Решение № 5312 от 30.9.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 10540/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. Образувано е въз основа на въззивна жалба с вх. № 203022/17.07.2023г. на ответницата по исковете – С. А. Х., насочена срещу решение № 9924 от 11.06.2023г. по гр.д. № 22415/2022г. на Софийски районен съд, 27 състав, в частта, с която е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, с ЕИК 831609046 положителни установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл.150, ал.1 ЗЕ вр. чл.200 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че С. А. Х., ЕГН: ••••••••••, дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, сумата от 3812, 49лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.01.2019 г. до 30.04.2020 г. за имот в гр.София, ж.к. ••••, аб. № 153973, ведно със законна лихва от 14.02.2022 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 665, 91лв. за периода от 15.09.2019 г. до 28.01.2022 г., сумата от 26, 92 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.01.2019 г. до 30.04.2020 г., ведно със законна лихва от 14.02.2022 г. до изплащане на вземането, за които суми има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 22.02.2022г. по ч.гр.д. № 7401/2022г. по описа на СРС, 27 състав. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Въззивницата счита, че предявеният срещу нея иск намира своето основание в чл.149, ал.1, т.6 от ЗЕ, а не в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Липсвали доказателства за наличието на облигационна връзка между нея и ищеца – нотариален акт, договор за продажба на имот и подадена декларация от нея. От факта на деклариране на имота от страна на родителите на ответницата при дялове от по 1/2 част не следвало, че С. А. Х. е собственик. Изтъкнала е, че независимо от притежанието на правото на собственост и на вещното право на ползване върху имота, с откриването на индивидуална партида на името на трето лице, което не е собственик или вещен ползвател на топлоснабдения имот, се сключвал договор между това лице и топлопреносното дружество, като се е позова на постановките в ТР № 2/2017г. на ВКС. В случая трето лице било падало молба-декларация за откриване на партида за имота и така въззивникът не носел отговорност за плащане на процесните суми. Неправилни били изводите на съда в противния смисъл. Не било установено още, че ответницата е изпаднала в забава за заплащане на сумите за топлоенергия, тъй като нямало доказателства относно датата на публикуване на дължимите суми в сайта на дружеството. В тази насока допълва, че според общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД клиентът изпада в забава само при неизпълнение на задължението му за заплащане на топлоенергията в 30 дневен срок от публикуването на фактурата за потребено количество за топлинна енергия за целия отчетен период, от което следвало, че не се дължи мораторна лихва върху задълженията по месечните фактура, а само по общите фактури. Недоказана била и претенцията за заплащане на суми за дялово разпределение и акцесорният иск за мораторна лихва. Моли решението в неговата обжалвана част да бъде отменено, а предявените искове – отхвърлени. Страната претендира разноски. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ищецът в първоинстанционното производство „Топлофикация София“ ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, с който е оспорил нейната основателност. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено. Претендира и разноски. Третото лице-помагач „Директ“ ЕООД не е взело становище. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. № 84487/28.04.2022г. на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, с която е предявил срещу ответницата С. А. Х. обективно съединени искове с правно основание чл.422 от ГПК, вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.чл. 149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на установено, че С. А. Х. дължи на ищеца сумата от 4206, 96 лева - главница за доставена топлинна енергия в имот - апартамент № 121, находящ се в гр.София, ж.к. ••••, за периода от м.05.2018г. до м.04.2020г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 14.02.2022г. до окончателното плащане, мораторна лихва в размер на 665, 91 лв. за периода от 15.09.2020г. до 28.01.2022г., сумата от 26, 92 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от м.01.2019г. до м.04.2020г., ведно със законната лихва от 14.02.2022г. и мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение в размер на 5, 62 лв. за периода от 03.03.2019г. до 28.01.2022г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 22.02.2022г. по ч.гр.д. № 7401/2022г. по описа на СРС, 27 състав. Ищецът твърди, че между страните е налице облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия, доставяна до топлоснабден имот – апартамент № 121, находящ се в гр.София, ж.к. ••••, собственост на ответницата С. А. Х.. Последната била клиент на топлинна енергия в качеството й на собственик на процесния апартамент, като съдържанието на правоотношението между страните били регулирано от Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период топлинна енергия, като купувчът не заплатили дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение. Твърди, че ответницата е изпаднала в забава, поради което претендира заплащане на обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД върху главницата. Заявява, че в сградата, в която се намира процесният имот се извършва услугата дялово разпределение, стойността на която следва да се заплаща на ищеца по силата на Наредба №16-334/2007г. за топлоснабдяването и общите условия, действащи между страните. В срока по чл. 131 от ГПК ответницата С. А. Х. е подала отговор на исковата молба, с който оспорва основателността на предявените срещу нея искове. Заявила е, че не оспорва размера на претенциите за топлинна енергия и забава в плащането, но оспорва основанието им, както и размера им в погасителна давност. Допълнително е оспорила и основанието на исковете за дялово разпределение на енергията и за мораторна лихва върху сумите за дялово разпределение. Позовавала се е на изтекла в нейна полза тригодишна погасителна давност поради периодичния характер на плащанията, независимо от издаваните в по-късен момент общи фактури. Заявява, че между нея и ищцовото дружество не съществува облигационна връзка, по силата на която да й е доставяна топлинна енергия, респ. да дължи заплащането й. Оспорва да е собственик или вещен ползвател, респ. потребител на топлинна енергия в имота, тъй като по делото нямало доказателства да е вещен ползвател на имота. По отношение на претендираните от ищеца суми за такси за услугата „дялово разпределение“ заявява, че липсват доказателства за наличие на задължение да заплаща тази такса в полза на ищцовото дружество. Дяловото разпределение се водело от „Техем Сървисис” ЕООД и ищецът нямал право на възнаграждение за същото. Не бил доказан и размерът на това задължение за дялово разпределение. Не била изпаднала в забава на плащането на главниците, като е посочила, че ищецът не е представил доказателства относно датата на публикуване на дължимите суми в сайта на дружеството. Моли исковете на бъдат отхвърлени. По делото е приложено заповедно дело № 7401/2022г. по описа на СРС, 27 състав, съгласно което по заявление с вх.№ 26776/14.02.2022г. е издадена заповед за изпълнение, с която е разпоредено длъжникът С. А. Х. да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 4 206, 96 лева, представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за период от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законна лихва за период от 14.02.2022 г. до изплащане на вземането, сумата от 665, 91 лева, представляваща мораторна лихва за период от 15.09.2019 г. до 28.01.2022 г., сумата от 26, 92 лева, представляваща главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.01.2019 г. до 30.04.2020г., ведно със законна лихва за период от 14.02.2022 г. до изплащане на вземането, сумата от 5, 62 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за период от 03.03.2019 г. до 28.01.2022 г., както и държавна такса в размер на 98, 11 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50, 00 лева. Длъжникът е уведомен за издадената заповед на дата 08.03.2022г., като на 01.04.2022г. е подал възражение срещу задълженията по заповедта. На 08.04.2022г. заявителят е уведомен за необходимостта да представи доказателства в едномесечен срок от съобщението, че е предявил иск за установяване на вземанията по заповедта и такива е представил на 28.04.2022г. По делото е приета декларация по чл.26 от ЗМДТ за притежаваните недвижими имоти на територията на Република България от 26.03.1998г.. за А.С.Р., в която е посочено, че собственици на апартамент № 121, находящ се в гр.София, ж.к. ••••, са А.С.Р. и И.С.Р.. Отбелязано е, че имотът е придобит въз основа на договор за продажба •• от 30.06.1978г., сключен с Главна дирекция за изграждане на София при СГНС. Декларацията е подадена от ответницата С. А. Х. в качеството й на пълномощник. По делото е прието удостоверение за родствени връзки от 28.11.2019г., от което се установява, че А.С.Р. и И.С.Р. са наследодатели /родители/ на ответницата С. А. Х. и същите тези лица са починали. Като писмени доказателства е приет още и протокол от ОС на ЕС от 07.11.2000г., съгласно който ОС на ЕС на сграда в гр.София, ж.к. ••••, е избрало „Техем Сървисис” ЕООД да извършва дяловото разпределение на енергията. Упълномощени са три лица, които да сключат договора с ФДР, едно от които е ответницата – С. А. Х.. Представен е и списък на етажните собственици, които са участвали при приемането на решението от 07.11.2000г. за възлагане на услугата дялово разпределение на ФДР, в който като собственик на процесния апартамент № 121 фигурира А.С.Р. /баща на ответницата/. Приет е и списък на живущите във вх.Е на жилищна сграда – блок ••, намиращ се в ж.к. „••••-3“ от 12.10.1977г., в който като собственик на апартамент № 121 отново се е подписал наследодателят на ответницата А.С.Р.. От удостоверение за идентичност от 07.06.2011г., издадено от СО – район „••••“ се установява, че бл.25, вх.А, Б. В, Г, Д, Е, в ж.к. „••••-3ч.“, е идентичен с ••••, вх.А, Б. В, Г, Д, Е, в ж.к. „••••-3ч.“. Ищецът е представил съобщение към фактура № 0106475473/31.08.2019г. за периода от 01.05.2018г. до 30.04.2019г. за сумата от 859, 03лв. и съобщение към фактура № 1005349135/31.07.2020г. за периода от 01.05.2019г. до 30.04.2020г. за сумата от 3380, 42 лв. Прието е и извлечение от сметки на ищеца, сочещо задължение за топлинна енергия и дялово разпределение за процесния имот в размер на 4233, 88 лева. Третото лице - помагач е представило два броя изравнителни сметки за процесния период, от които е видно, че е начислявана енергия за БГВ и за сградна инсталация. Приобщени е още и протокол от 24.05.2019г., видно от който не е бил осигурен достъп до процесния имот за отчитане показанията на уредите, както и е формуляр за отчет от 20.06.2020г., от който се установява, че е отказан достъп до имота за отчитане. Районният съд е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че за имот в гр.София. ж.к...••••-3“. ••••. вх.••••. аб. № 153973. за периода 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. ищецът е доставил топлинна енергия, остойностена в размер на 4206.96лв.. представляваща главница за топлинна енергия. върху която поради забава била начислена лихва за забава в размер на 665.91лв. за периода от 15.09.2019 г. до 28.01.2022 г.; че в имота е извършена услугата дялово разпределение за претендираната сума от 26.92лв. за главница за периода от 01.01.2019г. до 30.04.2020г. върху която поради забава била начислена лихва за забава в размер на 5.62лв. за периода от 03.03.2019 г. до 28.01.2022 г. При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/. В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо. По същество на спора съдът приема, че решението на Софийски районен съд е правилно в обжалваната част. Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК, вр.чл.79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 149, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД, като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума. Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че „Топлофикация София“ ЕАД е енергийно предприятие, като по отношение на дейността му са приложими разпоредбите на Закона за енергетиката и подзаконови актове по прилагането му. Установява се, че процесният имот се намира в сграда – етажна собственост, присъединена към топлопреносната мрежа. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г., ОСГК/. С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно договорно отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост. Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на същия. Топлопреносното предприятие е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за даден обект с това лице, с което последно по време има сключен договор за същия обект. Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/. Въз основа на гореизложеното, съдът приема, че е неоснователно оплакването на въззивницата С. А. Х., че не е клиент на топлинна енергия поради липса на доказателства за възникнало облигационно правоотношение, както и поради факта, че трето лице е сключило за процесния имот договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди с „Топлофикация София“ ЕАД. Установява се в настоящия случай от представената декларация по чл.26 от ЗМДТ за притежаваните недвижими имоти на територията на Република България от 26.03.1998г., че процесният топлоснабден имот е деклариран като собственост на наследодателите на ответницата А.С.Р. и И.С.Р. /баща и майка/. Самата данъчна декларация не предвиден в закона способ нито за придобиване, нито за доказване правото на собственост върху недвижим имот /в този смисъл решение № 972 от 06.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4266/2008 г., IV ГО/. Декларирането на един имот като собствен или съсобствен пред данъчните власти има само административноправно значение, но няма гражданскоправни последици и не поражда последици относно възникването или прекратяването на правото на собственост върху същия. Правото на собственост възниква по силата на предвидените в закона способи /чрез правна сделка, по давност, или по други начини, определени в закона/ и се доказва със съответните документи, удостоверяващи тези способи. Декларацията по чл. 14, респ. чл. 26 от ЗМДТ представлява частен свидетелстващ документ, който съдържа изявления на декларатора като данъчно задължено лице за определени факти, в т.ч. и такива, свързани с притежаване правото на собственост върху недвижим имот. Декларацията, депозирана пред данъчната администрация по чл. 14 от ЗМДТ, би могла евентуално да се цени в съвкупност с други представени доказателства за собственост, както и по реда на чл. 175 от ГПК като извънсъдебно признание на факт от страната. Съдът счита, че по делото са налични такива други доказателства, които да обосноват извод, че наследодателите на ответницата са били носители на правото на собственост върху процесния апартамент, както и че ответницата е придобила собствеността по силата на наследствено правоприемство. В тази връзка следва да се ценят списъкът на етажните собственици, които са участвали при приемането на решението от 07.11.2000г. за възлагане на услугата дялово разпределение на ФДР, в който като собственик на процесния апартамент № 121 фигурира А.С.Р. /баща на ответницата/ и същият е положил своя подпис. Отново като собственик на процесния имот фигурира А.С.Р. и в списъка на живущите в сградата, в която се намира апартамент № 121, като този списък отново е подписан от наследодателя. В декларацията по чл.26 от ЗМДТ е посочено, че процесният апартамент е придобит на възмездно правно основание, а в писмо на Столична община от 17.06.2008г. – че А.С.Р. и И.С.Р. са били съпрузи, поради което топлоснабденият имот след придобиването му е попаднал под режима на съпружеската имуществена общност. След смъртта на двамата й родители, ответницата С. А. Х. е придобила правото на собственост върху имота, като от този момент и на основание чл.153 от ЗЕ е възникнало принципното облигационно правоотношение между страните за процесния период, произтичащо от презюмиран договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия. По делото липсват доказателства ответницата да се е разпоредила преди или по време на процесния период с притежаваното от нея право на собственост в полза на трето лице за спора лице, поради което през процесния период същата е притежавала качеството „клиент“ на топлинна енергия. По делото не са ангажирани доказателства, от които да се установи, че трето лице е подало искане до ищеца за откриване на партида за имота на негово име и така да е освободил собственика от отговорност пред ищеца за заплащане на потребените в имота енергия и услуги по разпределението й. Твърденията на въззивника за последното обстоятелство не са установени по делото, а в доказателствена тежест на ответника по исковете е било да го направи. Оплаквания относно количеството и стойността на потребената топлинна енергия в имота, както и относно правилното приложение на института на погасителната давност от страна на районния съд, не са въведени от въззивницата, като настоящата инстанция не установи да са били нарушени императивни материалноправни норми. Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че ответницата в своя отговор на исковата молба изрично е признала, че стойността на доставената в имота енергия е посочената от ищеца, като това обстоятелство е обявено за безспорно от първата инстанция. По делото липсват доказателства, а и твърдения, че претендираните от ищеца суми за топлинна енергия са заплатени от ответницата, поради което съдът приема, че искът по чл.422 от ГПК, вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.149 от ЗЕ е бил правилно уважен от страна на районния съд до размера на непогасените по давност суми за периода от м.01.2019г. до м.04.2020г. в общ размер на 3812, 49 лева, като решението следва да бъде потвърдено в тази част. Основателен е и искът за признаване на установено, че ответницата дължи заплащане на цената на извършената услуга дялово разпределение, доколкото от доказателствата по делото /изравнителни сметки, протоколи за отчет и решение на ОС на ЕС/ се установява, че такава услуга в действителност е била извършвана. Съгласно чл. 139 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. Съгласно чл.150 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията. Според чл.22 от ОУ дяловото разпределение се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и следв. от НТ или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите, като същите заплащат на продавача стойността на услугата за "дялово разпределение", извършена от избрания от тях търговец. От представеното от ищеца извлечение от сметки, се установява, че стойността на извършената услуга дялово разпределение за процесния период е в размер на 26, 92 лева, поради което оплакването, че липсва основание за присъждането на тази сума е неоснователно. Размерът на вземането не е оспорен от ответницата в отговора на исковата молба, като това обстоятелство е обявено за безспорно от първата инстанция. Районният съд е приел, че за процесния период не са налице погасени по давност суми за дялово разпределение, като в тази връзка не е наведено конкретно оплакване от въззивницата, а настоящата инстанция не установи да са били нарушени императивни материалноправни норми. Решението на първата инстанция следва да бъде потвърдено и в частта, с която е признато за установено, че С. А. Х. дължи сумата от 26, 92 лева – цена за извършена услуга дялово разпределение. Съдът приема за установено по делото, че ответницата С. А. Х. е изпаднала в забава на плащането на стойността на потребеното като топлинна енергия. Неоснователни са позоваванията на въззивницата-ответник по исковете на необходимост от публикуване на фактурите на интернет-страница на ищеца. В случая приложимите ОУ са тези от 2016г., като те не поставят такова условие и доводите на въззивника в обратния смисъл са неоснователни. Съгласно общите условия на „Топлофикация София” ЕАД от м.07.2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими вноски за топлинни енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, поради което при действието на посочените общи условия не е необходимо публикуването на сметките на интернет страницата на „Топлофикация София” ЕАД за настъпване на изискуемостта на вземанията и изпадането на потребителя в забава. Доводите в жалбата за недължимост на обезщетение за забава на плащането на цената на дяловото разпределение на енергията са неотносими към проверката, която извършва въззивния съд в настоящия случай, доколкото претенцията на ищеца е била отхвърлена от районния съд и решението не е обжалвано от „Топлофикация София“ ЕАД в тази част. За пълнота следва да се посочи, че изводите на първата инстанция са правилни, тъй като в общите условия не е уговорен конкретен падеж на задължението за плащане на цена за дялово разпределение. При това положение, за да изпадне в забава, длъжникът следва да е поканен от кредитора съгласно чл.84, ал.2 от ЗЗД. По делото не са представени никакви доказателства, от които да се установи, че ищецът е отправил подобна покана до ответницата за плащането на цената за дялово разпределение, поради което и С. А. Х. не е изпаднала в забава по отношение тези плащания и не дължи обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Въз основа на гореизложеното следва, че подадената въззивна жалба е неоснователна, а решението на районния съд е правилно в обжалваната част, поради което следва да бъде потвърдено. По отговорността за разноски: С оглед изхода на делото съдът приема, че разноските следва да се поставят в тежест на въззивницата С. А. Х.. Въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД е претендирала заплащането на юрисконсултско възнаграждение, като съдът приема, че такова не следва да се присъжда. Както подаденият отговор на въззивната жалба, така и последващата молба са абсолютно бланкетни, като по време на проведеното публично съдебно заседание не е изпратен процесуален представител. Поради което и съдът приема, че не са налице доказателства, които да обосноват извод за присъждане на възнаграждение за юрисконсулт. Водим от горното, съдът