Решение № 1394 от 11.8.2023 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 200/2023 г.

Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН. Образувано е по депозирана жалба срещу наказателно постановление (НП) № 92-02-292 от 30.11.2022 г., издадено от Изпълнителния директор на Агенция по вписванията, с което на „•••“ ЕООД с ЕИК ••• на основание чл. 118, ал. 1, т. 2 от Закона за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП) е наложено административно наказание – имуществена санкция в размер на 1000 лв. за нарушение на чл. 63, ал. 3 от ЗМИП.

В жалбата се излагат съображения за незаконосъобразност на НП. Аргументите се свързват с липсата на нарушение, доколкото задължението на дружеството е свързано с вписването на обстоятелства, а това не се е осъществило поради постановен отказ, изпълнението на задължението на дружеството жалбоподател от действителното вписване на обстоятелствата, както и приложението на чл. 28 от ЗАНН. Претендират се разноски. В допълнително писмено становище се посочва, че са налице процесуални нарушения, доколкото по преписката са съставени два акта за установяване на административно нарушение. В съдебно заседание представител на дружеството допълва възраженията с липсата на вписване на ново обстоятелство по партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ, както и че промяната в обстоятелствата има действие за третите лица от вписването на обстоятелствата.

Въззиваемата страна е взела подробно писмено становище по спора, с което счита жалбата за неоснователна. Моли да се приеме обжалвания акт за законосъобразен, в който смисъл излага съображенията си за доказване на всички елементи от обективна и субективна страна на нарушението, включително и по квалификацията на нарушението. Поради горното моли да се потвърди постановлението. Прави възражение за евентуална прекомерност на разноските за адвокат на жалбоподателя. Претендират се разноски за представителство от юрисконсулт. В проведените открити съдебни заседания въззиваемата страна не изпраща представител и не взема становище.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира и приема за установено следното:

Жалбата се явява процесуално допустима, доколкото е подадена в предвидения срок, от легитимирана страна, срещу акт, подлежащ на обжалване.

Разгледана по същество се явява основателна, поради следните съображения: От фактическа страна съдът установи следното: Дружеството „•••“ ЕООД се управлява от П. С. Д. и Д. Г. – заедно и поотделно.

То било със седалище гр. Пловдив и било с адрес на управление •••. Едноличен собственик на капитала било чуждестранно юридическо лице – „•••“ ЛКК с идентификация •••, държава – ••• с управител и член (собственик) М. В. М.. Дружеството било учредено на 17.10.2019 г. На 31.08.2022 г. по партидата на дружеството в информационната система на Търговски регистър и регистър на юридическите лица с нестопанска цел (ТРРЮЛНЦ) е подадено заявление № 20220831103808 за вписване на следните обстоятелства – промяна на седалището и адреса на управление на дружеството, което е съпътствано с промяна в учредителния акт на дружеството само в тази връзка и приемане на нов учредителен акт, доколкото седалището и адреса на дружеството са били посочени в учредителния акт.

Това било провокирано от решение на едноличния собственик на капитала, взето на 29.08.2022 г. По така подаденото заявление от длъжностното лице по регистрацията били дадени указания № 20220831103808 от 01.09.2022 г. Поради неизпълнение на указанията бил постановен отказ с № 20220831103808-2 от 07.09.2022 г. Аргументите на длъжностното лице за постановяване на отказа и даването на указания са свързани с липсата на апостил върху удостоверението за актуално състояние на чуждестранното юридическо лице, собственик на капитала на дружеството, отсъствието от съдържанието на актуалното състояние на идентификационен номер на чуждестранното юридическо лице и в крайна сметка неизпълнение на указанията.

С докладна записка с рег. № 92-02-292 от 07.09.2022 г. длъжностно лице по регистрацията сигнализирало директора на дирекция „ПОЧРД“ към Агенция по вписванията, доколкото преценило, че има нарушение на чл. 63, ал. 1-7 от ЗМИП по повод постановяването на отказ по заявлението на дружеството. За случая е съставен констативен протокол № 92-02-292 от 13.09.2022 г., в който е дадено заключение, че не е спазен срокът по чл. 63, ал. 3 от ЗМИП вр. чл. 6, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ.

За констатираното бил съставен акт за установяване на административно нарушение (АУАН) № 92-02-292 от 23.09.2022 г. за нарушение на чл. 63, ал. 3 от ЗМИП вр. чл. 6, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ за това, че не са заявени за вписване посочените обстоятелства относно действителните собственици на дружеството до 05.09.2022 г. в ТРРЮЛНЦ на дружеството жалбоподател. Актът е съставен и връчен на същата дата на единия от управителите П. Д., от когото не са постъпили възражения.

По същата преписка е съставен АУАН № 92-02-292 от 04.10.2022 г. за същото нарушение със същото съдържание и връчен след съставянето му на другия управител Д. Г., който също не направил възражения.

Въз основана акт № 92-02-292 от 23.10.2022 г. е издадено обжалваното наказателно постановление, с което на дружеството жалбоподател била наложена имуществена санкция в размер на 1000 лв. на основание чл. 118, ал. 1, т. 2 от ЗМИП за нарушение на чл. 63, ал. 3 от ЗМИП вр. чл. 6, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ.

Със заявление А4 с вх. № 20221003174526 към ТРРЮЛНЦ все пак били вписани цитираните по-горе промени относно седалището и адреса на управление на дружеството, придружени с новия учредителен акт, като същите били вписани с рег. № 20221007100442 в базата данни на регистъра. Редом с това било подадено и заявление Б7 вх. № 20221003172946, с което било изпълнено задължението за вписване на действителния собственик на дружеството, като по същото били изпълнени указания на длъжностното лице със заявление Ж1 с вх. № 20221006111321 и вписани с рег. № 20221007093946.

Така описаната и възприета от съда фактическа обстановка се установява по безспорен и категоричен начин от показанията на разпитания в хода на съдебното следствие свидетел В. Р. – актосъставител, както и от събраните и приобщени по съответния ред писмени доказателства, а именно – АУАН № 92-02-292 от 23.09.2022 г., АУАН № 92-02-292 от 04.10.2022 г., докладна записка № 92-02-292 от 07.09.2022 г., констативен протокол № 92-02-292 от 13.09.2022 г., разпечатка от партида на дружеството жалбоподател от ТРРЮЛНЦ, копие на протокол от общо събрание от 29.08.2022 г., заверени копия на информация за юридически субект в превод, учредителен акт на дружеството жалбоподател, указания № 20220831103808 от 01.09.2022 г., отказ № 20220831103808-2 от 07.09.2022 г., обяснителна записка, декларация за доходите на партньорството в •••, заверена с апостил, свидетелство за удостоверяване на истинността на факти, заверено с апостил.

Съдът оцени показанията на свидетеля като логични, непротиворечиви и съответстващи на събраната по делото доказателствена съвкупност. Показанията на актосъставителя съответстват и на писмените доказателства по делото, а именно справка от партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ и документите представени от представителя на дружеството. Отделно не се спори по фактическата страна на спора, а възраженията са концентрирани по нарушаване на процесуалните правила и приложението на материалния закон. Поради тази причина им се и довери.

Относно приложението на процесуалните правила: При съставяне на АУАН и издаване на атакуваното НП са спазени изискванията, визирани в разпоредбите на чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН. Не се констатираха нарушения на процедурата по съставянето на АУАН и НП, който да са съществени и да опорочават административнонаказателното производство и самите актове и да нарушават правата на нарушителя.

Както се прие от фактическа страна, са съставени два акта за установяване на административно нарушение. При прегледа на същите се установява, че те са абсолютно идентични откъм съдържание и единствените разлики се откриват в датата на съставянето им и лицето, представляващо дружеството жалбоподател и присъстващо в момента на съставянето им, тъй като дружеството се представлява и управлява от две лица, действащи заедно и поотделно. Едновременното съществуване на два акта обаче според настоящия съдебен състав не предпоставя абсолютен и автоматичен извод за съществено неотстранимо нарушение на процесуалните правила, което със сигурност да е ограничило правата на нарушителя. Всъщност преценката следва всякога да е казуална и с оглед на конкретните данни по делото – колко съществено е нарушението, кои права, по какъв и в каква степен са засегнати и едва тогава ще може да се прецени дали съставените два акта представляват основание за отмяна на обжалвания акт. Понеже актовете по същество са абсолютно идентични (за едни и същи обстоятелства и нарушение) дружеството не е било поставено пред невъзможност да възприема фактическата и правната рамка, за която в последствие ще му се ангажира административнонаказателната отговорност. Тази идентичност възпира и необходимостта от образуване на ново административнонаказателно производство въз основа на втория акт, тъй като би се нарушил принципа на „ne bis in idem“.

Изложеното до тук дава основание на съдебния състав да прецени, че действително е нарушение на процедурните правила издаването на два акта за установяване на административно нарушение. Този порок обаче не е съществен, т.е. не поставил дружеството жалбоподател чрез неговите органи в невъзможност да упражнят правото си на защита в пълен обем, включително и чрез осъзнаване на рамката на повдигнатото обвинение за извършване на административно нарушение. Затова следва да се приеме, че със съставянето на първоначалния по време АУАН редовно е поставено началото на административнонаказателното производство и именно той следва да се преценява с оглед на процесуалната му законосъобразност. Същевременно следва да се изтъкне, че процесуалните права на дружеството жалбоподател, като например правото му на възражение, се съобразиха и с втория съставен АУАН, доколкото отново е възникнало такова право.

Актът е съставен изцяло в съответствие с разпоредбата на чл. 42 от ЗАНН, като нарушението е изчерпателно описано и подробно са посочени съществените обстоятелства, при които е извършено то. Актът е съставен от компетентно лице при спазване на процедурата за съставянето му по чл. 40 и 43 от ЗАНН. В същия е дадена правна квалификация на възприетото от актосъставителя нарушение. Актът е съставен в присъствието на свидетел и представител на дружеството жалбоподател, като му е предявен за запознаване и подписване, като не е възразил при връчването му. Спазени са условията жалбоподателят да може да възрази писмено срещу акта, което той не е сторил и в законоустановения 7-дневен срок от съставянето му.

Постановлението е издадено от компетентен орган в кръга на неговата компетентност, в предвидената от закона форма, при спазване на материалноправните и процесуални разпоредби и е съобразено с целта на закона. Спазени са сроковете по чл. 34 от ЗАНН. В съдържанието му се съдържат задължителните реквизити и не се откриват пороци, водещи до накърняване на правото на защита на наказаното лице.

Нарушението е описано надлежно в НП от фактическа страна, като административнонаказващият орган е посочил ясно и подробно в обстоятелствената част всичките му индивидуализиращи белези (време, място, авторство и обстоятелства, при които е извършено). Затова не може да се приеме, че е засегнато правото на защита на нарушителя и последният е имал пълната възможност да разбере за какво точно е ангажирана отговорността му – за недеклариране на изискуемата по закон информация относно действителните собственици на юридическо лице.

От правна страна съдът намери следното: На базата на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, съдът е на становище, че неправилно съставителят на акта и наказващият орган са преценили, че е налице състав на посоченото нарушение по чл. 63, ал. 3 ЗМИП вр. чл. 6, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ, в който смисъл жалбата се прие за основателна. Не се доказа по делото да са осъществени всички елементи от обективна страна на нарушението.

Разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗМИП сочи, че за производството, редът и сроковете за вписването на обстоятелствата относно действителните собственици се прилагат съответно Законът за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел и Законът за регистър БУЛСТАТ. Същевременно нарушението е свързано в правната му квалификация с разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ, която обвързва всяко лице, което е задължено да заяви вписване на обстоятелства или да представи актове в търговския регистър, да извърши това в 7-дневен срок от настъпването на обстоятелството, съответно от приемането на акта, освен ако със закон е определен друг срок.

От самостоятелния прочит и тълкуване на вменената разпоредба от ЗМИП може да се направят няколко извода. Преди всичко тълкуването на чл. 63, ал. 3 от ЗМИП не дава основание да се приеме, че нормата въвежда самостоятелно правило за поведение. Напротив, тя има ясно изразен препращащ характер към друг законов акт, т.е. тя е бланкетна. В случая ЗТРРЮЛНЦ. Препращането е конкретно и изчерпателно и се отнася единствено до производството, редът и сроковете за вписване на определено обстоятелство, което законодателят е приел за значимо. Оттук съдът е ограничен от волята на законодателя да приложи закона само в тази част, която е избрана. Тя най- общо има процедурен (процесуален) характер, а извън препращането остават материалноправните въпроси, които се регулират от специалния ЗМИП. В този смисъл тя има процесуално значение както за държавните органи, спрямо които е насочено задължението за спазване на тази процедура, така и спрямо конкретните лица, които трябва да следват стъпките на процедурата при изпълнение за техните задължения и възникване на техните права.

В същото време коментираната разпоредба детерминира вписването на обстоятелствата по посочената процедура и то е само едно – вписването на действителните собственици (в случая на юридическото лице жалбоподател). В подкрепа на този извод е и съдържанието на следващата алинея от закона – чл. 63, ал. 4 от ЗМИП. Тя съдържа посочване на формата за обявяване на въпросните обстоятелства и изчерпателно посочване на данните, от които се интересува законодателят и които са свързани единствено и само с пълното и непротиворечиво установяване на личността на действителни собственик на юридическото лице.

Бланкетният й характер е правилно запълнен от органите на административнонаказателното производство от нормата на чл. 6, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ. Тя от своя страна регулира срока, в който лицата са длъжни да заявят вписване на обстоятелства или да представят актове, и той е 7 дни от настъпване на обстоятелството, съответно от приемането на акта, освен ако не е определен друг срок, каквато не е настоящата хипотеза. Очевидно е, че в съдържанието на нормата се съдържат две отделни задължения – за вписване на обстоятелства и обявяване на актове. На такъв извод навежда семантичното, граматическо и логическо тълкуване на ЗТРРЮЛНЦ. Коментираната разпоредба съдържа заглавието „Задължение за заявяване и представяне“, т.е. за заявяване на обстоятелства и за обявяване на актове, което се извършва с тяхното представяне пред длъжностните лица. Така също и в разликата на двете действия, разграничена по смисъл и съдържание в чл. 7 от ЗТРРЮЛНЦ „Действие на вписването“ и чл. 9 от ЗТРРЮЛНЦ „Действие на обявяването“. Вписаното обстоятелство се смята, че е станало известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването – чл. 7, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ, в който смисъл то има конститутивно действие и се смята за възникнало с акта на вписване. Обявяването дава публичност на обявения акт – чл. 9, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ, т.е. има единствено оповестително действие, т.е. вече е възникнало.

На плоскостта на изложеното и предвид изричното посочване в чл. 63, ал. 3 от ЗМИП обстоятелствата относно действителните собственици подлежат на вписване. За тях важат условията на чл. 6 и чл. 7 от ЗТРРЮЛНЦ, следователно тяхното действие е конститутивно и съществуването им настъпва с приключване на фактическия състав с вписването им в съответния регистър.

Всичко изложеното дотук води до два съществени за отговорността извода.

Първо, наказващият орган не е приложил правилно материалния закон, тъй като възприетата от него правна квалификация на нарушението не съдържа конкретно правило за поведение, т.е. задължение за определено лице да заяви за вписване конкретни обстоятелства. Не може да се приеме, че такова задължение произтича от разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ поради ограничаващия характер на препращащата норма на чл. 63, ал. 3 от ЗМИП. Същевременно ЗМИП е специален закон и задължението за конкретно поведение следва да се търси именно в него. Действително чл. 6, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ задължава лицата да заявят за вписване обстоятелства в срок от настъпването им. В този смисъл не може да се направи равенство между вписване и настъпване, тъй като последното в конкретиката на случая ще означава приемането на нов учредителен акт относно извършените в стария промени от едноличния собственик на капитала с негово решение.

При установеното от правна страна и предвид задължителната тълкувателна практика на върховната инстанция районният съд разполага с правомощията при липсата на съществено изменение на обстоятелствата да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо нарушение и да преквалифицира деянието. При изпълнение на тази компетентност съдът прецени, че задължението за вписване на действителните собственици на юридическите лица се съдържа в чл. 63, ал. 5 от ЗМИП (редакция към ДВ, бр. 94 от 2019 г., приложима към датата на нарушение и издаването на АУАН и НП) – „Учредените на територията на Република България юридически лица и други правни образувания, с изключение на едноличните търговци, са длъжни да заявят за вписване съгласно ал. 1 действителните си собственици по § 2 от допълнителните разпоредби, ако същите не са вписани като съдружници или еднолични собственици на капитала по партидите им. Когато като съдружници или еднолични собственици на капитала са вписани юридически лица или други правни образувания, задължението по предходното изречение възниква:

1. ако действителните собственици по § 2 от допълнителните разпоредби не са вписани в регистрите по ал. 1 като съдружници и/или еднолични собственици на капитала по партидите на участващи във веригата на собственост юридически лица или други правни образувания, учредени на територията на Република България, или 2. ако тези юридически лица или други правни образувания не са учредени на територията на Република България.“ В конкретния случай съгласно партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ като едноличен собственик на капитала с учредяване на дружеството е вписано чуждестранно лице, т.е. такова, което не е учредено на територията на страната – чл. 65, ал. 5, т. 2 от ЗМИП към посочената редакция. Тъй като дружеството е било регистрирано на 17.10.2019 г., а съгласно § 9, ал. 2 вр. ал. 1 от ПРЗ към ЗМИП за заварените случаи задължените лица са били длъжни да впишат обстоятелствата относно действителните собственици в срок от 4 месеца от 31.01.2019 г., то задължението за нарушителя по конкретното делото е възникнало с настъпването на обстоятелствата, което времево се е случило след приемането на ЗМИП и изтичане на предвидения в него срок. Това ще рече, че с учредяването му на 17.10.2019 г. дружеството е било длъжно в 7-дневен срок от този момент да посочи действителния му собственик, доколкото задължението възниква с настъпване на обстоятелствата, а това е станало най-късно с възникването му и най-рано с първоначалния учредителен акт, в който смисъл са изложените по-горе мотиви. Още повече, че през цялото му съществуване едноличен собственик на капитала е било едно и също чуждестранно юридическо лице. Изпълнение на това задължение не е било извършено до 03.10.2022 г., когато със заявление Б7 е било вписано обстоятелството за действителния собственик. Следователно дружеството е било в неизпълнение на задължението към датата на съставяне на иницииращия АУАН и съставомерното му бездействие като форма на изпълнително деяние е осъществено още на 25.10.2019 г. Доколкото обаче в наказателното постановление и АУАН от фактическа страна липсва като съставомерен белег именно този момент на извършване на нарушението, а се твърди друг – 05.09.2022 г., то съдът не разполага с възможност да преквалифицира деянието и да приеме за установено извършването на нарушение на 25.10.2019 г., тъй като това представлява съществено изменение на обстоятелствата, за което не е повдигнато изначално обвинение за извършване на административно нарушение.

Изложеното до тук изисква изследване на данните по делото дали не е възникнало последващо задължение за вписване на обстоятелства относно действителния собственик.

Съгласно чл. 63, ал. 4, т. 4 от ЗМИП (към посочената редакция) задължението за вписване касае и данните за всяка промяна в обстоятелствата по т. 1-3 от същата разпоредба, т.е. всяка промяна относно идентификацията на конкретното физическо лице. Логическото тълкуване на нормата, съпоставено с вече изложените мотиви и духа на закона, води до извод, че всяка промяна в конкретните обстоятелствата също подлежи на вписване, доколкото търсените цели са осветляване на реалната собственост на юридическите лица. Тя ще подлежи на вписване действително по реда, производството и сроковете на чл. 6, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ, т.е. в 7-дневен срок от настъпване на промяната. Вече се изложиха аргументи за разликата между вписване и настъпване на обстоятелствата. Тук е моментът да се спомене, че според настоящият съдебен състав става дума за настъпване на обстоятелствата, а не вписването им, т.е. от фактическата промяна в данните по чл. 63, ал. 4, т. 1-3 от ЗМИП (не и на други данни), а не от моментът, в които се приема, че стават известни на трети лица. Аргумент в тази насока е, че задължението за вписване е обвързано със срок, който освен краен момент има определен и начален. Началният момент на срока е именно настъпване на обстоятелствата и не може да бъде вписването на обстоятелствата или заявяването им за вписване, тъй като една такава теза би означавала, че никога не би се извършило нарушение на посочената разпоредба, тъй като би била поставена в условие на зависимост от действието на самото лице да заяви за вписване обстоятелствата (което е и изпълнение на задължението) или от акта на длъжностното лице, с който се вписват именно тези обстоятелства, т.е. задължението ще е вече изпълнено. Разбира се, че настъпването на обстоятелствата няма правно значение за никой друг правен субект, освен за лицето и със задължение да ги заяви за вписване.

За правната страна на нарушението следва да се направи и едно много важно уточнение. В хода на обсъждането на проблематиката неизменно и няколкократно се посочи, че на вписване подлежат само обстоятелствата, които законът изисква. В този смисъл е целият чл. 63 от ЗМИП и тези обстоятелства са винаги свързани с действителните собственици на юридическото лице. Нещо повече, промяната на само тези обстоятелства също поражда задължение за вписване. Пренесено на плоскостта на конкретния случай, съдът намира, че изначално е липсвала каквато и да е промяна на обстоятелствата по чл. 63, ал. 4 от ЗМИП. Спомена се, че от създаването на дружеството като правен субект и до настоящия момент едноличен собственик на капитала е било все едно и също чуждестранно юридическо лице, чийто представител и първоначално, и към процесния период 07.09.2022 г. е било едно и също физическо лице (което по-късно е вписано като действителен собственик чрез заявление Б7). Всичко това следва да покаже, че въобще не е възникнало задължение за вписване на изискуемите промени в обстоятелствата, тъй като такива отсъстват. Всъщност със заявеното за вписване заявление А4 на 31.08.2022 г., по което е постановен отказ, промяната на обстоятелствата е касаела единствено седалището и адреса на управление на дружеството (вероятно поради стопански причини), които обаче поради задължително им включване в учредителния акт, са изисквали приемането на нов такъв. Както и се е случило със санкционираното лице. Тези обстоятелства стоят извън предмета на вписване по ЗМИП и касаят единствен ТЗ и ЗТРРЮЛНЦ. Новият учредителен акт е продукт единствено на необходимостта от промяна на седалището и адреса на управление, като собствеността и представителството на чуждестранното юридическо лице са си останали едни и същи. Възприетата от административнонаказващия орган теза, че и тези данни и промени в тях (включително всяко приемане на нов учредителен акт) обосновават извод за задължение за заявяване за вписване на обстоятелства по ЗМИП не почива на легална опора и създава недопустима възможност за наказващия орган всякога, когато е пропуснато първоначалното ангажиране на отговорността на юридическо лице, при последваща промяна, включително и относно несъществени елементи на учредителния акт, да поправи първоначалния си пропуск и да ангажира отговорността на задължените лица. Това противоречи на предвидените в чл. 34 от ЗАНН срокове, чиято чел е необоснованото бездействие на администрацията да се санкционира. Възприетият от администрацията подход заобикаля тази санкция, което състояние е правно недопустимо и съдът не може да пренебрегне.

Въз основа на всичко изложено дотук съдът намира, че не се установява от обективна страна да е извършено от дружеството жалбоподател твърдяното нарушение на чл. 63, ал. 3 от ЗМИП вр. чл. 6, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ. От една страна фактическата рамка на обвинението не позволява на съда да приложи правилно материалния закон и да преквалифицира незаконосъобразното деяние, тъй като това би означавало съществено изменение на обстоятелствата по делото. Впрочем възприетата правна квалификация съдът намира за изцяло погрешна, тъй като не е свързана с определено правомерно поведение, чието неизпълнение да се санкционира, а представлява посочване на бланкетна норма и норма от процесуален характер, което преди задължителната тълкувателна съдебна практика би означавало абсолютно основание за отмяна на атакувания акт. Същевременно се установи, че липсва признак от фактическия състав на нарушението, а това е именно промяна в обстоятелствата, подлежащи на заявяване за вписване, по смисъла на чл. 63, ал. 4 от ЗМИП.

Всичко изложено дотук обуславя извод за незаконосъобразност на обжалваното наказателно постановление поради неправилното приложение на материалния закон и липсата на нарушение от обективна страна, поради което ще следва да се приложи и санкцията на закона – неговата отмяна.

Схематично ще се посочи, че доколкото отговорността на юридическите лица е обективна и безвиновна субективната страна на деянието принципно не подлежи на изследване.

По наказанието: Без да се изоставя възприетото по-горе становище, по отношение на наложената имуществена санкция съдът намира следното. Правилно е определена санкционна разпоредба по чл. 118, ал. 1, т. 2 от ЗМИП, която предвижда, че, който извърши или допусне да се извърши нарушение на този закон (ЗМИП) извън случаите по чл. 116, ал. 1 и извън случаите по чл. 11, ал. 4 - 6 и по чл. 101, ал. 1, изречение второ или на правилника за прилагането му, ако деянието не съставлява престъпление, се наказва с имуществена санкция от 1000 до 10 000 лв., когато нарушителят е юридическо лице или едноличен търговец.

Съдът намира, че административнонаказващият орган е съобразил критериите за оразмеряване на административната санкция по чл. 27 от ЗАНН, сред които е тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, като е наложил санкция в минималния размер. Не се установиха отегчаващи отговорността обстоятелства, които да определят по-висок размер от минималния на предвиденото наказание.

Определеното спрямо жалбоподателя наказание принципно отговаря и на целите по чл. 12 от ЗАНН, така че в минимален размер да въздейства предупредително и възпитателно както на нарушителя така и на обществото.

Макар обаче формално да е налице нарушение на установения със ЗМИП ред и санкцията да отговаря на условията и целите по чл. 27 и чл. 12 от ЗАНН, съдът направи извод, че деянието, осъществено от жалбоподателя, се явява маловажно по смисъла на чл. 28 от ЗАНН, което по правните си последици представлява освобождаване на нарушителя от административнонаказателна отговорност.

Съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2007 г. на ОСНК на ВКС, съдът трябва в пълнота да изследва релевантните за изхода на спора факти, като това включва и преценка за наличието, респективно отсъствието на такива обстоятелства, дефиниращи случая като „маловажен“. Преценката на административнонаказващият орган за „маловажност“ се прави по законосъобразност и подлежи на съдебен контрол.

Съгласно пар. 1, т. 4 от ДР към ЗАНН „маловажен случай“ е този, при който извършеното нарушение от физическо лице или неизпълнение на задължение от едноличен търговец или юридическо лице към държавата или община, с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушение или на неизпълнение на задължение от съответния вид.

В настоящия случай съдът намира, че самото деяние разкрива смекчаващи отговорността обстоятелства, които обосновават по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушения от съответния вид. Макар и извън законоустановения срок, жалбоподателят е заявил за вписване в ТРРЮЛНЦ законово изискуемите обстоятелства около месец след констатиране на такава необходимост от длъжностното лице. Следва да се отчете, че изминалият период от време не може да се вмени в отговорност на дружеството, а е бил технологично необходим за подготвяне и обработка на изискуемите документи, тъй като съгласно указанията на длъжностното лице по регистрацията е бил необходим апостил и официален превод на документите, които впрочем е следвало да бъдат издадени от компетентните власти на •••, общност на щата Вирджиния. В този смисъл прави впечатление, че още на 05.09.2022 г. са издадени документи от компетентните власти по регистрация на чуждестранното дружеството, върху тях е поставен апостил на 22.09.2022 г. и съвсем скоро след това на 29.09.2022 г. са били преведени и предоставени за заверка от нотариус в Република България, като окончателно подаването на заявлението за вписване на действителния собственик е извършено на 03.10.2022 г. Следователно забавянето в депозирането на документите не се отнася до непритежаването на такива относно тези обстоятелства или до непрофесионално поведение от страна на управителите на юридическото лице, а поради независещи от тях причини, свързани с дадените указания при предходното вписване на промяна в седалището и адреса на управление на дружеството и зависимостта им от действията на чуждестранни и национални органи.

Наред с това по делото липсват данни за предходни нарушения от същия вид, установени с влязло в сила наказателно постановление, както и не са налични данни разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН вече да е прилагана по отношение на дружеството жалбоподател и същото да е предупреждавано, че при повторно извършване на същото по вид административно нарушение ще му бъде наложено административно наказание. Няма и доказателства за косвени неблагоприятни последици, настъпили спрямо функцията на държавата по контрол и в борбата с изпирането на пари. При тези данни наказващият орган е следвало, ако действително е бил установил нарушение и правилно е приложил материалния закон, да отправи писмено предупреждение във връзка с констатираното нарушение и да го преквалифицира като маловажен случай по чл. 28 от ЗАНН. Като не е сторил и това, той отново е допуснал нарушение на материалния закон и въпреки предпоставките за приложение на института на маловажния случай, не го е сторил.

По разноските:

Съгласно чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН дружеството жалбоподател има право да му бъдат заплатени разноските по реда на АПК, доколкото изхода от спора е в негова полза. То е представило доказателства за сторените разноски по обжалване на наказателното постановление – договор за правна защита и съдействие и пълномощно за представителство. Възнаграждението е уговорено в размер на 400 лв., като е посочено, че е изплатено в брой при подписване на договора, следователно служи за разписка за извършеното плащане, в който смисъл е тълкувателната практика на ВКС. Затова и разноски следва да бъдат присъдени в полза на жалбоподателя, съобразно правилото на чл. 18, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения – т.е. в минимално предвидения в наредбата размер от 400 лв. съобразно с обжалваемия интерес до 1000 лв.

С оглед на изложеното съдът приема, че наказателното постановление е незаконосъобразно и затова следва да бъде отменено.

По изложените съображения съдът