РЕШЕНИЕ

№ 1998

гр. София, 05.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров Членове: Ивета Антонова, Георги Стоев при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20221100508437 по описа за 2022 година Образувано е по въззивна жалба подадена от К. И. Б. срещу решение № 20218150/02.12.2021г. постановено по гр.д. № 15646/2021г. по описа на Софийския районен съд, I г.о., 42 състав и с което са отхвърлени предявените от нея срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове с правно основание чл.270 ал.2 от ГПК за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 08.02.2012г. и разпореждане за издаване на изпълнителен лист от 07.07.2014г. по ч.гр.д. №2416/2012г. по описа на Софийски районен съд, III г.о., 113 състав.

В жалбата се твърди, че решението на Софийски районен съд /СРС/ е неправилно и необосновано, постановено при допуснати нарушения на материалния закон и на съществени процесуални нарушения. Твърди, че съдебните актове, които претендира да бъдат прогласени за нищожни са постановени от незаконен състав – съдии, които не са избрани по надлежния ред включително и на които не им разпределено процесното дело на случаен принцип, въз основа на уредба- заповедно производство, която противоречи на Конституцията и законодателството на Европейския съюз и което има приоритет над незаконното национално законодателство, въз основа на образци, които са отменени, съответно при липса на форма установена с Регламент на ЕО №1896/2006г., при липса на подпис на съответните изискуеми места в двата документа от назначени по съответния ред съдии, при грубо нарушение на добрите нрави и принципите на правовата държава, при нарушение на процедурата за провеждане на съдебните производства – събиране на държавна такса в намален размер на заявителя. Твърди, че разпореждането за издаване на изпълнителен лист не съществува като съдебен акт с изискуемите му реквизити, поради което и само на това основание е нищожно.

Моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено ново, с което се уважат предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, с който оспорва наведените пороци на решението във въззивната жалба, счита, че същото е постановено при правилно приложение на материални и процесуалния закон, намира го за обосновано и правилно, моли да бъде потвърдено. Твърди, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява валидността на оспорваните съдебни актове, респективно – липса на което и да е основание, водещо до най – тежкия порок – нищожност. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивното производство.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Софийски районен съд е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 270 ал.2 от ГПК за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 08.02.2012г. и разпореждане от 07.07.2014г. за издаване на изпълнителен лист по ч.гр.д. №2416/2012г. по описа на Софийски районен съд, III г.о., 113 състав.

От приложените към настоящото дело граждански дела № 2416/2012г. на СРС, 5048/2017г. на СГС, 4135/2017г. на САС, 9462/2019г. на СГС, се установява следното:

По заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК с вх. № 3302932/03.02.2012г. е образувано ч.гр.д. № 2416/2012г. по описа на Софийски районен съд, 113 състав и по което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по 08.02.2012г., с която е разпоредено К. И. Б. да заплати на кредитора „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД сумите от 1495, 12лв. - цена на доставена топлинна енергия за периода 01.10.2009г. – 30.04.2011г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. •••••••, аб. № 364061, ведно със законната лихва върху главницата считано от 03.02.2012г. до окончателното й изплащане, както и мораторна лихва в размер на 29, 50 лв. за периода 30.11.2009г. – 19.01.2012г. и 130, 49 лв. – разноски по делото.

В срока по чл.414 от ГПК длъжникът е подала възражение срещу заповедта, поради което е образувано исково производство по реда на чл.422 от ГПК – гр.д. № 20039/2012г. по описа на СРС, I г.о., 35 състав, с по което е постановено съдебно решение, влязло в сила на 28.04.2021г. и с което е признато за установено, длъжникът К. И. Б. дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД част от сумите, за които е издадена горе посочената заповед за изпълнение по чл.4140 от ГПК от 08.02.2012г., а именно: 695, 83 лв.- главница и 29, 50 лв.. законна лихва, като са присъдени и съдебни разноски съобразно уважената част от исковете.

С разпореждане от 07.07.2014г. постановено по гр.д. № 2416/2012г. е разпоредено издаване на изпълнителен лист въз основа на влезнала в сила заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 08.02.2012г. и въз основа на което е издаден изпълнителен лист от 08.10.2014г. Разпореждането за издаване на изпълнителен лист е частично отменено – в частта относно разноски в размер на 125 лв. и съответно обезсилен издадения изпълнителен лист за същата сума, а в останалата му част – потвърдено – вж.определение № 23380/09.10.2019г. по ч.гр.д. № 9462/2019г. по описа на Софийски градски съд, влязло в сила на 09.10.2019г.

В разпоредбата на чл. 270 ал. 2 ГПК е уредена възможността за процесуалната защита срещу нищожни съдебни решения.

Разпоредбата дава възможност да се прогласява нищожност на съдебно решение по исков ред, и то безсрочно /в този смисъл са и разясненията, дадени в т. 8 и т. 9 от ППВС № 1/1985г./. Искът по чл. 270 ал. 2 ГПК цели отпадане на силата на присъдено нещо, с която влязлото в сила решение обвързва страните по делото и лицата по чл. 298, ал. 3 ГПК. Тъй като нищожното съдебно решение създава привидност за признати и присъдени права, а постановилия го съд не може сам да констатира нищожността и да произнесе с ново валидно решение, несъмнено е, че обявяването на нищожността може да бъде искана от всяка от страните по делото.

Влязлата в сила заповед за изпълнение има изпълнителна сила и не допуска същият спор да бъде отнесен за разрешаване по исков ред от съда, освен при новооткрити обстоятелства и доказателства. Тя засяга имуществената сфера на лицето, срещу което е издадена, със същия интензитет, с който тази сфера бива засягана от издадено осъдително съдебно решение.

Разпоредбата на чл.270 ал.2 от ГПК изрично назовава само съдебните решения, като актове на съд, чиято нищожност може да бъде установявана, като липсва изрична уредба за останалите постановявани от съда актове, но при приложение на закона по аналогия – чл.46 ал.2 от ЗНА следва да се приеме, че по същия ред може да бъде установявана нищожността и на останалите правораздавателни актове – определения, разпореждания, заповеди за изпълнение на паричните задължения по чл.410 и чл.417 от ГПК – в този смисъл константната практика на ВКС - определение № 64/23.01.2015г. по ч.гр.д. № 141/2015г. на ВКС, ІV ГО, определение № 668/15.08.2017г. по гр.д. № 771/2017г., III ГО на ВКС и др. Т.е. предявените искове за установяване нищожността на два съдебни акта – заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК и разпореждане за издаване на изпълнителен лист, са допустими.

Тук е необходимо да се посочи, че при осъществяване на инстанционен контрол на съответното съдебно решение /в случая в производството по чл.422 от ГПК и постановените по него решения – на първоинстанционен съд – по гр.д. № 20039/2012г. на СРС и гр.д. № 17328/2013г. на СГС/ съдът е длъжен служебно да извърши проверка за валидност на съдебните актове. Същевременно разпоредбата на чл.270 ал.2 от ГПК предвижда отделна възможност нищожността на съдебното решение /в тази връзка разбирано като определение, разпореждане, заповед/ да бъде предявена по исков ред или чрез възражение, без тази възможност да е постановена под условие актът да е претърпял инстанционен контрол /съответно в хипотезата на чл.410 от ГПК - върху същата не се упражнява самостоятелен инстанционен контрол – чл.413 ал.1 от ГПК/. Доколкото иск за нищожност на съдебното решение е допустим и когато същото е преминало инстанционен контол, на още по – силно основание е допустим и когато съдебният акт не подлелжи на самостоятелен такъв.

По съществото на спора, настоящият състав напълно споделя мотивите изложени в обжалваното първоинстанционно решение като основание чл.272 от ГПК препраща към тях, но във връзка с наведените доводи за неправилност на същото, настоящият състав счита следното:

Законът не определя с изрична правна норма кое съдебно решение е нищожно. По естественото си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор.

Основанията за нищожност се извеждат по тълкувателен път в съдебната доктрина и практика и които са непротиворечиви и константни в смисъл, че: нищожно е всяко решение, което не може да бъде припознато като валиден съдебен акт, а именно:

-постановено от незаконен състав;

-когато е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда, -когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, -когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост /решение № 668 по гр.д. №1790/2009г. на I г.о. на ВКС /.

Под незаконен състав следва се разбира както от лице, което по съответния ред не е придобило качеството на съдия, така и от лице, което макар и да има такова качество не е в изискуемия от закона съдебен състав -например постановено еднолично, при условие, че е необходимо постановяване на съдебния акт от съдебен състав.

В настоящият случай, заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК е издадена и подписана от съдия Вяра Русева – назначена с решение на ВСС като съдия след провеждане на съответната процедура по ЗСВ вр. КРБ.

Правилото за случайно разпределение на делата, уредено в чл. 9 ЗСВ, е отражение на основни конституционни принципи, върху които се гради правосъдието и правовата държава. Целта е да се гарантира независимостта на съда, като се ограничат факторите, които биха поставили под съмнение безпристрастността на съдията докладчик, както и да се пресече въздействието на външни обстоятелства, които биха указали влияние върху вътрешното убеждение. Принципът за случайно разпределение на делата съответства и на чл. 6 § 1 от ЕКПЧ, който гарантира правото на всеки правен субект да потърси зашита и съдействие при упражняването на своите граждански права и задължения от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Липса на приложен протокол от извършено случайно разпределение в делото към датата на образуване на гр.д. № 2416/2012г., не определя дефинитивно, че разпределението е извършено в нарушение на принципа за случайно такова. Напротив, към цитираната дата – 03.02.2012г., ЗСВ и съответно Правилника за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища /отм/, Правилата на ЗСВ за разпределение на делата, не поставя императивно изискване случайното разпределение да бъде доказвано чрез прилагане на писмено документи по всяко едно дело, същото е видно от системата за разпределението на дела и може да бъде установено във всеки един момент. В този смисъл, ищецът не е установила конкретни нарушения при случайното разпределение на дела, извършвано в Софийски районен съд, като общото направено такова и предвид характера на предявения иск и ответника по нея, не може да се приеме, че размества доказателствената тежест т.е. важи общото правило на чл.154 а.1 от ГПК и като твърдение, недоказано при пълно и главно доказване, следва да се приеме за неоснователно.

Отделно от горното, при наличие на основание за отвод от страна на съдията разглеждащ делото по смисъла чл.22 от ГПК и ненаправен такъв, то постановения съдебен акт не е нищожен, а горните обстоятелства следва да бъдат преценявани в хода на инстанционния контрол на съответния съдебен акт, като изрично в мотивите на ТР 1/ 2023 от 21.11.2023 г., с което е отклонено искането за постонвяване на тълкувателно решение, е посочено, че трайна и непротиворечива е съдебната практика, че незаконосъобразният отказ на съда да се отведе на основание чл. 22 ал. 1 т. 6 ГПК представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението.

Несъмнено съдебните актове, по отношение на които се претендира установяване на нищожност са издадени в рамките на правораздавателната власт на съда.

Съгласно чл. 411 ал. 2 ГПК районният съд разглежда заявлението за издаване на заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издава заповедта освен в случаите по т. 1 – 4 от цитираната разпоредба, в който случай съдът се произнася с разпореждане, с което отхвърля заявлението – арг. от чл. 413 ал. 2 ГПК, което на общо основание – чл. 121 ал. 4 от Конституцията на Република България – следва да бъде мотивирано.

И в двата случая се касае за произнасяне по същество на заявлението, като в единия случай съдът отхвърля искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение като се произнася с разпореждане, а в другия уважава искането, в който случай правораздавателната воля на съда се обективира в самата заповед за изпълнение, която именно представлява правораздавателният акт, в който се съдържа произнасянето на съда по същество на заявлението.

Наведените от въззивника възражения срещу законността на въведеното с ГПК от 2008г. „заповедно производство“ и противоречието му с Конституцията на Република България, както и с европейското законодателство, са неоснователни.

Действително, при наличие на противоречие между закон и конституционна норма, съдът е длъжен да приложи последната, поради съдържанието на чл.5 ал.1, ал.2 от Конституцията на Република България, според които Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат, съответно разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.

В настоящият случай не се установява глава 37 от ГПК в нейната цялост да противоречи на конкретна разпоредба или принцип от Конституцията на Република България, нито на конкретен международен акт по смисъла на чл.5 ал.4 от КРБ. / международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат /.

Атакуваните в настоящото производство съдебни актове са издадени в изискуемата писмена форма, включително и разпореждането за издаване на изпълнителен лист, макар и ръкописно написано от съдията /вж. гръб на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 08.02.2012г./ Действително, към датата на издаване на процесната заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 08.02.2012г., е действала Наредба № 6/20.02.2008г. за издаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство, издадена от министъра на правосъдието и в сила от 01.03.2008г., като както заявлението, така и издадената заповед са именно по образците утвърдени с цитираната наредба, отменена с решение № 2266 от 12 февруари 2020 г. по административно дело № 5355 от 2019 г., с изключение на чл. 4 и чл. 9 - ДВ, бр. 12 от 12 февруари 2021 г. Вярно е и че с решение по дело № С-289/2021г. от 24.11.2022г. на СЕС, задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК, в т.42 е постановено, че отмяна на национална разпоредба по съдебен ред има обратно действие /ex tunc/- по принцип от датата на нейното приемане, така че породените от нея последици за съществуващи положения отпадат, считано от същата дата./което е в противно на правилото, установено с разпоредбата на чл.195 от АПК/.

При съобразяване с цитираното решение на СЕС и приемане, че заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е издадена по неутвърдени по съответния ред образци, но и с оглед обстоятелството, че законовото основание за постановяване на този съдебен акт е в ГПК-чл.37, където именно се определя както вида на съдебния акт, така и неговите реквизити - чл.412 от ГПК и процесната заповед за изпълнение е издадена в писмен вид, съдържаща всички изискуеми реквизити според разпоредбата на чл.412 от ГПК, подписана от лице, което има качеството на районен съдия, то ирелевантно е дали е издадена по образец, дали този образец е утвърден по надлежен ред /още повече, че Наредба № 6/20.02.2008г. е подзаконов нормативен акт, който съдът при констатиране на противоречие с нормативен акт от по -висок ранг, същия не следва да бъде прилаган – чл.15 ал.3 от ЗНА/ или съответно отменен поради нарушение на административната процедура по приемане на подзаконовия нормативен акт. Т.е. посоченото не рефлектира по никакъв начин на валидността на съдебния акт и същия е валиден и поражда правни последици.

Не е налице и противоречие на законовите разпоредбите в гл.37 от ГПК с регламент на Европейския съюз – чл.15 ал.2 от ЗНА, при което последния да има приоритет. Въззивникът се позовава на Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година за създаване на процедура за европейска заповед за плащане. Същият обаче е приложим към граждански и търговски дела по трансгранични спорове независимо от характера на съда или правораздавателния орган, като според чл.3 т.1 от същия ррегламент трансграничен случай е такъв случай, при който поне една от страните има местоживеене или обичайно пребивава в държава-членка, различна от държавата- членка на сезирания съд. Предмет на заповед за изпълнение по чл.410 от от ГПК от 8.02.2012г. по ч.гр.д. №2416/2012г. на СРС е претендирано вземане от топлофикационно дружество със седалище и адрес на управление в Република България срещу К. И. Б. – с постоянен и настоящ адрес и постоянно местопребиваване в Република България т.е. ясно и недвусмислено се налага извода за неприложимост на цитирания регламент спрямо реда и начина на постановяване на атакуваната заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Следователно посоченото не обосновава нито произнасяне извън правораздавателната компетентност, нито при неспазване на процедурата и образците /което вече има отношение към законосъобразността и правилността на съдебния акт, но не и към неговата нищожност/.

Както беше посочено в горното изложение, нищожен би бил съдебен акт, в който когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост т.е. смисълът на постановения съдебен акт не би могъл да се изведе дори при тълкуване.

Различна е хипотезата, при която липсват мотиви към съдебния акт.

Липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление, поради което и не води до нищожност на съдебното решение. Нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебен акт не води до неговата нищожност, а до недопустимост или неправилност на съдебния акт, която се релевира по пътя на инстанционния контрол в рамките на преклузивните срокове за подаване на жалба пред съответния компетентен съд./ решение № 15/26.01.2015г. по гр. д. № 3298/2014г. на ВКС, I ГО/.

Заповедта за изпълнение, независимо от характера й на правораздавателен акт по смисъла на чл. 121 ал. 4 от Конституцията на Република България, не се мотивира по същество, тъй като нейното съдържание е уредено изчерпателно в разпоредбата на чл. 412 ГПК, чийто текст не предвижда излагането на мотиви. Съответно разпореждането, с което се констатира, е заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е влязла в сила, е достатъчно да съдържа волеизявление за издаване на изпълнителен лист, тъй като самият закон предвижда това – чл.416 ал.1 от ГПК – разпореждане за издаване на изпълнителен лист и съответно отбелязване върху заповедта за горното. Видно от разпореждане от 07.07.2014г. /при съобразяване на частичната му отмяна с определение № 23380/09.10.2019г. по ч.гр. 9462/2019г. на СГС/ и отбелязване за издаден изпълнителен лист /при съобразяване на частичното му обезсилване с № 23380/09.10.2019г. по ч.гр. 9462/2019г. на СГС/ разпоредбите на процесуалният закон са стриктно изпълнени и приложени от съда.

Следователно от аргумент на по -силното основание, когато законодателят е предвидил, че съответният съдебен акт не се мотивира, то липсата на мотиви в случая не може да обоснове дори незаконосъобрадност на съдебния акт, още повече нищожност.

Видно от съдържанието на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 08.02.2012г., както и разпореждане за издаване на изпълнителен лист въз основа на нея от 07.07.2014г., волеизявлението на съда е ясно, разбираемо и недвусмислено – разпоредено е длъжникът К. И. Б. да заплати на кредитора „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД сумите от 1495, 12лв. - цена на доставена топлинна енергия за периода 01.10.2009г. – 30.04.2011г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. •••••••, аб. № 364061, ведно със законната лихва върху главницата считано от 03.02.2012г. до окончателното й изплащане, както и мораторна лихва в размер на 29, 50 лв. за периода 30.11.2009г. – 19; 01; 2012г. и 130, 49 лв. – разноски по делото, съответно на 07.7.2014г. – разпоредено да се издаде изпълнителен лист въз основа на заповедта за изпълнение т.е. за сумите по нея, но е частично отменено при инстанционен контрол с определение № № 23380/09.10.2019г. по ч.гр. 9462/2019г. на СГС. Т.е. нито е налице неяснота, нито е налице необходимост от тълкуване или поправяне на съдебните актове.

Всички останали релевирани в исковата молба и поддържани във въззивната жалба възражения на ищеца, които според нея обосновават нищожността на процесните съдебни актове, а именно: липса на писмен договор между „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД и ищеца за доставка на топлинна енергия, незаконно изградена и невъведена по съответния ред абонатна станция, липса на безспорност на претендираните от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД вземания, извършено злоупотреба с право от страна на заявителя по ч.гр.д. №2416/2012г. по описа на СРС, неустановеност на вземанията, претендирани от кредитора, поради неприлагане на издадени по надлежния ред фактури, респ. прилагане на съставени от заявителя неясни извлечения за дължими суми от ищеца, несъбиране на дължимата държавна такса по заявлението по чл.410 от ГПК от съда, разглеждащ същото и допускащ нарушение на добрите нрави, недължимост на мораторната лихва, за която липсват каквито и да са доказателства за основателност и размер, наличието на нелоялни търговски практики от страна на топлофикационното дружество, присъждане на разноски за юрисконсулт, при условие, е същия не е извършил съответната фактическа и юридическа работа, съответно не се е явявал в съдебно заседание, са твърдения и възражения, които са неотносими към предмета на настоящото дело. Същите са имали своята релевантност в производството по чл.422 от ГПК, образувано след подаденото от ищеца възражение по чл.414 от ГПК срещу заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 08.02.2012г.

Важно е да се посочи, че по пътя на чл.270 ал.2 от ГПК е недопустимо да се пререшава вече веднъж решен правен спор, съответно нищожността са се обосновава с незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. В производството по чл.270 ал.2 от ГПК се охранява основен принцип на правовата държава, а именно задължителната сила на валидни съдебни решения и върховенството на закона. Противното би било допускане злоупотреба с права, което както Конституцията /чл.57 ал.2/, така и ГПК забраняват /чл.3/.

Предвид изложените мотиви, настоящият състав счита, че предявените искове са неоснователни и изводите му съвпадат с тези на първоинстанционният съд, поради което и на основание чл.271 ал.1 изр.1 предл.1 от ГПК, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход на въззивното производство на основание чл. 78 ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК на въззиваемата страна следва да се присъдят съдебни разноски, за което е направила своевременно искане – в отговора на въззивната жалба и в хода на устните състезания. Следователно ищеца следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемата страна разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100, 00 лв.

Така мотивиран, Софийски градски съд