Решение № 409 от 1.8.2025 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 619/2025 г.

Производството е по реда на чл. 17, ал. 5 от Закона за защита от домашното насилие. С решение от 07.05.2025 година, постановено по гр.дело № 560 по описа на Горнооряховски районен съд за 2025 година, спрямо В. С., на десет години, са определени мерки за защита като на майка й О. И. С. и на живеещия с последната С. И. Б. е вменено в задължение да се въздържат от насилие спрямо детето. Издадена е заповед за защита. В полза на ищеца са присъдени разноски. Ответниците О. И. С. и С. И. Б. са осъдени да заплатят държавна такса по делото. Решението е обжалвано от двете страни. Ищецът И. К. С., баща на детето, претендира да бъде постановено детето да живее при него за поне девет месеца. Изложил е доводи за несъответствие на наложената мярка за защита с изострените отношения между майка и дъщеря. Ответниците оспорват допустимостта на решението с довод, че ищецът не разполага с легитимация да подаде молба за защита на В. – бащата не упражнявал родителските права и затова не бил законен представител на малолетната. Изразено е несъгласие с постановените мерки за защита. В отношение на евентуалност спрямо искането за обезсилване на атакуваното решение претендират отмяна на решението и отхвърляне на молбата за защита. Всяка жалба е оспорена от насрещната за нея страна с доводи за неоснователността й по същество. Съдът като разгледа жалбата и обсъди доводите на страните, приема: Искане по чл. 8 от Закона за защита от домашното насилие. Ищецът - И. К. С. – твърди, че на 02.03.2025 година дъщеря му В. е била бита от майка си и мъжа, с когото последната живее, и е заплашена, че ще бъде изгонена от дома. Детето било психически тормозено и обект на непристойни действия от страна на майката и съжителя й. Претендира постановяване на мерки за защита. Ответниците - О. И. С. и С. И. Б. – оспорват искането, отричайки ищцовите твърдения. Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, приема: Не се спори, установено е от документите по делото, че ищецът и ответницата О. са родители на В.. Със споразумение от 21.02.2025 година те са определили местоживеене на детето при майката. Независимо от обстоятелството, че е спорно дали конфликтът между майка и дете на 02.03.2025 година е прераснал във физическа разправа и детето е било бито – в тази насока са единствено обясненията на самото дете, според вещото лице-психолог податливо на манипулация и влияние от страна на значимите възрастни, безспорен се явява както скандалът и вербалната престрелка между майка и дъщеря, така и фактът на изключително изострените отношения между родителите. В обясненията си по делото майката не отрича инцидента. Че се касае до сериозна разпра се вижда от обстоятелството, че майката е повикала своя баща за помощ. Фактите сочат, че предпоставките по закона за постановяване на мерки за защита по чл. 5 от ЗЗД са налице. Наложените от първостепенния съд са съответни на нуждата от защита. Атакуванато решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Развитите в жалбите доводи на страните са неоснователни. Претендираната от ищеца защитна мярка - детето да живее при него, е крайна и в противоречие с интереса на му да гради нормални отношения и с двамата родители. Касае се за изключителна мярка, защото тя се прилага само ако по-леките мерки за защита не са уместни. Изводът се налага от систематичното място на нормата и от далеч по-леките ограничения, които останалите мерки за защита дават както спрямо защитавания, така и спрямо нарушителя. В казуса се установява по-скоро дълбок конфликт между родителите, в който е намесено и детето. Свидетелите са силно пристрастни, защото са увлечени в този конфликт и показанията им не могат да бъдат база за решаване на спорните по делото въпроси. Претенцията за мярка по чл. 5, ал. 1, т. 4 от ЗЗД влиза в остро противоречие със споразумението между родителите от февруари същата година, по силата на което ищецът е съгласен детето да живее при майката, и оставя без отговор въпроса защо това съгласие е дадено, след като майката представлява такава заплаха за дъщеря си. Тезата за липсата на легитимация у ищеца да сезира съда с искане за защита на детето, което не живее при него, а оттам – и за процедурна недопустимост на решението, не може да бъде споделена. Преди всичко упражняването на родителските права от единия родител не лишава другия от представителни спрямо детето функции. Затова законът говори за упражняване, а не за отнемане на родителски права. Само в тази втора хипотеза представителната власт на родителя спрямо малолетно дете отпада. В тази насока Семейния кодекс противопоставя един на друг институтите на упражняване на родителски права и лишаване от родителски права, предвиждайки различни хипотези на приложение и различни правни последици. На бащата-ищец следва да се признае правото да поиска защита за детето, което не живее при него и предвид обстоятелството, че ако автор на насилието, както е в казуса, е майката, при която детето живее, то, заради малолетието си, остава незащитено. Такъв резултат влиза в непримиримо противоречие с целта на закона по чл.1а от ЗЗД. В противоречие с обясненията на страните и безспорните по делото факти е тезата на ответниците, че не са автори на домашно насилие. Нуждата от намеса на трето лице – дядото на В., в достатъчна степен говори за това. Обичайните конфликти между родител и дете не налагат подобна чужда намеса. Ответникът Б. е осъществил домашно насилие, доколкото е допуснал ескалацията на конфликта на майката с детето. Като най-възрастен в домакинството, могъл е и е бил длъжен чрез въздействие върху реакциите на майката да избегне по-нататъшната разправия. Според закона актовете на насилие могат да се осъществяват и с бездействие – чл. 2, ал. 3 във връзка с ал. 2 от ЗЗД. Неоснователността на жалбите сочи че и двете страни са дали повод за образуване на второинстанционното производство. По тази причина разноски не следва да им се присъждат – чл. 78 от ГПК. По изложените съображения съдът