Решение № 103 от 7.5.2024 г. на Окръжен съд - Кюстендил по дело № 217/2023 г.

Производството е по реда на Част втора – Общ исков процес от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Делото е образувано по искова молба, депозирана от Pумен С. Р., с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. •••, ул. „•••“ № 19, чрез пълномощника му адв. Л. Л. - САК; адрес гр. •••, ул. „•••“№ 36, ет.2, вляво, насочена против „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД“, БУЛСТАТ •••, представляван заедно от Изпълнителните Директори М. К. и С„ С., със седалище и адрес на управление: гр. •••, ул. „•••“ № 2, ет. 4. Обстоятелства, от които произтичат вземанията: В исковата молба се сочи, че ищецът е служител на Областно пътно управление – Благоевград. На 15.12.2022 г. изпълнявал служебните си задължения, контролирайки дейността по почистване на свлякла се земна маса на републикански път 107, в района на км. 28 (в посока към ••• манастир). Разчистването на пътя се осъществявало с помощта на фадрома (челен товарач), марка Катерпилар с peг. № •••, управляван от В. К. Н.. По време на почистването се спукала предна дясна гума на фадромата, в следствие на което изхвърчал метален обръч, монтиран между външната гума и джанта на товарача, който ударил ищеца, в следствие на което той получил травма в областта на предмишницата на дясната ръка. Непосредствено след случилото се пострадалият бил откаран с линейка с спешния център в гр. Благоевград, от където бил насочен за специализирано лечение в УМБАЛСМ „Н.Й. ПИРОГОВ“. Още на същия ден бил приет за лечение в състояние на силна болка и невъзможни движения в областта на дясна предмишница. След извършени образни изследвания било потвърдено, че се касае за открито счупване на две кости, а именно: фрактура на десен радиус; фрактура на улната в средна третина. Спешно била извършена операция за фиксиране на счупванията и стабилизирането им с метални имплатни. Крайникът бил обездвижен с гипсова шина като била проведена и активна медикаментозна терапия за разреждане на кръвта и обезболяване на пациента. След 4-дневен болничен престой пострадалият бил изписан за продължаване на лечението в амбулаторна среда при спазване на лекарските предписания за продължаване на антикоагулантната терапия и щадене на крайника. Въпреки че бил изписан от здравното заведение още на 19.12.2022 г. пострадалият продължил да изпитва интензивна, постоянна болка в областта на травмата в продължение на поне още 1 месец. През целия период на възстановяване, който продължил няколко месеца, ищецът изпитвал силна болка, понасял редица битови несгоди и дискомфорт, произтичащи от обездвижването на силната му дясна ръка. През първия един месец след инцидента бил в изключително затруднено положение и невъзможност сам да посреща елементарни битовите нужди като тоалет, обличане, хранене, шофиране. Това го поставило в зависимост от близките му и го накарало да се чувства непълноценен, и в тежест на семейството си. И понастоящем продължавал да изпитва болки в ръката дори и при леки натоварвания. Наред с това и в пряка причинно-следствена връзка с получената травма, ищецът заплатил значителни парични суми за лечението си, закупувайки два комплекта метални импланти (пирон и винтове) за извършената остоесинтеза в института Пирогов на стойност 3 200 лева, както и за платена потребителска такса за престой в болничното заведение на стойност 23, 20 лева. Общият размер на платените от него средства за лечение възлизала на сумата от 3 223, 20 лева, с която била увредена имуществената му сфера, като пряка последица от първоначалното увреждане. Твърди се, че процесният инцидент е настъпил с участието на фадрома (челен товарач) марка Катерпилар с per. № •••, която, макар и представляваща самоходната техника по Закона за регистрация и контрол на земеделската и горската техника, подлежала на задължително застраховане по глава 47 КЗ, а за целите на задължителното застраховане се смятала за моторно превозно средство. Видно от справка в Информационния център, поддържан от ответника, към датата на настъпване на инцидента (15.12.2022г.) машината не била снабдена с валидна застраховка с покритие „гражданска отговорност“. Полица била сключена едва на следващия ден (16.12.2022г.) вероятно именно във връзка с настъпване на самото събитие. Тя обаче не можела да покрие настъпилото по-рано събитие, поради което се счита, че е налице хипотезата за изплащане на обезщетение ФОНДА за незастраховани МПС. Поддържано е още, че събитието попада в застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, в това число при съобразяване чл. 493, ал. 2 КЗ, т. 5 и т. 7 КЗ, съгласно които се покриват имуществени и неимуществени вреди: т. 5. причинени в резултат на повреда на моторното превозно средство, която е довела до пътнотранспортно произшествие и причиняване на вреди; т. 7. произтекли от моторното превозно средство като вещ по чл. 50 от Закона за задълженията и договорите. По тази причина ищецът отправил Претенция до Гаранционен фонд за изплащане на обезщетение № 24-01- 42/24.01.2023г., съобразно изискванията на чл. 380 от КЗ, с искане за определяне и изплащане на обезщетение съобразно представените доказателства, но с писмо изх. № 24-01-42/13.04.2023г. бил уведомен, че отказва изплащане на обезщетение по предявената претенция. С това е обоснован правен интерес от предявяване исковата претенция, доколкото ищецът се явявал процесуално легитимиран от нормата на чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ и чл. 558, ал. 5 КЗ, съгласно която увреденото лице можел да предяви претенцията си за плащане пред съда, ако Гаранционен фонд откаже да изплати обезщетение. Предвид изложеното се поддържа искане да бъде постановено решение, с което да бъде осъден „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД“, БУЛСТАТ •••, да заплати на ищеца Р. С. Р. с ЕГН ••••••••••, застрахователно обезщетение на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, както следва: 50 000 лева (петдесет хиляди лева) - за претърпени неимуществени вреди под формата на понесени болки и страдания, в следствие на причинен от незастраховано МПС инцидент на 15.12.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума считано от 24.01.2023г. (датата на сезиране на Застрахователя на основание чл. 493, ал. 1, т. 5 от КЗ) до окончателно изплащане на сумата; 3223.20 лева (три хиляди двеста двадесет и три лева и двадесет стотинки) - за претърпени имуществени вреди под формата на разноски за лечение, направени в следствие на причинен от незастраховано МПС инцидент на 15.12.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума считано от 24.01.2023г. (датата на сезиране на Застрахователя на основание чл. 493, ал. 1, т. 5 от КЗ) до окончателно изплащане на сумата. Претендират се и направените в производството разноски, в това число за адвокатска защита и съдействие. Обстоятелства, от които произтичат възраженията на ответника: В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът е упражнил правото си на отговор, с който се оспорва исковата претенция изцяло по основание и размер. Сочи се, че Гаранционен фонд към настоящия момент вече е бил сезиран във връзка с процесното ПТП и по образуваната щета № 23210020/24.01.23 г. УС на ГФ е отказал изплащането на обезщетение за неимуществени вреди. Представените заедно с исковата молба документи не давали основание за различен извод, поради което се оспорва изцяло основателността на претенциите. В случая не били представени доказателства, от които по безспорен начин да се установи наличието на твърдяното от ищеца основание досежно предпоставката на чл. 557. ал. 1, т. 2, б. „а“ от Кодекса за застраховането, даващ му право да претендира изплащане на обезщетение от Гаранционен фонд (ГФ, Фонда). Липсвали доказателства, установяващи механизма, причините и обстоятелствата, при които е настъпило събитието, както и за поведението на участниците в него. Оспорва са изцяло сочения от ищеца механизъм, а предоставените доказателства нямали качеството на свидетелстващи официални документи, съотв. и материална доказателствена сила за настоящия съд. В тази връзка се оспорва сочения механизъм на настъпване на процесното ПТП. Тежестта на доказване на механизма на ПТП била за ищеца, поради което той следвало да ангажира и други доказателства, когато предоставените такива не удостоверяват всички релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или преценката им изисква специални познания, които съдът не притежава. Не били представени и доказателства с оглед установяване на виновното противоправно поведение, механизма, причините и обстоятелствата, при които е станало процесното ПТП, както и с оглед изясняване поведението на пострадалия. Оспорва се и причинната връзка на уврежданията и процесното ПТП, като за това липсвали доказателства. Също така не били установени и описани следи от движението на МПС, които да потвърждават изложеното относно механизма на ПТП. Не били установени свидетели-очевидци, в района на местопроизшествието нямало монтирани камери за видеонаблюдение, както и не били открити следи от друго ППС. Освен това, размерът на претенцията не кореспондирал със задължителната практика - Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и създадената при действието на чл. 290 от ГПК задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД - решение № 83/06, 07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на II т.о., решение № 95/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на I т.о., решение № 154/30.10.2012 г. по т.д. № 807/2011 г. на II т.о. и др., с трайната съдебна практика на съдилищата в РБългария, нито с принципа на справедливостта, икономическите условия в страната и стандарта на живот. Обръща се внимание на това, че застрахователното обезщетение следва да бъде извършено не от застраховател, а от Гаранционен Фонд, създаването на който има за цел да не бъдат напълно лишени от застрахователно обезщетение увредени лица в случаите, в които няма основания за изплащане на такова по договорно правоотношение със застраховател. Също в тази връзка следвало да се има предвид, че по силата на чл. 558 ал.1 от Кодекс за застраховането размерът на обезщетението, изплащано от фонда, не можело да надхвърля размера на минималната застрахователна сума по задължителните застраховки, опредЕ. за годината, в която е настъпило пътнотранспортното произшествие. Оспорва се изцяло и претенцията за лихва от датата 15.12.2022 г. Претенцията пред Фонда била отправена на 24.01.2023 г. Фондът не бил деликвент, нито застраховател и не изплащал обезщетения по силата на договор, а изпълнявал едно чуждо задължение при наличието на законоустановените предпоставки и при спазване на опредЕ.та в Кодекса за застраховане процедура, поради което на основание чл.558, ал.7 от КЗ, задължението за лихва възниквало след изтичане на срока за произнасяне по претенцията на увреденото лице. В случая по предявената в ГФ претенция била образувана щета № 23210020/24.01.2023 г. като в законоустановения тримесечен срок Фондът се произнесъл с решение от 13.04.2023 г. като е отказал изплащане на обезщетение. Фондът бил учреден по силата на закон като юридическо лице със специална цел - гарантиране изплащането на застрахователни обезщетения в определение със закон случаи и поради тази цел разполага с необходимия финансов ресурс, за да изпълни парично задължение при осъществяване на посочения и най-подходящ способ, но не и да заплаща напълно ненужно голям размер на законната лихва. В тази връзка оспорват началния момент на законната лихва, респ. фондът следвало да се счита в забава от датата на завеждане на исковата молба в съда. На основание чл. 219, ал.1 от ГПК в качеството на трето лице - помагач на Гаранционен фонд по настоящото дело е конституиран В. К. Н., с ЕГН ••••••••••, с адрес гр. •••, ул. ••• №17, който е изразил писмено становище по исковата претенция, чрез пълномощника си адв. Е. Н. Б.. Софийска адвокатска колегия, личен номер •••, с адрес на кантората: гр. •••, район •••, ул. „•••. ет. 1. ап. 2. тел.: •••. e- mail: •••••, съдебен адрес: гр. •••, ул. „•••“ № 134. ет. 1. ап. 2. При описаната в исковата молба фактическа обстановка оспорва изцяло предявените по настоящото дело искове като неоснователни и недоказани. Смята, че не били налице предпоставките за ангажиране отговорността на Гаранционен фонд, като институция, натоварена да извършва гаранционни плащания в полза на увредените лица за вреди, причинени от моторно превозно средство, на което виновният водач няма сключена валидна задължителна застраховка “Гражданска отговорност“на автомобилистите (чл. 519. ал. 1. т. 1 от Кодекса за застраховането), във връзка с настъпилото на 15.12.2022 г. събитие. То не било настъпило при използването на фадромата (челния товарач) като средство за транспорт. Както се твърдяло и в самата искова молба, инцидентът е настъпил по време на разчистване на свлачище на пътя. Т.е. фадромата не била използвана като средство за транспорт (каквото е обичайното й предназначение), а като работна машина - за почистване на пътя от скални отломки. Тя била в спряно положение, неподвижна спрямо пътното платно, като само кофата й се е движила, за да загребе намиращата се на пътното платно скална маса. Поради това не било налице настъпило събитие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, респ. нямало основание за ангажиране отговорността на Гаранционния фонд, като гарантираща институция, във връзка с причинените на ищеца вреди. На следващо място - В. К. Н. - лицето, управляващо фадромата (челния товарач) към момента на инцидента, не носело отговорност за процесиите вреди, т.к. твърдението в исковата молба било за настъпването на събитието по време на почистване, като липсвали твърдения за извършено противоправно деяние от лицето, управляващо фадромата. Нещо повече, в становище на ищеца от 07.07.2023 г. същият изрично заявявал, че не твърди вредите да са произтекли от нечие виновно и противоправно поведение. Той не могъл и не бил длъжен да предвиди настъпването па обществено опасните последици - внезапно спукване на вътрешната гума на управлявания от него телескопичен челен товарач. Причината за събитието била външна спрямо него и независеща от негови действия или бездействия. Касаело се до случайно деяние, по смисъла на чл. 15 от Наказателния кодекс, което не можело да се вмени във вина на конкретно лице. Въпреки горното, се поддържа и евентуално възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца Р. С. Р., изразяващо се в неспазване на правилата за безопасност при извършваната от него трудова дейност. Приносът му следвало да бъде отчетен при евентуално определяне па обезщетение за неимуществени и имуществени вреди в негова полза. Допълнително се прави възражение, че настъпването на вредите, тяхната степен/тежест и възстановяването на ищеца зависи от здравословното му състояние към момента на инцидента и ври евентуално определяне на обезщетение за неимуществени вреди в негова полза следва да бъдат отчетени единствено вредите, които са в пряка причинна връзка със събитието, без да се вземат предвид евентуални усложнения, причинени от негови съпътстващи заболявалия. Оспорва се по основание и размер и претенцията за плащане на обезщетение за имуществени вреди. Счита, че същата е и недоказана на този етап. Прави се възражение, че ако ищецът е получил обезщетение за вреди от трудова злополука от работодателя си, това обстоятелство следвало да бъде зачетено в настоящото производство, доколкото се касаело за обезщетяване на едни и същи имуществени и неимуществени вреди. Оспорва се дължимостта и периода на претенцията за лихва към Гаранционния фонд, считано от посочената в исковата молба дата 24.01.2023 г. (датата на сезиране па Гаранционния фонд). Съгласно чл. 380. ал. 1. във връзка с чл. 558, ал. 5 от Кодекса за застраховането, лицето, което желае да получи застрахователно обезщетение, било длъжно да отправи към Гаранционния фонд писмена застрахователна претенция, в която да предостави пълни и точни данни за банкова сметка. Това имало последиците на забава на кредитора по отношение на плащането, като Гаранционният фонд не дължал лихва, респ. не бил изпаднал в забава спрямо него. Допълнително, съгласно чл. 558. ал. 1. във връзка с чл. 496, ал. 1 от Кодекса за застраховането. Гаранционния фонд дължал законна лихва за забава, считано от датата, на която изтича тримесечният срок за произнасяне по извън съдебната претенция на увреденото лице, до датата на плащането, и то само ако увреденото лице е представило всички доказателства, поискани от Гаранционния фонд по реда на чл. 106. ал. 3, което в настоящия случай не било изпълнено. В съдебно заседание исковата молба, отговорът и становището на третото лице се поддържат. Съдът, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, при съблюдаване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, прие за установено от фактическа и правна страна следното: Страните не спорят, че към 15.12.2022 г. ищецът е служител на ••••• – ••••. В т.см. е приложен по делото и Трудов договор № 12/1996 г., както и Допълнително споразумение №17/01.08.2017 г., съдържащи се приложеното досие за установена трудова злополука – на л. 117 -119 от делото. Не е било спорно също и се установява от доказателствата по делото, че на посочената дата - 15.12.2022 г., той е изпълнявал служебните си задължения, контролирайки дейността по почистване на свлякла се земна маса на републикански път 107, в района на км. 28 (в посока към ••• манастир). Не се спори и по твърдението, че разчистването на пътя на посочената дата се осъществявало с помощта на фадрома (челен товарач), марка Катерпилар с peг. № •••, управляван от В. К. Н. и собственост на различно от работодателя лице – на „••••“ ЕООД. Според данните в справка в Информационния център, поддържан от ответника, към датата на настъпване на инцидента (15.12.2022г.) машината не била снабдена с валидна застраховка с покритие „гражданска отговорност“. Полица била сключена едва на следващия ден (16.12.2022 г.). В т. см. страните не са спорили и по това, че тя подлежи на задължително застраховане по Гражданска отговорност на автомобилистите. Установява се от материалите по делото, че по време на почистването се спукала предна дясна гума на фадромата, в следствие на което изхвърчал метален обръч, монтиран между външната гума и джанта на товарача, който ударил ищеца, в следствие на което той получил травма в областта на предмишницата на дясната ръка. За това е било образувано и ДП №123/2022 г. от описа на РУ – Рила – за извършено престъпление по чл. 134, ал. 1, т. 2 от НК. То обаче, е било прекратено с Постановление на КРП, ТО-Дупница от 06.10.2023 г., като наблюдаващият прокурор е приел, че не е осъществен състав на престъпление, а се касае за случайно събитие по см. на чл. 15 от НК. Приложени са и част от материалите по досъдебното производство – л. 205 – 236. Случилото се на 15.12.2022 г. е квалифицирано като трудово злополука, за което е било издадено Разпореждане №38/04.01.2023 г. – спр. л. 96 – 176, 177-201 от делото. Видно от Експертно решение на ТЕЛК № 91889 от 228/28.11.2023 г. на ищеца е опредЕ. 40% трайно намалена работоспособност при установени остатъчни последици от травмата. Приобщено е и медицинското досие на ищеца, изискано от личния му лекар д-р Г. – спр. л. 264-292, като от данните в него са установени вида на уврежданията и последиците от това.. Видно от приложените заверени преписи от Фактура №••••/2022 г. и Фактура № ••••••••••/2022 г., ищецът заплатил за лечението си сумата от 3200 лв. с вкл. ДДС за закупуване два комплекта метални импланти (пирон и винтове) за извършената остоесинтеза на УМБАЛСМ „Н.Й. Пирогов“ ЕАД на стойност 3 200 лева, както и за платена потребителска такса за престой в болничното заведение на стойност 23, 20 лева. На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК съдът е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ищецът е отправил претенция пред ответника за заплащане на обезщетение по повод процесното ПТП, като последният с Решение от 13.04.2023 г. е отказал изплащане на такова. В т.см. по делото е приложена и Претенция за изплащане на обезщетение с вх. № 24-01-42/24.01.2024 г., както и писмо с изх. № 24-01-42/13.04.2023 г., съдържащо отказ за плащането й, с изложени мотиви за това. С приетото по делото заключението на допуснатата съдебно-техническа експертиза, изготвено от вещото лице д-р инж. Ф. К., се установява механизмът на иницидента. Вещото лице пояснява, че на 15.12.2022 г., на републикански път 107, в района на км. 28, се осъществявало почистване на свлякла се земна маса с помощта на фадрома (челен товарач), марка Катерпилар с peг. № •••, управляван от В. К. Н.. В този момент ищецът, като служител на ОПУ – гр. ••••“, изпълнявал трудовите си задължения, контролирайки дейността по почистването на пътя. По време на почистването се спукала предна дясна гума на фадромата, в следствие на което изхвърчал метален обръч, монтиран между външната гума и джанта на товарача, който ударил ищеца. Вещото лице сочи, че има данни за производствен дефект на вътрешната гума, дължащ се вероятно на качеството на материала и/или технологията на изработка. Установено е, че предна дясна джанта не е оригинална, като има конструктивни промени по всички джанти, което е в противоречие с предписанията на производителя за техническо обслужване на челни товарачи от модел „CATERPILLAR“. С това е направен извод, че причината за инцидента е техническа, дължаща се на повреда на предна дясна гума и разглобяване на джантата, довело до неконтролируемо движение на ограничителния външен пръстен, НО е отбелязано, че ако процесното превозно средство е било с монтирани оригинални джанти, произшествието е нямало да се реализира в конкретната пътна обстановка. От заключението на допусната съдебно медицинска експертиза, изготвено от вещото лице д-р Е. Л. се установява както вида на травмите и периодът на възстановяване, така и непълно възстановяване на ищеца и понастоящем. По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетеля Л. Я. – сестра на ищеца, която дава данни за състоянието му след процесния инцидент, отражението му върху неговата личност, респ. и за претърпените неимуществени вреди. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: По допустимостта: Предявеният иск е с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ, като са предявени претенции за имуществени и неимуществени вреди, последица от нараняванията, които е получил ищецът при настъпилия инцидент. Разпоредбата на чл. 585, ал. 5 от КЗ предвижда възможност увреденото лице да предяви претенцията си за обезвреда пред съда, ако Гаранционният фонд не е платил в срока по чл. 496 от кодекса, откаже да плати обезщетение или увреденото лице не е съгласно с неговия размер. В случая ищецът е сезирал Гаранционен фонд с Молба с вх. № 24-01- 42/24.01.2022 година (л. 10 от делото), в която е изложил обстоятелства, идентични със заявените с исковата молба. Описани са подробно и причинените вреди, като е претендирал обезщетение в размер на 50 000 лева за неимуществени вреди и 3223.20 лева за имуществени вреди. Представени с тази молба писмени доказателства по опис, но както се сочи и в отговора на исковата молба, е отказано изплащане на обезщетение. Поради това претенцията е допустима. По основателността: Съгласно чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ Гаранционният фонд изплаща на увредените лица от Фонда за незастраховани МПС обезщетения за имуществени и неимуществени вреди в следствие на смърт или телесни увреждания, причинени от моторно превозно средство, което обичайно се намира на територията на Република България и за което няма сключена задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. Разпоредбата на чл.483, ал.1, т.1 от КЗ вменява задължение за сключване на договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на лицето, което притежава моторно превозно средство, което е регистрирано на територията на Република България и не е било спряно от движение. Нормата на чл. 429, ал. 1 от КЗ установява, че с договора за застраховка "Гражданска отговорност" застрахователят се задължава да покрие в границите на опредЕ.та в договора сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие. Според нормата на чл. 477, ал. 1 от КЗ обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят. Съгласно чл. 493, ал. 2, т. 5 КЗ тя покрива и отговорността за вредите по ал. 1, причинени в резултат на повреда на МПС, която е довела до настъпване на ПТП и причиняване на вреди. Нормата пък на чл. 493, ал. 2, т. 7 КЗ предвижда, че застрахователното покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, обхваща и онези вреди, произтекли от моторно превозно средство като вещ по чл. 50 от ЗЗД. В този случай се приема, че отговорността е безвиновна и гаранционно- обезпечителна, и настъпва при причинени вреди в резултат на свойства, качества или дефекти на самата вещ, а не на действия, свързани с нейната правилна експлоатация. Според т. 3 от ППВС № 4/1975 г., отговорност по чл. 50 от ЗЗД е налице, когато при ползването на вещта не е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила. Горната регламентация сочи, че обект на застраховането по този риск е гражданската отговорност на застрахования за причинените от него на трети лица вреди, свързани с използване на застрахованото МПС и които са резултат не само на вина на водача на МПС ( чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД), но и тези, които са причинени от самата вещ, от нейното състояние, характер (чл. 50 от ЗЗД). Изложеното дава основание да се приеме, че отговорността на Гаранционния фонд е обусловена от голяма част от предпоставките, които са изискуеми за възникване на отговорността на застрахователя по "Гражданска отговорност", ако такъв договор е бил сключен. Така, съществен се явява въпросът относно предметния обхват на застраховка "Гражданска отговорност" и дали процесното събитие би представлявало покрит от нея застрахователен риск, подлежащ на обезщетяване, в който случай би била приложима и нормата на чл. 557 от КЗ. Отговорът му е предпоставен от характерните особености на този вид застрахователен договор. Тя е вид имуществена застраховка, но се отличава с редица специфики. Отговорността на застрахователя по нея е договорна и е функционално свързана с отговорността на застрахования. Рискът в този случай, както вече бе пояснено, може да е свързан не само с лично виновно деяние на застрахования, но и от трети лица, на които той е възложил опредЕ. работа, или в качеството си на собственик, отговарящ за вредите, причинен от нея на трети лица – чл. 46, ал. 2, чл. 49 и чл. 50 от ЗЗД. Преди всичко обаче е необходимо вредите да са свързани с използване на застрахованото моторно превозно средство. С оглед конкретиката на този случай обаче, както и установения по делото механизъм на злополуката, в следствие на която за ищеца са последвали вреди, не може да се приеме, че фадромата е използвана като превозно средство към този момент. Спор в тази насока е повдигнат своевременно от третото лице помагач. Заради това следва да се отбележи, че за целите на задължителното застраховане моторно превозно средство е всяко превозно средство за движение по суша, задвижвано със собствен двигател, както и трамваите, тролейбусите и самоходната техника по Закона за регистрация и контрол на земеделска и горска техника, като тук не се спори, че процесното превозно средство е подлежало на задължително застраховане на гражданската отговорност на автомобилистите, а в деня след инцидента е бил сключен договор в т.см. Но, споделима е тезата, че с оглед установения механизъм на реализиране на процесния инцидент, то не попада в обхвата на понятието „използване на превозни средства“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Първа директива. В т.см. с Решение от 28.11.2017 г. на СЕО по дело С-514/16 по преюдициално запитване за тълкуване на чл.31 § 1 от Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24.04.1972 г. относно сближаване на законодателствата на държавите-членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, с предмет преюдициално запитване, отправено на основание чл. 267 ДФЕС от Tribunal da Relaзгo de Guimarгes (Апелативен съд на Гимараеш, Португалия) с акт от 23 юни 2016 г., постъпил в Съда на 3 октомври 2016 г., се приема, че: - пар. 38 от него - понятието „използване на превозни средства“ по смисъла на член 3, параграф 1 от тази директива обхваща всяко използване на превозно средство като средство за транспорт“. В пар. 39 е посочено, че: „фактът, че участвалото в произшествието превозно средство не се е движело към момента на настъпване на произшествието, сам по себе си не изключва възможността използването на това превозно средство към този момент да е съобразно функцията му на средство за транспорт и съответно да попада в обхвата на понятието „използване на превозни средства“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Първа директива. Що се отнася обаче до превозни средства, които, като процесния челен товарач, могат освен като средство за транспорт, каквото е обичайното им предназначение, да бъдат използвани при определени обстоятелства и като работни машини, е важно да се прецени дали при настъпването на произшествие, в което е участвало такова превозно средство, последното е било използвано преди всичко като средство за транспорт, в който случай използването му може да бъде обхванато от понятието „използване на превозни средства“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Първа директива, или като работна машина, в който случай използването му не би могло да бъде обхванато от това понятие. Тук фадромата (челен товарач), не е била използвана като транспортно средство, а за разчистване на пътя – фактически довод, наведен още с исковата молба, по който възражения не са постъпили, а и установен от заключението по допусната съдебна авто-техническа експертиза, т. е. била е използвана като генератор на двигателната сила, необходима за задвижване кофата на фадромата, с която той е бил снабден, за да се разчисти свлякла се земна маса на Републикански път – 107, както и за отстраняването й от пътното платно. Тази установеност, отнесена към приетото от СЕО по отправеното му преюдициално запитване, задължително за съда на основание чл. 633 от ГПК, обосновава извод, че за застрахователя, ако бе сключена задължителната застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите, не би възникнало задължението да обезщети на основание тази застраховка претърпените от ищеца вреди, без значение дали са осъществени другите предпоставки по чл. 493, ал. 2, т. 5 от КЗ и евентуално чл. 493, ал. 2, т. 7 от КЗ. Това от своя страна обуславя извод за неоснователност на претенцията изцяло, т.к. безвиновната отговорност на Гаранционния фонд за изплащане на обезщетения, както вече бе посочено, е предпоставена от отговорността на застрахования по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Наред с това обаче е вярно и че освен при използването, вредите биха могли да настъпят и във връзка с притежаването на МПС, или застрахователната защита, може да настъпили не само при използването на МПС като средство за придвижване, но и тогава, когато то се е намирало в статично, неподвижно състояние. И това са вредите, причинени от вещ – отговорност по чл. 50 от Закона за задълженията и договорите. Справедливостта изисква рискът от негативите, свързани с притежание на опасни вещи да остане в тежест на този, който създава риска, т.е. този, който има надзора на вещта и извлича ползата от нея. Според съдебната практика работниците, на които са поверени вещите, с които те си служат във връзка с възложената им работа, не отговарят за вредите, причинени от тези вещи по този ред. (В този смисъл П-7-59 г., т. 11; Р-784-72-I г.о.; Р-4452-84-IV г.о.). Надзорът възниква като задължение на други лица въз основа на правна сделка, сключена със собственика. Според т. 3 от ПП № 4/75 г. на ВС, налице е отговорност по чл. 50 от ЗЗД, когато при ползването на вещта не е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила. Когато при ползването на вещта е допуснато такова нарушение, отговорността е по чл. 45, респ. чл. 49 от ЗЗД. Или, в хипотезите на чл. 50 от ЗЗД, за да подлежи на обезщетяване вредата, е необходимо тя да е причинена от вещта – непозволеното увреждане трябва да се намира в причинна връзка с употребата на вещта, към която е неутрално човешкото поведение, т.е. вещта трябва да бъде единствената причина за увреждането, като се изследва причинната връзка между вредите и каузалното действие на самата вещ, а не на управлението или служенето с нея. Вредата от вещ следва да е причинена от самостоятелното действие на вещта, от нейното активно участие, от собствения й динамизъм, от присъщите свойства на вещта. Доказателствената съвкупност тук обаче, е еднопосочна по отношение на това, че не вещта е единствената причина за увреждането и тя като такава не стои в каузална връзка с твърдените неимуществени и имуществени вреди. Според заключението на вещото лице Ф. К., което се цени с доверие, на процесното превозно средство са били поставени джанти, които не са оригинални, противно на предписанията на производителя за ползването на фадрома, от модел като процесния, което всъщност е станало причина за повредата на предна дясна гума и некотролируемо разкъсване на джантата, довело до откъсването на ограничителния външен пръстен на гумата, който бил изхвърлен със значителна сила и е наранил пострадалия. Или рискът от спукване на гумата е можел да бъде предвиден и избегнат. В т.см., приложимо е разрешението на цитираното Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС, според което ако са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила и са произлезли вреди, отговорността е по чл. 49 от ЗЗД, която, макар и безвиновна по съществото си, се прилага при установени чужди виновни действия и възлагане на работата, каквито факти по делото не са били наведени. И след като е установено, че е съществувала техническа възможност за обезопасяване на фадромата чрез оборудването й с оригинални джанти, каквото е предписанието на производителя (спр. заключението на вещото лице Ф. К.), респ. не поради свойство на самата вещ, а поради неизправност, която не е присъща за нея, предизвикана от противоправно действие на собственика й, което може да предположи носене на отговорност, но не и тази по чл. 493, ал. 2, т. 5 от КЗ и евентуално чл. 493, ал. 2, т. 7 от КЗ, единствено за наличието на които са поддържани фактически доводи в исковата молба. Виновното поведение или нарушението на предписания при боравене с вещи изключва обективната отговорност за вреди от вещи (чл. 50 ЗЗД); в тези случаи се прилага общата клауза за собствени виновни действия (чл. 45 ЗЗД) или отговорността на възложителя на работа (чл. 49 ЗЗД), каквито фактически доводи в случая не са били поддържани. И въпреки, че застрахователят по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ би бил отговорен за обезщетяването на вредите както в хипотезите на чл. 45/49 от ЗЗД, така и по чл. 50 от ЗЗД, исковата претенция не може да бъде уважена на незаявено по надлежния ред основание, на непосочено фактическо твърдение досежно естеството на деянието/противоправните действия като елемент от фактическия състав на деликта/непозволеното увреждане. Това следва от диспозитивното начало в гражданския процес, което задължава съда да се произнесе само по фактическите твърдения, изложени в исковата молба, а такива за виновно поведение, както вече се изясни, тук не са поддържани. За пълнота на мотивите следва да се анализира и възражението на ответника, прецизирано в първото по делото съдебно заседание, касаещо основателността на претенцията, респ., че вредите в случая подлежат на репариране по реда на чл. 200 от КТ, а не по реда на КЗ. Действително по делото не е безспорно, че процесният инцидент е квалифициран като трудова злополука. За това е било издадено Разпореждане №38/04.01.2023 г. по чл. 55 от КСО. То представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, но от друга страна е официален удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност за наличието на трудова злополука като юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, респ. резонен е въпросът дали отговорността по чл. 200 от КТ изключва гражданската такава по см. на КЗ. В т. см. в т.3 от Тълкувателно Решение № 45 от 19.04.1990 г. по т. д. № 33/1989 г. на ВС, ОСГК, се приема, че уредената в чл. 200 от КТ имуществена отговорност на работодателя при смърт или увреждане на здравето на работник или служител, изключва отговорността по ЗЗД. Съдът приема, че то не е загубило сила, т.к. урежда взаимоотношения, регулирани от норми, идентични на приложимите и понастоящем. С него се изяснява, че различията в нормативната уредба на отговорността по чл. 45/50 от ЗЗД и тази на работодателя по чл. 200 от КТ по обхват, предпоставки на възникване, размер на обезвредата и пр. не само отграничават приложното им поле, но и изключват провеждането на искова защита по волята на пострадалия. Налице е позоваване на нормата на чл. 212 от КТ, според която за неуредените въпроси по имуществената отговорност се прилага гражданският закон. Така, по аргумент за противното е изведено, че за уредените въпроси в чл. 200 и следв. от КТ работникът не може да търси от предприятието обезщетение за претърпените от него вреди по чл. 49 във връзка с чл. 45/50 от ЗЗД. Този тип злополука поражда специална трудовоправна отговорност, която е различна от гражданската отговорност, уредена в разпоредбите на чл. 45-54 от ЗЗД и явяваща се обект на застраховане по задължителната застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите", така инцидент, признат като "трудова злополука", не е обект на застраховане по задължителната застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите". В този смисъл е и актуалната съдебна практика, израз на която е цитираното в отговора на исковата молба Определение №50305/2023 г. по гр.д. № 1276/2022 г. на ВКС, както и Определение № 1361/27.11.2015 г. по гр.д. №4238/2015 г. IV ГО на ВКС, Определение № 145/01.02.2011 г. по гр.д. №1221/2010 г., IV г.о. на ВКС, Решение № 13 от 07.04.2011 г. по гр. д. № 1451/2009 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 410 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 599/2009 г. на ВКС, която се споделя и от настоящия съдебен състав. Тези разрешения обаче, са неприложими в настоящото производството, т.к. претенцията не е насочена против работодателя, нито се твърди, че той би бил застрахованото лице по см. на КЗ. Процесната фадрома е била управлявана от третото лице-помагач В. Н. и е собственост на „••••“ ООД, действията/бездействията на които биха могли да обусловят отговорност по силата на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, дори и в хипотезите на безвиновните състави по чл. 493, ал. 2, т. 5 от КЗ и евентуално чл. 493, ал. 2, т. 7 от КЗ. Работодател на пострадалото лице обаче е АПИ, ОПУ-Кюстендил, която би била отговорна по см. на чл. 200 от КТ. В случая ищецът е избрал да насочи иска си против Гаранционен фонд, чиято отговорност се активира само ако няма сключена задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите и за рискове, които тя покрива - гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят. Тук застраховано лице би бил собственикът на подлежащото на застраховане превозно средство, който, както вече се изясни, е различен от работодателя, който би бил отговорен по см. на чл. 200 от КТ, или – материалното правоотношението в случая не е в зависимост от квалификацията на уврежданията като такива от трудова злополука. Иначе, пред ищеца остава открита възможността по чл. 200 от КТ, евентуално 49 от ЗЗД и др., доколкото работодателят и застрахователят отговарят на различни основания за причинените вреди. С изложените доводи претенцията, в нейната цялост, се възприема за неоснователна, като неоснователността на главните искове обосновава неоснователност и акцесорните такива, поради което исковата претенция ще бъде оставена без уважения изцяло. По разноските: При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 от ГПК право на разноски има ответникът, който чрез пълномощника си адв. Р. Иванчева иска присъждане на 450 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Отговорът на исковата молба е депозиран от юрисконсулт, с надлежно пълномощно по делото – спр. л. 50, като в последствие тази страна е представлявана от адвокат, за който няма данни да е платено възнаграждение. Поради това се следва само сума за възнаграждение за квалифицирана процесуална защита от юрисконсулт, която ще се определи по реда на чл. 78, ал. 8, изр. 1 от ГПК във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ (ЗПП) във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (НЗПП), като се отчита фактическата и правна сложност на делото, паричната оценка на предмета му и ефективното участие на юрисконсулта в него, в размер на 100 лв. На основание чл. 78, ал. 10 от ГПК, въпреки изхода на спора, на третото лице помагач не се следват деловодни разноски. Посоченото правило е императивно и не създава привилегии за репариране на разноски за тази страна, дори и при изгоден за подпомаганата от него страна. По обжалваемостта: На основание чл. 259, ал. 1 ГПК настоящият съдебен акт подлежи на въззивен контрол пред Апелативен съд - ••• в двуседмичен срок от връчването му на страните. Така мотивиран, съдът