Решение № 260439 от 15.3.2021 г. на Софийски градски съд по дело № 2445/2019 г.

производство по ликвидация съгласно чл. 266, ал. 1 ТЗ, без провеждане на което това юридическо лице не може да бъде заличено от търговския регистър и да престане да съществува в правния мир. Производството по ликвидация има за цел да бъдат уредени всички задължения на дружеството като съгласно чл. 273, ал. 1 ТЗ то се приключва чак тогава, когато тази цел е изпълнена и остатъкът от имуществото е разпределен и едва от този момент ликвидаторите могат да поискат заличаване на дружеството. Докато трае производството по ликвидация търговското дружество продължава да съществува и да има правоспособност да участва като страна в облигационни отношения. Ответникът не твърди дружеството „Д.Г.“ ЕООД да е било заличено от търговския регистър към момента на сключване на застрахователния договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, като това обстоятелство не се и установява да е настъпило, което означава, че този правен субект е съществувал към момента на подписване на полицата и е можел да изрази и валидно воля за сключване на застрахователния договор. С оглед на това възражението на ответника за недействителност на този договор не може да се квалифицира като такова за нищожност поради липса на съгласие, а като възражение за недействителност на договора на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД. В т. 2 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г., постановено по тълк.д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, са дадени задължителни за съдилищата указания по тълкуване на чл. 42, ал. 2 ЗЗД. В него е прието, че д оговор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици. Тези последици настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. При липса на потвърждаване, недействителността от висяща става окончателна, тъй като окончателно отпада възможността договорът да бъде потвърден. В хипотезата на чл. 301 ТЗ ефектът на потвърждаване на действията, извършени без представителна власт от името на търговец, настъпва при непротивопоставяне от негова страна веднага след узнаването им. Противопоставянето на търговеца, но само ако е направено веднага след узнаването, представлява отказ за потвърждаване и позоваване на недействителността. В цитираното тълкувателно решение са дадени и задължителни указания за това, че висящата недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД е установена единствено и изключително в интерес на представляваното лице и следователно само то или универсалните му правоприемници може да се позове на нея както извънсъдебно, така и пред съда чрез предявяване на установителен иск с правна квалификация чл. 42, ал. 2 ЗЗД или чрез заявяване на такова правоизключващо възражение срещу предявен против него облигационен или вещен иск. На тази недействителност не може да се позове нито насрещната страна по сключения договор, нито което и да е трето лице, което твърди, че има правен интерес да стори това. Предвид изложеното трябва да се приеме, че на недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД на 14-те броя от застрахователните договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, които се твърди, че са сключени от търговски дружества, може да се позове само застрахованото дружество, от името на което той е сключен от представител, за който се сочи, че няма надлежно учредена представителна власт, съответно е излязъл извън пределите на учредената му представителна власт. На тази недействителност не може да се позове насрещната страна по тези застрахователни договори, какъвто е ответникът „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД. В тази насока са и задължителните указания, дадени в т. 2б от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г., постановено по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС. Това означава, че настоящият съдебен състав не може да разглежда направените от ответника възражения за установяване недействителността на сключените застрахователни договори поради липса на представителна власт за застрахования, защото тази страна не е легитимирана да се позове на наличието на този порок. Ответното застрахователно дружество не твърди, че някое от представляваните юридически лица се е противопоставило на сключването на застрахователните договори веднага след узнаването за това, поради което трябва да се приеме, че в случая липсва изявление за отказ от потвърждаване на тези договори и не може да се заключи, че недействителността им от висяща е станала окончателна и на нея вече може да се позове всяко лице, за което е налице правен интерес да стори това. По останалата част от застрахователните договори, които са девет на брой, ответникът основава възражението си за нищожност на следните факти: - че като застрахован при тяхното сключване е участвало конкретно физическо лице; - че това физическо лице не е направил o изобщо волеизявление за сключване на конкретния застрахователен договор. С оглед на това и предвид задължителните указания, дадени в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г., постановено по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, съдът счита, че това възражение следва да се квалифицира като такова за нищожност на застрахователните договори поради липса на съгласие, който е порок на волята по чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД. В цитираното тълкувателно решение е посочено, че доколкото липсата на съгласие, като всяко основание за нищожност, е тежък порок на сделката, то всяка една страна по нея може да се позове на него, както и всяко лице с правен интерес, включително и застрахователят по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, който може да се позове на нищожността на този договор, поради липса на изразено съгласие от насрещната страна по него – от застрахования. Ето защо трябва да се приеме, че ответникът, в качеството му на застраховател по сключените девет броя застрахователни договори, може да въведе в настоящия процес възражение за тяхната нищожност поради липса на съгласие и съдът трябва да го разгледа и да се произнесе по неговата основателност. При анализ на представените по делото девет броя застрахователни полици, с които са сключени договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ с физически лица, се установява, че те са две групи – в седем от договорите липсва положен подпис от името на застрахованото физическо лице; в останалите два договора е налице положен подпис от застрахованото физическо лице, чиято автентичност се оспорва от ответника в процеса – това са застрахователна полица № BG/30/ 117000150874/ 03.01.2017 г. и застрахователна полица № BG/30/ 116002292322/ 28.08.2016 г. В мотивите по т. 2а от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г., постановено по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, са дадени указания по приложението на чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД в хипотезата на липсата на положен подпис за някоя от страните по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Прието е, че в тази хипотеза не е налице порок на договора, представляващ липса на съгласие, поради което и правните последици на нищожност на договора на това основание не могат да настъпят. В този случай е налице порок на договора, който обаче представлява липса на предписаната в закона форма за действителност. Ето защо и при съобразяване на характера на застрахователния договор на абсолютна търговска сделка и предвид разпоредбата на чл. 343, ал. 2 КЗ, приложение в хипотезата на липса на подпис за някоя от страните в сключения договор намира общото правило на чл. 293, ал. 3 ТЗ, в който е предвидено, че страната не може да се позовава на нищожността поради липса на форма, ако от поведението ѝ може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението. С оглед горното, следва да се заключи, че застрахователните договори, които са сключени със застрахователните полици, в които липсва подпис на застрахованите по тях физически лица, не са нищожни на твърдян о то от отве т ника основание, а именно при наличието н а порока липса на съгласие. Съдът счита, че тези договри не са нищожни и поради това, че не са сключени в предвидената в закона форма за действителност, която съгласно чл. 344, ал. 1 КЗ и действалата преди това норма на чл. 184, ал. 1 КЗ /отм./ е писмена форма. Липсата на подпис на застрахователната полица на една от договарящите страни безспорно е факт, който дава основание да се приеме, че описаните договори не са сключени в изискуемата съгласно КЗ писмена форма, тъй като за да бъде същата спазена, е необходимо да са налице две насрещни волеизявления на страните за съгласие за сключване на застрахователния договор, изразени писмено с полагане на подпис върху застрахователната полица. По делото обаче са събрани доказателства, от които може да се приеме за установено, че ответното застрахователно дружество, което се позовава на нищожността на тези договори, след сключването им е предприело определени действия, които показват, че то не е оспорвало действителността на договорите, за които не е спазена предвидената в закона форма, а напротив – тези действия свидетелстват, че то е приело настъпването на правните последици на застрахователните договори. Това са действията по получаване на платените по тези полици от застрахованите лица застрахователни премии, чието извършване се признава от ответника в молбата от 22.10.2020 г., както и действията по регистриране на полиците в Информационния център по чл. 571 КЗ, които се твърди, че са извършени от ищеца и които ответникът не оспорва да е извършил. Следователно по отношение на посочените четири застрахователни договора приложение намира нормата на чл. 293, ал. 3 ТЗ. Това означава, че „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД не може да се позове на тяхната нищожност поради липса на форма в настоящия процес. На следващо място, съдът трябва да разгледа дали по отношение на останалите два застрахователни договора, които са тези, сключени със застрахователна полица № BG/30/ 117000150874/ 03.01.2017 г. и застрахователна полица № BG/30/ 116002292322/ 28.08.2016 г., е налице заявения от ищеца порок липса на съгласие. Както беше посочено всяка една от тези полици е подписана от застрахованото физическо лице, което е Г.Д.Д.по полица № BG/30/ 117000150874/ 03.01.2017 г. и П.Р.Н.по полица № BG/30/ 117000150874/ 03.01.2017 г. От събраните по делото доказателства се установява, че нито една от тези полици не носи подпис на посоченото в нея физическо лице. От заключението на изготвената по делото съдебно-почеркова експертиза съдът приема за доказано, че полица № BG/30/ 117000150874/ 03.01.2017 г. не е подписана от лицето Г.Д.Д., който се сочи за неин автор и полица № BG/30/ 116002292322/ 28.08.2016 г. не е подписана от лицето П.Р.Н., който се сочи за неин автор. Следователно тези два договора са неавтентични документи в частта, в която на тях е положен подпис за съответното застраховано лице и като такива те не обективират направено от тези лица в писмена форма изявление за сключване на съответния договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Съдът счита, че по делото се установява, че от застрахованите лица Г.Д.Д.и П.Р.Н.са извършени конклудентни действия, с които те са изразили съгласие за сключване на застрахователни договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ с дружеството „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД, които имат за предмет застраховане на отговорността на водачите на моторните превозни средства, посочени в полица № BG/30/ 117000150874/ 03.01.2017 г. и полица № BG/30/ 116002292322/ 28.08.2016 г. Това са действията по изплащане в полза на застрахователя на първа вноска от застрахователните премии, дължими по описаните договори за задължителна застраховка. Ответникът е направил изрични твърдения, че застрахователните премии по посочените две полици са му изплатени през 2016 г. и 2017 г., като не е заявил и не е представил доказателства те да са платени от лица, различни от застрахованите, поради което съдът приема, че физическите лица Г.Д.Д.и П.Р.Н.лично или чрез друго лице, действало от тяхно име, са изпълнили задължението за заплащане на премиите. След като от застрахователя в самите застрахователни полици и от застрахованите лица Г.Д.Д.и П.Р.Н.чрез конклудентни действия са направени насрещни и съвпадащи по своето съдържание изявления за сключване на процесните два договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, то това означава, че не се установява да е налице твърдения от ответника порок липса на съгласие за тяхното сключване. Въпреки че съгласие е изразено, то не е изразено в предвидената в закона форма за действителност на застрахователните договори, която както беше посочено е писмена - във формата на застрахователна полица. Липсата на форма също е порок, който води до нищожност на сключения застрахователен договор съгласно чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД. В производството обаче са събрани доказателства, от които може да се приеме за установено, че ответното застрахователно дружество, което се позовава на нищожността на тези договори, след сключването им е извършило действия, които показват, че то не е оспорвало действителността им, а напротив – тези действия свидетелстват, че то е приело настъпването на техните правни последици. Това са действията по получаване на платените по тези полици от застрахованите лица застрахователни премии, чието извършване се признава от ответника. Такива са и действията по регистриране на тези полици в Информационния център по чл. 571 КЗ, които се твърди, че са извършени от ищеца и не се оспорва от ответника в производството. Следователно по отношение и на тези два застрахователни договора приложение намира нормата на чл. 293, ал. 3 ТЗ, което означава, че „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД не може да се позове на тяхната нищожност поради липса на форма в настоящия процес. Ответното застрахователно дружество твърди, че описаните от него 23 броя застрахователни договори са нищожни и поради липса на застрахователен интерес за застрахованите лица от тяхното с ключв а н е. В чл. 349, ал. 1 КЗ е дадена легална дефиниция на понятието застрахователен интерес като той е определен като правно призната необходимост от защита срещу последиците от възможно застрахователно събитие. В чл. 349, ал. 2 КЗ е предвидено, че застрахователният договор, който е сключен при липса на застрахователен интерес е недействителен, освен в случаите на бъдещ застрахователен интерес. Разпоредба, с която е предвидено, че застрахователен договор, който е сключен при липса на застрахователен интерес, е недействителен е съществувала и в действащия до 31.12.2015 г. Кодекс на застраховането, който е приложимият закон по отношение на два от застрахователните договори, на чиято недействителност се позовава ответникът, които са сключени преди 01.01.2016 г. – чл. 195, ал. 1 КЗ /отм./. За да отговори на въпроса какъв е застрахователният интерес при сключване на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, съдът съобразява, че съгласно чл. 477, ал. 1 КЗ обект на застраховане по тази застраховка е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. В чл. 477, ал. 2 КЗ е уточнено, че застраховани лица по този вид застраховка са собственикът, ползвателят и държателят на моторното превозно средство, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което извършва фактически действия по управлението или ползването на моторното превозно средство на законно основание. Същата, макар и доста по-недетайлизирана, е уредбата и в действалия до 31.12.2015 г. КЗ – тя се съдържа в чл. 257, ал. 1 и ал. 2 КЗ /отм./. От посочените правни норми се налага извода, че със сключването на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите се защитават застрахованите лица за отговорността, която те носят за причинени на трети лица вреди при управление на конкретно моторно превозно средство, което може да е както тяхно собствено, така и такова, което те ползват или управляват въз основа на сделка с неговия собственик. Следователно застрахователен интерес от сключване на този договор има не само собственикът на МПС-то, което е посочено в договора, но и ползвателят и държателят на това МПС. Ответникът основава възражението си за липса на застрахователен интерес при сключване на оспорените 23 договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на твърдението, че посочените като застраховани в полиците лица не са собственици на описаните в тях МПС-та. По делото не са представени доказателства, от които да е видно, че лица, различни от тези, посочени в сключените договори, са собственици на превозните средства, които са техен предмет. Установяването на тези обстоятелства е поставено в доказателствена тежест на ответника в настоящия процес, защото той е лицето, което черпи благоприятни правни последици от доказването на наличието на твърдения от него порок на всеки един застрахователен договор, чиято действителност оспорва. Дори и да беше доказано по делото, че лица, различни от застрахованите, са собственици на МПС-тата, то това обстоятелство не може да доведе до извода за липса на застрахователен интерес при сключване на договорите, тъй като по изложените в предходния абзац съображения притежаването на право на собственост върху превозното средство не е определящо за съществуването на застрахователен интерес от сключване на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В производството от ответника не са представени доказателства и за това, че лица, различни от застрахованите, са ползватели или държатели на описаните в полиците МПС-та към датите на сключване на застрахователните договори, поради което съдът намира, че не е доказано тези сделки да страдат от сочения порок, а именно да са сключени при липса на застрахователен интерес и следователно те не са недействителни на основание чл. 349, ал. 2 КЗ съответно чл. 195, ал. 1 КЗ /отм./. Следва да се посочи, че дори и да се счете, че лицата, които са посочени в оспорените от ответника 23 броя застрахователни полици, не са тези, които са собственици или ползватели на превозните средства, с оглед на които са сключени застрахователните договори, а такива са други лица, то това обстоятелство не представлява порок, който да води до нищожност на тези застрахователни договори. Това е така, тъй като съществуването на посочения факт следва да се квалифицира като неизпълнение на задължението на застрахования, предвидено в чл. 362, ал. 1 КЗ, да обяви точно и изчерпателно съществените обстоятелства, които са му известни и са от значение за риска, каквото безспорно е обстоятелството за това кое лице е собственик съответно ползвател на МПС-то, с оглед което се сключва задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. Неизпълнението на това задължение обаче съгласно задължителните указания, дадени в т. 2в от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г., постановено по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, не представлява порок, който да води до недействителност на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В това решение е посочено, че в КЗ са предвидени изрично правните последици, които настъпват за страните по застрахователния договор при допуснато неизпълнение на това задължение от застрахования, като е регламентирано, че за застрахователя възниква единствено правото да прекрати занапред договор а при съответните условия, като по силата на изрично разпореждане на закона застрахователят не би могъл да откаже нито плащане, нито да намали размера на застрахователното обезщетение, дори ако неточно обявеното или премълчано обстоятелство е оказало въздействие за настъпване на застрахователното събитие. Прието е още, че с това законодателно разрешение се цели да се отдаде приоритет на запазване на застрахователното правоотношение и произтичащата от него гарантирана защита на пострадалите и увредените трети лица спрямо интереса на застрахователя да се освободи от правните последици на сключен с него договор за задължителна застраховка „ Гражданска отговорност “ на автомобилистите, чрез прогласяване на нищожността му. Предвид всичко изложено трябва да се обобщи, че по делото не се доказа, че сочените от ответника 23 договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ са недействителни на твърдените от тази страна основания. Това означава, че тези договори са породили действие и за ответното застрахователно дружество въз основа на всеки един от тях е възникнало задължение да заплати застрахователно обезщетение за вредите, причинени на трети лица във връзка със собствеността и ползването на посочените в договорите МПС–та при настъпило застрахователно събитие, включително такова, което е осъществено извън територията на Република България, каквито събития не се спори, че са се осъществили в случая. Ето защо като е заплатил сумата от 362 874, 97 лв. за обезщетения, дължими на трети лица, увредени в резултат на противоправно поведение на водачите на МПС-тата, които са предмет на процесните застрахователни договори, „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД е изпълнило свое задължение, а не такова на Г. фонд и за последния правен субект на основание чл. 499, ал. 5 КЗ не е възникнало задължение да му възстанови тази сума. В тежест на ищеца не е възникнало и акцесорно задължение за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва. Това прави заявеното в процеса възражение за прихващане изцяло неоснователно, поради което то трябва да бъде оставено без уважение, а предявените от Гаранционния фонд осъдителни искове по чл. 520, ал. 1 КЗ и по чл. 563, ал. 4 КЗ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД да бъдат уважени, тъй като предявените с тях вземания не могат да бъдат погасени чрез съдебно прихващане. По присъждане на направените по делото разноски: С оглед изхода на спора и това, че от страна на ищеца е заявено своевременно искане за присъждане на направените по делото разноски, такива му се следват. По делото се доказаха реално заплатени разходи по водене на делото в общ размер от 17 337, 55 лв., от които сума в размер на 16 437, 55 лв. – платена държавна такса за разглеждане на исковата молба, сума в размер на 600 лв. – платен депозит за възнаграждение на вещо лице по ССЕ, сума в размер на 300 лв. –възнаграждение за защита от юрисконсулт, определено от съда съобразно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК и с оглед вида на извършената от юрисконсулта работа. Така мотивиран Софийски градски съд