Решение № 417 от 23.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 7967/2022 г.

Производството е провеждано ритмично и липсва бездействие на прокуратурата, което да е причина за продължителността му. Прокуратурата не следва да отговаря за периода след внасяне на обвинителния акт в съда и връщането му. В съдебна фаза съдът е господар на процеса. Разследване на територията на друга държава става по реда на международноправното сътрудничество. Делото се отличава със сериозна фактическа и правна сложност. От 446 са разпитани 312 свидетеля, останалите не са установени, вкл. посредством съдебна поръчка до Република Турция, която не е изпълнена. По тази причина производството е спряно, впоследствие възобновено. Не са представени доказателства за предприето бездействие. Най-сериозен дял от действията са свързани със събирането на доказателства от Република Турция. Времето, през което са извършвани законосъобразни действия, не следва да се отчита като неоснователно забавяне. Посочва, че претендираното възнаграждение не отговаря на критерия справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Не следва вредите от т.нар. „възродителен процес“ да се съобразяват в настоящото производство, същите подлежат на обезвреда по реда на Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица. Дори да се приеме, че забава е налице, тя не препятства възможността ищецът да предяви иск по реда на чл. 49 ЗЗД. За събитията, описани от ищеца, е обявена политическа и гражданска реабилитация с решение на Народното събрание, обнародвано в ДВ, бр. 44/01.06.1990 г. Оспорва началния момент на претендиране на лихва. В съдебно заседание ищецът се явява лично. Чрез адв. Ф. поддържа предявения иск и моли същият да бъде изцяло уважен. Ответникът, чрез прокурор П., оспорва иска. Съдът, след като взе предвид становището на страните и събраните по делото писмени доказателства, преценени поотделно в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна: По делото е представено Съобщение за промяна на име за ищеца от Ю. О. М. на Й.О.М. (л. 36 от делото). По делото е представен документ, отразяващ ищецът Ю. О.ов М.ов (с посочено лично име И. и имена Й.О.М.) да е задържан на 04.02.1985 г. при посочено основание чл. 110 НК. На 15.02.1085 г. е издадена Заповед от МВР за прилагане на превантивна административна мярка по чл. 39 ал. 1 т. 1 от Закона за народната милиция, в която е отразено, че Й.О. е направил опит за създаване на нелегална организация, чиято цел била организиране на въоръжен бунт срещу властта, както и поради остри вражески изказвания за несъгласие с политиката, провеждана от БКТ по националното осъзнаване на турчеещите се българи. Разпоредено е принудителното установяване на ищеца в Белене за период от 3 години. В последваща справка на началник ОУ на МВР е отразено, че по време на престоя на ищеца в Белене промени в поведението и мислите му не са настъпили и се предлага да бъде принудително установен в Бобов дол, Кюстендилски окръг до 20.04.1988 г. Със Заповед от 22.04.1987 г. е наредено прекратяване на превантивната административна мярка по чл. 39, ал. 1 т. 1 от Закона за Народната милиция поради констатирано положително влияние – Й.М. е отразено да се е стабилизирал, няма негативни прояви и вредни изказвания, преосмисля и осъжда допуснати от него слабости и грешки в миналото. В списък на затворите и трудово-поправителните общежития в България е отразено, че белене е затвор и ТПО от закрит тип, а към Бобов дол функционира ТПО „Миньор“ от открит тип. По делото не се спори, а и от представените писмени доказателства се установява, че с Постановление от 31.01.1991 г. е образувано досъдебно производство (сл. дело) № 1/1991г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили. Впоследствие са разделени материали от сл.дело №1 /1990 г по описа на Главна прокуратура на Република България касаещи дейност през 1984-1989 г, първоначално квалифицирано като престъпление по чл. 162, ал.1 вр. чл.20, ал.2 от НК. Делото е водено срещу Т.Ж. (председател на Държавния съвет) и о.з. генерал-полковник Д.С. (министър на вътрешните работи) за деяния, инкриминирани в посочения период и в съучастие с други лица. Първоначално са повдигнати обвинения по чл. 162, ал.1 вр. чл. 20, ал.2 вр. чл. 26, ал.1 НК на Т.Ж. (постановление от 18.01.1990 г., постановление от 26.06.1992 г.), на о.з. генерал-полковник Д.С. (постановление от 03.09.1991 г., постановление от 01.07.1992 г.), Г.А. (постановление от 24.09.1992 г.), П.М. (постановление от 19.05.1992 г.), П.К. (постановление от 30.06.1992 г.) В хода на разследването с постановления от 21.12.1992 г за привличане като обвиняемия спрямо о.з. генерал-полковник Д.С. е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 387, ал.2 вр. чл.20, ал.2 вр. чл.26, ал.1 от НК. С постановления от 14.01.1993г. са повдигнати обвинения по чл.387, ал.2 вр. чл.20, ал.З вр. чл. 26, ал.1 от НК спрямо Т.Ж. и Г.А.. С Постановление от 25.06.1993 г. на прокурор при ПВС наказателното производство е частично прекратено по отношение спрямо Т.Ж., о.з. генерал-полковник Д.С., Г.А., П.М. и П.К. за извършено престъпление по чл. 162, ал.1 вр. чл.20, ал.2 вр. чл.26, ал.1 от НК. На 20.07.1993 г. сл.дело №1/1991 г. е внЕ.о с обвинителен акт срещу Ж., С. и А. за престъпление по чл. 387 НК във Върховен съд на Република България, по което е образувано НОХД № 1/1994 г. по описа на Военна колегия при ВС. С разпореждане на съда делото е върнато за допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като са дадени конкретни указания за отстраняването им. След проведено разследване на 19.12.1997 г. сл.дело №1 /91 г е внЕ.о с обвинителен акт във ВКС. С Разпореждане от 28.04.1998 г. по НОХД №1/98 г. на съда делото е върнато за допълнително разследване на ПВС, поради неизпълнение на указанията, дадени с разпореждане по НОХД №1/94г. на ВК на ВС. С писмо от 13.05.1998 г. делото е изпратено по компетентност СВОП, което с постановление на прокурор е преобразувано на 29.09.1998 от сл. дело №1/92 по описа на ПВС в сл.дело №780-H/98 на СВОП (към настоящия момент с № П-048/99 по описа на ВОП). Със същото постановление наказателното производство е частично прекратено спрямо Т.Ж. на основание чл. 23 7, ал.1 т.1 от НПК (отм.). С постановление от 18.12.1999 г. наказателното производство е прекратено частично и по отношение на Д.С., на основание чл.21, ал.1т.4 от НПК (отм). С постановление от 17.02.2000г. е прекратено наказателното производство и спрямо Г.А. за престъпление по чл. 387, ал.2 вр. ал.1 вр. чл.26, ал.1 вр. чл.20, ал.З от НК. С постановление на прокурор при Военно-апелативна прокуратура от 03.01.2001 г е отменено постановлението за прекратяване на наказателното производство водено срещу А.. Съгласно приложеното постановление за привличане на обвиняемо лице с дата 14.01.1993 г. на Г.А. е повдигнато обвинение за това, че като министър-председател на Република България през периода 08.05.1984 г. до 13.02.1985 г. в гр.София при условията на продължавано престъпление в съучастие с Т.Ж. подбудил военно длъжностно лице о.з. генерал-полковник Д.С. - министър на вътрешните работи да злоупотреби и превиши властта си като издаде заповеди, окръжни и указания, с които възложил на личния състав на МВР несвойствени и нерегламентирани по съответния ред функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица, нямащи статута на орган на държавна власт и управление, въвел фактическо извънредно положение на част от територията на страната и от тези деяния са настъпили тежки вредни последици, изразяващи се в противозаконни изолация на български граждани в местата за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, противозаконно ограничаване правата на българските граждани на свободно придвижване и в извън населените места, правото на свободни контакти, правота на свобода и неприкосновеност на личността - престъпление чл. 387, ал.2 вр. ал.1 вр. чл.26, ал.1 вр. чл.20, ал.З от НК. На 07.12.2012г. е проведен разпит в качеството на обвиняем на А., в който разследващият орган е разяснил на обвиняемото лице, че е изтекла абсолютната давност, предвидена в закона за престъплението, за което на А. е повдигнато обвинение, което изключва наказателното преследване, както и правото на обвиняемия да поиска производството да продължи. Съгласно протокола обвиняемият е заявил, че желае да се ползва от давността и делото водено срещу него да бъде прекратено. Не се спори, че по делото продължава да се разследване, като с Постановление на административния ръководител на Военно-окръжна прокуратура София от 07.03.2018г. е удължен срока за разследване до 08.05.2018 г. С оглед постъпили молби с дата 19.03.2018г от пострадали лица с искане по чл. 368, ал. 1 от НПК делото е изпратено на Софийска военен съд. С определения от 04.05.2018г. на състав при СВС съдебните производства по образуваните наказателните частни дела по молбите за вземане мерки за ускоряване на наказателното производство, са прекратени и делото върнато на СОП по компетентност за изпращане, съгласно чл. 368, ал.2 НПК на съответния компетентен съд. С определения от 19.07.2018 г. по НЧД № 3173/2018г, № 3174 /2018 г., № 3175 /2018 г. и по № 3176/2018г. по описа на СГС, НО, 25 състав е бил определен едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне на прокурора, съгласно правомощията му по чл. 242, ал.1 от HПK по досъдебно производство № II -048/1999г по описа на ВОП София. С определение от 03.09.2018г. по НЧД № 3650 /2018г по описа на СГС, НО, 25 състав е определен едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне на прокурора, съгласно правомощията му по чл.242, ал.1 от НПК по досъдебно производство № II- 048/1999г по описа на Военно-окръжна прокуратура- София. С постановление от 04.10.2018г. на военен прокурор във Военно-окръжна прокуратура - София на основание чл. 199, чл.244 ал.1 т.1 вр. чл.25 ал.2 вр. чл. 242 ал.1 пр.2 от НПК е спряно наказателното производство по досъдебно производство № II- 048/1999г по описа на ВОП София, понастоящем водено срещу Г.И. А. - бивш министър председател на Република България за извършено престъпление по чл. 387, ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 26, ал.1 вр. чл. 20, ал.З от НК. С постановлението е указано да се изпрати препис от него, както на обвиняемия Г.И. А., така и на пострадалите лица, а също и на всички наследници на пострадалите лица, които са починали, с оглед на правото им да обжалват постановлението за спиране на осн. чл. 244 ал.5 от НПК. В Държавен вестник бр. 44/01.06.1990 г. е публикувано решение на Народното събрание, Парламентарна комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в държавния, обществения и стопанския живот, с което е обявена политическа и гражданска реабилитация за неоснователно лишаване от свобода и въдворяване в Белене на 517 лица във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани, като в решението е посочено и името на Й.О.М.. От представените по делото доказателства е видно, че ищецът е разпитван на 08.05.2001 г. пред Окръжна прокуратура Варна. Молба до главния прокурор на Република България вх. № 1986/23.02.2015 г. е подадена от ищеца, в която е описано, че търпението му на пострадал се е изчерпало. Следваща молба за уведомяване за развитието на досъдебното производство ищецът е подал на 20.05.2018 г. С определение от 06.11.2018 г. по НЧД № 4759/2018 г. на СГС, НО 13 с-в, е определен едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и за произнасяне на прокурора спрямо правомощията му по чл. 242, ал. 1 НПК по досъдебното производство. В мотивите на съдебния акт е отчетено, че наказателното дело се води срещу Г.А. за извършено престъпление по чл. 387, ал.2 вр. ал.1 вр. чл.26, ал.1 вр. чл. 20, ал.З от НК, като с оглед постановлението за привличане на обвиняемо лице от 14.01.1993 г. /л. инкриминирания период е от 08.05.1984г. до 13.02.1985 г. Съгласно диспозитива на обвинението, настъпилите тежки последици от деянието са изразяват в противозаконна изолация на български граждани в местата за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, противозаконно ограничаване на правата на българските граждани на свободно придвижване и в отвън населени места, правото на свободни контакти, правото на свобода и неприкосновеност на личността. По делото са установени пострадалите български граждани. Съдът е приел, че производството по делото е с фактическа сложност, предвид големия брои пострадали лица. Към настоящия момент с постановление от 04.10.2018г. на военен прокурор във Военно-окръжна прокуратура-София на основание чл. 199, чл. 244 ал.1 т.1 вр. чл.25 ал.2 вр. чд. 242 ал.1 пр, 2 от НПК е спряно наказателното производство по досъдебно производство № II-048/1999г по описа на ВОП София, понастоящем водено срещу Г.И. А. - бивш министър- председател на Република България за извършено престъпление по чл. 387, ал.2 вр. ал.1 вр. чл.26, ал.1 вр. чл.20, ал.З от НК като се изчакват отговори по изпратени съдебни поръчки до Република Турция за установяване и разпит на 35 пострадали лица, които се намират на територията на Република Турция. Извършва се и изпращане на преписи от постановлението за спиране, както на обвиняемия Г.И. А., така и на пострадалите лица, а също и на всички наследници на пострадалите лица, които са починали, с оглед на правото им да обжалват постановлението за спиране на осн. чл. 244 ал.5 от НПК. Същевременно съдът е намерил, че по делото се установява наличие на абсолютно основание за прекратяване на наказателното производство по чл. 24, ал. 1, т.3 от НПК и това е така, тъй като предвиденото наказание за престъплението по чл. 387, ал. 2 вр. ал.1 вр. чл. 26, ал.1 вр.чл. 20, ал.З от НК, за което А. е привлечен като обвиняем е „лишаване от свобода“ от една до осем години. Съгласно чл. 81, ал.3 от НК наказателното преследване се изключва, независимо от спиране или прекъсване на давността, ако е изтекъл срок надвишаващ с една втора срока, предвиден в чл.80, ал.1 от НК, като същият е в зависимост от предвиденото наказание за конкретното престъпление. В случая, относимият срок е посочен в чл.80, ал.1 т.3 от НК, тъй като наказанието за престъплението по чл.387, ал.2 вр. ал.1 от НК е „лишаване от свобода“ повече от три години. Съдията-докладчик е подчертал, че наказателното преследване се изключва по давност, съгласно чл. 81, ал.3 вр. чл.80, ал.1 т.З от НК след изтичане на петнайсет години от датата на деянието - срок надвишаващ с една втора, срока по чл.80, ал.1 т.3 от НК. Видно от постановлението за привличане на обвиняемо лице е, че прокуратурата ангажира наказателната отговорност на А. за продължавано престъпление, т.е. давностният срок започва да тече от прекратяване му - чл.80, ал.З от НК т.е, от 13.02.1985 г. Срокът от 15 години, изключващ наказателното преследване спрямо А. е изтекъл на 13.02.2000 г. На 07.12.2012г. е проведен разпит в качеството на обвиняем на Г.А., който е заявил, че желае делото водено срещу него да бъде прекратено поради изтичане на давността и не желае да се ползва от правото си по чл.24, ал.2 от НПК да иска производството да продължи. При тази хипотезата, прокурорът е следвало да упражни правомощията си съгласно чл. 242, ал.1 от НПК. С оглед на изложеното решаващият съд е намерил, че молбата за ускоряване на наказателното производство е основателна и следва да бъде определен срок на основание чл. 369, ал.2 от НПК за приключване на досъдебното производство с прокурорски акт по същество, което по своята същност представлява проверка и оценка на доказателствата, като срока, който съдът определя, е съобразен със срока, визиран в чл.242, ал.4 от НПК. Определеният срок е един месец. С постановление от 31.05.2022 г. производството по дело 1/1991 г. е прекратено поради настъпилата смърт на Г.И. А. – единствен жив обвиняем. Срещу прекратителното определение е подадена жалба от пострадали, вкл. и ищеца. На съда е служебно известно, че с определение № 266/30.01.2023 г. по наказателно дело № 20231100200023 по описа за 2023 на СГС жалбата е оставена без разглеждане. С определение № 1223/22.12.2022 г. по ВНЧД 821/22 на САС обжалваното определение е отменено. Съдът е приел, че смъртта на обвиняемия позволява наказателното производство да бъде прекратено спрямо починалото лице, но не дава възможност за прекратяване на цялото наказателно производство, без прокурорът да се е произнесъл по това дали има извършено престъпление, какво е това престъпление и има ли други лица, които биха могли да носят отговорност за престъплението, ако такова има. В Постановлението на Военно-окръжна прокуратура-гр.София от 31.05.2022г. за прекратяване на наказателното производство липсва отговор на тези въпроси, независимо от наличието по делото на многобройни молби на пострадали лица и техните защитници с твърдения за наличие на престъпления с различна правна квалификация, от тази, която е била приета от ВОП-гр.София, както и за лица, различни от четиримата обвиняеми по делото, носещи отговорност за тези престъпления. Едва след отговор на тези въпроси и то след като разследването по досъдебното производство е приключило по съответния ред на чл.227-чл.230 НПК, прокурорът би могъл да прекрати изцяло наказателното производство, ако приеме, че престъплението е само това, за което са били обвинени лицата Т.Х. Ж., Г.И. А. и Д.И. С. (чл.387, ал.2 НК вр. чл.26, ал.1 НК вр. чл.20, ал.2 НК - за С. и вр. чл.20, ал.3 за Ж. и за А.). С писмо от 09.06.2015 г. на МП на ищеца е отказано изплащане на обезщетение поради неконкретизация на досъдебно или съдебно производство, по което е нарушено правото му на разглеждане в разумен срок. По делото не са събрани гласни доказателства за претърпените от ищеца болки и страдания. Допуснато е изслушване на съдебнопсихологична и психиатрична експертиза, изготвена от вещите лица психолог Б. К. и д-р А. П. (психиатър). Експертите отбелязват, че Ю. М. няма психична болест или психопатологични симптоми. В неговия психичен статус се откриват феномените на разстройство в адаптацията, което вероятно е породено от задържането по политически причини през 1985 г. и се поддържа към настоящия момент от липса на чувство за справедливост и неприключване в този смисъл на психотравмиращото събитие, което се явява пречка за психологичната преработка на травмата. Според вещите лица ищецът е изпитал чувства на обида, гняв и най-вече чувство за несправедливост, които и до момента присъстват смекчени. При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от правна страна: Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ. Допустимостта на иска по чл. 2б ЗОДОВ за обезщетение на вредите от нарушение на правото по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС по висящо производство не е обусловена от абсолютните процесуални предпоставки на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ - да е изчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета "а" от ЗСВ и да няма постигнато споразумение. Настоящият съдебен състав намира, че искът е допустим и е предявен от лице, което притежава материално-правна легитимация, чиито права и задължения в качеството му на пострадало лице, се засягат пряко от производството по сл. д. № 1/91 г., впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София. По силата на чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ всяко лице, което е увредено от действията или бездействията на съдебните органи в рамките на едно незавършило с окончателен съдебен акт производство, може да подаде жалба пред съд и в рамките на едно отделно исково производство да претендира обезщетяването на нанЕ.ите му вреди. Нормата предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени му в резултат от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Съдът не споделя наведените от ответника възражения нормата на чл. 2б да е приложима след приемането й (обн. ДВ, бр. 98 от 2012 г.). Създаването на конкретен ред за разглеждане на спорове при твърдения за забавено правосъдие не следва да се тълкува в посочения от ответника смисъл – че на обезвреда подлежат вредите от забавено правосъдие след въвеждането на разпоредбата. Правото на справедлив съдебен процес, включва в себе си и правото на разглеждане на делото в разумен срок, независимо дали се касае за досъдебно или за съдебно производство. Това право е изводимо както от цитираната разпоредба на ЕКПЧ (Конвенцията е ратифицирана 1992 г.), така и от чл. 7 от Конституцията, регламентиращ отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Ищецът притежава качеството пострадал по смисъла, вложен в разпоредбата на чл. 74, ал. 1 от НПК като лице, претърпяло вреди от престъпление. Видно от ангажираните по делото писмени доказателства същият е бил разпитван в рамките на процесното досъдебно производство от Прокуратурата в качеството му именно на "пострадал", което обуславя активната му процесуална легитимация в производството. При преценка дали срокът на досъдебното производство излиза извън разумния такъв съдът не е обвързан от изводите на ИВСС и дължи на самостоятелно основание да прецени основателността на твърденията на страните. По делото няма данни на ищеца да е изплащано обезщетение по реда на Закон за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица. Съобразно ал. 2 на чл. 2б ЗОДОВ съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. В конкретния случай не се спори, че процесното дело е с изключителна фактическа и правна сложност. При все това обаче, включително в настоящото производство ответникът, не представи доказателства за активност в изпълнение на дадените от съда указания за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Нещо повече, с изтичането на абсолютната давност и изрично заявеното искане от страна на обвиняемия производството да бъде прекратено, изпълнението на тези указания се явява безпредметно. Вместо това ответникът е продължил с действия по извършване на съдебна поръчка и впоследствие – постановил спиране на наказателното производство, като делото продължава с администриране на определението с оглед неговата обжалваемост, вкл. от наследниците на пострадалите. Нещо повече, следва да се отчете, че дори процесуалните нарушения да бъдат отстранение, внасянето на обвинение при изтекла абсолютна давност само по себе си съставлява нарушение, обуславящо отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Последващо постановеното прекратително определение не дава отговор на поставените от съда въпроси в отменителното определение от 22.12.2022 г. Съдът отчита, че конкретното досъдебно производство се води за престъпление, което е засегнало стотици граждани, отказали във времето на т.нар. Възродителен процес да променят своите имена. Макар прокуратурата да не дължи конкретен резултат, от значение са надлежно извършените действия за разкриване на извършителя, изясняване на фактите и внасянето на делото с обвинение в съда. В конкретния случай продължилото около 30 години досъдебно производство не може да се оправдае с пречки от процедурно естество. Съдът отчита, че дори да се приспадне от общата му продължителност периодът от време, през който делото се е намирало във съдебна фаза, предвид двукратното внасяне на обвинителен акт по него, то общата продължителност на ДП към датата на депозиране на исковата молба, с която е инициирано настоящото производство е над 28 години. Разумността на срока за разследване, внасяне на обвинение и постановяване на присъда (независимо от изхода) следва да е в рамките на опредЕ.та със закон абсолютна давност, в противен случай разследването се явява безпредметно за пострадалите лица. Тази продължителност настоящият съдебен състав приема на равнозначна на отказ от правосъдие. Ищецът не е възпрепятствал производството. Напротив, същият е сезирал съда с искане за определяне на мерки за неговото ускоряване. С оглед ангажираните по делото доказателства, настоящият съдебен състав намира, че е налице накърнено право на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок като пасивната материално-правна легитимация е на ответника в производството с оглед нормата на чл. 52, ал. 3 от НПК. По отношение на дължимото обезщетение съдът намира следното. От събраните по делото писмени доказателства и експертиза се установяват претърпените от ищеца неимуществени вреди по повод противозаконното му лишаване от свобода чрез принудителното му отвеждане в с. Белене и в последствие в Бобов дол. За дълъг период от време ищецът е бил противозаконно лишен от свобода, контактите със семейството му са били ограничени, а впоследствие е бил принуден да напусне дома си и да замине за Австрия, оттам – за Турция. Установява се в психичен план продължителността на производството без резултат да е довела до развитие на разстройство в адаптацията (МКБ 10). Според настоящия съдебен състав неоправдано формален е подходът тези доказателства да се свързват единствено с евентуално право на ищеца да претендира вреди от незаконното си лишаване от свобода. Именно поради последното за ищеца се е породило легитимното очакване от развитие на образуваното досъдебно производство по начин, който да доведе до повдигане на обвинение и изправяне пред съд на лицата, взели решение за осъществяване на действията по т.нар. възродителен процес. Ищецът е проявил процесуална активност и ангажираност с развитието на производството, но действията му са останали без резултат поради пасивността на ответника. Съдът отчита и че ищецът е пострадал от престъпление с висока обществена опасност, от което са накърнени негови основни права и свободи – на етническа принадлежност, свободно предвижване и убеждения. При определяне размера на обезщетението, което следва да се присъди, настоящият съдебен състав намира, че следва да съобрази и практиката на ЕСПЧ, съгласно която е налице силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството води до неимуществени вреди (Решение на ЕСПЧ от 20.03.2006 г. по делото Скордино срещу Италия). При съвкупна преценка на тези обстоятелства и с оглед нормата на чл. 52 от ЗЗД, настоящият съдебен състав намира, че обезщетението, което се следва на ищеца с оглед продължителността на производството, настъпилите вреди и констатираните действия в досъдебното производство, които могат да бъдат квалифицирани като "неоснователно забавяне" е в размер на 30 000 лв. като за горницата до пълния предявен размер от 120 000 лв. искът като неоснователен и недоказан следва да се отхвърли (в този смисъл и Определение № 28 от 4.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 986/2023 г., III г. о., ГК). Основателността на иска води до основателност и на акцесорната претенция, поради което посочената сума следва да се присъди заедно със законната лихва от предявяването на исковата молба – 27.07.2022 г. (Решение № 50030 от 9.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 785/2022 г., IV г. о., ГК). По разноските При този изход на спора на ищеца се следва сумата от 10 лв. – разноски за платена държавна такса. По делото от страна на ищеца е представено пълномощно, но не и договор за правна защита и съдействие с отбелязване на договорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, съдът