Решение № 4648 от 2.8.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 4232/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение от 02.06.2021г. по гр.д. № 23061/2020 г. на СРС, 113 състав е признато за установено по предявения от „П.Д.“ ООД срещу „П.Д. -1“ ЕООД иск с правно основание по чл. 7, ал. 4 ТЗ, че ответникът „П.Д. -1“ ЕООД недобросъвестно е заявил и използвал във фирменото си наименование елемента „П.“ и е осъден ответника да преустанови недобросъвестното използване на фирма „П.Д.-1“. Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника „П.Д. -1“ ЕООД, с оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Оспорва се по делото да е установена недобросъвестност на ответника при използване на фирменото му наименование. Твърди се необоснованост на извода на първоинстанционния съд, че клиентите на ищеца са въведени в заблуждение от страна на ответника. В тази връзка се сочи, че по делото не са налице доказателства, че участието на С. Д. в ответното дружество е станало достояние на клиентите на ищеца. Твърди се, че са налице достатъчно разлики в наименованието на двете дружества, изразяващи се в използвания препинателен знак „-“ и цифрата „1“. Поддържа се, че при регистрацията на ответника, от страна на длъжностното лице при ТРРЮЛНЦ не е установено съвпадение с фирма на друго дружество. Навеждат се доводи, че уникалността на търговеца произтича не само от наименованието му, но и от неговия ЕИК, седалище и предмета му на дейност. Излагат се доводи, че правото на фирма се различава от правото на търговска марка по чл. 14 от ЗМГО. Независимо от това се поддържа, че притежателят на търговска марка не може да забрани на трето лице да я използва, при условие, че ползването не противоречи на добросъвестната търговска практика. Въззивникът излага съображения, че нарушението на правото на фирма не се установява от депозираните по делото свидетелски показания. Оспорва настъпване на вреди за ищеца. Твърди, че ответникът привлича клиенти чрез представяне на оферта, която се разглежда на общото събрание на съответната етажна собственост. Поддържа, че клиентите на ищеца не са привличани или заблуждавани. Моли съда да отмени решението, като отхвърли предявения иск, с присъждане на разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „П.Д.“ ООД в депозиран отговор оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Поддържа, че от показанията на свидетелката И. се установява, че ответникът е уведомил етажната собственост, управлявана от ищцовото дружество, че е налице промяна на сметката в Изипей, по която постъпват дължимите такси и по този начин се е стигнало до заблуда на клиенти, както и в спад в доходите на ищцовото дружество. Навежда доводи, че правилно в първоинстанционното решение е прието, че с допълнителния елемент „-1“ се цели единствено смекчаване на пълния идентитет между двете фирми, като преобладаващата част от потребителите не биха забелязали добавените апостроф и цифра и не биха направили разлика между двете дружества. Твърди, че е налице идентичност не само във фирмата на двете дружества, но и в техния предмет на дейност, както и че ответникът се е опитвал да привлича клиенти на ищеца. Излага съображения, че търговското наименование въвежда в заблуждение не само когато е напълно идентично с името на друг вече вписан търговец, но и когато между имената им е налице такова сходство, при което същите звучат напълно еднакво в устната реч и е невъзможно между тях да се направи разграничение. Сочи, че в случая такова сходство е налице, като различие в останалите индивидуализиращи белези на ответното дружество не препятства възможността за въвеждане в заблуждение на трети лица. Твърди, че ответникът е създал интернет страница с идентичен изглед и съдържание. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд е направил извод за недобросъвестност при регистриране на фирмата на ответника. Излага доводи, че едноличният собственик на капитала на ответника е съдружник в ищцовото дружество. Моли съда да потвърди решениет, с присъждане на разноски. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част, както и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Производството е образувано по предявени от „П.Д.“ ООД срещу „П.Д. -1“ ЕООД искове с правно основание по чл. 7, ал. 4, предл. първо и второ от ТЗ за признаване на установено, че ответникът „П.Д. -1“ ЕООД недобросъвестно е заявил и използвал във фирменото си наименование елемента „П.“, както и да бъде осъден ответникът да преустанови недобросъвестното използване на фирма „П.Д.-1“. В отговора на исковата молба са наведени доводи, че не е налице причинно- следствена връзка между дейността на „П.Д.-1“ ЕООД и причинените на ищеца вреди. Твърди се, че към момента на регистрацията на ответното дружество, ищецът е бил със затихваща дейност, като по-голяма част от сключените с негови клиенти договори са били изтекли. Изложени са твърдения, че ответникът привлича клиенти като представя оферта, която се приема и обсъжда на общо събрание на съответната етажна собственост. Сочи се, че на тези общи събрания присъства и управителят на ответника С. Д., с когото се асоциира дейността на ищеца „П.Д.“ ООД от неговите клиенти. По делото се установява, че с вписване № 20121001142305 в ТРРЮЛНЦ е било вписано "П.Д." ООД, със съдружници Б.А.М. и С.А.Д.. С вписване № 20200224181901 в ТРРЮЛНЦ е вписано "П.Д. -1" ООД, с едноличен собственик на капитала С.А.Д.. Съдът констатира пълно съвпадение във вписания в ТРРЮЛНЦ предмет на дейност на двете дружества. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че допълнителният елемент „-1“ във фирмата на ответника не е достатъчен, за да смекчи пълната идентичност в първия елемент „П.Д.“, като преобладаващата част от потребителите биха възприели двете дружества за идентични, в подкрепа на което са и събраните по делото свидетелски показания. Достигнал е до извод, че наименованието на ответното дружество е използвано недобросъвестно – със знание за съществуването на друго дружество със сходна фирма и с цел да бъдат заблудени контрагентите на ищеца, което се установява от свидетелските показания по делото, идентичността на интернет страниците на дружествата, както и че едноличният собственик на капитала на ответника е съдружник в ищцовото дружество. Настоящият съдебен състав намира решението за правилно и законосъобразно, като съдът препраща към мотивите на СРС по реда на чл. 272 ГПК. С оглед изложеното в жалбата, следва да се отбележи следното: Фирмата представлява наименованието на търговеца – чл. 8 от ТЗ. Правото на фирма е абсолютно право, като единствено търговецът, регистрирал фирмата, може да се ползва от нея – чл. 11 от ТЗ. С оглед защитаване на правото на фирма, всеки търговец има право да предяви иск за установяване на недобросъвестно заявяване или използване на фирма, за преустановяване на недобросъвестното използване на фирма и за обезщетение за вреди, когато фирмата е идентична или сходна с регистрирана по-рано фирма – чл. 7, ал. 4 от ТЗ. Фирмата на търговеца разкрива известни общи черти с търговската марка - те представляват нематериални блага - обозначения, обект на абсолютни права. Марката отличава стоките и услугите, предлагани от търговеца, а фирмата е индивидуализиращ белег на самия търговец и този смисъл на цялостната му дейност. В тази насока е и разпоредбата на чл. 7, ал. 5 от ТЗ, съгласно която фирмата не може да бъде идентична или сходна със защитена марка, освен ако търговецът има права върху нея. Поради това формираната съдебна практика относно недобросъвестното използване на търговска марка – решение № 194/30.10.2013г. по т. д. № 2274/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 162/24.01.2012 г. по т. д. № 1079/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., може да бъде приложена и по отношение на хипотезите на чл. 7, ал. 4 от ТЗ (в този смисъл Определение № 304 от 15.05.2018г. по т. д. № 2918/2017г., ТК, ІІ ТО на ВКС). Ето защо, независимо, че исковете по чл. 7, ал. 4 ТЗ се разглеждат по общия исков ред, за разлика от исковете по чл. 7, ал. 5 ТЗ, хипотезите относно посочената материалноправна предпоставка са сходни. Съгласно посочените решения, предвид приложимите критерии в търговското право, при преценка дали дадено действие е недобросъвестно, следва да се даде отговор доколко то противоречи на добрите търговски нрави и честната търговска практика. Понятието „недобросъвестност“ представлява форма на умисъл, която от субективна страна обхваща знание на заявителя за определени обстоятелства и цел, несъвместима с добрите нрави. Критерии относно съдържанието на понятието „недобросъвестност“ по смисъла на чл. 7, ал. 4 ТЗ могат да бъдат известността на по- рано регистрирана фирма, идентичност или сходство в съдържанието на двете фирми, поведението на заявителя преди и след подаването на заявката за вписване на наименованието от гледна точка на знанието за съществуване на по-ранно идентично или сходно наименование, ползващо се с правна закрила, както и намерението да се увреди друго лице при недобросъвестното заявяване за вписване или използване на търговска фирма /наименование/. По делото се установява съществено сходство между фирмата на ищеца „П.Д.“ ООД и тази на ответника „П.Д.-1“ ЕООД. Налице е идентичност в словесния елемент „П.Д.“, което обуславя почти пълно съвпадение между двете наименования. Добавянето на препинателния знак „-“ и цифрата „1“ не внася достатъчно отлика, като не променя нито звученето, нито значението на наименованието. Третите лица – клиенти, съконтрагенти и др. трудно биха разграничили двете наименования, особено като се има предвид, че двете дружества имат идентичен предмет на дейност. ЕИК и седалището и адреса на управление на дружествата са отделни и самостоятелни индивидуализиращи белези на дружеството, които не се включват в преценката за идентичност или сходство по чл. 7, ал. 4 от ТЗ, която се извършва единствено по отношение на фирмата. От друга страна, евентуални разлики в тях не са първоначално и явно видими и изискват извършването на нарочна справка. Недостатъчно за разграничаването на двете дружества е и обозначението за правно-организационната им форма – съответно „ООД“ и „ЕООД“. Дори разграничение да бъде направено, начинът на изписване на фирмата на ответника би създало във всеки случай житейска презумпция за свързаност между двете дружества и услугата, която предлагат. Ирелевантна в случая е извършената от длъжностното лице при ТРРЮЛНЦ проверка за уникалност на фирма в регистърното производство. Отказ за вписване би бил налице единствено при пълно съвпадение между заявената фирма с тази на вече вписан търговец. Налице е и другият елемент от фактическия състав по чл. 7, ал. 4 от ТЗ - заявяването и последващото използване на фирмата от страна на ответника „П.Д. -1“ ЕООД да е недобросъвестно, с оглед изложените по-горе критерии. На първо място, по делото се установява, че едноличният собственик на капитала на ответника – С. Д. е съдружник в ищцовото дружество, поради което знанието за по-рано регистрираната фирма и нейната дейност е безспорно. Двете дружества имат идентичен предмет на дейност, свързан с професионалното управление на етажна собственост. Поради това, високата степен на сходство в наименованията и участието на лицето С. Д., създава условия за заблуждаване на клиентите на ищеца, че продължават да ползват неговите услуги, докато в действителност са обслужвани от ответното дружество. В тази насока са депозирани показания от свидетелката С., като управител на ЕС, при сключването на договор от 22.01.2018г. за управление на етажна собственост с ищцовото дружество. Свидетелката сочи, че договорът е бил сключен с ищеца, но в определен момент входните такси са били събирани, макар и от същото лице, но вече от името на ответника „П.Д. -1“ ЕООД, като на негово име са открити и сметки за плащане на таксите в „Изипей“. По делото са представени разпечатки от интернет страниците на двете дружества - съответно „profidom.bg“ и „profidom.net“, видно от които двете притежават идентични оформление и съдържание. Отделно от това, следва да бъде съобразено и изложеното в отговора на исковата молба, че причината за учредяването на ответното дружество е било изоставянето на дружествените дела на ищцовото дружество от един от съдружниците. В обстоятелствената част на отговора по чл. 131 ГПК изрично се сочи, че на общи събрания на етажни собствености за обсъждане на отправени от ответника оферти, е присъствал и С. Д., тъй като с него се е асоциирала дейността на ищцовото дружество от неговите клиенти. Гореизложеното налага категоричен извод за знание на ответника за по-рано осъществяваната дейност на професионален домоуправител от страна на ищеца с идентични клиенти. Ето защо заявяването и използването на фирмата на ответника е в противоречие с добрите нрави и честната търговска практика, поради което е недобросъвестно по смисъла на чл. 7, ал. 4 от ТЗ. Доводите на въззивника за липса на настъпили вреди са ирелевантни, тъй като при първите две хипотези на чл. 7, ал. 4 от ТЗ е ирелевантно настъпването на вреди за по-рано регистрираното дружество. Предвид гореизложеното, са налице предпоставките по чл. 7, ал. 4, предл. 1 и 2 от ТЗ, поради което в отношенията между страните следва да бъде признато за установено, че ответното дружество недобросъвестно е заявило и използвало фирмата на ищеца и да бъде осъдено да преустанови нейното използване. Поради съвпадението на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС-потвърдено, като правилно и законосъобразно. По разноските: С оглед изхода на делото, право на разноски има въззиваемият- ищец, на когото следва да бъдат присъдени разноски в доказан и заплатен размер от 800 лв. – адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Софийски градски съд