Решение № 900 от 19.3.2025 г. на Административен съд - Велико Търново по дело № 13/2025 г.

Производството е по реда на чл. 285, изречение второ от ЗИНЗС. Образувано е по касационна жалба, подадена от ст. юрисконсулт Х. О. като пълномощник на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ против Решение №3529/14.11.2024 г. по АД №400/2024 г. по описа на Административен съд – Велико Търново, в частта, с която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София е осъдена да заплати на Ю. И. Й., [ЕГН], изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора в град Ловеч, сумата [рег. номер]., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразна административна дейност, изразяваща се в неосигуряване на необходими битови и санитарно-хигиенни условия при престоя на Ю. И. Й. в следствения арест в гр. Велико Търново в периода 29.12.2019 г. – 20.07.2020 г., ведно с лихва за забава в размер на 984, 12 лв., изчислена върху сумата на обезщетението за периода от 20.07.2020 г. до 22.05.2024 г., както и законната лихва върху сумата на обезщетението от датата на исковата молба /22.05.2024 г./ до окончателното й изплащане, и Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София е осъдена да заплати в полза на органа на съдебната власт Административен съд гр. Велико Търново, разноски по делото за държавна такса в размер на 10 лв. Касаторът счита, че решението в тази част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Позовавайки се на събраните доказателства оспорва констатацията, че Ю. И. е бил поставен в неблагоприятно положение в резултат на неизпълнение на задължения на пенитенциарната администрация в ареста в гр. Велико Търново. Изразява съгласие с извода на съда, че на ответника по касация не е била осигурена минимална жилищна площ в килията, но възразява, че не е посочено в кои периоди. Противопоставя се на изводите за липса на дневна светлина и чист въздух в килиите, в които е пребивавал И., като поддържа, че такива са осигурявани косвено. Споделя фактическите установявания, че не осигуряван престой на открито, но застъпва тезата, че такъв е осъществяван в специални помещения поради обективна невъзможност за извършването му при други условия. Намира за неправилни изводите за липса на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения, тъй като това изискване важи само за арестите в затворите. Оспорва и размера на присъденото обезщетение, като счита, че не е ясно по какъв критерий е определен. Моли за отмяна на решението в тази част, а алтернативно иска редуциране на размера на обезщетението. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание не се представлява. Ответникът по касация Ю. И. Й. не се явява, не се представлява и не взема становище. Представителят на Окръжна прокуратура – Велико Търново дава заключение за неоснователност на жалбата, като излага мотиви за правилност на оспореното решение и предлага същото да бъде оставено в сила. Настоящият касационен състав на Административен съд – Велико Търново, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно чл. 218 от АПК приема за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от легитимирана лице, имащо право и интерес да обжалва съдебния акт съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 от АПК и при спазване на изискванията на чл. 212 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Въз основа на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд безпротиворечиво е установил фактическата обстановка. Прието е съгласно данните от справка на началник Областна служба „Изпълнение на наказанията“ – гр. Велико Търново, че Ю. И. Й. е пребивавал в ареста в гр. Велико Търново през периода от 29.12.2019 г. до 20.07.2020 г. или общо 204 дни, като са установени данни за килиите, в които Й. е бил настанен, както и за лицата, с които е пребивавал. Килиите са без външни прозорци, осветлението се осигурява от луминисцентни лампи, а пряк достъп до дневна светлина – от прозорците в арестния коридор чрез отваряне на плътните врати на килиите. Помещенията се проветряват чрез прозорци над вратите и през самите врати към коридора. Арестните помещения са с площ от 8 кв. м. и са оборудвани с по две вишки с по две легла, масичка, две столчета и шкаф. Леглата са стандартни единични, а дюшеците са като във всички места за лишаване от свобода. Масичката и столчетата са закрепени към стената и пода, а шкафът е пластмасов с чекмеджета за съхранение на личните вещи на задържаните. В спалните помещения няма санитарен възел, а арестът разполага с общ санитарен възел с течаща вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. Извеждането до санитарния възел се извършва покилийно по всяко време на денонощието. Мястото за престой на свеж въздух се намира на четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където задържаните се раздвижват и разхождат по график по един час в рамките на работния ден. Телефонните разговори се осъществяват по време на престоя на мястото за свеж въздух. За осигуряване на сигурността в ареста по време на разговорите на разстояние от задържаните са ситуирани служители по начин, който да позволява прекъсването на телефонния разговор в случай, че не се спазва редът при провеждането му. Свижданията с адвокати се извършват при стриктно спазване на чл. 254 от ППЗИНЗС. Не са постъпвали жалби до началника на ареста за психологически стрес, безспокойство, унижение на човешкото достойнство и др. При така установеното от фактическа страна съдът e приел, че някои от битовите и санитарно-хигиенните условия, при които Й. е пребивавал в ареста в гр. Велико Търново в посочените периоди, накърняват правата му по чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България и респ. от страна на администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията“ е допуснато нарушение на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, както и на чл. 2, т. 3, и чл. 43, ал. 2 и ал. 5 от ЗИНЗС. Изложени са мотиви, че липсата на осигурени хигиенни и битови стандарти от гледна точка на жилищна площ, липсата на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения, както и липсата на пряка дневна светлина и на осигурена възможност за престой на открито, са обстоятелства, които в своята съвкупност, неминуемо водят до потискане и неблагоприятно засягане на личността. Не е установено конкретно увреждане на здравето /физическо или психическо заболяване/, което би могло да бъде разгледано като последица от тези условия, но в контекста на съдебната практика на ЕСПЧ е прието, че е налице неблагоприятно засягане на личността, накърняване на човешкото достойнство и психически болки и страдания, в какъвто смисъл е и разпоредба на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС според първоинстанционния съд. Изложени са мотиви, че за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 284 от ЗИНЗС е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в арестите. Липсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на същата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените от свобода в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото "Н. и други срещу България"/. За горното се позовава и на чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС. Решаващият състав е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на ГД „ИН“ по реда на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, вр. с чл. 203 от АПК и е осъдил ГД „ИН“ да заплати на Ю. Й. обезщетение за причинените му неимуществени вреди от престоя му в следствения арест в гр. Велико Търново в изброените периоди в размер на 2 300 лв., ведно с лихва за забава в размер на 984, 12 лв., изчислена върху сумата на обезщетението за периода от 20.07.2020 г. до 22.05.2024 г., както и законната лихва върху сумата на обезщетението от датата на исковата молба /22.05.2024 г./ до окончателното й изплащане. Вземайки предвид кумулативното въздействие на множество неблагоприятни фактори за относително продължителен период от време – почти 7 месеца непрекъснато, размерът на обезщетението е определен по реда на чл. 52 от ЗЗД, вр. §1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, както и при съобразяване на практиката на Европейския съд по правата на човека, практиката на националните съдилища и жизнения стандарт в страната. За сумата над 2 300 лв. до претендирания размер от 18 000 лв., исковата молба на Ю. И. Й. е отхвърлена. Като основателна е уважена и претенцията на ищеца за присъждане на законна лихва считано от 20.07.2020 г. /датата на преустановяване на незаконосъобразните действия и бездействия/ до окончателното изплащане на сумата. Ответната администрация е осъдена на 10 лева разноски. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно, като същото не страда от пороци, представляващи касационни основания за отмяната му. В хода на съдебното следствие пред първата инстанция са събрани гласни и писмени доказателства, които заедно със заявените възражения, съдът е разгледал и обсъдил всестранно и обективно, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК настоящият състав препраща към тези мотиви, без да е необходимо тяхното преповтаряне. При правилна преценка на събраните в хода на съдебното производство доказателства и без да е нарушено правото на защита на страните, съдът е достигнал до правилен и обоснован извод, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са налице основанията за присъждане на обезщетение за нематериални вреди. Настоящият състав изцяло споделя виждането, че е доказано осъществяване на нечовешко, унизително отношение по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС, в резултат на което за ищеца са настъпили неимуществени вреди, както правилно е приел и първоинстанционният съд. По конкретните възражения, заявени от касатора. Обратно на поддържаното с касационата жалба решението в осъдителната му част е обосновано от доказателствата по делото. Същото е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка. Фактическите констатации на съда са основани на годни доказателства, събрани по приложимия процесуален ред и обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност с излагане на мотиви кои се кредитират и защо. Несъгласието на касатора с възприетите от съда факти не е белег за необоснованост на решението. Съобразно установените от първата инстанция факти е безспорно, че в периода от 29.12.2019 г. до 20.07.2020 г. Ю. Й. е поставен в описаните в обжалваното решение условия, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, на дневна светлина и свеж въздух в спалното помещение, липса на течаща вода и постоянен достъп до тоалетна в килията, липса на престой на открито. Не се оправдават съображенията, че в при постановяване на обжалваното решение не са взети предвид конкретни периоди, през които изискванията за минимална жилищна площ не са били изпълнени. В тази връзка, съдебният състав е изложил мотиви, че за почти целия период на задържането Й. е пребивавал в условия на пренаселеност на спалното помещение, като в килията са били три лица, като само за отделни и съвсем кратки периоди лицето е било само с още един задържан в килията. Тоест, времето на изпълнение на условията е минимално до степен незначителност и това се установява от справката на началника на Областна служба „Изпълнение на наказанията“ – гр. Велико Търново. Всъщност, в касационната жалба се съдържа изявление, че оплакванията за неосигуряване на минимална жилищна площ са основателни. По същество възражението касае размера на дължимото обезщетение, но и в този смисъл то е неоснователно. Неоснователно се твърди, че на ищеца в първоинстанционното производство е осигуряван престой на открито с позоваване на Заповед №Л-1321/10.03.2020 г. Визираната от касатора заповед, с която се приема, че в арестите, където няма възможност за изграждане на места за престой на открито, провеждането се извършва в изградени за целта закрити помещения с осигурен достъп на свеж въздух или вентилация. По аргумент от чл. 256, ал. 4 от ЗИНЗС вътрешният ред в арестите, броят на свижданията и времето за провеждане на открито се определят със заповед на главния директор на ГДИН и следователно този орган може само да предвиди времето за престой на открито, но не и да предвижда провежданото му при закрити врати в противоречие на закона. С обжалваното решение мотивирано е отхвърлено възражението, което се поддържа неоснователно и понастоящем, че изискването за санитарен възел и течаща вода в спалните помещения касае само арестите в затворите, какъвто не е настоящият случай. Следва да се допълни, че според чл. 41, ал. 2 от ЗИНЗС към затворите могат да се създават затворнически общежития от закрит и открит тип, поправителни домове за непълнолетни и арести. Разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗИНЗС конкретизира, че арестите са места за лишаване от свобода за настаняване на лица, задържани по реда на Наказателно-процесуалния кодекс. В чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС е регламентирано, че всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Налага се изводът, че арестите са един от видовете места за лишаване от свобода, че няма разграничителен критерий за видове арести според местоположението им /такива в затворите и такива в сградата на ОД на МВР примерно/. Като всички такива места и арестите трябва да отговарят на минимални хигиенно-санитарни изисквания, като според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС достъпът до санитарни възли и течаща вода се определя с правилника за прилагане на закона. Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Доколкото няма законова диференциация по отношение на арестите /такива в затворите и други/, а и видно от чл. 41, ал. 2 от ЗИНЗС арестите винаги се създават към затворите, то екзистенц-минимумът по отношение на санитарния възел и течащата вода касае всички арести. Всички останали възражения на ГД "ИН" пред касационната инстанция, са били наведени пред решаващия съд и са обсъдени от него, изводите по всяко от тях са подробно мотивирани, споделят се от настоящия състав и е излишно да бъдат преповтаряни. Следва еднозначният извод, че при правилно установена фактическа обстановка първоинстанционният съд обосновано е приел, че условията, при които е пребивавал Й. са такива, които обуславят неблагоприятно въздействие върху него до степен на понасяне на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване по реда на ЗИНЗС. Нормата на чл. 284, ал. 5, вр. с ал. 2 от ЗИНЗС презюмира, че щом са доказани нарушенията на забраната за нечовешко и унизително отношение /както в случая/, то неимуществените вреди са настъпили и са в причинна връзка с нарушението по чл. 3 от ЗИНЗС. Не се намира основание да се приеме, че размерът на обезщетението е завишен и несъответен на доказателствата по делото, както се твърди в касационната жалба. Противно на релевираните оплаквания, същият е определен по правилата за това и съобразно константната практика на касационните състави в Административен съд – Велико Търново. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди подлежи на определяне от съда по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД съгласно препращащата разпоредба на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Правилно съдът е съобразил съотношението на времето на неблагоприятно въздействие, което е понесъл Й., както и интензитета на това въздействие, характера и обема на вредите, които е причинило то. Определеният от съда размер на обезщетението отговаря на законовите изисквания, доколкото е справедливо определено, тъй като в съдебния акт е фиксиран паричен еквивалент, съответстващ на негативните преживявания. Несъгласието с правилно установените факти и изведените от тях правни изводи, заявено от касатора, не опорочава постановения съдебен акт до степен необоснованост. Необосноваността като касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. последно от АПК се проявява в погрешно формиране на вътрешното убеждение на съда относно спорните или релевантните за спора факти, поради което се е достигнало до погрешни изводи по съществото на спора, каквото в случая не е налице. Обстоятелството, че крайните изводи на първоинстанционния съд не съвпадат с тезите на касатора, не представлява и нарушение на съдопроизводствените правила. В заключение касационният състав намира, че при постановяване на процесното решение законът е приложен правилно. Оплакванията, така както са формулирани и изложени в касационните жалби, са неоснователни, защото не се оправдават фактически и от гледище на закона. Касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Като правилно постановено обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото не следва да се присъждат разноски в полза на касатора, а ответникът не е претендирал такова. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 предл. първо от АПК, във вр. с чл. 285, ал. 1, изр. второ от ЗИНЗС, Административния съд – Велико Търново, тричленен състав