Решение № 6210 от 20.4.2023 г. на Софийски районен съд по дело № 32603/2021 г.

производство са представени единствено пълномощни от ищеца за адв. Галина Иванова /т. I, л. 50 и л. 59 от ДП/ но не и доказателства за сторени разноски за адвокатско възнаграждение. Такива доказателства не са представени и по настоящото дело. В кориците на делото в съдебната фаза пък са представени единствено договорите за защита на ищеца като частен обвинител, разноските по които са присъдени от наказателния съд. Ето защо искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на 7300 лева следва да бъде отхвърлен изцяло. По исковете на Б. А. Ф. Фактическият състав на деликтния иск по чл. 45 ЗЗД обхваща на първо място наличието на противоправно вредоносно деяние, извършено от ответника спрямо ищеца. В случая такова деяние не е извършено от страна на ответника Х. Д. Б. спрямо ищцата Б. Ф.. Както беше посочено по-горе, влязлата в сила присъда на Районен съд – гр. Смолян касае престъпно деяние, извършено от ответника спрямо ищеца Д. К., не и спрямо ищцата Б. Ф.. Видно от събраните по делото свидетелски показания, ищцата не е присъствала на процесното събитие и не е била заплашвана от ответника. Липсват данни в свидетелските показания ответникът изобщо да е комуникирал с ищцата. Предявената от ищцата претенция за обезщетение за неимуществени вреди се основава от една страна на съпреживяването на причинените на ищеца Д. К. негативни емоции от ищцата като негова съпруга. От друга страна претенцията се основава на възникналия у ищцата страх от ответника, подбуден от предположението, че след като ответникът е извършил престъпно деяние срещу нейния съпруг, то е възможно да извърши такова и срещу нея. И двата източника на неимуществени вреди, обаче, не са породени от конкретно противоправно деяние на ответника спрямо Б. Ф., поради което предявеният от нея иск за сумата от 3000 лева – обезщетение за тези неимуществени вреди, е неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло. С оглед липсата на противоправно поведение на ответника спрямо ищцата, а също така и предвид липсата на доказателства за настъпили за нея имуществени вреди по изложените по-горе съображения, искът за заплащане на сумата от 2445 лева – обезщетение за сторени транспортни разходи за явяване по наказателното дело, също е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По възражението за изтекла погасителна давност. Съгласно постановките на ППВС № 2/1981г. давностният срок за обезщетението за вреди от непозволено увреждане е петгодишен и тече от датата на извършване на деянието, когато деецът е известен /какъвто е настоящият случай/. Считано от датата на извършване на процесното деяние /04.06.2016г./ до датата на подаване на настоящата искова молба по пощата /03.06.2021г./ петгодишният давностен срок по отношение на главницата за обезщетение по иска на Д. К. не е изтекъл, дори да не бъде взето предвид разгледаното по- долу спиране на давността. По различен начин стои въпросът относно давността за дължимата мораторна лихва на основание чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Както е изяснено в съдебната практика /Решение № 737 от 30.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 865/2009 г., III г. о., ГК/ вземането за тази лихва се погасява с изтичането на кратката тригодишна давност съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД, като дължимата лихва се изчислява за последните три години, предхождащи датата на исковата молба. В случая искът е предявен на 03.06.2021г., поради което необхванатият от давността период на вземането за лихва би следвало да започва от 03.06.2018г. Съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците /ЗМДВИП/, за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти /каквито са страните по делото/. Възобновяването на течението на спрените срокове е извършено с пар. 13 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето /ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г./, според който сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по ЗМДВИП, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник". Законът е обнародван на 13.05.2020г., поради което течението на давностният срок е възобновено на 21.05.2020г. Следователно процесният давностен срок е бил спрян за период от 69 дни считано от 13.03.2020г. до 20.05.2020г. Следователно, при удължаване на процесния тригодишен давностен срок с периода от 69 дни, през които не е текла давност, следва изводът, че процесната лихва върху главницата за обезщетение се дължи считано от 26.03.2018г. Ето защо претенцията на ищеца Д. К. за заплащане на законна лихва върху главницата от 7000 лева следва да бъде уважена за периода от 26.03.2018г. до окончателното изплащане, а за периода от 04.06.2016г. до 25.03.2018г. претенцията следва да бъде отхвърлена като погасена по давност. По разноските При този изход от спора, право на разноски имат и ищецът Д. К. и ответникът. Ищецът е сторил разноски за депозит за преводач и издаване на съдебно удостоверение в общ размер на 205 лева. С оглед уважената част от исковете, на ищеца Д. К. следва да бъдат присъдена сумата от 72, 68 лева. Ответникът е сторил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3600 лева, платени изцяло в брой, разпределени както следва – по 1000 лева за защита по всеки от двата иска на Д. К. и по 800 лева за защита по всеки от двата иска на Б. Ф.. С оглед отхвърлената част от исковете, Д. К. следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 1000 лева, а Б. К. следва да бъде осъдена да заплати на ответника сумата от 1600 лева. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза и по сметка на Софийския районен съд сумата от 280 лева, представляваща държавна такса по уважения иск. Така мотивиран, съдът