РЕШЕНИЕ

№ 8448

гр. София, 09.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ИВЕТА В. ИВАНОВА при участието на секретаря ДИАНА АЛ. МАНОЛОВА като разгледа докладваното от ИВЕТА В. ИВАНОВА Гражданско дело № 20221110163408 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е от етажните собственици от сграда в режим на етажна собственост с административен адрес: [адрес] срещу С. Н. М. осъдителен иск с правно основание чл. 76 ЗС за осъждане на ответника да предаде на ищците владението на свободното незастроено пространство от недвижим имот с идентификатор •••••• по КККР на град София, одобрени със Заповед РД-18-33/15.06.2010 г. на изп. директор на АГКК с адрес на поземления имот: [адрес], с обща площ от 617 кв. м., в който имот е построена сграда в режим на етажна собственост с адрес: [адрес], което им е отнето по скрит/насилствен начин.

Ищците твърдят, че са собственици на самостоятелни обекти в жилищна сграда в режим на етажна собственост с адрес: [адрес], в която има изградени 17 апартамента и 2 магазина. Поддържат, че сградата е разположена в поземлен имот с идентификатор •••••• по КККР на град София с обща площ от 617 кв. м. Излагат, че свободната и незастроена част от поземления имот от 271 кв. м. представлява двор на сградата, ограден от всички страни с плътна зидана ограда, откъм [адрес] е поставен портал, представляващ две метални решетъчни порти. Уточняват, че именно през тях се осъществява достъпът до двора, както и, че последните се заключват с верига и катинар, за които единствено етажните собственици в сградата имали ключ. Твърди се, че незастроената част от поземления имот се използва за паркиране на личните автомобили на етажните собственици и евентуално при необходимост – за достъп до бомбеното укритие, което се намирало в подземието на сградата. Посочва се, че на 21.08.2022 г. в двора на жилищната сграда бил паркиран чужд автомобил – без знанието на съгласието на етажната собственост. Установило се, че същият е собственост на ответника С. М.. В исковата молба се твърди, че във връзка със случилото се било проведено извънредно Общо събрание на ЕС, на което било взето решение да се смени катинарът на метална порта и да се предоставят ключове за него единствено на етажните собственици в сградата. Поддържа се, че на 29.08.2022 г. на портата, осигуряваща достъп до двора била поставена нотариална покана от ответника, с която същият заявявал, че процесният поземлен недвижим имот представлява негова лична собственост, а на 07.09.2022 г. С. М. по скрит за ищците начин, изчаквайки всички етажни собственици да напуснат сградата с автомобилите си и разбивайки вече поставения катинар, поставил два свои катинара и вериги, ограничавайки достъпа им до двора, които впоследствие обаче доброволно премахнал. Считано от 24.09.2022 г. ищцовата страна сочи, че достъпът до незастроената част от двора отново бил ограничен от ответника, чрез поставяне на нов катинар и изключително ползване на двора от него чрез паркиране на личния му лек автомобил марка „О.“, с рег. № [№], като от този момент до образуване на настоящото производство именно М. упражнява фактическа власт върху незастроената част от двора. С тези съображения ищците – етажните собственици от сграда в режим на ЕС с адрес: [адрес], представлявани от домоуправителя си Е.Н.В., отправят искане за осъждане на ответника да им предаде отнетото по скрит и насилствен начин владение върху незастроената част от поземлен имот с идентификатор ••••••, в който е построена сградата в режим на етажна собственост с адрес: [адрес].

В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът С. Н. М., чрез пълномощника си адв. П. оспорва исковата претенция като недопустима, предвид депозирането й от лице без представителна власт, а по същество като неоснователна. Оспорва да е извършил посочените в исковата молба противоправни действия, изразяващи се в смяна на катинари, ограничаващи достъпа до дворното място. Твърди, че процесният поземлен имот е негова лична собственост, като ползването му от ищците - етажните собственици, чрез паркиране на личните им автомобили в него, е при условията на търпими действия, израз на добри междусъседски отношения между страните. Счита, че поради характера на основанието, на което ищците ползват дворното място, то последните не осъществяват владение или държане и не разполагат със защита по чл. 76 ЗС, което прави исковата претенция неоснователна. С тези доводи ответникът отправя искане за отхвърляне на иска и за присъждане на сторените по делото разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е посесорен осъдителен иск с правно основание чл. 76 ЗС с искане за защита на отнето владение.

Съгласно разпоредбата на чл. 68, ал. 1 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя.

По своята правна същност владението е фактическо състояние. То е гарантирана от закона възможност за фактическо господство върху съответна вещ без лицето, осъществяващо това господство, да е собственик на вещта. Характеризира се с два основни признака – обективен и субективен. Обективният признак определя владението като упражняване на фактическа власт върху вещ чрез съответни действия, а субективният признак се свързва с волята на лицето да държи вещата като своя. Определянето на едно фактическо състояние като владение изисква кумулативното наличие и на двата елемента.

Владението е защитено от закона фактическо състояние, като защитата му, независимо дали то е добросъвестно или недобросъвестно, може да бъде проведена срещу всяко трето лице, което го нарушава, включително срещу собственика на вещта, чрез исковете, регламентирани в чл. 75 и чл. 76 ЗС.

Съгласно разпоредбата на чл. 76 ЗС владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен срок да иска връщането й от лицето, което я е отнело. Посочената норма защитава владението/държането като фактическо състояние в случаите, при които същите са били отнети по насилствен или по скрит начин, като регламентираният посесорен иск следва да бъде предявен в шестмесечен срок от момента на отнемане на фактическата власт, срещу нарушителя. По тези спорове, съдът е ограничен да установи само факта на владение и факта на нарушение и кой владее имота към момента на разглеждане на спора.

В производството по предявен иск с правно основание чл. 76 ЗС подлежат на изследване единствено въпросите дали е имало владение и дали същото е нарушено, а не притежаваните от страните права върху спорната вещ, като съдът постановява решението въз основа на установените по делото факти, без да изследва правата на страните, поради което обстоятелството кой е собственик на спорния недвижим имот е ирелевантно. В този смисъл, дори и да е действал в качеството си на собственик на вещта, поведението на ответника подлежи на санкциониране по реда на чл. 76 ЗС когато с него е било нарушено владението на ищцовата страна.

Владелческите искове имат за предмет фактическо състояние, като споровете по тях се решават въз основа на установените факти. Представените документи за установяване правото на собственост се вземат предвид само доколкото установяват факта на владение, като фактическо състояние – арг. чл. 357, ал. 2 ГПК.

Изхождайки от същността на владението като фактическо състояние и от предпоставките на исковата защита, регламентирана в чл. 76 ЗС, съдът намира, че основателността на предявената посесорна искова претенция е обусловена от установяване от ищцовата страна на следните материалноправни предпоставки: 1). че е владяла (упражнявала фактическа власт чрез твърдените действия) процесната незастроена част от поземления имот; 2). че ответникът е отнел владението на тази част от имота чрез отстраняване на ищците от фактическата власт и/или с установяване на своя такава; 3). че отнемането е осъществено по скрит или насилствен начин – без знанието, при отсъствието на владелеца, съотв. против изричната/или предполагаемата негова воля; както и 4). защитата да е потърсена в шестмесечен срок от нарушението.

Насилствено отнемане е налице при всяко действие, извършено против изричната или предполагаемата воля на владелеца или държателя, дори и то да не е придружено със заплаха или принуда, а само при употреба на сила /насилието трябва да е употребено срещу владелеца или държателя/. Скрит начин е налице, когато нарушението е осъществено по такъв начин, че да не е могло да бъде известно на владелеца или държателя веднага. Не е необходимо скритостта на отнемането да е спрямо всички, нито да е осъществена при някакви особени обстоятелства. Достатъчно е отнемането да е извършено по начин, че да не може веднага да стане достояние на досегашния владелец или държател съобразно обичайния начин, по който същия е осъществявал фактическата власт - да не е осъществено в негово присъствие или в присъствието на лица, чрез които съобразно нормалните отношения, той би бил уведомен незабавно – в този смисъл Решение № 733 от 04.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1536/2009 г., І г. о., ГК.

По делото не се спори, че в процесния поземлен имот с идентификатор •••••• по КККР на гр. София (чиято индивидуализация следва от представените и приети по делото скици на имота), находящ се на адрес: гр. София, район Средец, [адрес] № 73 с площ от 617 кв.м. е построена и съществува като изградена жилищна сграда с площ от 346 кв.м., със 17 самостоятелни обекти – апартаменти и 2 магазина, с различни собственици и в режим на етажна собственост.

Не се спори, че частта от поземления имот, извън тази върху която е изградена жилищната сграда, е незастроена.

В исковата молба и в депозираната уточнителна такава ищците – етажните собственици от сградата в режим на етажна собственост с административен адрес: [адрес] излагат твърдения, че са осъществявали фактическа власт върху незастроената част от поземления имот, представляваща дворно място, използвайки го за паркиране на личните си автомобили и за осъществяване на достъп до бомбено укритие, разположено в подземието на сградата, както и, че това владение било отнето от ответника по скрит и насилствен начин.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва основателността на претенцията с довод, че е собственик на поземления имот, а използването на имота от ищците е при условията на търпими от него действия, израз на добри междусъседски отношения, отричайки да е извършил сочените от ищците противоправни действия.

Следователно, по делото е спорно както обстоятелството относно осъществявано от ищците владение върху незастроената част от процесния имот, така и извършване на нарушението на това владение от ответника по скрит/насилствен начин.

Събраните по делото писмени доказателства сочат, че поземлен имот с идентификатор •••••• с площ от 617 кв.м., находящ се в [адрес], кв. 450, [адрес] № 73 (представляващ УПИ IV20, кв. 450) е актуван с Акт № 1068/20.09.2023 г. за частна общинска собственост, издаден от С.о. като имот – частна общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 и чл. 59 ЗОС. В акта е отразено, че за имота е налице по-рано съставен АДС № 3372/14.04.1958 г., както и, че в поземления имот е изградена 7 етажна многофамилна жилищна сграда на Министерство на отбраната с идентификатор ••••••.1 с отстъпено право на строеж върху общински поземлен имот съгл. § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС.

Представен и приет по делото е и Акт № 3372/14.04.1958 г. на Софийски градски народен съвет, с който е обявен и зает за държавен недвижим имот, находящ се в [адрес] – новопостроена жилищна ведомствена сграда от Министерство на народната отбрана, на 5 етажа със 17 апартамента, тавански апартамент и магазин със самостоятелни избени и тавански помещения, със застроена площ от 337 кв.м. и незастроена от 279 кв.м. Като част от доказателствената съвкупност по делото са приети заверени преписи от нотариален акт за дарение на недвижим имот № 9, дело № 45988/18.12.1997 г. по описа на нотариус Миленкова при СРС, нотариален акт за дарение на недвижим имот № •••, том LVII, дело № 11389/05.06.1996 г. по описа на нотариус Л. при СРС, договор за продажба на държавен недвижим имот от военно-жилищния фонд по реда на НДИ от 14.02.1991 г., договор за продажба на жилищен имот на жилищния фонд при [институция] от 05.11.19765 г. и договор за продажба на жилищен имот от жилищния фонд при [институция] от 27.12.1968 г., установяващи придобиване на самостоятелни обекти в жилищна сграда с настоящ адрес: [адрес], съответно: ап. 7, ап. 6, ап. 17. От съдържанието на тези документи се установява, че съответните самостоятелни обекти се прехвърлят заедно с проценти идеални части от общите части на жилищната сграда и от правото на строеж върху терена.

Както вече се изясни, предмет на делото е предявен посесорен иск, насочен към защита на владението като фактическо състояние, поради което и по вече изложените съображения съдът не анализира посочените писмени доказателства относно факта на придобиване на права върху поземления имот, респ. върху обекти в построената в същия жилищна сграда. Същевременно обаче съдът цени тези фактите, следващи от писмените доказателства, имащи отношение към упражняването на фактическата власт върху имота, нейното основание и характера на последната.

Предвид това, съдът приема, че в случая не е налице едновременно прехвърляне на права върху самостоятелни обекти в жилищната сграда и върху идеални части от поземления имот, каквото не се твърди и от ищцовата страна.

От събраните по делото писмени доказателства се установява също, че в Скица на поземлен имот № 15-776659/12.07.2022 г., издадена от СГКК – гр. София, касаеща процесния имот с идентификатор •••••• в гр. София, район Средец, [адрес] № 73 са вписани данни за собственост от КРНИ сред които и лицето Анастасия Алексиева М., с посочено основание нотариален акт № •••, том 11, дело № 2775/28.11.1924 г., издаден от I-ви нотариус при СРС.

Изяснява се, че лицето е починало на 18.06.1932 г., както и, че сред законните й наследници е синът й С. Алексиев Мадгеров, починал на 02.12.1958 г., чийто наследник е дъщеря му А. С.ова М., след смъртта й наследена от сина си С. Н. М. – ответникът по делото.

Установява се, че с протоколно решение от 30.10.2013 г. Общото събрание на ЕС с административен адрес: [адрес] е приело по споразумение между собствениците живущите в кооперацията собственици да могат да паркират в двора, което решение е оставено в сила с последващо решение на ОС на ЕС, прието на 18.12.2014 г. На същото ОС е прието решението относно ползването на двора за паркиране на автомобили да бъде включено в съдържанието на Правилника за вътрешния ред на ЕС блок № 73.

Съгласно протокол № 24/21.08.2022 г. е проведено извънредно заседание на УС на процесната ЕС във връзка с установено неправомерно навлизане на външни лица и автомобили в прилежащите общи части към ЕС, на което е прието да се смени катинарът на желязната врата към двора, като се предоставят ключове единствено на собствениците, които живеят постоянно на адреса.

Установява се, че в нотариална покана от 29.08.2022 г., адресирана до Е.В. като управител на ЕС с адрес: [адрес], ответникът С. М. е изложил твърдения, че е собственик на процесния поземлен имот, както и, че собствениците на апартаменти и други обекти в сградата на този адрес нямат такива права. Предвид това ползването на имота от тези лица е незаконно. Посочено е също, че реално се ползва цялата незастроена част от имота като паркинг, по който начин се владее и ползва противоправно неговият имот, без заплащане на обезщетение за ползването. С поканата ответникът приканва собствениците и обитателите на самостоятелни обекти в жилищната сграда да преустановят противоправното ползване на дворното място.

За изясняване на фактическата страна на спора по делото са събрани гласни доказателства чрез обясненията на лицето А.Ц.Ц., като собственик на самостоятелен обект в жилищна сграда с адрес: [адрес] по поставени въпроси от съда и от страните, допуснати от съда, както и показанията на свидетеля А. Н. М., допуснат по искане на ответната страна.

В обясненията си А.Ц. посочва, че живее в ап. 2 в жилищната сграда откакто е роден, както и понастоящем със семейството си. Излага, че се касае за жилищна сграда в режим на ЕС на шест етажа, със 17 апартамента и два магазина. Заявява, че тази сграда има два входа – един централен към самата сграда и още един – към двора зад нея. Изтъква, че имотът е ограден отвсякъде със сгради, а между самите сгради вътрешно всяка кооперация е оградила двора с ограда. Посочва, че в двора на жилищната сграда се влиза през голяма метална врата, която се отключва, както и, че самото дворно място се използва от живущите за паркиране на автомобилите им. Изяснява, че още от самото начало на кооперацията в двора е имало бетонна площадка, която се използва за паркиране. Всички етажни собственици разполагат с ключ от катинара на металната врата, отдавна поставена от кооперацията. В обясненията си А.Ц. заявява, че се е случвало, със съгласието на етажните собственици, и някой от съседите да паркира временно в дворното място, но задължително с уведомяване на ЕС. Не се е случвало външно и непознато лице да влиза и да паркира, до месец август 2022 г. Посочва, че тогава на място Ц. възприел наличието на непознат автомобил в двора на жилищната сграда, както и, че катинарът за металната порта бил подменен. Още същия ден ответникът заявил претенции към ползването на дворното място с твърдения, че последното било собственост на неговата баба. Ц. посочва, че през годините етажните собственици са знаели, че дворното място е на О., като то е част от жилищната сграда и е неделимо. Изяснява, че от месец септември 2022 г. до настоящия момент автомобилите на етажните собственици стоят отвън, тъй като след извършено от ответника повторно премахване на катинара на металната врата към двора, последният паркирал там свои автомобили. До металната врата и до входа на двора от тази страна етажните собственици нямат никакъв достъп. Ц. е категоричен, че до този момент никой не е предявявал претенции към дворното място, където се намира жилищната кооперация. Заявява, че с оглед предявените претенции от ответника за права върху дворното място, била извършена документална проверка, при която се оказало, че представените от него документи касаят друг имот. Било установено също, че жилищната сграда е изградена върху общински имот с учредено право на строеж, като в момента етажните собственици са в процес на изкупуване на дяловете от О.. В разказа си пред съда свидетелят А. М. посочва, че с ответника са полубратя и са в добри отношения. Свидетелства, че познава имота, находящ се в [адрес], където лично е ходил много пъти, тъй като от години паркира свои коли в двора. Разказва, че получава ключ от своя брат, който е собственик на имота по наследство от майка си. Касае се за малко дворно пространство, обособено като паркинг. Посочва, че спорът между етажните собственици и неговия брат относно ползването на дворното място се появил преди около 2 години, като преди това не знае да е имало проблеми. Свидетелят М. разказва, че от 2007 г. – 2008 г. ответникът живее в съседна сграда – на [адрес] № 69, когато се върнал от чужбина и именно след установяването си в страната ползвал дворното място. Посочва също, че е виждал и други автомобили паркирани там.

Съдът, анализирайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено, че до м. август 2022 г. незастроената част от процесния поземлен имот в [адрес] фактически е използвана от етажните собственици от построената в имота жилищна сграда в режим на ЕС, с основно предназначение - за паркиране на собствените си автомобили. За да достигне до този извод съдът взе предвид данните, следващи от писмените доказателства, сочещи за наличието на приети решения от ОС на процесната ЕС във връзка с използването на дворното място именно от етажните собственици, за проведеното именно през месец август 2022 г. извънредно ОС във връзка с констатирано присъствие на трети лица в имота. Същевременно в нотариалната покана от този период и конкретно от 29.08.2022 г. самият ответник излага твърдения за ползване като паркинг на тази част от поземления имот от собствениците на самостоятелни обекти в жилищната сграда. За начина на ползване на незастроената част от имота, в който е изградена и съществува жилищната сграда, именно от етажната собственост от момента на създаването й до предявяване на претенции към собствеността от ответника през м. август 2022 г., споделя в обясненията си и етажният собственик А.Ц.. Същият е категоричен, че ползването на дворното място през годините е именно от етажните собственици и за паркиране на автомобилите им върху изградена бетонна площадка, и то от самото начало. Дадените от последния обяснения по реда на чл. 176 ГПК съдът прецени именно в съвкупност със събраните по делото писмени доказателства, които заедно обосновават извода относно ползването на незастроената част от поземления имот именно от ищцовата страна. Този извод не се разколебава от показанията на св. А. М., който в разказа си посочва, че ответникът ползва процесното дворно място, негова собственост, от момента на връщането си в България през 2007 г. – 2008 г., тъй като в тази част показанията му са недостатъчно конкретизирани относно времето и начина на ползване на имота, неподкрепени от останалите доказателства по делото, а по същество и несъответни на показанията на същия свидетел относно началото на проблемите между неговия брат и процесната етажна собственост, а именно от около две години, както и, че проблемите се появили, тъй като неговият брат започнал да си ползва мястото.

Въпреки установеното по делото фактическо ползване на незастроеното пространство от процесния поземлен имот от етажните собственици от построената в имота жилищна сграда, съдът намира за недоказано, че това ползване има характера на владение по см. на чл. 68 ЗС с присъщите му обективен и субективен признак – като упражняване на фактическа власт върху вещ именно с намерение за нейното своене.

За пълнота и прецизност следва да се посочи, че не е налице и твърдяното от ищцовата страна, едва с депозираната по делото писмена защита, наличие на осъществено държане на имота.

Съгласно разпоредбата на чл. 68, ал. 2 ЗС държането е дефинирано като упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя, откъдето следва, че основното разграничение с владението е в субективния елемент, в отношението по повод на упражняваната фактическа власт. Държателят държи вещта за владелеца, като държането се получава от последния или от носителя на вещното право по силата на договор.

Действително, с владелческа защита по чл. 76 ЗС се ползва не само владението като фактическо отношение, но и държането. Последното е право на държателя да държи вещта на правното основание, на което е получил фактическата власт.

По делото не се установява ползването на процесната част от поземления имот да е осъществявано от етажните собственици по силата на правна сделка, с която собственикът или владелецът на вещта да е предал временно или безсрочно ползването й, съответно същите като държатели да са придобили облигационно право да ползват вещта съобразно условията на сделката.

Съдът, анализирайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, достига до извод, че в случая действията на ищцовата страна по повод ползването на незастроената част от процесния поземлен имот, по естеството си представляват търпими такива и нямат характера нито на владение, нито на държане като фактическо състояние по см. на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 ЗС.

За търпимите и съизволителните действия, представляващи самостоятелен вид факти, свързани с упражняването на фактическа власт върху вещ и които не пораждат последиците на владението и държането, липсва изрична правна уредба.

В правната теория е възприето, че търпими са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие. При търпимите действия фактическата власт върху вещта се придобива със съгласието на собственика или владелеца, като това съгласие може да бъде изрично или предполагаемо, основано на отношения, при които се търпи едно действие върху имот, действие, за което лицето, което го извършва, няма право.

Както при държането, така и при търпимите действия, е налице упражняване на фактическа власт върху вещ, но разликата е в субективния елемент, пряко свързан с основанието, на което е установена фактическата власт.

Както вече се изясни, при държането фактическата власт се установява въз основа на правна сделка, по силата на която и с оглед поето по нея договорно задължение, собственикът или владелецът на вещта предава ползването й.

При търпимите действия волята на лицето, което упражнява действието и волята на собственика/владелеца, върху имота на когото се извършва това действие – изрична или предполагаема, е свързана с друг тип отношения, без да възниква облигационна връзка по повод ползването на вещта.

Търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт и по това трябва да се различават от държането и от владението. Касае се за действия спрямо вещ, които не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими. За преустановяването на търпимите действия е достатъчно едностранното изявление на собственика или владелеца – т. см. Решение № 483 от 11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г., I г. о., ГК.

В случая по делото е представен и приет Акт за частна общинска собственост № 1068/20.09.2023 г. на С.о., с който поземлен имот с идентификатор •••••• е актуван като имот – частна общинска собственост с изричното отразяване, че в същия е изградена многоетажна жилищна сграда с отстъпено право на строеж върху общински поземлен имот. В тази насока са и обясненията на етажния собственик А.Ц., който посочва, че процесното място е използвано от етажната собственост от самото начало като място за паркиране на собствените на етажните собственици автомобили, както и, че същите през годините на ползване са знаели, че дворното място е на О.. Същевременно от представените договори, представляващи придобивни основания за някои от самостоятелните обекти, изрично е посочено, че се прехвърля и идеална част от правото на строеж върху мястото.

По делото няма данни, нито твърдения ползването да се осъществява по силата на правна сделка със собственика на имота, нито да е било налице противопоставяне за това.

Ето защо, съдът приема, че фактическите действия на ищците по ползване на дворното място, извън частта от него, върху която е построена жилищната сграда в режим на ЕС, нямат характера на владение/държане, а на търпими такива.

Този извод не се разколебава от обстоятелството, че съгласно чл. 5 ЗОС актът за общинска собственост удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост върху имоти, че същият представлява официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона и няма правопораждащо действие, тъй като, както вече се изясни, извън предмета на проверка в настоящото производство са притежавани права, в т.ч. на собственост върху имота, а единствено фактическото състояние на владение/държане на вещта. Същевременно съгласно чл. 357, ал. 2 ГПК документите, удостоверяващи правото на собственост се вземат предвид единствено във връзка с факта на владение.

Предвид това, съдът съобрази данните, следващи от Акта за частна общинска собственост в съвкупност с останалите доказателства, именно във връзка с извода, че действията на етажните собственици от процесната жилищна сграда по ползване на частта от дворното място са израз на търпими такива от собственика – в случая С.о., доколкото от страна на ответника не бяха ангажирани доказателства, установяващи пълно и главно правото на собственост върху поземления имот и опровергаващи удостоверените права в акта.

Същевременно въпросът относно собствеността върху процесния поземлен имот, в частност наличието на права на ответника по отношение на този имот, е извън предмета на настоящото дело, който въпрос, при наличието на спор по отношение на това обстоятелство, подлежи на установяване по друг ред, а не чрез владелческата защита по чл. 76 ЗС.

Търпимите действия не са включени в предметния обхват на защитата по чл. 76 ЗС, тъй като не представляват упражняване на фактическа власт върху вещ (corpus), т. е. не представляват владение или държане. Съгласно разпоредбата на чл. 357, ал.1 ГПК по делата по искове за защита и за възстановяване на нарушено владение и държане по чл. 75 ЗС и чл. 75 ЗС, съдът проверява само факта на владението (държането) и на нарушението му.

Предвид това и доколкото по делото не се установи пълно и главно наличието на осъществявано от ищцовата страна владение или държане върху съответната част от процесния поземлен имот, то предявеният иск се явява недоказан на това основание и следва да бъде отхвърлен, без по същество да се обсъжда въпросът относно наличието на соченото нарушение, което да е осъществено от ответника по насилствен/скрит начин.

По отговорността за разноски: При този изход на спора – неоснователност на предявения право на разноски има само ответника. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на същия следва да бъде присъдена сумата от 2000 лева – сторени разноски за адвокатско възнаграждение. Извършване на разхода за последното съдът приема за установено въз основа на отразеното в представения по делото договор за правна защита и съдействие от 31.07.2023 г. (л. 135) заплащане в брой на уговореното адвокатско възнаграждение в общ размер от 4 850 лева, в която част последният има характера на разписка, удостоверяваща получаването на сумата – в т. см. т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът определи следващото се адвокатско възнаграждение в общ размер от 2 000 лева, намирайки за основателно възражението на ищцовата страна по чл. 78, ал. 5 ГПК за неговата прекомерност. В тази връзка съдът съобрази конкретната фактическа и правна сложност на делото, обусловена от подлежащите на установяване факти в процеса по предявена една осъдителна искова претенция, от ангажираните доказателства – писмени и гласни такива и приключване на делото в рамките на две открити съдебни заседания, както и конкретните процесуални действия на пълномощника на ответника, изразяващи се в депозиране на писмен отговор и представителство в съдебните заседания. Съдът съобрази, че така определения размер на адвокатското възнаграждение е и над минималния такъв, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 3 и ал. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в приложимата редакция към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие) и възлизащ на сумата от 1 630, 65 лева (определена според цената на исковата претенция при съобразяване с данъчната оценка на поземления имот и частта от същия, предмет на искането за защита). Сторените от ищците разноски следва да останат за тяхна сметка.

Така мотивиран, съдът