 24.7.2025 г. на Районен съд - Стара Загора по дело № 1854/2024 г.

Предявен е иск за прогласяване нищожността на посочената неустоечна клауза поради противоречие с добрите нрави, което е основание за нищожност на сделките, уредено в чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. По естеството си добрите нрави представляват морални норми, на които законът е придал правно значение, тъй като правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях /в този смисъл Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 1/2009 г., ОСТК/. СъдърЖ.ието на понятието "добри нрави" следва да се търси в обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя социално-етичен характер не са скрепени със закон. В посочената категория попадат онези наложили се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности, които са общи за всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите се страни. Такива са например принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения, намерили израз в отделни правни норми, като целта е предотвратяване на несправедливо облагодетелстване /в този смисъл Решение № 288/29.12.2015 г. на ВКС по гр.д.№ 2293/2015 г., III г.о., ГК/. Според правната теория нищожни поради противоречие с добрите нрави са сделките, които по своето явно съдърЖ.ие, по външно установими мотиви за сключване противоречат на етичните правила, като не е необходимо страните по сделката да знаят за тези правила /В. Таджер - "Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II", стр.254/. Очевидно в случая неустойката е уговорена не като обезщетение за неизпълнение на същинско задължение на длъжника по договора за паричен заем, а за допълнително изискване на кредитора за обезпечаване на задължението. С оглед на това неустойката противоречи на разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД, дефинираща неустойката като предварително уговорено обезщетение за неизпълнението на договорно задължение, служещо за обезпечаване изпълнението на задължението. В настоящия случай процесната неустойка не обезпечава изпълнението и не обезщетява кредитора за неизпълнението на основното договорно задължение за връщане на заетата сума, а за друго наложено от заемодателя изискване във връзка с обезпечаването на задължението. Така заемополучателят би дължал неустойка дори и при изпълнение на същинското си задължение по заемния договор, ако не осигури поръчител в тридневен срок от сключване на договора. Подобна уговорка противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън рамките на присъщите на неустойката обезщетителна и обезпечителна функции и се превръща в необоснована санкция за длъжника, необусловена от неизпълнение на същинско договорно задължение, както и в средство за неоснователно обогатяване на кредитора. По тези съображения съдът намира, че клаузата за неустойка по чл. 10 от Договор за потребителски кредит №243125/19.02.2024г. е нищожна поради накърняване на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. С оглед на това съдът не следва да се произнася по останалите заявени от ищеца основания за нищожност на неустоечната клауза. При този изход на делото разноските следва да се възложат върху ответника. С Определение № 1220 от 05.12.2023г. на ВКС по к.ч.т.д. ВКС по к.ч.т.д.№ 1809/2023г., е прието, че когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл.78, ал.2 ГПК. Отделно от гореизложеното следва да се подчертае, че в Решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19. Съдът на ЕС е приел, че чл.6, §1 и чл.7, §1 от Директива 93813, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява възлагането върху потребителя на процесуалните разноски, тъй като подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол. Отнесено към настоящия случай следва да се приеме, че тъй като ищецът има качеството на потребител, а спорът между страните е във връзка със задължения по потребителски договор, освобождаването на ответника от отговорността за разноски при прилагането на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК би създало съществена пречка за упражняване от ищеца-потребител на предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол. Осъществявайки правото си потребителят не може да бъде заставен да установява извършването на извънпроцесуални действия на ответника, за да има право на разноски в производството пред съда. Ето защо следва да се приеме, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, поради което и следва да отговаря за направените от ищеца разноски. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал.1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца направените от него разноски в размер на 60.20 лева – държавна такса. На процесуалния представител на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение, което следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Въведеното с посочената разпоредба правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер - този с Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не може да бъде приложено предвид даденото тълкуване в решението на СЕС по дело C-438/22. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги /която трябва да е справедлива и обоснована/, като от значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко - фактическата и правна сложност на делото. В случая цената на иска е 1, 504.80 лева, по делото не са събирани доказателства извън представените писмени такива, адвокатът на ищеца не е присъствал в проведените съдебни заседания, основателността на предявените искове е призната от ответника, фактическата и правна сложност на спора не е по-висока от типичната за подобен вид дела, доколкото липсват усложнения с оглед премета и страните. При така изяснените параметри на релевантните за цената на адвокатската услуга обстоятелства, съдът намира, че възнаграждението на адвоката на ищеца следва да бъде определено, като се изхожда от минималното такова по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, а именно 450.00 лв. Воден от горните мотиви, съдът