Решение № 371 от 3.6.2022 г. на Апелативен съд - София по дело № 1070/2021 г.

производството по делото е прекратено като недопустимо, което е отменено с Определение № 3376/15.10.2019год., постановено по ч.гр.д. №4 887/2019год. В него е прието, че отговорността на държавата в конкретната хипотеза не може да бъде реализирана по реда на ЗОДОВ, нито по административен ред, а по реда на общото гражданско законодателство чрез предявяване на иск по чл.49 от ЗЗД, какъвто в случая е предявен. По така предявените искове СГС се е произнесъл с обжалваните в настоящото производство решения. Приел е че главният иск срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите е с правно основание чл. 4, параграф3 от ДЕС вр. с чл.49 вр. с чл.45 от ЗЗД и че той е неоснователен доколкото по делото не било установено нарушение на посочените от ищеца норми на общностното право, която да създава права на частноправните субекти.Приел е също така, че не са налице и предпоставките на чл.49 от ЗЗД за ангажиране деликтната отговорност на ответника, тъй като липсва възлагане на работа, от която да са произтекли вреди, както и елементите от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД. С липсата на нарушение на общностна норма и на елементите от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД съдът е обосновал и отхвърляне и на евентуалната искова претенция спрямо Народното събрание на Р България. В тази връзка е изложил доводи че удържането на таксите е извършено при действието на съответните разпоредби и последващото им обявяване за противоконституционни не прави тяхното събиране незаконосъобразно.Приел е също така, че Народното събрание като орган на законодателната власт не притежава законодателна инициатива и не може да отговаря за липсата на такава, доколкото такава е предоставена на всеки народен представител и на МС, респ. НС не може да носи отговорност при липса на упражнена от други лица и органи инициатива за уреждане на отношенията възникнали на база отменените разпоредби. Предмет на въззивно обжалване в настоящата производство са два съдебни акта- основно решение по спора, както и последващо –допълнително решение по чл.250 от ГПК /макар и с отхвърлителен диспозитив/ и решение по чл. 248 от ГПК, имащо характер на определение. С оглед на това и за яснота във връзка с произнасянето на въззивната инстанция следва да се уточни че постановените по делото съдебни актове ще бъдат разглеждани в тяхната съвкупност като едно единно и неразривно цяло /решение/. В случая обжалваното решение е постановено от съдебния състав, който е разгледал делото в рамките на общата компетентност на съдилищата. Доводи за това са развити от друг състав на въззивната инстанция в цитираното Определение № 3376/15.10.2019год., постановено по ч.гр.д. №4 887/2019год.на САС, който настоящият състав напълно споделя и не счита за нужно да преповтаря. С оглед на това наведените възражения в писмените отговори на ответниците за неподведомственост на спора пред гражданските съдилища се явяват несъстоятелно. Несъстоятелно е и оплакването на въззивника за недопустимост на обжалваното решение като постановено по незаявен иск. Това е една от визираните в чл.270, ол.3 от ГПК хипотези, при които законодателят е определил постановеният съдебен акт за процесуално недопустим, но тя не се очертава в конкретния случай. Определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, обаче задължително съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция и от заявеното в петитума искане за защита.В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявени иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. В настоящия случай настоящият случай е формирал крайния си извод по спора, обсъждайки заявените от ищцовата страна факти. Дори и да се приеме известна непрецизност на формулирания отхвърлителен диспозитив на обжалваното решение, съотносим към последното уточнение на петитума на исковата молба, извършено с цитираната по-горе молба № 9295/17.07.2019год., доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл надлежно релевираните в исковата молба фактически основания, то не е налице посочения по-горе и поддържан от въззивника порок на постановения съдебен акт водещ до неговата недопустимост и предпоставящ обезсилването му. Такъв извод не следва и от дадената от първоинстанционния съд грешна квалификация на предявения главен иск- чл.4, §3 от ДФЕС вр. счл.49 от ЗЗД вр. с чл.45 от ЗЗД, доколкото в съдебната практика е поддържано становище, че произнасянето по предявения иск, но при грешна правна квалификация не е равнозначно на произнасяне по непредявен иск. Съобразно наведените от ищеца твърдения и заявеното искане, така, както е уточнено с молба вх.№ 9295/17.07.2019год. настоящият състав намира, че искът е с правно основание чл.49 от ЗЗД вр. чл.45 от ЗЗД вр. с чл.7 от Конституцията на Р България. Твърденията за нарушаване на правото на ЕС с обявения за противоконституционен текст не са заявени като иск с правно основание чл.4, §3 от ДФЕС, а са част от твърдението за наличието на противоправно поведение на Народното събрание като орган на държавна власт. Несъстоятелно е и възражението за липса на произнасяне по предявената срещу Народното събрание искова претенция при условията на евентуалност. Такова произнасяне е налице с диспозитива на съдебния акт, дири и да бъде призната известната непрецизност във формулировката му. Фактическото основание на претенцията е искането за обезщетяването на вреди, причинени от противоконституционен акт на Народното събрание, както и неизпълнение на задължението на Народното събрание да уреди възникналите правни последици от противоконституционна разпоредба. Противоправното поведение се изразявало в приемането на точки 2 и 3 на §6 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на РБ за 2014г., с който са създадени чл.35а, ал.1, 2 и 3, чл.35б, ал.1, 2 и 3, чл.35в, ал.1, 2 и3 и чл.73, ал.1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ. Налице били вреди, които се изразяват в удържана 20% такса от цената на продаваната от дружеството електрическа енергия, като и пряка причинна връзка между противоправното поведени е и настъпилите имуществени вреди. Със същите фактически твърдения ищецът обосновава както отговорността на главния ответник по иска- Държавата, представлявана от министъра на финансите, както и спрямо евентуалния ответник- Народното събрание на Р България в качеството му на процесуален субституент. В такава хипотеза на съединяване на исковете и предвид тяхната предметната идентичност предявеният срещу Народното събрание на РБългария иск по чл.49 от ЗЗД вр.с чл.45 от ЗЗД се явява процесуално недопустим, което води до недопустимост на първоинстанционото решение в тази му част /виж Решение № 249/15.01.2021год., постановено по дело № 4069/2019год. на ВКС/. Във връзка с оплакванията за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, постановен по главния иск срещу Държавата, представлявана от Министъра на Финансите настоящата инстанция намира следното: По делото не се спори, а и се установява от събраните писмени доказателства, че „ Енвиво „ ЕООД е дружество- производител на енергия от възобновяем източник- слънчева енергия. Произведената от собствените му пет фотоволтаична централа електрическа енергия е изкупувана по преференциални цени от „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД съгласно Договор № 1027/07.03.2013год., Договор № 1028/07.03.2013год., договор № 1029/08.03.2013год., , договор № 1030/08.03.2013год., договор № 1031/08.03.2013год., ЧЕЗ Електро България“ АД за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяеми източници. Също така безспорно е, че след приетото изменение на ЗЕВИ със Закона за държавния бюджет за 2014г. сумите за произведена електрическа енергия, изкупена от „ ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД са заплащани след като от тях е удържана 20% такса, дължима съгласно разпоредбите на чл.35а-35в от ЗЕВИ. Общият размер на същата е 89 862.05лева за периода от 01.01.2014год. до 10.08.2014год. и това се установява от приложените към писмо изх.№ 8614390- 1-2/27.02.2020год. на „ ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД и писмо изх.№ 8669325-1- 11/07.04.2020год. справки за удържана 20% такса на „ Енвиво“ ЕООД съгласно чл. 35а, ал.2 от ЗЕВИ за периода от 31.01.2014год. до 31.08.2014год., както и от изготвената по делото и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза.От последната е видно също така, че общата стойност на продадената на „ ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД от „ Енвиво“ ЕООД електрическа енергия като произведена от притежаваните от последния фотоволтаични електрически централи е в размер на 507 388.42лева без ДДС и респ. 608 866.11лева с ДДС, че от тази сума и на основание чл. 35а-35в от ЗЕВИ е удържана сума в размер на 89 862.05лева с ДДС, която е преведена на КЕВР, а оттам- в националния бюджет. С Решение №13 от 31.07.2014г., к.д. №1/2014 г. на КС на РБ, влязло в сила на 10.08.2014г. КС приема, че разпоредбата на чл.35а, ал.1 ЗЕВИ противоречи на чл.60, ал.1 КРБ, съгласно който гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество; че разпоредбата на чл.35а, ал.3 противоречи и на чл.19, ал.2 и ал.3 КРБ, съгласно които законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя; инвестициите и стопанската дейност на български и чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от закона; че разпоредбите на чл.35а, ал.2 и чл.35б от ЗЕВИ сами по себе си не са противоконституционни, но те са свързани и обслужват разпоредбите на чл.35а, ал.1 и ал.3, които са противоконституционни и поради обусловеност с тях са също противоконституционни, защото самостоятелното им съществуване влиза в противоречие с принципа на правовата държава. Въз основа на тези факти въззивният съд излага следните съображения: За да бъде уважен иск с правно основание чл.49, вр.чл.45 от ЗЗД вр.чл.7 от Конституцията, следва да бъде установено, че е понесена вреда от ищеца, която е настъпила в резултат на виновно и противоправно поведение на длъжностно лице/лица, изпълнявали работа по възлагане от ответника. Съгласно чл.7 на Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи. Народното събрание осъществява законодателната власт в Република България, а народните представители са длъжностни лица, т.е налице е правоотношение по възлагане на работа, доколкото Народното събрание е орган на държавната власт. На следващо място, по делото е безспорно, че с разпоредбите на чл.35а-35в от ЗЕВИ е въведена такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, която се определя по формулата в чл.35а, ал.2 ЗЕВИ. Тези норми са прогласени за противоконституционни с решение на КС №13/31.07.2014г. по к.д.№1/2014г. Това решение има действие занапред, т.е разпоредбите не се прилагат считано от влизането му в сила. В случая това означава че чл.35а-35в от ЗЕВИ спират да действат от 10.08.2014г. Решенията на КС съгласно чл.14, ал.6 от ЗКС са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани. Следователно противоконституционността на посочените текстове е установена с влязло в сила спрямо всички решение. Макар нормите да не се прилагат занапред противоконституционността на същите е изначална – от момента на приемането им. Това означава, че е налице противоправно поведение на длъжностните лица - народни представители, които са извършили действие в нарушение на основния закон на страната- Конституцията. Като противоправно следва да се квалифицира и поведението на същите, изразяващо в неизпълнение на задължението да им да предприемат необходимите действия по уреждане на възникналите правни последици от акта, който е обявен за противоконституционен /чл.22, ал.4 от ЗКС/. Не могат да бъде споделено схващането на ответната страна, че тази разпоредба на ЗКС предвижда една възможност, но не и задължение това да бъде направено. Напротив- текстът е императивен. Използван е изразът „се уреждат“ за правните последици от обявения за противоконституционен акт, а не „може да бъдат уредени“. Тезата, че такова уреждане не е необходимо с оглед характера на нормите, които са обявени за противоконституционни също не може да бъде възприета. Законът е вменил в задължение на съответния орган уреждането на последиците от обявяване на противоконституционността. Това обхваща не само евентуалното приемане на нова, конституционосъобразно норма, а на всички последици от прилагането на старата такава. В случая това е именно осъщественото плащане на такса, за която е прието, че противоречи на Конституцията. Тъй като Народното събрание е държавен орган, то съгласно чл.7 от Конституцията за вреди причинени от негови актове или действия на негови длъжностни лица следва да отговаря държавата. Именно от нея като форма на организация на обществото произтичат правомощията на този орган, а народните представители са, макар и особени, длъжности лица, които чрез своите действия осъществяват неговите функции. Ето защо въззивният съд приема, че е налице възлагане на работа на длъжностни лица, в чиито задължения се включва осъществяването на законодателната власт и основно действие при упражняването й е приемането на нормативни актове. На следващо място безспорно е установена вредата- заплащане на въведената такса и съответно- намаляване на имуществото на ищеца със сума, равна на претендираната. Настъпването на тази вреда е в причинна връзка с противоправната дейност на народното събрание, изразяваща се както в приемането на противоконституционните разпоредби на чл.35а- 35в от ЗЕВИ, така и в неизпълнението на задължението му по чл.22, ал.2 от ЗКС да уреди противоправните последици, настъпили вследствие прилагането на тези противоконституционни разпоредби от ЗЕВИ. Последният елемент от фактическия състава на непозволеното увреждане е вината. Съгласно нормата на чл.45, ал.2 от ЗЗД вината се предполага. В тежест на ответната страна е да установи евентуалните си твърдения, че такава не е налице. В настоящия процес нито се твърди, нито са събрани доказателства за полагане на дължимата грижа от съответните длъжностни лица, което да изключи виновното поведение. Следователно е осъществен фактическият състав на чл.49 от ЗЗД вр.чл.45 ЗЗД и чл.7 от Конституцията и главния иск се явява основателен и доказан. С оглед приетото първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено в частта му, с която е отхвърлен предявения срещу Държавата главен иск и да се постанови ново, с което Държавата да бъде осъдена да заплати на дружеството ищец дължимото обезщетение за вреди в размер на процесната сума 89 862.05лева с ДДС, ведно с претендираната и дължима лихва върху нея, считано от датата на предявяване на иска- 28.12. 2018год. до окончателното изплащане на сумата. Предвид уважаването на главния иск, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, Държавата дължи на ищцовото дружество направените съдебни разноски, които за въззивната инстанция възлизат на сумата от 5 012.33лева / 4 200 лева адвокатско възнаграждение и 1712.33 лева, заплатена държавна такса, а за първата инстанция- в размер на 8 204.49лева – 4 200 лева адвокатско възнаграждение, 3 594.49лева заплатена държавна такса, 10 лева- заплатена такса за издадени удостоверения и 400 лева -възнаграждение за вещо лице. Неоснователни са доводите на ответника по въззивната жалба, че не е доказано изплащането на уговореното адвокатско възнаграждение, тъй като представените по делото платежни документи „авизо“ за местен превод от 08.02.2019г. и от 12.02.2021год.., не доказват, че с тях е била задължена сметката на платеца. Авизото като платежен документ се явява „съответен банков документ”, удостоверяващ документално заплащане на възнаграждението съгласно указанията по т.1 от Тълкувателно решение №6 от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС. Самото постъпване на сумата по сметка на адвоката е от значение единствено за преценката дали страната е изпълнила задължението си към своя пълномощник, но не и за преценката по чл. 78 ал.1 и ал.3 от ГПК, дали е „направила” разноски за съдебното производство, които следва да й бъдат присъдени с оглед изхода на делото. / в този смисъл определение № 84 от 15.02.2016г. по ч.т.д. №3159/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./ Неоснователно е и направеното възражение по чл.78, ал.5 от ГПК касателно размера на адвокатското възнаграждение на адвокат пълномощника на ищеца- въззивник в настоящото производство. Действително уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е в размер на 4 200лева / за всяка една от инстанциите/ и надвишава минималния размер по чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1 /2004год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлизащ на 3 225.86лева. Независимо от това настоящия състав на съда не счита това възнаграждението прекомерно и го преценява като съответно на правната и фактическа сложност на спора, продължителността на съдебния процес и обема на събраните и анализирани доказателства. Предвид прекратяването на производството по делото по иска срещу Народното събрание на Р България и на основание чл. 78, ал.8 от ГПК във вр. с ал.4 от ГПК дружеството –ищец дължи на ответника претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение, което за всяка една от съдебните инстанции възлиза на сумата от по 300лева. С оглед на това първоинстанционното решение следва да бъде оставено в сила, в частта му, с която са присъдени разноски в полза на Народното събрание в размер на 300 лева юрисконсултско възнаграждение, както и да бъде осъден ищецът да заплати на Народното събрание на Р България юрисконсултско възнаграждение в размер на 300лева за въззивната инстанция. Касае се за минимален размер на възнаграждението, поради което възражението по чл.78, ал.5 от ГПК е несъстоятелно. Мотивиран от Горното, Апелативен съд-София, ТО, 9-ти състав