Решение № 2 от 2.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12186/2022 г.

Производството е образувано по иск на В. Е. А. предявен срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, за присъждане на сумата 50000, 00лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на повдигнато му обвинение за извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, за което впоследствие бил признат за невиновен с Присъда № 194/24.06.2014г. постановено по ВНОХД № 1716/2014г. на СГС, влязла в сила на 04.08.2015г., ведно със законната лихва върху главницата за неимуществени вреди считано от датата на предявяване на иска, до окончателното и изплащане. Твърди, че с постановление за привличането му като обвиняем на 13.04.2011г. по ДП № 254/2011г. по описа на 06, РУП СДВР, пр. пр. № 2917/11г. на СРП е привлечен като обвиняем за престъпление за извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, за което впоследствие бил признат за невиновен с Присъда № 194/24.06.2014г. постановено по ВНОХД № 1716/2014г. на СГС, влязла в сила на 04.08.2015г. За времето на наказателното производство търпял мярка за неотклонение „подписка“. Твърди, че в резултат на воденото наказателно производство за престъпление, за което е впоследствие оправдан, проведените следствени действия и множество съдебни заседания и взетата мярка „подписка“ за продължителен период от време, преживял болки и страдания с голям интензитет. Изпитвал чувство на страх, малоценност, бил подтиснат и депресиран, влошило се здравето му, отслабнал значително. В срока по чл.131 ГПК ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ не оспорва, че срещу ищеца е водено наказателно производство продължило за твърденият период, по соченото обвинение, както и взетата мярка „подписка“. Възразява, че искът е погасен по давност. Възразява и, че за ищеца не са настъпили твърдените неимуществени вреди в причинна връзка с повдигнатото обвинение, по което впоследствие е оправдан, а ако са настъпили не са със сочения интензитет и продължителност. В отношение на евентуалност оспорва претенцията по размер. Съдът след като съобрази предметните предели на производство очертани с исковата молба, възраженията на страните и всички доказателства по делото, прие за установено от фактическа страна следното и формира следните правни изводи: Предмет на разглеждане в производството са искове с правно основание чл. 2, ал. 2, т. 3, прил. първо ЗОДОВ, вр. чл. 45 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди претърпени в резултат на повдигнато обвинение за престъпление, за което впоследствие е постановена оправдателна присъда. За да се приеме, че са основателни в тежест на ищеца е да установи главно и пълно, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест настъпването на твърдените вредоносни последици, като пряка и непосредствена последица от повдигнатото обвинение, по което лицето впоследствие е оправдано. В тежест на ответната страна е да установи възраженията си по исковете. Съгласно чл. 2, ал. 2, т. 3, прил. първо ЗОДОВ Държавата отговаря за вреди, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда в посочените в закона хипотези, като в т. 3 от цитираната разпоредба е предвидена отговорност в хипотезата на обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано, какъвто е и конкретният случай. Съгласно ТР № 7/2014г. на ВКС, ГО Прокуратурата на Република България участва по делата по искове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ, по които е ответник и за които е приложим редът, предвиден в ГПК (чл. 2, ал. 3 ЗОДОВ). Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ Държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Отговорността по ЗОДОВ е обективна, следователно ищецът не трябва да доказва вина при вредоносните актове на правозащитния орган. Държавата отговаря по доказаната материалноправна претенция, независимо от наличието на вина у правозащитния си орган. За да бъде търсена отговорност по ЗОДОВ, е необходимо освен наличието на общите предпоставки за търсене на деликтна отговорност, да е налице и някоя от предвидените в него специални хипотези. В случая, по делото не се спори и от събраните доказателства се установява, че ищеца е привлечен като обвиняем на 13.04.2011г. по ДП № 254/2011г. по описа на 06, РУП СДВР, пр. пр. № 2917/11г. на СРП е привлечен като обвиняем за престъпление за извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, за което впоследствие бил признат за невиновен с Присъда № 194/24.06.2014г. постановено по ВНОХД № 1716/2014г. на СГС, влязла в сила на 04.08.2015г. За времето на наказателното производство търпял мярка за неотклонение „подписка“. Основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, т. 3 от ЗОДОВ е обективният факт, че спрямо ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по НК, като впоследствие лицето е било оправдано от съда с влязло в сила съдебно решение. Това обстоятелство дава основание на законодателя да квалифицира обвинението като незаконно, независимо че отделните процесуално-следствени действия са били извършени в съответствия със закона и правомощията на разследващия орган. Ето защо, съдът намира, че са налице първите два елемента от фактическия състав на отговорността по чл. 2 от ЗОДОВ, вр. чл. 45 от ЗЗД извършени спрямо ищеца от страна на Прокуратурата като държавен орган деяния /актове, действия и/или бездействия/ и тяхната незаконосъобразност. По отношение на другите две кумулативни предпоставки за ангажиране на отговорността по ЗОДОВ - настъпили неимуществени вреди и тяхната причинно-следствена връзка с деянията на ответника, следва да се отбележи, че държавата дължи обезщетение за всички преки и непосредствени вреди, произхождащи от увреждането, като преки са вредите, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат и адекватно следствие от увреждането. Освен преки, вредите следва да бъдат и непосредствени, т.е. да са настъпили по време и място, следващо противоправния резултат. Наличието на тези два кумулативни елемента от фактическия състав на деликтната отговорност по ЗОДОВ - вреди и причина връзка с деянието на ответника, обаче не се предполага и те не възникват автоматично с прекратяване на наказателното производство или с оправдаването на лицето от съда, т.к. липсва законова презумпция в тази насока, а тези 2 предпоставки следва да се установят във всеки конкретен случай и да се докажат от ищеца при условията на пълно и главно доказване. Основното възражение на ответника е, че исковата претенция е погасена, поради изтекла погасителна давност. Предвид липсата на изрична законова уредба в ЗОДОВ по този въпрос, в случая приложение намират общите правила на чл. 110 от ЗЗД, съгласно който с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. По отношение на началния момент, от който започва да тече погасителната давност за обезщетенията по чл. 2 от ЗОДОВ е налице Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 година по тълк. гр. д. № 3/2004 година на ВКС, ОСГК, което е задължително за съдилищата. Съгласно чл. 4 от ТР № 3/22.04.2004 година на ВКС, при деликт по чл. 2, ал. 1, т.3 от ЗОДОВ за обезщетяване на вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство - чл. 2, т. 2 изр. 2 ЗОДВПГ; от влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление. Следователно, правото на ищеца да претендира обезщетение за вреди е възникнало след влизането в сила на оправдателната присъда - на 04.08.2015г., а настоящият иск за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е предявен на 18.11.2022година, като общият давностен срок е изтекъл на 04.08.2020година, т.е. значително преди да се предяви искът. Предвид това, съдът намира, че правото на ищеца да търси обезщетение за вреди, е погасено по давност. Изложеното обезмисля обсъждане на останалите предпоставки за основателност на иска и е достатъчно за да се приеме, че същият е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Поради изхода от спора на ищеца не се следват разноски. Ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС дължимата такса по чл. 9а от ЗОДОВ в размер на 50.00лева. По изложените съображения, съдът