Решение № 116 от 30.7.2025 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 118/2025 г.

Производството е по реда на Глава ХХХIII от НПК. Постъпило е искане от осъдения К. Д. А., чрез упълномощения му защитник адвокат В. М., с което се иска възобновяване на производството по ВНОХД № 903/2024 г. на ОС-Плевен, по което с решение е изменена постановената присъда по НОХД № 165/2024 г. на РС-Левски, като е увеличено наложеното наказание на К. А. на една година и шест месеца лишаване от свобода. Посочени са касационните основания на чл. 348, ал. 1, т. 1 -3 НПК. На първо място е наведено оплакване за допуснато нарушение на материалния закон по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Изложени са подробни съображения. Според защитата, извършеното деяние от подсъдимия К. А. е квалифицирано като продължавано престъпление. Описаната фактология в обвинителния акт и в мотивите на съдебните актове на двете инстанции не позволява да се направи извод, че са извършени две отделни деяния, с които е осъществен фактическия състав на престъплението по чл.270, ал.1 НК при условията на продължавано престъпление. Защитата сочи, че А. непрекъснато е управлявал МПС в продължение на 15 минути, като не спрял на подадените му светлинни и звукови сигнали от полицейски служители. Поведението на осъдения А. формално осъществява фактическия състав на административното нарушение по чл.175, ал.1, т.4 ЗДП и на престъплението по чл.270, ал.1 НК. От защитата се прави оплакване, че инстанциите по фактите не са обсъдили обективно всестранно и пълно всички обстоятелства по делото, като са квалифицирали извършеното деяние от А. като престъпление по чл.270, ал.1 НК, а според защитата се явява административно нарушение по чл.103 ЗДП. В подкрепа на наведените доводи се прави анализ на показанията на св. Х. и И., както и на тяхното поведение. На следващо място от защитата се изтъква довод, че обществената опасност на инкриминираното деянието е явно незначителна по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК, поради което то не е престъпление, а административно нарушение. На следващо място се навежда оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия А.. От въззивната инстанция се акцентира на отегчаващите вината обстоятелства. Защитата счита, че не се отчетени представените доказателства за влошеното здравословно състояние на А.. Иска се възобновяване на наказателното производство по делото, като се отмени постановеното Решение по ВНОХД № 903/ 2024г. на ОС Плевен и се признае подсъдимия К. Д. А. за невинен по обвинението за извършено престъпление по чл.270, ал.1 вр. с чл.26, ал.1 от НК, като му се наложи административно наказание по чл. 175, ал.1, т.4 от ЗДвП, тъй като извършеното деяние представлява административно нарушение по чл. 103 от ЗДвП. Алтернативно се иска да се измени по реда на възобновяването постановеното Решение по ВНОХД № 903 / 2024 г. на ОС Плевен, като се наложи на подсъдимия К. Д. А. предвиденото по- леко наказание в чл. 270, ал.1 НК наказание – глоба. В съдебно заседание адвокат В. М. и адвокат А. А., в качеството на упълномощени защитници на осъденото лице К. Д. А., поддържат изцяло депозираното искане за възобновяване по изложените в него съображения. Молят да бъде възобновено производството по делото, като се отмени постановената присъдата на първостепенния съд и решението на въззивния съд и на К. А. бъде наложено административно наказание- глоба. Алтернативно молят да се измени присъдата, като се наложи предвиденото за престъплението по чл.270, ал.1 НК по –леко наказание - глоба в минимален размер. Представителят на Апелативна прокуратура – Велико Търново счита, че искането не следва да бъде уважавано. Заема становище, че решаващите съдилища са мотивирали съдебните си актове защо са приели, че се касае за две отделни деяния, с които е осъществено продължавано престъпление по чл. 26 НК. Първото деяние касае неспиране на подаден сигнал, а с второто се осуетява извършването на проверка. Осъществяването на отделните деяния в рамките на по –малко от час не препятства приложението на чл.26 НК. Прокурорът счита, че не следва да се квалифицира деянието като административно нарушение и да се налага административно наказание. По отношение на искането за приложението на чл. 9, ал.2 НК, представителят на ВТАП счита, че с оглед тежестта на извършеното нарушение, продължителността му, както и данните за личността и съдимостта на осъденото лице препятстват възможността за квалифициране на деянието като маловажен случай. Заема становище, че е справедливо като размер наложеното наказание на подсъдимия А.. В правото си на последна дума осъденият К. А. моли за справедливо наказание. Настоящият състав на Великотърновския апелативен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Предмет на същото е акт от кръга на визираните в чл. 419 НПК, който не е проверен по касационен ред. Искането е подадено от процесуално легитимирано лице по чл. 420, ал. 2 НПК в законоустановения срок по чл. 421, ал. 1 НПК. Наведено е оплакване за наличието на основание за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Разгледано по същество, искането е частично основателно по следните съображения: С Присъда № 23/30.10.2024 г., постановена по НОХД № 165/2024 г. на Районен съд – Левски подсъдимият К. Д. А. е признат за виновен в това, че на 24.02.2024 г. по третокласен път 3501 от с. Каменец, Община Пордим до с. А.ци, Община Левски при условията на продължавано престъпление, противозаконно пречил на органи на властта да изпълнят задълженията си по ЗДвП, както следва: 1.На 24.02.2024 г. около 3, 25 ч. в с.Каменец, Община Пордим, при управление на лек автомобил „Фолксваген голф" с рег. № •••••••, противозаконно попречил на орган на властта - младши автоконтрольори Д. Х. и Х.И.., служители при сектор „ПП" при ОД на МВР гр. Плевен да изпълнят задълженията си по контрол на пътното движение - да извършват проверка на водач и автомобил, като не спрял на светлинен и звуков сигнал, подадени му за спиране и чрез бягство отказал да изпълни нарежданията на полицейските органи; 2.На 24.02.2024 г. около 3, 40 ч. в с.А.ци, Община Левски при управление на лек автомобил „Фолксваген голф" рег. № ••••••• противозаконно попречил на орган на властта - Д. Х. и Х.И.., служители при сектор „ПП" при ОД на МВР гр.Плевен да изпълнят задълженията си по контрол на пътното движение - да извършват проверка на водач и автомобил, като не спрял на светлинен и звуков сигнал, подадени му за спиране и чрез бягство отказал да изпълни нарежданията на полицейските органи, поради което и на основание чл. 270, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 54, ал. 1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, което да се изтърпи при първоначален строг режим. С Решение № 27/18.02.2025 г., постановено по ВНОХД № 903/2024 г. Окръжен съд – Плевен е изменена присъдата по НОХД № 165/2024 г. на РС Левски, като наложеното наказание на подсъдимия К. Д. А. лишаване от свобода е увеличено от шест месеца на една година и шест месеца. Присъдата е потвърдена в останалата й част. По наведените в искането за възобновяване оплаквания съдът намира следното: В подаденото искане от защитника на осъденото лице А. се съдържат упреци към процесуалната и оценъчна дейност на решаващите първоинстанционен и въззивен съд. В настоящото производство Апелативният съд осъществява контрол, който се разпростира единствено върху процесуалната законосъобразност на извършените конкретни действия на проверяваните съдебни инстанции по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствената съвкупност, както и на правилността при формирането на вътрешното им убеждение. Фактическата необоснованост не е самостоятелно касационно основание, тъй като в рамките на настоящото производство е допустима проверка единствено на юридическата правилност на контролираните съдебни актове, съобразно изложената в тях фактическа обстановка. В искането преимуществено се акцентира върху необосноваността на атакувания съдебен акт, на което оплакване не се дължи отговор. Претенцията за наличие на касационния повод по чл.348, ал.1, т.2 НПК в основната си част е мотивирана с твърдения, че приетата за установена фактическа обстановка е изградена основно върху показанията на полицейските служители Д. Х. и Х.И.., като се прави анализ на техните показания и на техните действията, въз основа на който се извеждат фактически положения, различни от приетите за установени такива от решаващите съдилища. Изложените от защитата аргументи са насочени предимно срещу правилността на тези фактически констатации, въз основа на които са формирани правните изводи на двете инстанции за съответните обективни и субективни елементи на извършеното от осъдения А. престъпление по чл.270, ал.1 от НК. Под претекст, че са допуснати процесуални нарушения, с наведените доводи в искането се изразява несъгласие на защитниците на подсъдимия с приетите от предходните съдебни състави факти. Необходимо е да се посочи, че в хода на редовното инстанционно производство от подсъдимия и неговия защитник не са правени възражения по обвинението, по отношение на установените по делото факти, които касаят съставомерността на инкриминираното деяние, т.е неизпълнението на полицейските разпореждания за спиране движението на управлявания от него автомобил и за слизане от него. В линията на защита предимно се акцентира на причините, поради които не са изпълнени от А. дадените разпореждания, тъй като според обясненията му, той е бил стресиран и уплашен от действията на полицейските служители. От защитата е направеното оплакване, че полицейските служители Х. и И. не са били подложени на щателен и подробен разпит, поради което не били изяснени обстоятелства във връзка с извършените от тях действия спрямо подсъдимия А.. В отговор следва да се посочи, че разпитът на свидетел/и се провежда по правилата на чл.280, ал.1 и ал. 2 НПК, като въпросите се задават при спазване посочения ред в чл.277, ал.3 и ал.4 НПК. При разпита на св. Х. и И. са присъствали както прокурора, така и подсъдимия и неговия защитник. Последните са имали възможност да задават въпроси, посредством които да се изясняват обстоятелствата по делото, включени в предмета на доказване. Събирането и проверката на доказателства не е задължение единствено и само на решаващия съд, а и на страните в процеса. Съгласно чл.55, ал.1 и чл.99, ал.1 НПК, както защитникът, така и подсъдимият имат право да представят доказателства, да правят искания, бележки и възражения. В случая двамата са имали процесуална възможност да реализират правата си не само пред първостепенния, а така също и пред въззивния съд, който е инстанция по фактите и по правото. При наличието на необходимост от изясняване на нови или допълнителни обстоятелства, относно които са свидетелствали полицейските служители, е следвало да се изиска допускането им до повторен или допълнителен разпит при разглеждането на делото от въззивния съд. Подсъдимият и неговият защитник не са били възпрепятствани да реализират правата си в тази насока. Същите не са се възползвали от тази възможност, което налага извод, че са приели за изяснена фактическата обстановка в нейната цялост и пълнота. Следователно се явява неоснователно наведеното оплакване. По направеното оплакване за нарушение на материалния закон: От фактическа страна двете предходни инстанции са приели за установено, че на 24.02.2024 г. през нощта осъденият А. управлявал л.а. „Фолксваген Голф“ в с. Каменец, Община Пордим. Автомобилът бил забелязан от полицейските служители Х. и И. и бил разпознат от тях, тъй като същата вечер бил спрян за проверка от тях. Водачът му К. А. бил във видимо нетрезво състояние. Първият отказал да даде проба за алкохол с техническо средство, за което му бил съставен АУАН за нарушение по чл.174, ал.3, ЗДП, като му било отнето притежаваното от него СУМПС. Полицейските служители Х. и И. разпознали управлявания от А. автомобил, като предприели движение след него със служебната си кола. Подавани били както светлинни и звукови сигнал, а така също и отправяни разпореждания по уредбата на полицейския автомобила към водача да спре за извършване на проверка. А. продължавал движението, като увеличил скоростта. Полицейските служители започнали преследването му, в хода на което продължавали да подават както звукови и светлинни сигнали, а така също и разпореждания по уредбата на полицейския автомобил за спиране на превозното средство, управлявано от А.. Последният продължавал движението, като излязъл извън с. Каменец. Преминал през град Летница, а след това се насочил към с. А.ци. Влязъл в селото, където спрял автомобила пред дома си. А. останал вътре в него. Полицейските служители слезли от служебния автомобил, като разпоредели на А. да излезе от колата. Последният не изпълнил полицейското разпореждане, след което полицейските служители предприели принудителното му изваждане и задържането му, като използвали физическа сила и помощни средства. Според формулираното от представителя на прокуратурата обвинение, на подсъдимия А. е ангажирана наказателната отговорност за извършени две отделни деяние по чл.270, ал.1 НК при условията на продължавано престъпление. При така установените по делото факти, посочени по –горе в мотивите, настоящата инстанция счита, че първото деяние законосъобразно е квалифицирано като престъплението по чл.270, ал.1 НК. По делото е категорично установено, че осъденият А. е осъществил от обективна и субективна страна този престъпен състав, а именно противозаконно е попречил на полицейските служители Х. и И. в качеството им на органи на власт да изпълнят служебните си задължения, които са осъществявали контрол на движението по пътищата, както правилно са отбелязали предходните инстанции. Осъденият А. не е спрял за извършване на полицейска проверка. По делото е категорично установено, че към него са бил насочени подаваните от полицейските служители звукови и светлинни сигнали, а така също и разпорежданията по уредбата на служебния им автомобил. Същите са били разбираеми и годни за възприемане от А., като водач на управляваното от него МПС, за да спре движението му. Към подаването на звукови и светлинни сигнали следва да се прибави обстоятелството, че св. Х. и И. са се движили със служебен автомобил, който е имал съответните обозначения „Полиция“, които са видими за участниците в движението. Въпреки подадените сигнали, А. не е преустановил движението си. Същият е напуснал територията на селото, преминал е през друго населено място- гр. Летница, а в последствие е спрял пред дома си в с. А.ци. Същият е изминал няколко километра, като е осъществил движението си през територията на две области. Изпълнително деяние е осъществено чрез бягство от полицейска проверка. Действията на А. са довели до обективно затрудняване и препятстване на полицейските служители да изпълнят служебните си задължения в качеството им на органи на власт, съгласно дефиницията на чл.93, т.2 от НК. Прекият умисъл на дееца е обективиран чрез бягството му при подадени звукови и светлинни сигнали от полицейските служители, включително и чрез сигналната уредба на полицейския автомобил, напускането на населеното място, преминаването му през друго и преустановяване движението в трето селище. Настоящият състав на съда счита за неоснователно направено оплакване от защитата на осъдения А., че неизпълнението му на разпорежданията на полицейските органи, се дължи на възникнал у него основателен страх и уплаха, защото е бил изплашен от грубото поведение на полицейските служители. Правилно е отчетено от въззивния съд, че тези твърдения представляват негова защитна версия. Наличието на страх и уплаха не могат да бъдат основание, което да води до отпадане задължението на осъдения А. като водач на МПС да изпълни разпорежданията на органите на властта, като в тази насока са изложени убедителни мотиви, които напълно се споделят от настоящия състав на съда. Психичното състояние на дееца следва да имат обективно проявление в поведението му. В случая не са установени такива данни, въз основа на които да се направи извод, че А. се е намирал в състояние на стрес и уплаха, които да са повлияли на демонстрираното от него поведение. Неоснователни са и наведените доводите от защита, че в инкриминирания случай се касае за извършено административно нарушение по чл.103 ЗДП, а не за престъпление по чл.270, ал.1 НК В случая е налице продължително движение на управляваното ППС от А. при ясно възприемане от него на подаваните звукови и светлинни сигнали от полицейските служители, както и по уредбата на служебния им автомобил за спиране, като преследването му е продължило на територията на три населени места. Посочените обстоятелства характеризират инкриминираното деяние със завишена степен на обществена опасност, която надхвърля случаите на административно нарушение по чл.103 ЗДП. От защитата е направено искане за приложение на чл.9, ал.2 НК. В подкрепа на същото не се излагат конкретни аргументирани доводи, на които да се дължи отговор. Настоящият състав на съда счита, че в настоящия случай с оглед спецификата му не може да се приеме, че липсват или са незначителни вредните последици от инкриминираното деяние, което да представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпление от същия вид. По тези съображения същото не може да се квалифицира като маловажен случай, а още по- вече да се прилага чл.9, ал.2 НК, така че осъденият А. да бъде оправдан, тъй като деянието не е престъпно, поради липсата на обществена опасност или явната й незначителност. На следващо място по пункт втори от обвинението извършеното деяние също е квалифицирано като престъпление по чл.270, ал.1 НК. По това обвинение с постановената присъда от Районния съд подсъдимият А. е признат за виновен в това, че на 24.02.2024 г. около 3, 40 ч. в с. А.ци, Община Левски при управление на лек автомобил противозаконно попречил на орган на властта - Д. Х. и Х.И.., служители при сектор „ПП" при ОД на МВР гр.Плевен да изпълнят задълженията си по контрол на пътното движение - да извършват проверка на водач и автомобил, като не спрял на светлинен и звуков сигнал, подадени му за спиране и чрез бягство отказал да изпълни нарежданията на полицейските органи. / л. 41 от НОХД № 165/2024 г. на РС Левски/. С въззивното решение е потвърдена присъдата по отношение извършването на деянието, авторството и вината на подсъдимия, като е коригиран само размера на наложеното му наказание чрез завишаването му. В мотивите на съдебните актове на двете предходни инстанции по отношение на второто деяние се приема, че след спиране на управлявания автомобил от подсъдимия, на същия е било разпоредено да слезе от него. А. не се подчинил на полицейското разпореждане, поради което св. Х. и И. пристъпили към принудителното му изваждане и задържане, което наложило използването на физическа сила и помощни средства. Така посочените факти са приети за доказани от решаващите съдилища, а именно че подсъдимият не е изпълнил разпореждане на полицейските служители да излезе от автомобила, за да извършат служебна проверка след преустановяване на движението му. Налице е отправено разпореждане, издадено от полицейските служители в качеството им на орган на власт, което не е изпълнено от А.. Същият с поведението си е попречил на полицейските служители да изпълнят служебните си задължения, свързани с контрол на пътното движение, като извършват проверка на водача и на автомобила. Такива са приетите за установени факти както от първата, така и от въззивна инстанция, които се съдържат в мотивите на техните актове /стр. 4 от мотивите или л.44 и на л.46 от НОХД № 165/2024 г. на РС Левски и стр.4 или л.33 от ВНОХД № 903/2024 г. на ПЛОС/. Възприетата от първостепенния съд фактическа обстановка и изведени въз основа на нея фактически констатации напълно са споделени и преповторени от въззивната инстанция. С оглед изложеното, се констатира съществена разлика между мотивите на съдебните актове на решаващите съдилища с постановената присъда при съпоставката между тях по отношение на приетите фактически положения, извършени от подсъдимия при осъществяване на второто деяние. С присъдата К. А. е осъден за второто престъпление по чл.270, ал.1 НК, според обвинението, като противозаконно е попречил на органите на власт да изпълнят задълженията си- да извършат проверка на водач и автомобил, като не спрял на светлинен и звуков сигнал, подадени му за спиране и чрез бягство отказал да изпълни нарежданията на полицейските органи. Докато в мотивите на съдебните актове решаващите съдилища приемат съвсем различни фактически положения, посредством които е осъществено второто деяние, квалифицирано като престъплението по чл.270, ал.1 НК. Противозаконното пречене се изразява в бездействие, посредством което е осъществено неизпълнението на полицейското разпореждане, като в резултат са били предприети физически действия от полицейските служители за изваждането на А. от колата и поставянето на белезници. Налице е противоречие между фактическия състав на второто престъпление, за което е осъден с постановената присъда с приетите за осъществени факти от А. в мотиви към нея. Същото се отнася и за въззивното решение. Неспирането на А. на подадените звукови и светлинни сигнали и бягството му са действията, посредством които е реализирано неизпълнението на полицейското разпореждане и които са били осъществени от него при първото деяние. Тези действия механично са пренесени по отношение на второто деяние при постановяване на присъдата от първата инстанция. Посоченото нарушение не е констатирано от въззивния съд при служебната проверка в рамките на правомощията му по чл.313 НПК и чл.314 НПК, който има задължение изцяло да провери правилността на невлязлата в сила присъда. По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че постановената присъда в осъдителната й част по отношение на второто деяние и въззивното решение, с което е потвърдена, са постановени в нарушение на закона и при съществено нарушение на процесуалните правила. Подсъдимият е признат за виновен и осъден за престъпление, което не е извършено от него, така както е формулирано в присъдата, потвърдена с въззивното решение в тази й част. С оглед на изложеното, Апелативният съд следва да приложи разпоредбата на чл. 425 ал. 1 т. 2 пр. последно във вр. с чл. 348 ал. 1 т. 1 вр. чл. 24 ал. 1 т. 1 пр.1 НПК и да възобнови наказателното производство, да се отменят постановените осъдителни актове, като осъденият А. да се оправдае по обвинението по пункт втори от обвинението престъпление по чл.270, ал.1 НК, извършено при условията на продължавано престъпление по чл.26, ал.1 НК. В подаденото искане от осъдения А. се прави оплакване за нарушение на материалния закон по отношение справедливостта на наложеното му наказание за извършеното престъпление по чл. 270, ал.1 от НК, тъй като е увеличено на една година и шест месеца лишаване от свобода. При определяне на размера на наложеното наказание от първоинстанционния и от въззивния съд са отчетени обществената опасност на деянието и дееца, а така също смекчаващи и отегчаващите отговорността обстоятелства. Последните са обремененото съдебно минало на А. и лошите му характеристични данни, които се установяват от характеристичната му справка, както и от справката му за нарушител /водач и за съдимост. Според данните от тях, от подсъдимия А. системно са извършвани административни нарушения и престъпления против транспорта. На следващо място и от двете инстанции са отчетени като смекчаващи вината обстоятелства доброто процесуално поведение на подсъдимия, даването на обясненията, признаването на вина, както и влошеното му здравословно състояние, което се установява от представеното експертно решение на ТЕЛК. На следващо място при обсъждане както от първостепенния, така и от въззивния съд е оценена като висока обществената опасност на деянието, тъй като е осъществено в условията на продължавано престъпление, при управление на МПС непосредствено след извършено административно нарушение, при което му е отнето СУМПС и след разпореждане на полицейските служители да не управлява МПС. Към тези обстоятелства са прибавени и данните, че подсъдимият е бил в нетрезво състояние, след като е осъждан и е търпял наказание лишаване от свобода за управление на МПС след употреба на алкохол. От двете предходни инстанции е прието, че подсъдимият А. е личност с висока степен на обществена опасност, тъй като трайно незачита законите и правовия ред в страната. С оглед изложените по –горе съображения е видно, че от решаващите съдилища са отчетени едни и същи както смекчаващи, така и отегчаващи вината обстоятелства, въз основа на които е направена преценка за обществена опасност на деянието и на личността на дееца, като му е наложено наказание лишаване от свобода. Според първата инстанция, справедливия му размер е от шест месеца, определен при превес на смекчаващите обстоятелства, а от въззивния съд е увеличено наказанието на една година и шест месеца при баланс между смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. Последният приема, че с оглед постигане целите на индивидуалната превенция за поправянето на А. следва да се работи по- продължително върху рисковите фактори, свързани с личността и нагласите му. Въззивният съд е акцентирал върху направената експертна оценка, съдържаща се в предсъдебния доклад, изготвен от пробационната служба по реда на чл. 226 ППЗИНЗС. В доклада се съдържат данни за личността на А., анализ и оценка на правонарушението, а така също и е направена оценка на риска от рецидив и от сериозни вреди. Според даденото заключение, ако се наложи наказание пробация на подсъдимия А., то би било ефективна възможност за корекционно въздействие, каквото наказание не може да му се наложи в настоящото производство. Докладът е приложен по делото. Същият има характер на писмено доказателство. За да се ползва съдържащата се в доклада информация, следва същият да е приобщен по съответния ред. Видно от протокола от проведеното съдебно заседание на 21.01.2025 г. /л. 30-31 от ВНОХД № 903/ 2024 г. на ПлОС/ липсва определение, с което по реда на чл.283 НПК да е приобщен от въззивния съд посочения документ. С оглед на изложеното, решаващият съд се позова на данните от доклада, който е писмен документ. Същият като такъв не е приобщен по предвидения процесуален ред, поради което незаконосъобразно се ползват данните от него, както и се кредитира съдържащата се в него информация. При отчитане на значимите за индивидуализацията на наказанието факти настоящият състав на съда счита, че наложеното наказание за извършеното престъпление по чл.270, ал.1 НК от една година и шест месеца лишаване от свобода е завишено и следва да бъде коригирано като размер. Въззивната инстанция е надценила значимостта на отегчаващите вината обстоятелства, като е подценила тежестта на смекчаващите такава. Това са доброто процесуално поведение на А., който не е препятствал движението на наказателния процес. Същият дава обясненията, като по този начин съдейства за разкриване на обективната истина. Осъденият проявява критично отношение към извършеното деяние. Като смекчаващо вината обстоятелство правилно е отчетено влошеното му здравословно състояние, което се установява от представеното експертно решение на ТЕЛК № 91470/105/ 03.06.2024 г., с което му е призната 58 % нетрудоспособност с водещо заболяване исхемична кардиомиопатия с придружаващи заболявания – диабетна полиневропатия, хипертонично сърце и неисулинозависим захарен диабет с неврологични усложнения. Правилно е отчетено като отегчаващо вината обстоятелство обремененото съдебно минало на А.. От справката за съдимост се установява, че същият е осъден за извършени престъпления, като по отношение на част от тях е реабилитиран по чл.87 НК. От А. са извършени престъпления по транспорта, както и е санкциониран като водач на МПС за извършени административни нарушения. Високата обществена опасност на инкриминираното деяние се аргументира с извършването му при условията на продължавано престъпление, при управление на МПС непосредствено след извършено административно нарушение, при което му е отнето СУМПС и след разпореждане на полицейските служители да не управлява МПС. В тази насока следва да се посочи, че с оглед изложените по –горе мотиви за възобновяване и отмяна на постановените актове по отношение на второто деяние, не са налице условията на продължавано престъпление. При така установените данни по делото не може да се приеме, че в инкриминирания случай обществената опасност е по –висока от обичайната за този вид престъпления. Що се касае до твърдението, че А. е бил в нетрезво състояние, употребата на алкохол от него не е установена по надлежен ред. С въззивното решение е увеличено наложено наказание лишаване от свобода на осъдения А. за извършеното престъпление по чл.270, ал.1 НК от шест месеца на една година и шест месеца. С оглед изложените съображения настоящият състав на съда счита, че е подценена относителната тежест на смекчаващите вината обстоятелства и най –вече влошеното здравословно състояние на А., поради което индивидуализираното наказание по чл.54 НК от една година и шест месеца лишаване от свобода се явява неоправдано тежко. Същото следва да се намали на една година, което съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца, както и на останалите обстоятелства, които имат значение за справедливостта на наказанието. По този начин ще се избегне излишна наказателна репресия без да се осуети реализирането на целите по чл. 36 от НК. С оглед на изложеното, следва да се приложи разпоредбата на чл. 425 ал. 1 т. 2 пр. последно във вр. с чл. 348 ал. 1 т. 1 във вр. чл. 24 ал. 1 т. 1 пр. 1 НПК и да се възобнови наказателното производство, да се отменят постановените осъдителни актова по отношение на осъдения А., като бъде оправдан по обвинението да е извършил по пункт втори от заключителната част на обвинителния акт престъпление по чл.270, ал.1 НК при условията на продължавано престъпление по чл.26, ал.1 НК, както и да се намали размера на наложеното му наказание. Водим от горното и на основание чл. 425, ал.1, т.2 и т.4 във вр. с чл.422, ал.1, т.5 във вр. с чл. 348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК, Апелативният съд