Решение № 9433 от 4.11.2024 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1425/2024 г.

Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по искова молба (наименована жалба), уточнена с Искова молба вх. № 12992/01.08.2024 г. по описа на съда (л. 27-28) и Допълнение към искова молба вх. № 13916/27.08.2024 г. по описа на съда (л. 41) от Г. Н. Й., [ЕГН], понастоящем в Затвора Пловдив, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) - София, за присъждане на имуществени и неимуществени вреди, вследствие незаконосъобразно удържана от затворническата администрация на Затвора Пловдив сума в размер на 64 лева в нарушение на чл. 446а, ал. 1 и ал. 2 от Гражданския процесуалния кодекс (ГПК) и чл. 447 от ГПК. Претендирани са имуществени вреди в размер на 64 лева – присъдени като обезщетение по адм. дело № 1375/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив, ведно със законната лихва, считано от 29.04.2024 г. до пълното изплащане на сумата и неимуществени вреди в размер на 200 лева, изразяващи се в чувство на малоценност, накърняване на човешките права и достойнство, ведно със законната лихва, считано от 29.04.2024 г. до пълното изплащане на сумата. Претендират се сторените по делото разноски. Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез процесуален представител юриск. Ч., оспорва исковите претенции по основание и размер. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Допълнителни съображения излага в отговора на исковата молба. Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност на исковата молба. Административен съд – Пловдив, Второ отделение, Седми състав, след като прецени поотделно и в съвкупност, събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното. Съгласно разпоредбите на чл. 203, ал. 1 и ал. 2 от АПК, исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на тази глава, като за неуредените въпроси за имуществената отговорност по ал. 1 се прилагат разпоредбите на ЗОДОВ или на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС). Според чл. 1 от ЗОДОВ пък, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове, като исковете се разглеждат по реда, установен в Административнопроцесуалния кодекс, като местната подсъдност се определя по чл. 7, ал. 1 от ЗОДОВ. Съдът констатира, че както ищецът, така и ответникът ГДИН са легитимирани да бъдат страни в производството по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, т.е. са надлежни страни в процесуалното правоотношение, като изводът дали същите са такива и в материалното (по възникване на фактическия състав на отговорността) следва и може да се направи само с решението по същество на правния спор. Това е така, защото ищецът е физическо лице, което твърди настъпили имуществени и неимуществени вреди от незаконосъобразни действия и бездействия от страна на административен орган, следователно исковата молба е подадена от лице с надлежна активна процесуална легитимация. Ответник пък е ГДИН, който съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение ГДИН за исковия период има процесуална легитимация да отговаря по предявените искове. А съобразно чл. 205, ал. 1 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Следва да бъде съобразено на следващо място, че за да възникне правото на обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ, задължително е необходимо наличието на няколко кумулативно предвидени предпоставки, а именно: причинена вреда – имуществена или неимуществена; незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В разпоредбата на чл. 204 от АПК са въведени и специални предпоставки за допустимост на предявените искове по Глава ХІ от АПК. Така, съгласно разпоредбата на чл. 204, ал. 1 от АПК, иск може да се предяви след отмяната на административния акт по съответния ред, а съгласно ал. 2, искът може да се предяви и заедно с оспорването на административния акт до приключване на първото заседание по делото, като всички недостатъци на исковата молба трябва да бъдат отстранени най-късно в същото заседание. Изключение от това правило е предвидено в разпоредбите на чл. 204, ал. 3 и 4 от АПК, където липсва изискване за предварително произнасяне с влязъл в сила административен акт или съдебно решение относно нищожността на административния акт, респ. незаконосъобразността на действието или бездействието, доколкото нищожността на акта, респ. незаконосъобразността на действието или бездействието се установяват пред съда, пред който е предявен искът за обезщетение. Т.е., когато твърдените вреди са настъпили от нищожен административен акт, незаконосъобразни действия или бездействия на административен орган или длъжностни лица, при или по повод изпълнение на административна дейност, предварителното установяване на нищожността или незаконосъобразността, не е процесуална предпоставка нито за завеждане на делото, нито за ангажиране на отговорността. Необходимо е обаче, в исковото производство сезираният съд да установи нищожността на акта, респ. незаконосъобразността на действието и/или бездействието, което може да бъде сторено по два начина: преюдициално в мотивите на решението, а когато има обективно съединяване на иск за обезщетение с оспорване на административния акт по чл. 149, ал. 5 от АПК и/или с искане по Глава ХV от дял III на АПК, съдът се произнася с един съдебен акт. В конкретния случай от ищеца се претендират незаконосъобразни действия на затворническата администрация на Затвора Пловдив, изразяващи се в удържане на сума в размер на 64 лева в нарушение на чл. 446а, ал. 1 и ал. 2 от ГПК и чл. 447 от ГПК. Тук е мястото да се посочи, че терминът „действие“ е употребен както в чл. 7 и чл. 120, ал. 1 от Конституцията на Република България, така и в чл. 203 от АПК и чл. 1 от ЗОДОВ. Легално определение обаче на термина „действие“, респ. „бездействие“ липсва в посочените нормативни актове. Под „действие“, респ. „бездействие“, следва да се разбира всяко такова, извършено от държавен орган или длъжностно лице, което не е юридически акт, а тяхна физическа изява, но не произволна, а в изпълнение или съответно неизпълнение на определена нормативна разпоредба. В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства, а се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Казано по друг начин, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание, е разпределена доказателствената тежест и на страните са дадени указания за подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването. От събраните по делото доказателства се установява, а и не е спорно между страните, че по адм. дело № 1375/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив, ХХVIII състав, в полза на ищеца Г. Н. Й. е издаден Изпълнителен лист № 320/17.04.2024 г. срещу ГДИН за сумата от 64 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди (л. 16), който изпълнителен лист Й. с молба от 29.04.2024 г. е предявил пред ГДИН (входира с вх. № М-402/13.05.2024 г.) с искане сумата да му бъде преведена по сметката му в Затвора Пловдив, тъй като в момента се е намирал там (л. 15). С Бюджетен превод от 11.06.2024 г. въпросната сума от 64 лева е преведена Затвора Пловдив с посочено основание за плащане „АД 1375/2023 обезщ. неим. вреди л.св. Г. Н. Й.“ (л. 14), съответно на 12.06.2024 г. е постъпила по личната партида на л.св. Г. Н. Й. (л. 13). Видно от Запорно съобщение изх. № 1444/22.03.2023 г. по изп. дело № 20239070400091 по описа на ЧСИ И. К. с рег. № 907, Район на действие ОС – Пловдив, изпратено до Затвора Пловдив, на основание чл. 450, ал. 3, чл. 507, чл. 508 и сл. от ГПК е наложен запор върху възнаграждението за полаган труд, както и върху вземанията по личната партида и всички други парични вземания на длъжника Г. Н. Й. с посочено ЕГН от Затвора Пловдив, до размер на дълга 3 897, 60 лева. На основание чл. 507, ал. 2 и 3 от ГПК е забранено на Затвора Пловдив да предава запорираните до посочения размер суми на длъжника, като от деня на получаване на запорното съобщение, затворът има задължение на пазач спрямо дължимите на длъжника суми. Затворът Пловдив е уведомен, че на основание чл. 508 от ГПК в едноседмичен срок от връчване на запорното съобщение, следва да отговори с писмено съобщение дали признава за основателно вземането и готовност за плащане, както и дали е наложен запор и по други изпълнителни листове върху това вземане и по какви претенции, като за целта бъдат изпратени копия от запорните съобщения. Указано е също така, че на основание чл. 508, ал. 3 от ГПК, ако от Затвора Пловдив не бъде оспорено задължението, следва да бъдат преведени дължимите суми по посочена сметка на ЧСИ при банка ЦКБ АД (л. 12). В тази връзка и видно от извлечение от личната партида на ищеца Г. Н. Й. от 12.06.2024 г. е отразен запор 2023/0091 за сумата от 64 лева (л. 11), съответно същата на 13.06.2024 г. с Преводно нареждане/вносна бележка е преведена на ЧСИ И. К. с посочено основание за плащане „ Запор 20239070400091 П.2334 Г. Н.. Й. /от обезщ. неим. вр./“ (л. 10). Други доказателства не са представени от страните. При така установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни изводи. В настоящото съдебно производство наведените от ищеца фактически основания за предявените искове са претърпените от него имуществени и неимуществени вреди от незаконосъобразни действия на администрацията на ГДИН (в лицето на затворническата администрация на Затвора Пловдив) чрез удържане на парични средства в размер на 64 лева, получени от него като обезщетение, в нарушение на чл. 446а, ал. 1 и ал. 2 от ГПК и чл. 447 от ГПК. Предвидената от законодателя несеквестируемост в нормата на чл. 446а от ГПК е с оглед естеството на имущественото право, върху което не може да се наложи принудително изпълнение – помощи и обезщетения съгласно друг нормативен акт, получени по сметка в банка, като тази несеквестируемост е в полза на длъжника – физическо лице. С оглед изложеното, ако въобще е налице несеквестируемост, то на нея може да се позове само задълженото лице, като в този смисъл съгласно чл. 435, ал. 2, т. 2 от ГПК, длъжникът може да обжалва насочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо. В ГПК не е предвидено задължение на третите лица да уведомяват съдебния изпълнител, че изпълнението е насочено върху имущество, което смята за несеквестируемо. В този смисъл, в нормата на чл. 508, ал. 1 от ГПК, е предвидено, че в едноседмичен срок от връчване на запорното съобщение третото лице трябва да съобщи на съдебния изпълнител: 1. признава ли за основателно вземането, върху което се налага запорът, и готово ли е да го плати; 2. има ли претенции от други лица върху същото вземане; 3. наложен ли е запор и по други изпълнителни листове върху това вземане и по какви претенции; 4. превежда ли суми по банкова сметка на длъжника, банката, в която е открита сметката, както и размера на сумата. Според чл. 450, ал. 3 от ГПК, запорът върху вземането на длъжника се смята за наложен спрямо третото задължено лице от деня, в който му е връчено запорното съобщение по реда на чл. 507. Съгласно чл. 507, ал. 1 от ГПК, запорното съобщение на третото задължено лице се изпраща едновременно с изпращане на поканата за доброволно изпълнение до длъжника. В ал. 2 е предвидено, че в запорното съобщение се забранява на третото задължено лице да предава дължимите от него суми или вещи на длъжника. Тези вещи трябва да бъдат посочени точно, а според ал. 3, от деня на получаване на запорното съобщение третото задължено лице има задълженията на пазач спрямо дължимите от него вещи или суми. Видно от изложеното, в действащото право не е предвидено задължение за третото лице в изпълнителното производство, каквото се явява Затвора Пловдив да уведомява съдебния изпълнител относно естеството на сумите, които са налични в неговата каса и са собственост на длъжника. Съответно длъжникът разполага с възможността, предвидена в чл. 435, ал. 2, т. 2 от ГПК, да обжалва насочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо. Редът за обжалване е предвиден в нормите на чл. 436 - чл. 438 от ГПК, като жалбата се разглежда от окръжния съд по мястото на изпълнението, който е компетентен да прецени дали се касае за секвестируемо или несеквестируемо имущество. По делото не е налице изрично изявление от страна на ищеца, че е обжалвал действията на ЧСИ по предвидения за това ред в ГПК, нито са представени такива доказателства от негова страна, поради което следва да се приеме, че действията на ЧСИ не са обжалвани. Предвид така наложения запор върху сумите в касата на Затвора Пловдив на ищеца, затворническата администрация е трето задължено лице, което, ако извърши плащане на длъжника, въпреки полученото запорно съобщение, спрямо него взискателят разполага с процесуална възможност да иска направеното плащане. Законодателят е предвидил солидарна отговорност както на третото задължено лице, така и на лицата от органите му на управление – чл. 452, ал. 3 от ГПК, като нововъзникналите права на взискателя се реализират в рамките на същото изпълнително производство, в което не е изпълнен запорът. Следователно в случай, че администрацията на Затвора Пловдив, въпреки полученото запорно съобщение и при липса на данни за отмяна или изменение на същото, извърши плащане към лишения от свобода от сумите, които са налични в касата и са запорирани, би се поставила в положение на солидарно отговорна страна по това правоотношение, което най-малко представлява нарушение на счетоводните политики за управление на бюджетни средства. В конкретния случай следва да се приеме, че администрацията на Затвора Пловдив е изпълнила задължението си, произтичащо от наложения запор, като нейните действия не могат да се квалифицират като административни такива. Те се основават на подлежащ на изпълнение акт на съдебния изпълнител – наложен запор, който е годно изпълнително основание и няма данни същият да е отменен, като при изпълнение на разпореденото от съдебния изпълнител правно действие, затворническата администрация не действа като орган по изпълнение на наказанията, съответно като административен орган, а като трето задължено лице в изпълнителното производство. С оглед изложеното, следва да се приеме, че в случая е налице годно изпълнително основание и удържането на суми по образуваното срещу ищеца изпълнително дело е извършено от администрацията на Затвора Пловдив при правилно приложение на закона, поради което тези действия не могат да се приемат за незаконосъобразни по смисъла на чл. 203 и сл. от АПК, във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В случая не се установи, че претендираните на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ имуществени и неимуществени вреди произтичат от незаконосъобразни действие или бездействие на орган и длъжностни лица от Затвора Пловдив при или по повод изпълнение на административна дейност. При така установената липса на една от кумулативните предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника, предявените искове се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, без да е необходимо да се обсъжда въпросът, дали са налице останалите предпоставки за реализиране на отговорността. Всичко, изложено по-горе, обосновава и извода на настоящия съдебен състав за отхвърляне на така предявените искови претенции като неоснователни. С оглед изхода от спора, на ответника следва да бъде присъдено възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита на основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ. Според настоящия съдебен състав юрисконсултското възнаграждение следва да бъде определено в размер на 100 лева на основание чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, при съобразяване с фактическата и правна сложност на делото. Воден от горното, Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав,