РЕШЕНИЕ

№ 227

гр. Велико Търново, 27.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЯНКО ЯНЕВ Членове: ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА, ИРЕНА КОЛЕВА при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА като разгледа докладваното от ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА Въззивно гражданско дело № 20254000500129 по описа за 2025 година С Решение № 20/13.01.2025 г. по гр.д. № 359/2024 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново ЗК „България Иншурънс“ АД-гр.София е осъдено да заплати на „Инвестбанк“ АД-гр.София сумата от 37 347, 59 лева, представляваща застрахователно обезщетение по сертификат № 2320204005701120 от 04.05.2023г., на основание чл. 383, ал. 3 и 4 КЗ, ведно със законната лихва върху вземането, считано от 23.04.2024 г. до окончателното му заплащане, по иска на Г. П. Г. от гр.В.Търново и И. П. П. от гр.Сухиндол, срещу ЗК „България иншурънс“ АД-гр.София. С решението е осъдено ЗК „България Иншурънс“ АД-гр.София да заплати на Г. П. Г. от гр.В.Търново сумата от 3170 лева, представляваща застрахователно обезщетение по сертификат № 2320204005701120 от 04.05.2023г., в размер на платените вноски по договор за банков кредит от 06.10.2016 г., на основание чл. 383, ал. 3 и 4 КЗ, ведно със законната лихва върху вземането, считано от 23.04.2024 г. до окончателното му заплащане. С решението е осъдено ЗК „България Иншурънс“ АД-гр.София да заплати на И. П. П. от гр.Сухиндол сумата от 660 лева, представляваща застрахователно обезщетение по сертификат № 2320204005701120 от 04.05.2023г., в размер на платените вноски по договор за банков кредит от 06.10.2016 г., на основание чл. 383, ал. 3 и 4 КЗ, ведно със законната лихва върху вземането, считано от 23.04.2024 г. до окончателното му заплащане. Осъдено е ЗК „България Иншурънс“ АД-гр.София да заплати на адв. М. И., АК – Велико Търново, адвокатско възнаграждение в размер на 5200 лева, на осн.чл.38 ал.2 ЗА.На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ЗК „България Иншурънс“ АД е осъдено да заплати по сметка на ВТОС държавна такса върху уважените искове в размер на 1647 лева и авансираните от съда средства за събиране на доказателства в размер на 3067, 70 лева.

В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ЗК „България Иншурънс“ АД, чрез пълномощника адв.А.М.. Счита решението за неправилно по изложени за това доводи. На първо място жалбоподателят счита, че съдът е дал неправилна правна квалификация на спорните материални права. Според него предявените искове са такива по чл. 382, ал. 3 КЗ, вр. чл. 134 ЗЗД, а не искове по чл. 383, ал. 3 КЗ, каквато квалификация е дадена в съдебното решение. На следващо място в жалбата се оспорва качеството наследник на ищцата И. П. П.. Изложени са аргументи във връзка с реда за приемането на наследство от непълнолетни лица. Жалбоподателят твърди, че предявените искове са неоснователни и недоказани. Акцентира се на задължението на застрахования, произтичащо както от КЗ, така и от общите условия на застрахователното дружество, да обяви точно и изчерпателно съществените обстоятелства, които са му известни и са от значение за определяне на риска. Жалбоподателят навежда доводи, че застрахованият не е изпълнил това си задължение, тъй като е премълчал за съществуването на заболяването му диабет. Горното според ЗК „България Иншурънс“ АД е основание за правото на застрахователя по чл. 363, ал. 4 КЗ да откаже изцяло или частично плащане на застрахователно обезщетение, ако неточно обявеното или премълчано обстоятелство е оказало въздействие за настъпването на застрахователното събитие. В подкрепа на горното са изложени и аргументи във връзка с изготвените по делото медицински експертизи. Наведени са доводи и във връзка с предвидената в чл.7.14 от ОУ на дружеството отпадане на отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение поради груба небрежност н застрахования за собственото му здраве-неполагане на дължимата грижа, което обстоятелство в случая счита, че е налице предвид нелечението на диабета, неовладяване нивата на кръвната захар, отказът от болнично лечение от страна на починалия наследодател на ищците. На следващо място жалбоподателят счита, че неправилно първоинстанционният съд е уважил исковете на ищците за изплащане лично на тях на застрахователно обезщетение, което се равнява на внесените от тях погасителни вноски по договора за кредит. Твърди се, че право да получи застрахователно обезщетение има само банката – кредитор. Жалбоподателят посочва, че присъдените под формата на застрахователно обезщетение суми надвишават фиксираната сума по застрахователния сертификат и по този начин застрахователят бил осъден да плати повече от дължимото съгласно чл. 382 КЗ. Моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло като неправилно и да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани исковете на Г. Г. и И. П. срещу ЗК „България Иншурънс“ АД.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от ответниците по нея – Г. П. Г. и И. П. П., действаща със съгласието на своята майка – Т. И. П., чрез пълномощника адв.М.И.. Заема се становище за неоснователност на жалбата, и за правилност на съдебното решение, като постановено съобразно събраните по делото доказателства. Възразено е срещу оплакването на въззивника за неправилна правна квалификация, както и за липсата на качеството наследник на ищцата И. П.. Взето е становище относно правото на ищците да предявят процесните искове в посочените в тях размери. Оспорено е твърдението на другата страна за наличие на хипотеза, изключваща риска по застрахователния договор. Въззиваемите навеждат доводи за нищожност поради неравноправност на клаузата на чл.7 от общите условия към договора за застраховка, на която се позовава застрахователното дружество. В подкрепа на тези твърдения са изложени подробни съображения.Претендират се разноски за дв.възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА.

Великотърновският апелативен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, становището на ответника по жалбата и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

След извършена служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд счита, че обжалваното решение е валидно изцяло и е допустимо.

По правилността на същото:

За да уважи предявените искове, Окръжен съд – Велико Търново е приел, че на 06.10.2016 г. бил сключен договор за кредит между П. Г. П. и „Инвестбанк“АД за сумата от 33 340 евро и краен падеж по погасителния план – 06.02.2038 г. прието е и че „Инвестбанк“ АД е в застрахователно правоотношение с ответника ЗК „България Иншурънс“ АД, покриващо риска смърт на заемателя, когато е резултат на злополука или заболяване, със застрахован – П. Г. П., за което на последния е издаден застрахователен сертификат № 2320204005701120. На 18.12.2023 г. П. Г. П. починал, оставяйки като наследници децата си Г. П. Г. и И. П. П. – ищци по делото.

Първоинстанционният съд приел, че предявените искове намират правното си основание в разпоредбата на чл. 383, ал. 3 и ал.4 КЗ. Според настоящия състав на въззивния съд дадената от ВТОС правна квалификация е неправилна. Разпоредбата на чл. 383, ал. 3 КЗ касае застраховка, сключена от длъжник в полза на кредитор. В случая обаче твърденията на ищците са, че застрахователният договор е сключен от банката с ответното застрахователно дружество като обезпечение на кредита, като банката има качеството на „застраховащ“ като кредитор на длъжника-починалия П. П., които и обстоятелства се установяват от събраните по делото доказателства. Качество „застраховащ“ според дефиницията, дадена в общите условия към договора, е юридическо лице, което сключва застрахователния договор и плаща определената в него застрахователна премия. С оглед на така заявените фактически основания, правната квалификация на предявените от ищците искове против застрахователното дружество за заплащане в полза на банката- кредитор на непогасения остатък от кредита, въз основа на застрахователния договор „Злополука и заболяване“, е чл.382 ал.1 КЗ вр.чл.134 ЗЗД.

При наличие на застраховка „Живот“ в полза на банката /в случая наименован „Злополука и заболяване“, но покриващ застрахователния риск „смърт“/, наследниците на починал кредитополучател, чийто живот е застрахован, не се освобождават от задължението на своя наследодател към банката, а дължат изпълнение по договора за кредит. Ако са платили, дори и частично, могат да търсят платеното от застрахователя по реда на чл. 456 КЗ, а ако не са – разполагат с косвения иск по чл.382 ал.1 КЗ вр. чл. 134 ал.1 ЗЗД, за да търсят изпълнение в полза на банката и заплащане на застрахователното обезщетение до размера на неиздължения остатък по кредита към момента на настъпване на застрахователното събитие и до застрахователната сума.

С правилото на чл. 382, ал. 3, изр. 1 от КЗ е вменено на обезпечения със застраховката по повод неимуществено благо на длъжника кредитор задължение да предприеме с грижата на добър стопанин всички необходими действия относно претендирането и изплащането от страна на застрахователя на застрахователната сума по застрахователния договор, в случай на неговата смърт. Носители на съответстващото на задължението на кредитора право са наследниците на длъжника, които по повод на изплащането на обезщетението имат права на застрахован, освен правото да получат обезщетението до размера на непогасената част от задължението – чл. 382, ал. 3, изр. 2 от КЗ. Кредиторът има право, но и задължение да претендира и получи застрахователната сума.

Като не предприема тези действия, кредиторът – „Инвестбанк“ АД заплашва правната сфера на ищците. Следователно в случая те имат процесуална легитимация да предявят косвен иск за сумата от общо 37 347, 59 лева- непогасена част от дълга по договор за кредит от 06.10.2016 г. между починалия техен наследодател П. и „Инвестбанк“ АД на основание чл. 382 ал.1 КЗ вр.чл.134 ал.1 ЗЗД.

В съдебната практика е застъпено разбирането, че кредитополучателят, който е застраховал здравето и живота си срещу определени рискове, респективно наследниците му, имат правен интерес и активна процесуална легитимация да предявят иск против застрахователното дружество в защита на имуществените права на банката, като искат осъждането на застрахователното дружество да заплати на ползващото се лице по застрахователния договор /банката/ дължимата застрахователна сума при осъществяване на застрахователното събитие, ако твърдят наличие на предпоставките на разпоредбата на чл. 134 ЗЗД (Решение № 138 от 05.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1727/2014 г. на II т. о., Решение № 60063 от 30.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 351/2020 г., I т. о. и др.).

В процесния случай неизпълнението на задължението на обезпечения със застраховката кредитор да иска и претендира заплащане от застрахователя на застрахователната сума осуетява премахването на един пасив от патримониума на наследниците на застрахования (в този смисъл Решение № 1086 от 14.08.2023 г. на САС по в. гр. д. № 94/2023 г.).По тези съображения въззивният съд приема, че ищците имат материалноправна легитимация да предявят иска по чл. 382, ал. 3 КЗ, вр. чл. 134 ЗЗД.

На следващо място не се споделя от въззивния съд и квалификацията, дадена от първоинстанционния съд, на исковете за присъждане лично на Г. Г. и И. П. на застрахователно обезщетение в размер на платените от тях вноски по договора за банков кредит. Според ВТОС исковете са с основание чл. 383, ал. 3 и ал. 4 КЗ. Твърденията на същите са, че са платили част от дължимите суми по кредита и при наличието на застрахователния договор, цитиран по-горе, претендират застрахователя да им заплати погасените от тях суми. Предвид на така заявените факти, така предявените от ищците искове за платените от тях суми имат своето правно основание в разпоредбата на чл.456 КЗ. Съгласно чл. 456 КЗ, когато застраховка „Живот“ е била сключена в полза на кредитор за обезпечение на задължение на физическо лице, това физическо лице или неговите наследници имат право на иск срещу застрахователя и когато не са били страна по застрахователния договор и са платили задължението при настъпило застрахователно събитие към кредитора. Ищците, в качеството си на наследници на застрахования кредитополучател, са погасили част от кредита в размер на общо 3830 лева, представляващи 9 месечни вноски по кредита, след настъпване на застрахователното събитие на 18.12.2023 г. Доколкото с всяко плащане след настъпилата смърт наследниците се суброгират в правата на кредитора до размера на платеното, то за същите възниква правото на иск срещу застрахователя по чл. 456, ал. 1 КЗ (в този смисъл Решение № 50192 от 08.02.2023 г. на ВКС по т.д. № 1170/2021 г., I т. о. ТК – по отменения КЗ).

Въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, е длъжен сам да даде правилната правна квалификация на претенцията и да реши спора съобразно нея, като при необходимост даде на страните съответните указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, в какъвто смисъл са задължителните указания по т.2 на ТР № 1/ 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС. В случаите, когато първоинстанционния съд не е приложил правилно материалния закон и като правна последица е дал неправилна правна квалификация на спора, въззивата инстанция е длъжна да определи правилната правна квалификация на спорното право, след което да разреши спора по същество. В конкретния казус не се налага ново разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и ангажиране на нови доказателства от страните, тъй като макар и при неправилна правна квалификация районния съд е разпредели правилно доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти.

По съществото на спора:

Предмет на въззивното производство са уважените изцяло искове от първоинстанционния съд, които въззивникът ЗК „България Иншурънс“ АД оспорва като неоснователни и недоказани. Страните спорят дали е налице изключен риск, респ. дали клаузата за изключението от застрахователното покритие е неравноправна и нищожна. Въззивникът се позовава на правото си по чл. 363, ал. 3 КЗ да откаже плащане на застрахователно обезщетение. Като спорно е въведено едва с въззивната жалба и качеството на наследник на непълнолетната И. П. П.. Оплакване от страна на ЗК „България Иншурънс“ АД е направено и по отношение присъдения общ размер на застрахователното обезщетение, както и във връзка с правото на всеки от ищците да получи лично обезщетение, равняващо се на внесените от него погасителни вноски по договора за банков кредит.

Относно допустимостта на предявените искове:

Оплакването на въззивника по отношение качеството наследник на ищцата И. П. П. е заявено за първи път във въззивното производство с процесната въззивна жалба, поради което е недопустимо да бъде обсъждано.

Относно основателността на предявените искове:

Страните не спорят относно сключването на договор за банков кредит на 16.10.2016 г. между П. Г. П. и „Инвестбанк“АД за сумата от 33 340 евро, сключването на договор за застраховка към договор за групова застраховка „злополука и заболяване“ на получателите на кредити на „Инвестбанк“ АД между банката и ЗК „България Иншурънс“ АД на 11.05.2023 г., със застрахован – П. Г. П., както и за смъртта на същия на 18.12.2023 г. Видно от материалите по делото с писмо от 11.01.2024 г. ответното дружество ЗК „България Иншурънс“ АД е отказало да заплати застрахователно обезщетение на основание застрахователен сертификат № 2320204005701120 със застрахован П. П. и бенефициент „Инвестбанк“ АД, позовавайки се на чл. 363, ал. 4 КЗ. Съгласно посочената разпоредба, когато в случаите по ал. 1 или 3 застрахователното събитие настъпи, застрахователят може да откаже изцяло или частично плащане на застрахователно обезщетение или сума само ако неточно обявеното или премълчаното обстоятелство е оказало въздействие за настъпването на събитието.

На правото на застрахователя по чл. 363, ал. 4 КЗ ответникът се позовава и във въззивната жалба. Твърди се, че застрахованият П. П. е страдал от диабет, за което заболяване той знаел преди сключването на договора за застраховка, за доказване на което е представена справка от информационната система на НЗОК. В съответствие с чл. 362 КЗ при сключване на застрахователния договор на П. П. са били поставени въпроси, сред които и такъв дали страда от болести на ендокринната система и обмяната (включително диабет), на който е отговорено отрицателно. Поради това ЗК „България Иншурънс“ АД счита, че застрахованият не е изпълнил задължението си да обяви точно и изчерпателно съществени обстоятелства, които са му били известни и които са от значение за риска. Твърдението си за възникване на хипотезата по чл. 363, ал. 4 КЗ въззивникът обосновава със заключенията на приетите по делото две медицински експертизи, според които може да се изведе причинно – следствена връзка между заболяването „захарен диабет“ и смъртта на застрахования П.. Поради това и се твърди, че именно премълчаното обстоятелство – болестта „диабет“ – е оказало въздействие за настъпване на застрахователното събитие смърт.

В хода на първоинстанционното производство е изготвена съдебномедицинска експертиза по писмени данни, както и тройна съдебномедицинска експертиза по документи, допусната след оспорване заключението на първата от ищците по делото.

Настоящата инстанция възприема изцяло заключението на тройната съдебномедицинска експертиза, тъй като тя е изготвена след преценка на всички събрани по делото доказателства, като е отговорила обстойно, подробно и аргументирано на всички поставени релевантни въпроси. В същата е посочено, че конкретната, непосредствена причина за настъпването на смъртта на П. П. не може да бъде определена без извършена аутопсия. Направено е предположение за връзка между получения исхемичен инсулт и настъпилата смърт. Като рисков фактор за инсулта пък е посочен захарният диабет. Въпреки това заключението не определя с категоричност причината за смъртта, а посочва само като вероятни причини определени заболявания и състояния. Отговорността на застрахователя не би могла да бъде изключена само на база предположения за наличие на причинно – следствена връзка между заболяването „диабет“ на починалия и неговата смърт. Доказването на пряката причинна връзка е в тежест на застрахователя, като същата не се презюмира, дори и в застрахователния договор или общите условия към него да е предвидено друго, включително и че при конкретно неизпълнение, застрахователят може да откаже плащане на обезщетението. Наличието на такава причинна връзка е необходимо, както при пълен, така и при частичен отказ за плащане.

Във въззивната жалба ответното дружество се позовава и на клауза от общите си условия (т. 7.14), според която при настъпване на вреди вследствие на груба небрежност на застрахования към здравето му, застрахователят не носи отговорност и не изплаща обезщетение. Въззивникът обосновава грубата небрежност с нелечението от страна на починалия застрахован П. П. на диабета, неовладяването на нивата на кръвната захар и отказа от болнично лечение, виден от представена по делото епикриза от 6.12.2023 г. За да се позове на тази клауза от общите си условия и да откаже плащане на застрахователното обезщетение, застрахователят следва да е доказал, че настъпването на вредите е в причинно – следствена връзка с грубата небрежност на застрахования към собственото му здраве. Обстоятелствата, запълващи съдържанието на понятието „груба небрежност“, също подлежат на доказване. Както беше изяснено по-горе, в процесния случай не се доказва категорично и обосновано, че е налице причинно – следствена връзка между заболяването „диабет“ и смъртта на П. П.. Отказът от болнично лечение, съгласно епикризата, е по повод диагноза „ентероколит, предизвикан от Clostridium difficile“, която също не е доказано да е причина, довела до смъртта на лицето.

В отговор на твърденията на застрахователя за наличие на основания за отказ от заплащане на застрахователно обезщетение, ищците навеждат доводи за неравноправност и нищожност на клаузите на чл. 7 от общите условия към договора за застраховка.Съгласно установената съдебна практика (Решение № 60063 от 30.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 351/2020 г., I т. о., ТК; Решение № 316 от 04.06.2025 г. на САС по в.т.д. № 215/2025 г.) преценката относно здравния статус на застрахования, който е обстоятелство от съществено значение за риска, би следвало да се основава на информация, събрана по реда на чл. 362 КЗ, но не и чрез отрицателна информация към застрахования в смисъл „застрахователят не би изплатил обезщетение ако..“. В процесния случай клаузата на т. 7.1 от „Изключения от застрахователното покритие“ от общите условия, според която застрахователят не носи отговорност и не изплаща обезщетение за събития, настъпили преди началото на застраховката, дори ако са довели до настъпване на покрит риск в рамките на срока, както и за събития, настъпили при или вследствие на предшестващи заболявания, хронични заболявания и техните рецидиви, включително, но не само – всички видове херния, радикулит, дископатия, увреждане на междупрешленните дискове, лумбаго, ишиас, отлепяне на ретината, както и на е твърде обща и неясна. Същата не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора според чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Съгласно чл. 143, ал. 2, т. 6 ЗЗП, неравноправна е тази клауза, която позволява на търговеца да се освободи от задълженията си по договора по своя преценка, като същата възможност не е предоставена на потребителя. В случая, спорната клауза е именно такава, защото поради своята абстрактност позволява на застрахователя да се позовава на нея в широк кръг от случаи и така да избягва заплащането на застрахователно обезщетение. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП същата е нищожна и не може да бъде основание за отхвърляне на процесните искове.

Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че в полза на ответното застрахователно дружество не се е породило правото по чл. 363, ал. 4 КЗ да откаже да плати застрахователно обезщетение. В контекста на изложеното следва да се приеме, че предявените искове са доказани по основание.

Относно размера на предявените искове:

От заключението на изготвената съдебно-икономическа експертиза по делото е видно, че за периода от 18.12.2023 г. (настъпване на застрахователното събитие) до 30.09.2024 г. от наследниците на починалия П. П. са извършени плащания общо в размер на 3830 лева, с които са погасени дължимите месечни вноски, застрахователни премии и такси по кредита за месеците от януари до септември 2024 г. Общият размер на задължението по кредита към 30.09.2024 г. бил 37 347, 59 лева.

Във въззивната жалба е направено оплакване за размера на присъденото застрахователно обезщетение, като се твърди, че сборът от присъденото обезщетение на банката и двамата ищци надхвърля фиксираната застрахователна сума, която застрахователят дължи съгласно чл. 382 КЗ.

Фиксираната застрахователна сума съгласно застрахователен сертификат № 2320204005701120 е в размер на 19 728, 83 евро или 38 471, 21 лева. Искът по чл. 382, ал. 1 КЗ, вр. чл. 134 ЗЗД е уважен в пълен размер за остатъка от задължението по договора за банков кредит – 37 347, 59 лева, които не надхвърлят фиксираната застрахователна сума.

По отношение на исковете на всеки от наследниците срещу застрахователя на основание чл. 456 КЗ: В посочената разпоредба е уредено правото на иск, което притежава всеки платил задължението наследник, като същото не е ограничено от размера на фиксираната застрахователна сума, а е обвързано с платената сума по кредита. От заключението на СИЕ се установява плащане от наследниците-ищци по делото-3170 лв. от П. П. и 660 лв. от И. П.. С оглед на това, основателни и доказани са исковете им с правно основание чл.456 от КЗ за посочените суми, поради което същите следва да бъдат уважени, ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковете-24.08.2024г.

Предвид изложеното и с оглед на това, че крайните изводи на първоинстанционният съд съвпадат с тези на настоящата инстанция, следва решението на ВТОС да бъде потвърдено.

Водим от горното, съдът