Решение № 39 от 6.6.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 11/2024 г.

Производство по чл.595 и сл. ГПК вр. с чл. 15 и сл. от Закона за вероизповеданията. Фирмено дело №11/2024г. по описа на СГС, ФО, 6-6 състав е образувано въз основа на заявление с вх.№34767/26.03.2024година, подадено от представляващи като управител на вероизповедание „С.О. НА И.Б.“ със седалище и адрес на управление с. Красново п.к. 4178, община Хисаря, обл.Пловдив, с което се иска вписване на новоучредената църква. Към заявлението страната е представила следните документи: протокол от учредително събрание; устав на юридическото лице; доказателства за уникалност на вероизповеданието и документ за платена д.т. по сметка на СГС. С разпореждане от 27.03.2024 година съдът е изпратил на Дирекция „Вероизповедание“ към МС препис от представените документи за становище. На 18.04.2024 година е постъпило становище от административния орган, с което се заявява, че за да формира становище административният орган се нуждае от допълнителна информация по посочените от него три въпроса и тъй като не разполага с тази информация дава отрицателно становище за регистрацията на това вероизповедание. Поради уклончивостта на това изявление с ново разпореждане от 27.04.2024година съдът е дал указание специализираната администрация да даде допълнителна информация и да мотивира подробно своето отрицателно становище, което има значение за това какви ще са правните извод на съда. В тази връзка по делото е постъпило допълнение към вече даденото експертно становище под вх.№54761/14.05.2024година. В допълнително становище се съдържа ясно изразено несъгласие на административния орган с искането на съда за мотивация на отрицателното становище, като дадените от съда указания се възприет от специализираната администрация като искане за установяване на отрицателни факти, което виждане не намира опора в процесуалния закон. Смисълът на становището е да се даде ясна оценка от чисто догматична страна на въпроса относно същността на искащото добиване на институционалност изповедание, като се обоснове това становище доктринерно и теоретично. В настоящия случай експертното становище, което сочи, че не следва да бъде вписвано заявеното за вписване изповедание, в даденото допълнение се опира на следните аргументи: Първата група е свързана с опасенията, че обвързаността на настоящия молител вероизповедание „С.О. НА И.Б.“ с централното ръководство на вероизповеданието в Мексико, което е изрично посочено в чл. 24, ал. 2 от устава („Духовният съвет се свиква ежегодно през месец ноември в духовния център „Тамоанчан“ в Наярит, Мексико), а това съдържа потенциален риск, тъй като Мексико, по официални данни на българското Министерство на външните работи е с индекс на риска „3“ (повишено ниво на риска) и изрично предупреждение към пътуващите: „Съществува изключително висока престъпност в редица щати на Мексико, породена от водените войни за територия между наркокартели, както и пристигането на нови престъпни групи чрез мигрантските потоци от Централна Америка. Втората група аргументи са свързани с необходимостта да не са налице противоречия на устава с Конституцията на Република българя и действащите закони. По отношение на тази втора група основания специализираната администрация е посочила следните аргументи, които съдът цитира: „Примери за непълноти и двусмислие (или фразеология със семантични проблеми) изобилстват (цитатите в курсив са по устава на „С.О. НА И.Б.“, съкратено УСОИБ, посочването по - долу следва типологията „чл. 2, изр. първо УСОИБ“ и т.н.): От твърдението: „Религиозната общност СОИ в България е в съюз с останалите и дейността й е базирана на същите принципи, дообогатена от спецификите на локацията и културните традиции“ може да се заключи, че България е възприемана предимно като локация (а не като държава) от заявителите, а културните традиции, които „дообогатяват“ вярванията на СОИ са с неясен произход (и кое се приема за източник на информация за културните традиции), а и не е изключено да са на трети лица (вж. чл. 5, изр. пето УСОИБ). Особено притеснително е твърдението „верското убеждение признава себе си като нация и коренно население“ (вж. чл. 6, изр. първо УСОИБ). Убежденията не признават сами себе си, изразителите на убеждения могат да се самовъзприемат (самоопределят) по определен начин, освен това се смесват произволно термини като „нация“ и „коренно население“. Ако всяко ново вероизповедание счита само себе си за нация вече има проблем с процеса на консолидация в държавата, който държи етносите в рамките на нацията (макар и с уговорки, за България може да се твърди, че е мултиетническа държава, но същата не е мултинационална, тъй като е унитарна). Макар да е очевидно, че става въпрос за неточен превод от чужд език (вероятно испански), подобни твърдения в УСОИБ са най – малкото излишни, а в правен аспект – проблемни. Семантично проблемни са и други упоменавания в чл. 6 от УСОИБ като „…връзката с Великата Мистерия и първичното съществуване на земята, въздуха, водата и огъня като произход и източник на живота, отдавайки почит към тях и Седемте посоки на света в своите свещенодействия“. Това е просто съобщение, в което наличната информация всъщност показва липсата на информация по същество за култа. Не можем да твърдим, че СОИБ ще се занимава да възражда весвъзможни езически практики на територията на България, но определено УСОИБ не скрива фаворизирането на всичко коренно в културата, особено характерното за южноамериканските индиански култури, за което свидетелства и изявлението: „[…] като продължение на тази визия е разпознаването и обединението на оригиналните традиции и култури по земята“ (чл. 5, изр. второ от УСОИБ). Липсва дефиниция на „оригиналните традиции“ (като под „оригинални“ вероятно се има предвид „автентични“ и „местни“, защото оригиналността в същинския смисъл предполага ясно авторство, а традициите по принцип са резултат от следването на практики от анонимно множество в продължителен период от време, най- често в определено място, т.е. точен автор не е възможно да бъде идентифициран). И най – важният въпрос следването на „оригиналните традиции“ до какво би довело? Въпросът е риторичен. Неоезичеството (а в случая със СОИ - неошаманизмът) е явление (пост)модерно, въпреки претенцията за древност, а основен проблем при него е, че от стремеж към „оригиналните традиции“ може лесно да се пренебрегнат базови правила за здраве и безопасност (обръщаме внимание на формулировката „следващите принципите на СОИ приемат законното си право като наследници и съхранители на оригинални знания, да практикуват ученията и инструкциите, съдържащи се в традициите на нашите предци“ – чл. 6, изр. трето от УСОИБ). УСОИБ почти не съдържа гаранции, че има по – висша ценност от следването на „оригиналните традиции“, „ученията и инструкциите…“, а това може да е заплаха за здравето и морала (вж. чл. 7, ал. 1 от ЗВ), само в чл. 12, ал. 2 от УСОИБ уважението на свободната воля е споменато като основен принцип. Буди недоумение и твърдението „СОИ не налага доктрина или религия, а обединява хора с общи вярвания и търсения в рамките на верска организация“ (чл.6, изр. четвърто от УСОИБ), което би било характерно за юридическо лице с нестопанска цел, а не на религиозна институция. Винаги приветстваме търпимостта, уважението и диалога между религиите, както и между вярващи и невярващи, но не е добра практика в една религиозна институция да се включват отличаващи във вероизповедта си лица. По - подходяща е една от формите по ЗЮЛНЦ – фондация или сдружение. Впрочем, доколкото успяхме, в краткия срок, даден от съда, да проучим - СОИ в Кралство Испания е регистрирано именно като фондация от Министерство на културата (съобщение[1] в „Официален бюлетин на държавата“, бр. 15 от 18.01.2006, стр. 2273 - 2274, раздел: „III. Други разпоредби“, ведомство: Министерство на културата, референция: BOE-A- 2006-750). Упоменаването на определени вярвания и практики в УСОИБ не дава представа за същността им: „[…]връзката ни с Великата Мистерия и първичното съществуване на земята, въздуха, водата и огъня като произход и източник на живота, отдавайки почит към тях и Седемте посоки на света в своите свещенодействия“ (вж. чл. 6, изр. второ от УСОИБ). По – нататък в УСОИБ няма описание на „Великата Мистерия“ и „Седемте посоки на света“, нито дори схематично описание на свещенодействията. Когато става въпрос за вероизповедания, чийто вярвания и практики са далеч от характерните за България (а те са предимно аврамическите), наложително е уставът, с риск да се превърне в кратък катехизис и наръчник за практикуване, да дава ясна представа за непосветените какво може да се очаква при присъединяване към религиозната общност. Обратното, неизвестността (и стриктното пазене на тайни) в религиозните практики и вярвания, е обичайно за култовете с тоталитарен и деструктивен характер (отново, подчертаваме, не считаме СОИБ за такъв, просто изтъкваме порочността на практиката за кратки и формално съставени устави). Простото изброяването на обреди (вж. чл. 8, т. 1 от УСОИБ), свещени предмети (вж. чл. 8, т. 4 от УСОИБ), както и на ангажименти с религиозен елемент (вж. чл. 18, ал. 1 и чл. 41 от УСОИБ) всъщност не може да се приеме като изпълнение на правилото в чл. 17, т. 2 от ЗВ, което изисква уставът да съдържа изложение на верското убеждение и богослужебната практика. Непълното изложение е самостоятелно основание СГС да не регистрира вероизповеданието СОИБ. Проблемно е и наличието на несменяем председател на УС на религиозната институция съгласно чл. 30, ал. 4 от УСОИБ – изборът на Д. Й. А. е посочен като (цитат): „безсрочен и постоян съгласно чл. 37 от този Устав“, а в чл. 37 от УСОИБ се преповтаря, че г-н А. се избира за постоянно и безсрочно, като същевременно е посочено като прекратително условие (на представителната власт) докато „трае предоставеното от него място за духовна практика“. Прекратително условие на представителна власт, обвързано със статут на недвижим имот (статутът би следвало да е в съответствие със закона за устройство на територията, след като попада в землището на населено място), определено за духовна практика (според чл. 3, ал. 1 от УСОИБ, това е ул. „2-ра“ № 29 в село Красново, община Хисаря, област Пловдив) вероятно е новост за българското право, но предвид вярванията на заявителите за предците, техните сили и т.н. не би било изненада, в случай, че лицето почине, останалата част от УС да продължи да „управлява“ независимо от това (т.е. и той post mortem?), без да заяви промяна в УСОИБ. Законодателят не урежда мандатът като опция, а като задължително условие за ръководните органи на вероизповеданието (вж. чл. 17, т. 4 in fine от ЗВ, където вместо „или“ e използвано „и продължителността на техния мандат“, т.е. мандатността на управителните органи на религиозната институция е абсолютна процесуална предпоставка). Намираме за недобра практика посоченото в чл. 17, ал. 2 от УСОИБ (впрочем, налице е техническа грешка - има два поредни „чл. 17“ на стр. 6) разпределението на процент от приходите на СОИБ в полза на Президента (А.Д.А.). Прякото облагодетелстване на определено физическо лице (в случая чужд гражданин), без значение от длъжността му в религиозната институция, не следва да бъде уредено в устава. Отново ще подчертаем, че е възможно проблематиката просто да е резултат от неточен превод (на принципа „бръснач на Ханлън“). Противоречиви или стигащи до абсурд твърдения са посочени като част от верското убеждение, например: […] „Практиките на СОИ включват всички хора, раси и нации от четирите посоки на Земята с желанието да съществуваме в баланс и хармония с всички наши взаимоотношения и с разбирането за единството на великото семейство на живота“ (чл. 6, изр. пето от УСОИБ). Първо, в УСОИБ се споменава за „Седемте посоки на света“, но явно не е проблем да се използват и четири основни посоки, второ - взаимоотношенията между хора, раси и нации са приравнени на субекти, а не на връзки между такива и, трето, каквото и да се разбира под „единството на великото семейство на живота“, вероятно същото се счита за заплашено или вече нарушено, щом е издигнато в цел и мястото му е поставено при практиките. Твърдението в чл. 6, изр. последно от УСОИБ: „СОИ работи за мир и достойнство, както и за спасяването, поддържането и повторното активиране на силите на предците, за да ги постави в услуга на хората“ не дава достатъчно информация какви са тези „сили“, защо се налага да бъдат спасявани и поддържани, и как ще бъдат поставени (накарани да работят?) в услуга на хората“. Съобразявайки изложените аргументи с представените към заявлението писмени доказателства и основавайки се на нормите на Закона за вероизповеданията, настоящият състав намира, че следва да постанови отказ да уважи заявлението и впише подалото го лице в регистъра на вероизповеданията, воден от СГС. В случая е поискано вписване на вероизповедание, учредено от религиозна общност в регистъра на религиозните институции по чл. 18 от ЗВ, воден от СГС. За да обоснове искането си заявителят е представил преждеописания учредителен акт и устава на изповеданието, учредено от религиозната общност, като доброволно обединение на физически лица за изповядване на определена вяра, извършване на богослужение, религиозни обреди и церемонии, които са фиксирани в този устав. От представените документи се установява наличие на религиозна общност по смисъла на § 1, т. 2 ДР ЗВ, която съгласно легалната си дефиниция, представлява доброволно обединение на физически лица за изповядване на религия, извършване на богослужение, религиозни обреди и церемонии.Тази религиозна общност, съставена от четири лица, е взела единодушно решения за учредяване на нова религиозна общност, приемане на нейния устав и избор на ръководни органи на 23.03.2024 година. Съдът в настоящото производство извършва проверка за спазването на императивните разпоредби на закона и спазване на изискванията за вписване. При извършената от съда проверка по подаденото заявление се установява, че заявлението изхожда от легитимирано лице в регистърното производство – председателя на религиозната общност. Към заявлението са представени изискуемите от закон документи. За да бъде уважено искането за вписване на вероизповеданието съдът следва да прецени дали са налице положителните предпоставки за вписването на религиозната общност в регистъра. Тези предпоставки са наличието на доброволно обединение на физически лица за изповядване на дадена религия, извършване на богослужение, религиозни обреди и церемонии (чл. 9 вр. с § 1, т. 2 от ДР на ЗВ), приет устав с минимално необходимото съдържание по чл. 17 от ЗВ, наименование и седалище на общността, които да не съвпадат с тези на друга вече регистрирана религиозна институция (чл. 18, т. 2 вр. с чл. 15, ал. 2 от ЗВ), избрани органи на управление и представителство (чл. 18, т. 3 и т. 4 от ЗВ). При извършената от съда проверка по подаденото заявление се установява, че заявлението изхожда от легитимирано лице в регистърното производство – председателя на религиозната общност. Към заявлението са представени изискуемите от закон документи. Представеният по делото учредителен акт обективира безусловната воля на четири физически лица да учредят религиозна институция, с която се легитимират, в правно-технически смисъл, своята религиозна общност и чрез който учредителен акт упражняват конституционно признатото и право на сдружаване на верска основа. Съдът констатира, че представеният устав не съдържа формално минималното съдържание, съобразно изискванията на закона – чл.17 от Закона за вероизповеданията. В чл.5 от устава, който следва да регламентира верското убеждение и духовна практика, както е посочено и в становището на Дирекция „Вероизповедание“ към МС липсва ясно очертаване на верското убеждение. В цитираната разпоредба от устава се предвижда, че това вероизповедание е базирано на посоченото физическо лице А.Д.А., чиято цел е обединение на коренните народи и традиции около древно пророчество, насочено към обединение на северната и южната част на континента Америка и е посочено, че религиозната общност на СОИ в България е в съюз с останалите религиозни общности, без да става ясно в какво точно се изразява верското убеждение. Това означава липса на идентификацията на идеята, около която следва да се формира и евентуално разширява тази общност, имаща претенции да е религиозна. Верското убеждение предполага конкретна идея, която намира израз в рационални и/или символично значения/ знаци, около които да се осъществи обединение на хора. Обединението около идеята за обединение на северната и южната част на континента Америка, като част от древно пророчество и в продължение на обединение на оригинални традиции и култури по земята е цел недостижима, но не това е порок. Всъщност тази цел се идентифицира с липсата на религиозен смисъл и обособеност, които се дирят като предпоставка за съществуване и необходимост от юридическо обособяване на изповеданието. В представения устав също така не са посочени и духовните практики. Налице е позоваване на традиции на предците, като едновременно с това се твърди, че СОИ не налага доктрина или религия, а обединява хора с общи вярвания и търсения, но в рамките на верска организация. Тази постановка е очевиден оксиморон и поради това неясна, противоречива и затова изключваща възможността да бъде идентифицирана като духовна верска практика. Извън тези изводи на съда, които са изградени на база представените документи, съдът намира за необходимо да подчертае и следното: В нормата на чл.8, т.4 е предвидено, че вероизповеданието има за цел да произвежда, придобива, използва и съхранява свещени предмети, които приема за необходими за провеждане на свещенодействия, като изброяването е примерно- музикални инструменти, свещени лули – Чанупа, растения и тамяни, пера, животински кожи и др. Тази цел на движението, съобразена с нормите за придобиване на членство, които допускат член на общността да е лице, което не е навършило дори 14 години – чл.13, т.2 от устава, създава предпоставки за накърняване на свободната воля на малолетни лица, възможности за въздействие върху нея като способ за набиране на членска маса. Тези разпоредби от устава не могат се приемат като израз на правото на доброволно сдружаване и начин на себеизява във верско отношение. Смисълът на доброволното сдружаване /като вероизповедание/ в случая се основава на необходимостта от задоволяване на определени потребности. Подобно сдружаване винаги преследва идеални цели. Като правен механизъм за тяхното постигане законодателят е предвидил възможността за регистриране на религиозната общност като юридическо лице, чието възникване и статут иде да гарантира правата на вероизповеданието, като институция, както и на неговите членове и последиците от тази регистрация, съобразно нормите на чл.21 и сл. от ЗВ, свързани с възможността за участие на вероизповеданията в гражданския и търговски оборот, придобиване на вещни права, получаване на субсидии от държавата и др. В настоящия случай съдът не съзира в създадената общност предпоставки за споделянето на определени идеи, в случая верски убеждения и практики, които да дават възможности на членовете и да съпреживяват, упражняват и проповядват. Поради това настоящият състав на съда намира, че с нормите на приетия устав не са дадени гаранции за законово установени и конституционно прогласени принципи, действащи като база на държавността и защита на обществото. Както е прието с решение №5 от 11.06.1992г. по конст. дело №11/1992г. на КС на Република България единствените ограничения на правото на сдружаване между субектите на религиозна основа, като израз на свободата на съвестта и убежденията, „която по своята същност не познава никаква правна санкция“ са забраните, които се съдържат в Конституцията на държавата, които изчерпателно са уредени, а именно забраната верските убеждения да се ползват за политически цели, да са насочени срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве, морала и срещу правата и свободите на другите граждани – чл.37 от Конституцията. В настоящия случай съдът въз основа на представения устав приема, че тази общност не гарантира запазване на народното здраве, морал, права и свободи на другите граждани, като предвижда членство на общността на малолетни лица, не сочи какви са свещенодействията, за осъществяване чиято цел ще събира, съхранява и други свещени лули, тамяни, растения, животински кожи и други. Ето защо съдът приема, че е налице основание да постанови отказ да впише в регистъра на вероизповеданията, воден от СГС настоящия молител и при изложените съображения