Решение № 7278 от 1.12.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 7494/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от М. Ч. чрез адвокат В. срещу Решение № 6450/25.04.2023г., постановено по гр. д. № 19837/2022г. по описа на Софийски районен съд, 174 с-в, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Юробанк България“ АД иск по чл. 79 от Закона за платежните услуги и платежните системи вр. с чл. 86 ЗЗД за връщане на сумата от 6883, 92 лева – неразрешена от жалбоподателя транзакция, изпълнена на 08.02.2022г. в полза на лице в гр. Куала Лумпур – Малайзия и сумата от 34, 42 лева такси за неразрешената транзакция. Изложени са оплаквания за неправилност на решението, поради необоснованост; недопускане на поискани своевременно доказателства; неправилна интерпретация на събраните такива и нарушаване правилата за разпределяне на доказателствената тежест по конкретния спор. Сочи, че от СТЕ по делото и изявленията на вещото лице се установява, че няма нарушения от ищеца на задълженията му по ЗПСПУ, а е налице престъпно деяние от трето лице - „фишинг атака“. Сочи, че ответника е изпратил съобщение за извършен достъп на 05.02.2022г в 12, 59, 53 часа (първото влизане от нехарактерен IP адрес), но не изпратила такова за второ влизане в 13, 26.28 часа, а именно чрез това влизане е била потвърдена транзакцията. Вещото лице посочило, че банката не му е предоставила информация на кой телефонен номер или устройство е изпратен код за потвърждение на операцията и с какъв IP адрес и MAC адрес е извършено плащането. Като се твърди в банката да е налична и да се съхранява такава информация, включително в извлечение на изходящите от банката кратки текстови съобщения представено, както и че чрез тях банката е засякла фишинг атаката. СТЕ не отговорила на част от поставените и допуснати с определението по чл. 140 ГПК въпроси на кой телефонен номер е направена актуализация с новите кодове на м-токън приложението, какви са правилата на ответника за промяна на посочен телефонен номер за комуникация и какви номера е посочил ищеца пред банката за такава комуникация (свързана с ползването на м-токън приложението), а СРС без да има съответни изявления от вещото лице, че не е компетентно отхвърлил искането му от ОСЗ вещото лице допълнително да отговори на тези въпроси именно поради липса на компетентност от в.л. Изложени са оплаквания за липса на собствени мотиви-съдът прекопирал мотиви по друго дело с друга фактическа обстановка и така при чужди мотиви и друга фактическа обстановка стигнал до извод за „груба небрежност“. Счита, че след установеното извършено от него оспорване на транзакция в офис на банката, транзакцията става „неразрешена“ по смисъла на закона. Счита, че банката не е създала необходимата техническа организация за предотвратяване на такива измами и именно тя е допуснала небрежност и освен това въпреки оспорването на транзакцията тя е изпълнила плащането на 08.02.2022г, като намира за ирелевантни отношенията на банката с издателите на платежни карти, които не допускали банката да не извърши плащането. Закона не допускал тези договорни отношения между ответника и трети лица да накърняват правата на ползвателя на картата-ищеца. Намира практиката на която се позовал СРС за неотносима като постановена при различна фактическа обстановка. Прави искане за допускане на допълнителна СТЕ със задачи идентични на поставените от него пред СРС с молба, депозирана в ОСЗ на 07.02.2023г, недопуснати в ОСЗ на 28.03.2023г. Постъпил е отговор на жалбата с който тя се оспорва и се иска потвърждаване на решението. Поддържа се твърдение за хипотеза на груба небрежност на ищеца. Противопоставя се на исканата допълнителна СТЕ. Посочва че телефонния номер няма връзка с ползването на „м-токена“, който може да функционира нормално на друго крайно устройство и без sim карта към конкретен телефонен номер на мобилен оператор.Позовава се на чл. 85 ЗПСПУ. След проверка по реда на чл. 269 ГПК въззивния съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение на неговата правилност съдът е ограничен до оплакванията в жалбата и приложението на императивни материалноправни норми. След преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед събраните по делото доказателства СГС намира жалбата за неоснователна по следните фактически и правни съображения: Предявен е иск чл. 79, ал. 1 от ЗПУПС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 6 883, 92 лева, представляваща парична стойност на наредената на 05.02.2022 г. неразрешена платежна операция, изпълнена от Банката на 08.02.2022 г. към държавата Малайзия, гр. Куала Лумпур, ведно със законната лихва от 13.04.2022 г. до окончателното изплащане, сумата от 122, 38 лева, представляваща лихва за забава за периода от 08.02.2022 г. до 12.04.2022 г., и сумата от 34, 42 лева, представляваща начислени такси и комисионни от банката във връзка с извършване на оспорената операция. Ищецът твърди, че исковата сума съставлява неразрешена от него транзакция и иска нейното възстановяване. Съгласно чл. 79 във връзка с чл. 78, ал. 1 от ЗПУПС доказателствената тежест да установи автентичност на операцията и нейното точно регистриране, осчетоводяването, както и за това, че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък в услугата, предоставена от доставчика на платежни услуги е негова, включително в негова тежест е да установи неизпълнение на задължението на ползвателя на услугата на неговите задължения по закона при груба небрежност или измама (чл. 78, ал. 4). В случая няма спор, че между страните са сключени Договор за предоставяне на банкови услуги на физически лица по програма „Моето семейство“, съгласно който банката се задължила да открие и води безсрочна разплащателна сметка в лева IBAN ••••••••, както и да издаде на ищеца дебитна карта Виза Класик; Договор за разплащателна сметка на физически лица, съгласно който банката открила на ищеца разплащателна сметка в лева IBAN BG••••••••; Договор за предоставяне и ползване на услугата „Интернет банкиране“, по силата на който страните се уговорили ищецът да ползва услугата „интернет банкиране“ като средство за отдалечен достъп и по- конкретно до разкритата му банкова сметка IBAN ••••••••. Ищецът декларирал и посочил мобилен телефон •••••••• за връзка и за изпращане на кодове за достъп. Предоставил също и електронен адрес – ••••••••••••••••com. На 26.08.2020 г. с Анекс към Договора за предоставяне и ползване на услугата „Интернет банкиране“, страните уговорили за втори упълномощен държател майката на ищеца – Р.Д. Ч.а, с мобилен телефон •••••••• и електронен адрес - ••••••••. Излага, че след продължително получаване на електронни писма – имейли от банката за актуализация на мобилните токени за неговата дебитна карта, на 05.02.2022 г., около 13: 00 ч., влязъл в имейла на Банката с цел да ги актуализира. Отворил имейл за актуализация на м-токените на Пощенска банка, който имейл изглеждал визуално като всички предходни имейли, получавани от банката. Твърди, че е натиснал бутон „щракни тук“, след което се отворил прозорец за неговото електронно банкиране. Ищецът въвел своето име и парола, след което влязъл в електронната система на банката, попълнил данните, които са изискуеми - № на карта, валидност, имена и на екрана се изписал текст – да очаква от банката код за потвърждение. Две-три минути по-късно ищецът получил съобщение на „Вайбър“ с код за потвърждение. Изпълнил инструкциите, посочени във „Вайбър“, изчакал да му бъде изпратен втори код на имейла, след което въвел двата кода. След изпълнение на описаното, ищецът изключил компютъра си. Около 13: 50 ч. на 05.02.2022 г. получил телефонно обаждане от служител на банката, който го уведомил, че е станал жертва на хакерска атака и фишинг измама, поради което банковата сметка на ищеца, дебитната карта и онлайн банкирането служебно били блокирани. Служителят от банката попитал ищеца, дали в същия ден е извършвал превод от дебитната си карта чрез М-токен приложение към държавата Малайзия на сума в размер на 6 883, 92 лева, на който въпрос ищецът отговорил отрицателно. След разговора ищецът незабавно посетил клон София Парк Център на банката и оспорил процесното плащане. По горното не се спори между страните. От съдържанието на телефонните разговори (свалено чрез СТЕ) се установява, че ищецът е въвел в отворения от него сайт и кода на дебитната карта, освен останалите данни на картата (номер, имена на картодържател и пр.). Това се потвърждава и от свидетеля на ищеца, който потвърждава и че това е направено на личен компютър. Установява се от СТЕ, че на 05.02.2022г. в 13, 00 банката му е изпратила чрез приложението „Вайбър“ съобщение за вход в профила му от посочен в съобщението IP адрес, осъществен в 12, 59 ч.. Установява се от СТЕ, че приложението „М-token” може да се активира само на едно устройство, като при инсталиране на друго устройство се изисква създаване на нов токен (което става само чрез електронното банкиране, като до него достъпът е с потребителско име и парола) и стария се деактивира, така че е невъзможно едновременно на две устройства да има активен „М-Токен“. Вещото лице е разяснило в ОСЗ, че приложението „м-токен“ не се свързва към конкретен телефонен номер, а се инсталира на телефонен апарат, както и че „потвърждение за плащане“ („Пуш нотификация“) не се свързва с телефонен номер. Разяснява, че като софтуерно приложение може да се инсталира на множество телефонни апарати, но за да е активно (да може да се потвърждават плащания) се спазва определена процедура при което само последно активираното приложение може да валидира плащане чрез код който се въвежда всеки път. СТЕ установява и че ищеца е влизал в електронното си банкиране от различни IP адреси. Не се спори и се установява от представената от ищеца и ответника на хартиен носител електронна („вайбър“) кореспонденция, че банката е изпратила на телефонния номер на ищеца код за активация на нов токен, като друг такъв код (изискуем едновременно с първия) е изпратен на неговата електронна поща. В съобщенията е записано предупреждение кодовете да не се въвеждат на друго място освен в приложението ‚М-токен“ на устройството на което то е инсталирано и да не се въвеждат в отговор на електронни писма дори да изглеждат като изпратени от банката. При тези данни СГС намира, че искът е неоснователен. Ищецът сам признава, че е въвел данни съставляващи персонализирани защитни характеристики на картата си (№ на карта, валидност, имена, кодoве за сигурност в отговор на е-мейл с непроверен произход, като след това въпреки изричните предупреждения в получените от него съобщения е въвел новите кодове за нов „М-токен“ в същият непроверен сайт ползвайки личния си компютър, а не мобилния си телефон на който е инсталирал приложението „м-токен“. Съгласно чл. 75, т. 3 от ЗПУПС опазването на персонализираните защитни характеристики е основно задължение на ползвателя на платежния инструмент. Като е въвел получените от него два независими кода за създаване на нов софтуерен токен в интернет страница, отворена на личния му компютър и при положение, че и в двете съобщения, с които са му изпратени двата кода е вписано изрично предупреждение в тази насока, то според СГС ищецът е действал при груба небрежност. Предупредителните текстове в двете съобщения са повече от ясни и започват със съществителното „внимание“, изписано с главни букви и поставен удивителен знак след него (очевидно с цел предизвикване на адресата да се отнесе сериозно към текста след това) и изрично се посочва да не се въвеждат кодовете на устройство различно от телефона на който е инсталирано приложението „m-Token Postbank“, нито в отговор на е-mail или друго съобщение дори да изглеждат като изпратени от банката. Точно обратното е направил ищецът, както сам потвърждава в исковата молба и се установява и от показанията на доведения от него свидетел. Поради тази негова груба небрежност се е стигнало и до описания от вещото лице при изслушването на експертизата начин на присвояване на платежния инструмент. Трети лица са се възползвали от предоставените данни, заявили са нов софтуерен токен, който нов токен всъщност именно ищеца е способствал да бъде активиран чрез своите действия и чрез него са извършили процесната транзакция с картата на ищеца на виртуален ПОС терминал. Веднъж надлежно валидирана и получено нареждане от ответника (доставчика на платежни услуги) тя не може да се отменя съгласно чл. 85, ал. 1 от ЗПУПС. Според чл. 83, ал. 1 ЗПУПС, моментът на получаване на платежното нареждане е моментът, в който доставчикът на платежни услуги на платеца получава платежното нареждане по договорените между страните ред и начин за получаване на платежното нареждане. В ОУ на ответника (, т. IV.9 вр. с т. VIII.3.4 и 3.5 вр.с т. VIII.4 за които не се спори, че са приложими) за издаване и ползване на дебитни карти е посочено, че с извършването посочените в тези разпоредби действия и комбинация от действия нареждането е дадено съответно получено. След като има изпратена и т.нар. в ОУ „пуш нотификация“ (която съгласно т. VIII.3.6 съставлява съгласие за изпълнение на операцията) и има потвърдена транзакция от приложението „м-токен“, активирано с изпратените и получени от самият ищец кодове за активация, то е налице получаване на платежно нареждане по смисъла на чл. 85, ал. 1 вр. с чл. 83, ал. 1 от ЗПУПС и е настъпила неотменяемост. Обстоятелството, че „даването“ на нареждането и на съгласието в действителност е извършено от неоправомощено лице не може да доведе до неизпълнение на нареждането. ЗПУПС не предвижда хипотеза при валидно дадено и получено от доставчика нареждане, то да се отмени по искане на титуляра. Предвиден е ред за възстановяване на сумата, но доставчика на платежната услуга може да откаже ако счита, че има груба небрежност и тогава спорът се решава именно по съдебен ред. Следва да се посочи, че банката без да има такова задължение по закон или по договор е уведомила ищеца, че в неговия профил (интернет банкирането му) се влиза от нов IP адрес, но той не е реагирал по никакъв начин. Следователно банката не е имала основание при последващото влизане от този IP адрес в профила на ищеца да го счита за подозрително и отново да го уведомява, още повече, че ищецът е ползвал няколко различни такива IP адреси видно от СТЕ (тоест нямаме винаги достъпване до профила от един и същ адрес). Трябва да се отбележи, че в договора за издаване на картата и в ОУ за издаване на картата, както и в договора за интернет банкиране и договора за разплащателна сметка има посочена точната интернет страница на банката и е могъл да го сравни с тази в която е влязъл натискайки „щракни тук“ и да разбере, че не е идентична с тази посочена в договорите и ОУ към тях, при което също да не се стигне до чужд достъп до банкирането му, чрез който впоследствие (след като е предоставил и получените кодове за „токен“) е активиран и нов „М-токен“ с който е потвърдена транзакцията. Оплакванията досежно кой е телефонния номер от който е потвърдена транзакцията чрез пуш нотификация са ирелевантни. Както се посочи по-горе от разясненията на вещото лице по СТЕ (а и от разпоредбите на ОУ в които ясно е посочено какво е „пуш нотификация“- т. VIII.3.6) се установява, че няма връзка между Софтуерен токен и конкретен телефонен номер. Това е софтуерно приложение, което се инсталира на мобилно телефонно устройство и може да работи и без в това устройство да има „сим“ карта (която вече се идентифицира с конкретен телефонен номер). Същото се отнася и до това кое е конкретното устройство. Приложението може да се инсталира на множество устройства и банката няма как да знае дали те са в държането на ищеца. Но телефонния номер и електронната поща до които са изпратени кодовете за активация на нов токен са на ищеца и се признава, че са били в негово държане и видяни от него и въведени от него в интернет страница отворена на личния му компютър при положение, че в самите съобщения, с които тези кодове са му пратени, са направени изрични предупреждения това да не се прави на друго устройство различно от това на което е инсталирано от титуляра „м-токен“ приложението. В заключение до присвояването на платежния инструмент се е стигнало поради груба небрежност на ищеца-същият е предоставил данните за интернет банкирането си, включително персоналните защитни характеристики на картата в непроверен сайт, въвел е получени от него кодове за активиране на приложение служещо за потвърждаване и даване на съгласие за изпълнение на транзакции („м-токен“) в нарушение на предупрежденията направени от банката в самите съобщения с които кодовете са му изпратени и така е способствал трети недобросъвестни лица да получат възможност за разпореждане с наличните му средства. Ако не бяха тези му действия, нямаше да стигне до процесната транзакция. Подобно несъобразяване с указанията на доставчика на платежната услуга не може да се квалифицира като „някаква степен на обикновена небрежност“, както се сочи в жалбата. Изобщо не се касае за липса на специални знания или компютърни умения на което се позовава ищецът - в разговорите водени по телефон между него и служител на банката (възпроизведени от СТЕ-л. 186) ищецът сочи, че: „аз уча компютърна специалност“. Освен това не се изискват такива, за да се изпълнят предупрежденията на банката в получените съобщения с които на ищеца са пратени кодовете за активация на „м-токен“. Ищецът е могъл и да позвъни на посочения в съобщенията телефон за разяснения, но и това не е направил. Предвид изложеното решението е правилно като резултат и следва да се потвърди, При този изход на делото само въззиваемото дружество има право на разноски за въззивната инстанция. Същото претендира юрисконсултско възнаграждение в минималния размер от 100, 00 лева, което следва да се присъди. Водим от гореизложеното съдът