Решение № 257 от 15.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 13947/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК. С РЕШЕНИЕ № 13710 ОТ 08.08.2023 Г. ПО ГР. Д. № 30821/2021 Г. НА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 124 ГПК предявен от Б.Б.Н., против Ю.Ж.П.- Я.и СТОЛИЧНА ОБЩИНА, че ищецът Б.Б.Н. е собственик на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор 68134.903.3376, с адрес на поземления имот град София, район "Лозенец", м. "Зоопарк", с площ от 506 (петстотин и шест) квадратни метра, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, с предходен идентификатор 68134.903.415, с номер по предходен план 415, квартал 1, при съседи: поземлен имот с идентификатор 68134.903.3377, поземлен имот с идентификатор 68134.903.413 поземлен имот с идентификатор 68134.903.414, който поземлен имот, съгласно документ за собственост (Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 115, том LXX1X, дело 15779/95 на Нотариус при Софийска нотариална служба към Софийски Районен съд) представлява реална част с площ от 506 (петстотин и шест) квадратни метра от имот с планоснимачен номер 415 (четиристотин и петнадесет) по плана на град София, местността " Зоопарк", целият с площ по документ за собственост от 659.00 (шестстотин петдесет и девет ) квадратни метра, при граници по скица: от две страни улица, поземлен имот с планоснимачен номер 414 поземлен имот с планоснимачен номер 413 и поземлен имот с планоснимачен номер 416, която реална част е отредена за урегулиран поземлен имот- УПИ IX-415, от кв. 1, съгласно действащия регулационен план на местността " Група Зоопарк", гр. София, одобрен с Решение № 10 по Протокол № 32 от 10.12.2001 г. на СОС и ИПР за кв. 2 (втори), одобрено със Заповед № РД-09-032/07.03.2005 г. на Кмет на Район " Лозенец." - СО и ИПРЗ, одобрено със Заповед № РА -50-91/30.01.2018 г. на Главен Архитект на Столична община, с площ на урегулирания поземлен имот от 499.00 (четиристотин деветдесет и девет) квадратни метра при граници съгласно комбинирана скица - УПИХ1-410, 413, от две страни улица и УПИ VIII-414. В тежест на ответниците са възложени разноските в процеса. Срещу така постановеното решение са постъпили въззивни жалби, както следва: 1-въззивна жалба на Столична община, ответник в производството пред СРС. Излагат се подробни доводи за недопустимост, необоснованост и неправилност на така постановеното решение по отношение на Столична община. Твърди се, че за ищеца Б. Б. Н. не съществува право на иск за установяване спрямо СО, че той е собственик на процесния недвижим имот. Сочи, че между тези две страни не бил налице спор за материално право. Правен интерес за установяване на право на собственост съществувал само по отношение на първия ответник – Ю. П.. Последната също претендирала да е собственик. Твърди се, че към момента на предявяване на иска и към момента на придобиване на собствеността от ищеца – 1995 г. Столична община не била собственик на имот с идентификатор 68134.903.3376, находящ се в гр.София, м.“Зоопарк“, с площ от 506 кв.м. Столична община нямала собственически претенции по отношение на този имот. Сочи, че Столична община била направила възражение в този смисъл. Освен това събраните по делото писмени и гласни доказателства потвърждавали верността на тези възражения на общината. Това било и така, защото спорният имот бил отчужден през 1948 г. по реда на ЗОЕГПНС. Със заповед на Кмета на СО през 1993 г. това отчуждаване било отменено като имоти с пл.№ 402, 410 и 411 от кад.лист 548 били предадени на наследниците на С.П., а останалите имоти с пл. № № 413, 414 и 415 не били отписани от актовите книги, защото били продадени на трети лица преди влизане в сила на ЗВСОНИ през 1992 г. В доказателствена тежест на ищеца било да докаже, че е собственик на процесния имот от годината на придобиването му, чрез покупко-продажба от Е.Х.П.-М. през 1995 г. до момента на подаване на исковата молба. Този факт, макар и безспорно установен от данните по делото, не бил обект на обсъждане в обжалваното решение. Намира за неправилен извода на СРС, че е налице правен интерес от предявяване на процесния иск срещу Столична община. Счита, че СРС е допуснал нарушение на приетото в т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Сочи, че съдът бил длъжен служебно да следи за допустимостта на процеса. Решението се обжалва и в частта за разноските. Твърди се, че общината не била дала повод за предявяване на иска. Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение като недопустимо и неправилно. Претендират се разноски. По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС -Б. Б. Н., , в който отговор се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и допустимост, обоснованост и правилност на така постановеното решение.Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения. Налице било неправилно тълкуване от страна на въззивника на материалния и процесуален закон. Претендират се разноски. По допустимостта на въззивната жалба: Препис от обжалваното решение е връчено на въззивника на 10.08.2023 Въззивната жалба е подадена на 23.08.2023 г. Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК. Налице е правен интерес от обжалване. Следователно въззивната жалба е допустима. 2-въззивна жалба от ответника пред СРС- Ю. Ж. П.. Излагат се доводи за неправилност на така постановеното от СРС, решение. Същото било в противоречие с разпоредбите на ЗВСОНИ и Закона за трудовата поземлена собственост, отм. Неправилно СРС приемал, че по отношение на процесния недвижим имот не е настъпил ефекта на реституцията поради липсата на две от предпоставките на същата. Предпоставките за реститиция били три и били посочени в ТР № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВКС. Преценката за наличието на тези предпоставки се правела към 25.02.1992 г., когато ЗВСОНИ влизал в сила. Неправилно СРС приемал, че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ имотът не е бил собственост на държавата, общините, обществени организации или техни фрими или еднолични дружества по чл.61 ТЗ. Неправилен бил извода на СРС, че отчужденият имот по реда на ЗОЕГПНС от С.П., не е бил необходим за жилищния фонд на Държавата, и че при извършването на замяната от 25.11.1955 г. част от него била престанала да бъде държавна собственост и не бил възстановен по чл.1 от ЗВСОНИ в полза на С.П.. Неправилен бил извода на СРС, че процесния имот като нива в землището на с. Драгалевци, м. „Рустемов кладенец“ бил отчужден в полза на Държавата и която нива не могла да служи за задоволяване на жилищни нужди, както и отговаряла на чл.21, т.2 от ЗПТС, т.е., че процесния имот е бил част от нива в границите на населеното място. За да достигне до този си извод, СРС се бил позовал на разпоредбата на чл.21, ал.1, т.2 от ЗТПС в редакцията й преди изменението, обн.ДВ бр.90/1953 г. Изводът бил неправилен, защото процесния имот бил одържавен по реда на ЗОЕГПНС. Макар и непокрит имот по силата на пар.1, ал.3, предл. последно от ППЗОЕГПНС, имотът бил приравнен на покрит такъв и бил отчужден като покрит градски имот в землището на с.Драгалевци. Следвало да се вземе предвид, че ЗОЕГПНС правел разлика между непокрит и незастроен имот. Съгласно Закона за държавните имоти /ЗДИ/, който бил в сила към момента на включването на процесния имот в Държавния поземлен фонд /ДПФ/ и последваща замяна, незастроените полски имоти се включвали в ДПФ. След като вече законодателят бил приел, че процесния имот е „градски покрит имот“, то недопустимо било впоследствие същият да бъде възприеман като „полски незастроен имот“. Затова този имот неправилно бил включен в ДПФ. Съгласно чл.13 от ЗОЕГПНС покритите градски имоти, които били одържавени по силата на същия закон, се предавали на съответния градски народен съвет. В този смисъл бил и пар.80 от ППЗОЕГПНС, съгласно който отчуждените имоти се предавали за стопанисване и управление на жилищните фонсове на народните съвети. Съгласно чл.11 от Инструкцията на приложение на ЗОЕГПНС отчуждените имоти се причислявали към жилищните фондове по местонахождение на имотите.Съгласно така цитираните тектове процесният имот по силата на закона с акта на одържавяването бил предоставен на районния народен съвет /РНС/. Последното обстоятелство изрично било отразено в Акта за завземане на недвижимия имот за държавен № 1688 от 18.10.1949 г. по актовата книга на Четвърти РНС /последен абзац от акта/. При това положение имотът бил станал държавна собственост и се подчинявал на общия режим за стопанисване и управление на държавните имоти. Имот, предоставен на жилищните фондове на народните съвети, можел да служи за задоволяване на жилищни нужди, но не и за замяна със земеделски земи, които земеделски цеми имали друго, производствено значение. Процесният имот като градски покрит имот не бил включен в ДПФ и затова не можел да бъде използван за замяна от ТПС комисия. Затова изводът на СРС, че имотът е включен в ДПФ бил неправилен. От тук, явявал се неправилен и следващия извод на СРС, а именно, че извършеното с него разпореждане от Комисията по чл.11 от Правилника за земеустрояването на ТКЗС на 07.03.1952 г. било правомерно, независимо от това дали са спазени формалностите за преминаването му от ДЖФ към ДПФ. Освен това замяната била извършена в нарушение на закона. Сочи, че разпоредбата на чл.4, б.“г“ от ЗТПС не уреждала реда на замяна на земи на некооператори, каквата била С.П.. Налагал се извод, че ТПС комисията нямала компетентност да се разпорежда със земя, която е държавна собственост, като я дава на лице, което не е кооператор и не е преселник. Редът за упражняване правото на собственост на държавата се определял от ЗДИ. ТПС комисиите имали ограничени правомощия, които били уредени в ЗТПС. Тези правомощия не можели да бъдат разширявани от ПМС, което било с по-нисък ранг. В случая ТПС комисията била излязла извън правомощията си, тъй като съгласно чл.51 от ЗТПС земите на ДПФ се давали под наем и се предоставяли за вечно и безвъзмездно ползване от ТКЗС, т.е. самата замяна била извършена в нарушение на закона. Неправилен бил извода на СРС, че процесния имот попада под разпоредбата на чл.24, т.2 от ЗТПС, тъй като бил земя, макар и включена в границите на населеното място, но не представлявала жилищен имот, а земеделска земя. Наред с това ищецът се легитимирал с констативен нот.акт. Счита, че този нот.акт не прехвърля право на собственост, доколкото бил съставен на основание замяната по ТПС комисия от 07.03.1952 г. Правно релевантно било само дали замяната е валидна. Сочи, че по делото не бил представен протокол от 07.03.1952 г., от който да се установи дали е имало извършена замяна между одържавения имот от С.П. с имот на Д.Б.К.. Относно възстановяването на собствеността при наличие на замяна от ТПС комисия важало правилото на чл.18 з, ал.3 ППЗСПЗЗ. Макар в случая ЗСПЗЗ да не бил приложим, тъй като отчуждаването било по реда на ЗОЕГПНС и дори да имало валидно извършена замяна, наследниците на Д.Б.К. имали право да получат нивата с площ от 4, 8дка в м.“Убреща“, но не и процесния имот. Опороченото първоначално придобиване на имота от Д.Б.К., последвалата продажба от Х.П. не санирала допуснатите при замяната нарушения на нормативните актове, и обстоятелството, че всъщност замяната не била осъществена. Никой не можел да придобие повече права отколкото неговия праводател има. Неправилен бил и извода на СРС, че към момента на реституцията процесният имот не съществувал във вида, в който е одържавен, тъй като по кад.план от 1973 г. от отчуждения на С.П. имот пл.№ 4, били образувани имоти с пл.№ 402, 410, 411 и 414 и процесния 415, кад.лист 548 и 573 като СРС се бил позовал на заключението на съдебно-техническата експертиза /СТЕ/. Този извод СРС бил направил в разрез със събраните по делото доказателства. Неправилен бил и крайния извод на СРС, че ищеца е собственик на спорния по делото имот, на основание покупко-продажба, обективирана в нот. акт, дело 15779/1995 г. от 13.08.1995 г. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което претенциите на ищеца срещу ответника да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски. По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС- Б. Б. Н., в който отговор се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и допустимост, обоснованост и правилност на така постановеното решение.Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения. Налице било неправилно тълкуване от страна на въззивника на материалния и процесуален закон. Претендират се разноски. По допустимостта на въззивната жалба: Препис от обжалваното решение е връчено на въззивника на 13.09.2023 Въззивната жалба е подадена на 27.09.2023 г. /по пощата/. Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК. Налице е правен интерес от обжалване. Въззивната жалба е подписана от пълномощниците на ответницата. Следователно въззивната жалба е допустима. По основателността на въззивните жалби: Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата. По допустимостта на решението в частта, в която е разгледан иска по чл.124, ал.1 ГПК срещу Столична община: Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо. Когато се касае до относителна процесуална предпоставка, решението е недопустимо, само ако заинтересуваната страна се позовала на липсата на процесуалната предпоставка, но въпреки това то е било постановено. Когато порокът се състои в нередовност на исковата молба, която е била поправена след дадения за това срок постановеното решение не е недопустимо, тъй като са отстранени пречките за постановяване на допустимо решение. Съдът е сезиран с положителни установителни искове за собственост по чл.124, ал.1 ГПК, предявени срещу Ю. Ж. П.-Я. и Столична община. Ишецът твърди да е собственик на поземлен имот /ПИ/ с идентификатор 68134.903.3376, находящ се в гр.София, район „Лозенец“, м.“Зоопарк“, с площ от 506 кв.м., с предходен идентификатор 68134.903.415. Правото на собственост придобил по силата на покупко-продажба, изповядана с нот.акт № 115 от 13.08.1995 г. с продавач Е.Х.П.-М.. Първоначално имотът бил отразен в регистъра на кадастралната карта като общинска публична собственост, но впоследствие при провеждане на съответната процедура тази грешка била отстранена. Сочи, че бил във владение на имота още от закупуването му през 1995 г. През 2020 г. имотът бил посетен от жена на име Ю., която твърдяла, че имота е нейна собственост. След това посещение, ищецът извършил справка в имотния регистър, където констатирал, че е налице вписана искова молба с ищец Ю. Г.В. като исковата молба била отразена в книгата за отбелязвания, вх.рег.№ 57130/10.11.2014 г. Отбелязването касаело влязло в сила решение на СГС, АО, III- Г състав, съгласно диспозитива на което било отменено решение от 21.03.2007 г. на СРС, 50-ти състав по гр.д.№ 1211/1993 г. и вместо което било постановено друго, с което Столична община се осъждала да предаде на Ю. Г.В. владението върху имот № 415, представляващ част от стар имот пл.№ 4а по регулационния план от 2001 г.- имот УПИ IX-415, кв.1 по плана на гр.София, м.Група Зоопарк. В мотивите на последното решение било прието, че са налице предпоставките на ЗВСОНИ, а Ю. Г.В. била станала собственик на този имот по силата на завещание от 17.11.1992 г. Към датата на предявяване на исковата молба - -02.06.2021 г. Ю. Г.В. била вече починала и затова претенциите на ищеца са насочени срещу нейните наследници по закон - Ю. Ж. П., Ж.Я.П. и М.Ж.П. Ищецът счита, че към датата на влизане на ЗВСОНИ – 1992 г. имотът не е бил общински и затова не бил настъпил реституционния ефект. В процеса по исковата молба, предявена от Ю. Г.В. не бил участвал нито той, нито праводателката му Е.Х.П., нито нейния проводател Х.М.П.. От представените от него доказателства се установявало, че имота е частна собственост и още от 1955 г. бил владян от Д.Б.К., а считано от 22.05.1957 г владението било преминало от този собственик към неговия купувач Х.М.П., който бил владял имота до смъртта си през 1979 г. След това владението било преминало върху неговите наследници по закон като считано от 1988 г. същото било упражнявано от неговата дъщеря по силата на Протокол за съдебна делба до датата на която същата продала имота на ищеца -13.08.1995 г. Твърди се, че от последната дата до изготвянето на исковата молба, ищецът владее имота непрекъснато и необезпокоявано с ясното съзнание, че имота е негова собственост, а през 2019 г. се бил разпоредил с част от тази собственост. Към своето владение ищецът присъединява и владението на своите праводатели, което владение било с начална дата от 1955 г. Ищецът счита, че за него е налице правен интерес да предяви искове по чл.124, ал.1 ГПК, както срещу наследниците на Ю. Г.В., така и срещу Столична община. След служебно извършена проверка СРС е констатирал, че ответниците Ж.Я.П. и М. Ж. П. са починали, съответно на 04.06.2017 г. и 27.04.2020 г., т.е. преди предявяване на исковете срещу тях – на 01.06.2021 г. и затова с определение № 4980 от 20.09.2021 г. /л.81/ е върнал исковата молба и прекратил производството по отношение на тях. Определението е влязло в сила на 13.10.2021 г. /л.82 от делото пред СРС/. В срока по чл.131 ГПК ответникът Столична община е подал отговор по исковата молба /л.112 и следв. от делото пред СРС/, в който е посочено, че не оспорва правото на собственост на ищеца върху процесния недвижим имот. Имот с пл.№ 415 бил част от имот /нива със стар пл.№ 4, съгласно кад.план /КП/, изработен през 1973 г. и по отношение на този имот било налице влязло в сила решение от 14.05.2014 г. по гр.д.№ 8952/2012 г. на СГС, което било представено с исковата молба по настоящия спор и с което решение Столична община била осъдена да предаде владението върху процесния имот на Ю. Г.В., която била наследодадетл на първия ответник още през 2014 г. Затова и не била налице пасивна легитимация по отношение на Столична община и предяваният срещу нея като втори ответник в процеса, иск по чл.124, ал.1 ГПК бил недопустим. В указания му от съда срок, с нарочна молба от 16.08.2022 г./л.167 по делото пред СРС/ ищецът е формулиран правния си интерес от предявяване на иска по чл.124, ал.1 ГПК срещу Столична община като е посочил, че в производството по иска по чл.108 ЗС срещу Столична община не бил участвал, нито бил правоприемник на страна в процеса. Затова СПН на това решение не се разпростирало по отношение на него. Затова за него бил налице правен интерес да установи със СПН, вкл. и срещу Столична община, че именно той е собственик на процесния имот на основание покупко-продажба, евентуално – давностно владение. Твърди се и, че през 1996 г. бил издаден АДС, последвало било деактуване и накрая спорът завършил с постановеното решение по иска по чл.108 ЗС. Следвало ищецът да установи правата си спрямо двете страни в предходното производство, водено без негово участие. Правният интерес се пораждал и от това, че по настоящия спор щяло да се доказва настъпването на реституционния ефект към минал момент – моментът на влизане в сила на ЗВСОНИ, вкл. и да се установи дали към този минал момент имотът е бил общинска собственост, за да може да се установи дали е била налице първата предпоставка на ЗВСОНИ. Следвало да се вземе предвид, че Столична община макар и да не оспорвала правата на ищеца, не ги и признавала изрично. Наред с това в кадастралната карта, представена с исковата молба, имотът бил вписан като общински. Впоследствие тази грешка била отстранена. Правният интерес възниквал и с оглед осъдителния диспозитив на решението от 14.05.2014 г. по иска по чл.108 ЗС като предявяването на настоящия иск срещу Столична община било от значение за защитата на правата му от изп.производство. Предявен бил и иск по чл.124, ал.1 ГПК вр. с чл.79 ЗС. В първото по делото публично съдебно заседание, състояло се на 26.10.2022 г./л.184 по делото пред СРС/ първата съдебна инстанция е изложила мотиви защо приема, че претенцията срещу Столична община е допустима, а именно: ищецът Б. Б. Н. не бил участвал в производството по иска по чл.108 ЗС. По последния иск страни били Столична община и наследодателя на другия ответник Ю. П.. По иска по чл.108 ЗС Столична община била осъдена да предаде владението на наследодателя на другия ответник Ю. П.. Досежно основателността спрямо този ответник, СРС е посочил, че ще се произнесе с крайния акт по съществото на спора. Действително, при предявен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, ищецът следва да обоснове правния си интерес от търсената защита като процесуална предпоставка за допустимостта на производството. Съгласно приетото в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 8 ОТ 27.11.2013 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 8/2012 Г., ОСГТК НА ВКС, когато защитаваното с установителния иск право е само застрашено, без да е било нарушено, доколкото не е реализирана опасността да се възпрепятства упражняването му, защитата се ограничава само с неговото потвърждаване /аргумент от чл. 124, ал. 1 ГПК/. Само нарушаването на правото обуславя нуждата от иск за неговото възстановяване. От установителен иск за собственост или друго вещно право ще е налице правен интерес, когато конкретното засягане на правната сфера на ищеца изисква защита чрез установяване на правото със сила на пресъдено нещо. В конкретния случай от страна на ищеца не се твърди да е бил лишен от владението на процесния недвижим имот, но същото е застрашено от реализирането на правата по иска по чл.108 ЗС от страна на ответницата Ю. П.. Решението по положителния установителен иск за собственост формира сила на пресъдено нещо относно съществуването на правото на собственост на ищеца на посоченото от него основание, така и в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 14.03.2016 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2014 Г., ОСГК НА ВКС. Не се спори по делото, а и това се установява, че с решение от 14.05.2014 г. по гр.д.№ 8952 по описа за 2012 г. на СГС, АО, III- Г състав, е отменено решението от 21.03.2007 г. на СРС, 50-ти състав по гр.д.№ 1211 по описа за 1993 г. на СРС, 50-ти състав и е постановено друго, с което е уважен предявеният от Ю. Г.В. срещу Столична община, иск по чл.108 ЗС, като Столична община е осъдена да предаде владението върху имот пл.№ 415 по кад.план на гр.София, м.“Витоша Хладилника“ от 1973 г., представляващ част от стар имот пл.№ 4а по РП -2001 г., представляващ УПИ IX-415, кв.1 по плана на гр.София, м.“Група Зоопарк“. Ищецът Б. Б. Н. не е бил ответник по исковете по чл.108 ЗС. Действително, в представеното извлечение от Имотния регистър е налице отбелязване на постановеното решение по в.гр.д. № 8952 по описа за 2012 г. на СГС, Трето-Г отд., както и като ответник е посочен Х.М.П., който е наследодател на Е.Х.П., продавач по сделката на която ищецът основава претенцията си по главния иск по чл.124, ал.1 ГПК. От данните по делбеното производство /л.21 и следв. по делото пред СРС/ е видно, че Х.М.П. е бил починал още през 1979 г. Наред с това видно от решението от 21.03.2007 г. по гр.д.№ 1211 по описа за 1993 г. същото е постановено по отношение на ответниците- физически лица: Е.А.Т., В.Т.А., С.Т.Х., както и срещу ответника Столична община. Като краен резултат е била уважена претенцията по чл.108 ЗС само срещу Столична община. От друга страна, ищецът се позовава на сделка - покупко-продажба, която е реализирана през 1995 г., т.е. след предявяване на исковете, разгледани в производството в.гр.д. № 8952 по описа за 2012 г. на СГС, Трето-Г отд., а по евентуалния иск – на давностно владение. Тъй като Б. Б. Н. не е участвал в производството по чл.108 ЗС, то същият не е могъл да изложи своите възражения. Налице са юридически факти, които не са обхванати от СПН на влязлото в сила решение по исковете по чл.108 ЗС. Налага се извод, че обжалваното решение е допустимо. Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, обаче е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация. В този смисъл въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот. По съществото на спора: За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че е сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК за придобито право на собственост на основание покупко-продажба, съединен при условията на евентуалност с положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗС. В тежест на ищеца било да докаже по предявения иск с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗС, че е собственик на процесния имот на наведеното от него основание, а именно покупко-продажба, а при условията на евентуалност давностно владение в продължение на 10 години, т.е. че е упражнявал явна, необезпокоявана и непрекъсната фактическа власт върху процесния имот в течение на 10 години, считано от 1995 г., респективно от 1955 г., присъединявайки владението на своите праводатели. В тежест на ответника било да установи пречки за придобиване на имота на основание покупко-продажба, респективно по давност. По главният иск с правно основание чл. 124 ГПК СРС е изложил следното: Ищецът се легитимирал като собственик на процесния имот по силата на Нотариален акт от 13 август 1995 за продажба на недвижим имот № 115, том LXXIX, дело 15779/95 на Нотариус при Софийска нотариална служба към Софийски Районен съд. От съдържанието на същия се установявало, че Б.Б.Н. е закупил празно дворно място, цялото с площ от 659 кв.м., съставляващо имот планоснимачен номер 415 по плана на град София от Е.Х.П.-М.. От събраните по делото писмени доказателства се установявало, че Е.Х.П.-М. е наследница на Х.М.П., починал 1979 година, като към датата на извършване на покупко-продажбата била удостоверила правата си на собственост върху имота с Нотариален акт за продажба на недвижим имот№ 95, том XV, дело № 2786/1957 година и Протокол от 22.06.1988 г. за съдебна делба по гр. дело № 1191/1987 г. на Ботевски районен съд, вписан надлежно в Книгите за вписване том 9, № 300, вх.рег. № 13829. Х.М.П. (наследодателят на Е.Х.П.-М.), от своя страна придобил имота като закупил от Д.Б.К. през 1957 година (Нотариален акт от 22 май 1957 за продажба на недвижим имот № 95, том XV, дело № 2786/1957) нива от 725 кв.м., находяща се в землището на с. Драгалевци, местността " Рустемов кладенец"- реална част от нива, цялата с площ от 3600 кв.м., а неговият праводател Д.Б.К. придобил права върху продаваемия имот по силата на замяна, обективирана в Нотариален акт № 80, том XXVI, дело 4789/1955 г. С Нотариален акт № 80, том XXVI, дело 4789/1955 г., съгласно влязъл в сила протокол от 07.03.1952 г. на комисията по чл. 11 от правилника за земеустрояването на ТКЗС, на Д.Б.К. се взимал и се включвал в блоковете на ТКЗС Драгалевци следния недвижим имот: нива в местността "Убреща" в землището на Драгалевция - София при съседи: В.К.К., П.Г., Г.П. и И.Б. като същият получил в замяна нива, находяща се в София - Драгалевци, местността "Рустемов кладенец“, бивша собственост на С.И.П.. Не било спорно по делото, а се установявало и от представения нот. акт № 161 от 02.10.1937 г., том XVIII, дело № 2874 от 1937 г., че С.П. била придобила собствеността върху недвижим имот с площ от около 4.5 дка, находящ се в землището на с. Драгалевци, Софийско, местност "Рустемов кладенец", при съседи: С.. Ст. Б., М.В., С.Х. и наследниците на Т.П. и че със саморъчно завещание от 17.11.1992 г. на С.И.П., последният завещавал цялото си движимо и недвижимо имущество на Ю. Г.В., наследодател на ответника Ю. Ж. П., както и че завещанието било обявено на 19.01.1993 г. Безспорно по делото било, че с решение от 14.05.2014 г. на СГС, АО III- Г състав, по гр. д. № 8952 по описа за 2012 г., влязло в законна сила на 15.08.2014 г., било отменено решение от 21.03.2007 г. по гр. д. № 1211 по описа за 1993 г. на СРС, 50 състав, и вместо него било постановено ново, с което Столична община била осъдена да предаде владението върху имот с пл. № на Ю. Г.В. (наследодател на ответника). Установявало се от събраните по делото доказателства, че с акт от 18.10.1949 г. за завземане недвижим имот за държавен, бивша собственост на С.И.П., бил отчужден в полза на държавата следния недвижим имот: нива от 4500 кв.м., в която се включвал процесния имот с пл. № 415. С решение от 10.12.1948 г. на Софийска комисия по чл. 11 от ЗОЕГПНС, 1-ви район по отчуждителна преписка вх. номер 7242/1948 г., пункт I. т. 3 била отчуждена в полза на Държавата нива от 4500 кв.м. в землището на ц. Драгалевци, местността "Рустемов кладенец". Със Заповед № РД-57-1382/16.11.1994 г. имота бил отписан от актовите книги. Със Заповед № РД-57-27/31.01.1996 г. предходната заповед била отменена като неправилно съставена и било наредено да се отпише от актовите книги за държавни и общински недвижими имоти актувания с акт за държавна собственост № 3665/18.10.1949 г. недвижим имот и същия да се предаде на наследниците на С.П.владението на нива - празно място от ок.2841 кв.м, цялото от 4500 кв.м в м."Рустенов кладенец" в землището на с. Драгалевци, имот пл. № 4 - стар и нови пл. №№ 402, 410, 411, к.л.548. Останалите пл. № 413, 414 и 415 били продадени на трети лица. От приетите по делото основно и допълнително заключение се установявало, че първият кад.план за територията б и л на Софийско напоително поле от 1939 г. В имот пл. № 1610, к.л.5 от 1939 г. нямало записан собственик. Този имот бил идентичен с имот пл. № 4, полигон 32 от стария кад.план от преди 1956 г., к.л.548 и 573. Местността б и л а "Рустемов кладенец". В разписния лист било записано "държавен". Следващият кад.план бил архивния кад.план от 1973 г. Този план бил действал до одобряването на КККР. Процесния имот пл. № 415, к.л.573 бил част от описания имот пл. № 4 от кад.план от пр.1956 г. (гр. площ 5225 кв.м) и пл. № 1610 от 1939 г. (гр. площ 4110 кв.м. Стария регулационен план б и л одобрен със Заповед № 164/05.05.1969 г. С този план б и л отреден терен за СГНС - "Зоопарк". Действащият план за регулация бил на м."Група Зоопарк", одобрен с Решение № 10 по Протокол № 32/10.12.2001 г. на СОС. Процесния имот попадал в кв.1, УПИ ІХ-415 с гр. площ 499 кв.м. КККР била одобрена със Заповед № РД-18- 739/21.11.2017 г. на Изпълнителния директор на АГКК. Процесния ПИ бил с идентификатор 68134.903.3376 с гр. площ 506 кв.м. Експертът давал заключение, че закупеният от ищеца Б. Найденов недвижим имот - празно дворно място с площ 659 кв.м. бил идентичен с получения при съдебната делба дял от Е.П.-М., а имотът на последната бил идентичен с този, получен от Д.К. при замяната от 1955 г. Видно било от заключението, че имот пл. № 415 не бил деактуван със заповед РД-57-27 от 31.01.1996 г., тъй като бил продаден на трети лица. Имот пл. № 415 бил идентичен с част от стар имот пл. № 4 и бил разположен в югоизточната част на стария имот. ПИ 68134.903.3377 бил идентичен с част от имот пл. № 415, а УПИ IX-415, кв. 1 бил идентичен с ПИ 68134.903.3376 и бил с площ от 506 кв.м. Вещото лице стигало до извода, че към 25.02.1992 г. отчужденият имот пл. № 4 на С.П.не съществувал във вида, в който бил отчужден. В кадастрален план от 1973 г. от имот пл. № 4 били образувани имоти с пл. № 402, 410, 411, 413, 414 и 415, к.л. 548 и 573. Със заповед РД-57-27 от 31.01.1996 г. били отписани от актовите книги за държавни и общински недвижими имоти в район Лозенец имоти с пл. № 402, 410 и 411 от к.л. 548 и били предадени на наследниците на С.И.П., а останалите с пл. № 413, 414 и 415 били продадени на трети лица. В допълнение към допълнителна СТЕ вещото лице заключавало, че до м. юли 2005 г. имот с пл. № 415 не бил застроен, а от м. април 2007 г. било започнало застрояване. С оглед изложеното, съдът е приел за безспорно установено по делото, че имотът на С.П.представлява нива от 4500 кв.м., находяща се в землището на село Драгалевция, м. Рустемов кладенец, който имот б и л с планоснимачен номер 4, пол.32 в стария кадастрален план преди 1956 г., а процесният имот с пл. № 415 е идентичен с част от стар имот пл. № 4 и бил разположен в югоизточната негова част, означен от вещото лице на комбинирана скица ( л. 257 по дело) по цифри "1-2- 3-4-5-6-7-1", т.е. процесния недвижим имот (ПИ с идентификатор № 68134.903.3376) бил част стар имот пл. № 4, отчужден по реда на ЗОЕГПНС. Основните възражения, които се съдържали в отговора на исковата молба на ответницата Ю. Живкова П. били, че ищецът не е придобил процесния имот нито чрез покупко-продажба, нито по давностно владение. В тази връзка се оспорвал Нотариалния акт за право на собственост върху недвижим имот, придобит по замяна № 80/1955 въз основа на Решение на Комисията по чл. 11 от Правилника за земеустрояването на ТКЗС, като се твърдяло, че замяната не била породила вещно -транслативен ефект, тъй като към дата на решението за извършването й, взето от Комисията по чл. 11 от Правилника за замеустрояване на ТКЗС на 07.03.1952 г. и към датата на извършването й имотът бил отчужден по ЗОЕГПНС, съответно не бил включен в Държавен поземлен фонд. Предвид това се твърдяло и че предходните сделки, обективирани в нот. Акт № 115, том LXXIX, дело 15779/1995 г. от 13.08.1995 г. и нот. Акт № 95, том XV, дело 2786/1957 г. от 22.05.1957 г. не б и л и породили вещно-транслативен ефект, тъй като праводателите по тях не били собственици на продаваемия имот. Възраженията на ответницата Ю. П. СРС е счел за неоснователни със следните мотиви: Основен спорен по делото въпрос било дали Комисията по Правилника за земеустрояването на ТКЗС е могла валидно да се разпорежда с имот, отчужден по ЗОЕГПНС (какъвто бил настоящия случай), без данни той да е бил включен по съответния ред в държавния поземлен фонд /ДПФ/. Съгласно чл. 21, ал. 1, т. 2 от Закона за трудова поземлена собственост, в редакцията преди измененията с ДВ бр. 90/1953 г., в държавния поземлен фонд се включвали държавните и общински земи и дворни места, които държавата или общините нямало да използват пряко за своите цели. Тези земи се причислявали към ДПФ и се раздавали от общинската комисия по ТПС, в чието землище се намирали - чл. 24, т. 2 от Закона за трудова поземлена собственост. Тази уредба давала възможност за прехвърляне на държавни земи от държавния жилищен фонд в държавния поземлен фонд. Най-често това били случаи като процесния, при които земята, макар и включена в границите на населеното място, не представлявала жилищен имот, а земеделска земя. В този случай, съгласно чл. 24, т. 2 от ЗТПС, право на разпореждане с тези държавни земи имала общинската комисия по ТПС. След като един държавен имот отговарял на условията на чл. 21, т. 2 от ЗТПС за включването му в ДПФ, извършеното с него разпореждане от ТПС комисия следвало да се приеме за правомерно, дори да не били спазени всички формалности по причисляването му към фонда. Определящо в случая било предназначението на имота и нуждите, за които той могъл да се използва. Следвало да се приеме за правомерно разпореждането на ТПС комисия с имоти, отчуждени по реда на ЗОЕГПНС, но имащи характер на земеделски зе., тъй като те не можели да се използват за жилищни нужди и стопанисването им не могло да е ефективно да се извършва от службите за държавни имоти към общинските народни съвети. В този смисъл било прието в Решение № 41/02.12.2010 г. на ВКС, Първо ГО, гр. дело № 575, по описа за 2009 г. Настоящият случай бил точно такъв. От отчуждителната преписка с вх. № 7242 от 1948 г., приложена по делото, се установявало, че от С.П. била отчуждена в полза на Държавата нива в землището на село Драгалевци, местността " Рустемов камък". Имотът не могъл да служи за задоволяване на жилищни нужди и отговарял на изискванията на чл. 21, т. 2 от ЗТ (процесният имот бил част от нива в границите на населеното място). След като един държавен имот отговорял на условията за включването му в държавния поземлен фонд, извършеното с него разпореждане от Комисията по чл. 11 от Правилника за земеустрояването на ТКЗС на 07.03.1952 година било правомерно, независимо от това дали б и л и спазени формалностите за преминаването му от държавния жилищен към държавния поземлен фонд, в който смисъл разсъждавал ВКС в цитираното по - горе решение. Следвало да се има предвид и това, че според отбелязването в Акта за завземане за държавен имот, бивша собственост на С.П., пореден номер 1688/18.10.1949 година, още през 1949 г. имотът бил предаден на отдел земеделие и стопанство при СНС, съгласно Протокол 8 от 09.02.1949 г. Вр. управа при СНС и чл. З от Правилника за приложение на Закона за държавните имоти, от което също можело да се съди, че не бил необходим за жилищния фонд. В последствие с нот. акт № 80, том XXVI, дело 4789/1955 г. от 25.11.1955 г., съгласно влязъл в сила протокол от 07.03.1952 г. на комисията по чл. 11 от правилника за земеустрояването на ТКЗС, на Деян Божилов Кръсетв се взимал и се включвал в блоковете на ТКЗС Драгалевци следния недвижим имот: нива в местността "Убреща" в землището на Драгалевци - София при съседи: В.К.К., П.Г., Г.П. и И.Б.като същият бил получил в замяна нива, находяща се в София - Драгалевци, местността "Рустемов кладенец, бивша собственост на С.П.. Изложеното водело до извода, че отчужденият имот по ЗОЕГПНС от С.П. (нива от 4500 кв.м. в землището на село Д рагалевци, местността " Рустемов кладенец"), не бил необходим за жилищния фонд на Държавата и че при извършване на замяната от 25.11.1955 г. част от него била престанала да бъде държавна собственост. С ТР № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВКС било застъпено становището, че съобразно разпоредбите на ЗВСОНИ собствеността върху недвижимите имоти, отчуждени по изброените в чл. 1 и чл. 2 закони се възстановява при наличието на три кумулативни предпоставки, посочени в чл. 1, ал. 1, съответно чл. 2, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 ЗВСОНИ: 1. Към момента на влизане в сила на закона имотите да са собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми или еднолични дружества по чл. 61 ТЗ; 2. Имотите да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени; 3. Собствениците да не са били обезщетени чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен недвижим имот. Собствеността се възстановявала по силата на закона - ех 1еgе, без да е необходимо издаването на нарочен акт за възстановяването й от административен орган или от съда. Възстановяването на правото на собственост върху отчуждените имоти по реда на ЗОЕГПНС се възстановявало на лицата от които са отнети или на техните наследници при наличие на предпоставките предвидени в чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ по силата на закона, а релевантният момент, към който следвало да се извърши преценка дали е настъпил реституционния му ефект за спорния имот бил 25.02.1992 г., когато законът бил влязъл в сила. Към този момент следвало да се прецени наличието на всяка от предвидените предпоставки в чл. 1, ал. 1, съответно чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ, за да се установи възстановено ли е правото на собственост върху процесния имот в полза на завещателя на наследодателя на ответницата. Съдът е приел за установено по делото, че отчужденият имот по ЗОЕГПНС от С.П., не е бил необходим за жилищния фонд на Държавата и че при извършване на замяната от 25.11.1955 г. част от него била престанала да бъде държавна собственост и не бил възстановен по чл. 1 от реституционния закон в полза на наследниците на С.П.. С приложената по делото заповед РД-57-27 от 31.01.1996 г. Били отписани от актовите книги за държавни и общински недвижими имоти в район Лозенец имоти с пл. № 402, 410 и 411 от к.л. 548 и били предадени на наследниците на С.П., а останалите с пл. № 413, 414 и 415 не били отписани, тъй като били продадени на трети лица. Реституционният ефект по отношение на недвижимия имот, предмет на изследване в настоящото производство не бил настъпил, защото към 25.02.1992 г. не била налице първата предпоставка за реституция - имотът да е собственост на държавата, общините, обществените организации или техните фирми или еднолични дружества по чл. 61 от ТЗ, тъй като процесния имот бил обект на правомерно извършена замяна през 1955 г. Отделно от това направените изводи следвало да се допълнят и с това, че този имот, нямало да подлежи на реституция, дори да е бил одържавен, тъй като поради замяната б и л излязъл от патримониума на държавата и не съществувал във вида, в който бил. В приетото по делото заключение на СТЕ вещото лице стигало до извода, че към 25.02.1992 г. отчужденият имот пл. № 4 на С.П.не съществувал във вида, в който бил отчужден. В кадастрален план от 1973 г. от имот пл. № 4 били образувани имоти с пл. № 402, 410, 411, 413, 414 и 415, к.л. 548 и 573. Поради така осъществилите се два правнорелевантни факта не били налице предпоставките за реституция. (в този смисъл било прието и в решение № 969 от 19.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4532/2008 г., IV г. о.) При тези си мотиви, СРС е счел, че ищецът безспорно е установил в рамките на съдебното производство, че към датата на завеждане на исковата молба (02.06.2021 г.) същия е собственик на спорния имот с идентификатор № 68134.903.3376, находящ се в гр. София, район "Лозенец", м. "Зоопарк ", с площ от 506 кв. м, на основание покупко-продажба, обективирана в нот. Акт №, том LXXIX, дело 15779/1995 г. от 13.08.1995 г. Предявеният главен иск следвало да бъде уважен изцяло. Установило се, че в хода на висящото производство по делото ищецът б и л внесъл чрез непарична вноска правото на собственост върху процесния имот в капитала на дружеството "З.И." ЕООД, ЕИК •••••••••••. В хипотезата на прехвърляне на спорното право по време на висящия процес страната, която го била прехвърлила, не загубвала качеството си на главна страна в процеса, но тъй като вече не била носител на претендираното материално право и не била страна по материалното правоотношение, нейното процесуално качество не произтичало от материалноправна обусловеност, а от изрично призната от процесуалния закон възможност да продължи процеса като защитава едно чуждо за нея право. Посоченото произтичало от новелата на чл. 226, ал. 1 от ГПК. В подобна хипотеза страната изпълнявала ролята на процесуален субституент на приобретателя. В конкретния случай не била осъществена никоя от хипотезите на чл. 226, ал. 2 от ГПК - встъпване, привличане на приобретателя или заместване на прехвърлителя, при което делото продължило своя ход между първоначалните страни, но съгласно чл. 226, ал. 3 от ГПК, постановеното решение щяло да разпростре своята сила и спрямо приобретателя. Следователно, прехвърлянето на спорното право в процеса не било обстоятелство, което щяло да доведе до друг изход на спора, не било факт, който следвало да се съобразява по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК, защото влязлото в сила решение щяло да бъде задължително и за частния правоприемник на ищеца, придобил права след предявяване на иска. Поради уважаване на главния иск, СРС е приел, че не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на предявения такъв в условие на евентуалност и съдът не дължал произнасяне по него. Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното: Не се спори по делото, а и от представения с исковата молба нот.акт № 115 от 30.08.1995 г., дело № 15779/95 г., л.14 от делото пред СРС, се установява, че със същия е изповядана сделката по покупко-продажба на празно дворно място, цялото от 659 кв.м., съставляващо имот пл.№ 415, по плана на гр.София, м.“Зоопарк“, при посочени в същия съседи. Продавач по сделката е Е.Х.П.-М., а купувач ищеца Б. Б. Н.. От представеното по делото /с исковата молба, л.21 от делото пред СРС/ решение от 30.03.1988 г. по гр.д.№ 1191 по описа за 1987 г. на Ботевски район, 5-ти състав, се установява, че Е.Х.П.-М. е наследник по закон на Х.М.П., както и, че до делбата е бил допуснат недвижим имот, представляващ празно дворно място цялото от 659 кв.м., находяща се в м.“Рустемов кладенец“, по плана на кв.Драгалевци, пл.№ 415, при равни квоти за всяка една от съделителките - Е.Х.П., С..Г. и Р.М.. Видно от протокола от 22.06.1988 г. по гр.д.№ 1191 по описа за 1987 г. на Ботевски район, 5-ти състав, се установява, че съделителките са постигнали спогодба и Е.Х.П. е получила в дял и изключителна собственост допуснатия до делбата недвижим имот; спогодбата е одобрена от съда. Решението е влязло в сила на 22.06.1988 г. /л.28 от делото пред СРС/. За изповядане на сделката-покупко-продажба, на която ищецът основава правото си на собственост, от страна на продавачката /видно от описаните приложения към нот.акт № 115 от 30.08.1995 г., дело № 15779/95 г./ се е позовала на нот.акт за продажба № 95 от 22.05.1957 г., дело № 2786/1957 г. В последния нот.акт е обективирана покупко-продажба по силата на която Д.Б.К. /С./ е продал на Х.М.П. имот от 725 кв.м.- нива, находяща се в землището на с.Драгалевци, м.“Рустемов кладенец“. Така продадената нива представлява реална част от нива цялата с площ от 3600 кв.м., съгласно нот.акт. Своето право на собственост продавачът е установил с нот.акт № 80 от 1955 г. за замяна, виж л.15 от делото пред СРС. Видно от нот.акт № 80 от 25.11.1955 г. /л.16 по делото пред СРС/, същият е констативен акт и е съставен за удостоверяване правото на собственост на Д.Б.К. /С./, получено по замяна съгласно решението на Комисията по чл.11 от правилника за земеустройство на ТКЗС- протокол от 07.03.1952 г. като имот в м.“Убреша“, землището на с.Драгалевци – София от 4, 8 дка се включва в блоковете на ТКЗС Драгалевци, а в замяна Д.Б.К. получава нива в м. „Рустемов кладенец“, землището на с.Драгалевци-София, който имот е бивша собственост на С.П.. Като приложения на този нот.акт е описан и протокол от 07.03.1952 г. на Комисията по чл.11 от правилника за земеустройство на ТКЗС. В срока по чл.131 ГПК ответникът Ю. Ж. П. е подала отговор по исковата молба /л.134 и следв. от делото пред СРС/, в който е оспорила правото на собственост на ищеца върху процесния недвижим имот като е посочено, че изповяданата с нот.акт № 115, дело № 15799/1995 г. покупко- продажба, на която ищецът позовава правото си на собственост, няма вещно- транслативно действие, тъй като към 13.08.1995 г. продавачката Е.Х.П. –М. не е била собственик на продадения от нея, недвижим имот. Праводателят на Е.Х.П. –М. – нейния покоен баща – Х.М.П., бил закупил този имот с нот.акт № 95, дело № 2786/22.05.1957 г. от Д.Б.К. /С./, но прехвърлителя по тази сделка също не бил собственик на продадения имот. Затова покупко-продажбата, изповядана с нот.акт № 95, дело № 2786/22.05.1957 г. също нямала вещно- транслативно действие. Тъй като Х.М.П. не бил придобил процесния имот, то извършената делба от неговите наследници, обективирана в протокол- спогодба от 22.06.1988 г. по гр.д.№ 1191/1987 г. по описа на Ботевски РС, съгласно която делба Е.Х.П. била получила имота в свой дял, била недействителна. Оспорен е и нот.акт за право на собственост върху недвижим имот, придобит по замяна, № 80, дело 4789 от 25.11.1955 г., с който Д.Б.К., въз основа на решение на Комисия по чл.11 от Правилника за земеустрояването на ТКЗС, взето с протокол от 07.03.1952 г., бил получил нива в София- Драгалевци, м.“Рустемов кладенец“ от 3, 6 дка, който имот бил бивша собственост на С.И.П. от София-Драгалевци. Твърди се, че замяната не била породила вещно-транслативно действие, тъй като към датата на решението за извършването й, взето от Комисията по чл.11 от Правилника за земеустрояването на ТКЗС, с протокол от 07.03.1952 г., както и към датата на издавне на нот.акт, имотът на С.И.П. бил отчужден по ЗОЕГПНС и същият не бил включен в Държавния поземлен фонд. Затова Комисията нямало право да извършва замяна с този имот. Имотът на С.П., находящ се в землището на с.Драгалевци, м.“Рустемов кладенец“ бил възстановен в полза на нейния наследник С.И.П. с влизане в сила на ЗВСОНИ; възстановяването било по силата на закона, без да е необходимо издаването на нарочен административен или съдебен акт, тъй като били налице условията за това, визирани в чл.1, ал.1, чл.2, ал.2 и чл.4, ал. от ЗВСОНИ. Към датата на влизане в сила на ЗВСОНИ – 25.02.1992 г. имотът бил имал статут на държавна собственост и бил отдаван под наем от Столична община. Със саморъчно завещание от 17.11.1992 г. С.И.П., който бил починал на 27.11.1992 г., завещал цялото си имущество на Ю. Г.В., вкл. реституираните имоти като един от тях бил стар имот с пл.№ 4, който по плана на София, м.“Витоша-Хладилника“ от 1973 г., включвал имот с пл. № 410, 411, 413, 414 и 415, нанесени в кад.листове № № 548 и 573. Завещанието било обявено на 19.01.1993 г. След смъртта на Ю. Г.В., единствен наследник по закон била ответницата Я.. Налице било влязло в сила решение на 15.08.2014 г., постановено по иск по чл.108 ЗС, по силата на което решение Столична община била осъдена да предаде владението на имота на майка й Ю. Г.В.. Оспорено е твърдението на ищеца, че същият го е придобил на основание изтекла давност. Приложение намирало правилото на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, съгласно което изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон не се зачита и започва да тече от деня на влизане на тази разпоредба в сила. Следователно ответницата Ю. Ж. П. позовава възраженията си по иска, предявен от Б. Б. Н., на реституция по чл. 1, ал.1 от ЗВСВОНИ. С исковата молба е представено решение № 43 от 18.06.2012 г. по гр.д.№ 448 по описа за 2011 г. на ВКС, Второ ГО, образувано по касационна жалба на Ю. Г.В., срещу решението по първото в.гр.д., с което е било потвърдено отхвърлителното решение на СРС, по исковете по чл.108 ЗС. Това въззивно решение е било отменено и делото върнато за ново разглеждане като е указано, че при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да извърши преценката за това дали е настъпил реституционния ефект на ЗВСОНИ към датата на влизане на закона в сила, а именно: 25.02.1992 г. /л.68 от делото пред СРС/. Дадени са и указания да се обсъдят всички събрани по делото доказателства. С решение от 14.05.2014 г. по гр.д.№ 8952 по описа за 2012 г. на СГС, АО, III- Г състав, което производство е било образувано по въззивна жалба на Ю. Г.В. е отменено решението от 21.03.2007 г. на СРС, 50-ти състав по гр.д.№ 1211 по описа за 1993 г. на СРС, 50-ти състав и е постановено друго, с което е уважен предявеният от Ю. Г.В. срещу Столична община, иск по чл.108 ЗС, като Столична община е осъдена да предаде владението върху имот пл.№ 415 по кад.план на гр.София, м.“Витоша Хладилника“ от 1973 г., представляващ част от стар имот пл.№ 4а по РП -2001 г., представляващ УПИ IX-415, кв.1 по плана на гр.София, м.“Група Зоопарк“. За да стори това, СГС е приел, че са налице и трите предпоставките визирани в ТР № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВКС, за настъпването на реституцията по силата на ЗВСОНИ в полза на ищцата Ю. Г.В., която се явявала наследник по завещание на С.П., който бил починал на 27.11.1992 г. Завещателят С.П. бил наследник на С.Н.П., от която този недвижим имот бил отчужден по отчуждителна преписка № 7242/48 г. по ЗОЕГПНС с решение от 10.12.1948 г. на комисията по чл.11 от ЗОЕГПНС /л.57 от делото пред СРС/. За да достигне до този извод, въззивния съд се е позовал на указанията на ВКС, Второ ГО, дадени с решение от 18.06.2012 г. по гр.д.№ 448/11, което било постановено по повод обжалването на съдебния акт на СГС, с който било потвърдено първоинстанционното решение, с което претенциите по чл.108 ЗС са били отхвърлени. В останалата част - по отношение на ответниците- физически лица: Е.А.Т., В.Т.А., С.Т.Х., първоинстанционното решение е потвърдено. Отбелязано е, че горното решение на СГС е влязло в сила та 15.08.2014 г. /л.60 по делото пред СРС/. На 16.09.2014 г. е издаден изпълнителен лист /л.61 от делото пред СРС/. От представеното на л.72 от делото пред СРС удостоверение за наследници се установява, че Ю. Г.В. е починала на 22.10.2014 г. и е оставила за наследници по закон Ж.Я.П., М. Ж. П. и Ю. Ж. П.. Съгласно чл.298, ал.2 ГПК влязлото в сила решение има действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници. Субективните и обективните предели на този съдебен акт не се разпростират по отношение на ищеца Б. Б. Н., който не е бил участник в гражданския процес по предявения иск по чл.108 ЗС, както и на основание чл. 226, ал. 1 от ГПК. Решението не може да му бъде противопоставено. С оглед възраженията на ответницата Ю. Ж. П. – Я., направени в срока по чл.131 ГПК, както и доводите във въззивната й жалба, съдът е длъжен да изследва дали реституцията е настъпила по силата на закона спрямо наследодателката на ответницата, респ. спрямо нея като нейн правоприемник. Реституцията по този закон настъпва по силата на закона /а не по административен ред/. Според чл. 1, ал. 1, чл. 4 от ЗВСОНИ и ТР № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВС предпоставките за възстановяване на правото на собственост върху отчуждени недвижими имоти по ЗОЕПНС, които към момента на влизане в сила на реституционния закон -25.02.1992 г. са: те да са в собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или еднолични дружества по чл. 61 от ТЗ; да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени и собствениците да не са били обезщетени чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен недвижим имот. Предпоставките за това се преценяват към момента на влизане на ЗВСОНИ в сила-25.02.1995 г. Не се спори по делото, а и от представените писмени доказателства се установява, че имота, за който се претендира установяване право на собственост от страна на ищеца, е отчужден от С.Н.П.. Това е видно и от представеното с отговора по исковата молба решение от 10.12.1948 г. по преписка № 7242 от 1948 г., където нивата е посочена под № 3, виж л.144 по делото на СРС. Че така отчуждения имот е бил в патримониума на С.И.П. се установява от представения нот.акт за продажба от 02.10.1937 г., дело № 2874, л.125 от делото пред СРС. С.Н.П.. видно от удостоверение № 1611 от 09.08.1991 г. /л.101 по делото пред СРС/ е починала на 16.01.1980 г. и е оставила за наследник по закон своя син – С.И.П.. Последният е починал на 27.11.1992 г., съгласно приетото по делото удостоверение № 136/01.02.1993 г. /л.102 по делото пред СРС/. Негови наследници са майка му С.Н.П. и баща му Иван Стефанов Пенаков като и двамата са починали преди него /бащата на 01.02.1971 г./. С.И.П. е завещал цялото си имущество на Ю. Г.В. като завещанието е представено с отговора по исковата молба и видно от съдържанието му /л.149 по делото пред СРС/, същото включва и реституираните имоти. Завещанието е обявено на 19.01.1993 г., виж л.150 по делото пред СРС. От събраните по делото писмени и гласни доказателства, включително заключенията на допуснатата, изслушана и приета по делото съдебно- техническа експертиза се установява, че към 25.02.1995 г. частта от бившия имот пл.№ 4, представляваща имот с пл. № 415, която се претендира за собствена от страна на ищеца, е незастроена. Липсват данни бившата собственица да е била обезщетена чрез изплащане на паричната му равностойност или чрез равностоен имот. Тъй като тази предпоставка /по чл. 4 ЗВСОНИ/ е свързана не с настъпването на даден факт, а с неговото ненастъпване, то ответницата не носи доказателствената тежест за доказване на ненастъпването на този факт; а в тежест на насрещната страна е, ако твърди, че такова обезщетение е било получено /тоест, че се е осъществил такъв факт/, да представи доказателства за това. В този смисъл е посоченото в решение № 171 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1328/2010 г. на І г.о. Следва да отбележим и, че видно е от решението от 10.12.1948 г. по преписка № 7242 от 1948 г., че определеното обезщетение е с облигации/л.146 от делото пред СРС/. Това според съдебната практика не се смята за надлежно обезщетение. По отношение на първата предпоставка имотът да е бил собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или еднолични дружества по чл.61 ТЗ към момента на влизане на реституционния закон в сила на изследване подлежи извършената на 07.03.1952 г. от ТПС Комисията замяна, удостоверена с нот. акт № 80/1955 г. Спорно по делото е дали така отчуждения от С.П. недвижим имот – нива е могъл да бъде предоставен по замяната в полза на Д.Б.К.; налице ли са били правомощия на ТПС комисията да извърши такава замяна. Видно от АДС № 3665 от 18.10.1949 г. по реда на ЗОЕГПНС от С.И.П. е отчуждена една нива с площ от 4 500 кв.м. в землището на с.Драгалевци, м.“Рустемов кладенец“ /л.147 от делото пред СРС/. В АДС е посочено, че така отчуждения имот е предоставен за стопанисване на ОЗС /Отдел „Земеделие и стопанство“/ при СНС, съгласно протокол 8 от 09.02.1949 г. на Временната управа при СНС и чл.3 от правилника за приложение на ЗДИ. Съгласно чл. 1 от ЗОЕГПНС предмет на този закон е едрата градска недвижима собственост. Под едра градска недвижима собственост се разбират онези недвижими имоти в чертите на градоустройствените планове, притежавани от частни лица или дружества, които не са предназначени за задоволяване жилищната нужда на притежателите, за добиване на необходим допълнителен доход, нито за преки стопански нужди, а за добиване на доходи - ренти на вложени в тези имоти капитали. По арг. от чл.2 на ЗОЕГПНС предмет на закона са покритите недвижими имоти като същите може да са както застроени, така и незастроени. Съгласно чл.3 от ЗОЕГПНС законът не се отнася до недвижими имоти в селата. Не се отнася и до имотите в землищата на селата, които влизат в обсега на общите градоустройствени планове, с изключение на онези села, които са посочени в правилника за прилагане на закона. Отчужденият от С.П. недвижим имот попада именно в изключенията по чл.1 от ППЗОЕГПНС, тъй като по време на отчуждаването си е бил в землището на с.Драгалевци. Доколкото от страна на ответницата Я. не се твърди и не се установява, наследодателите й да са били земеделски стопани, то правилата на ЗОЕГПНС и Правилника за неговото приложение по отношение на недвижимите имоти, принадлежали на земеделските стопани, не следва да се обсъждат. Съгласно правната уредба на реституцията и създадената по прилагането й съдебна практика на ВКС, за земеделски имоти, които са били отчуждени по ЗОЕГПНС, отм. е приложима реституцията по ЗВСОНИ, а не по ЗСПЗЗ, така например: определение № 304 от 12.06.2020 г. по гр.д.№ 2389 по описа за 2019 г. на ВКС, ГК, Второ ГО и цитираната в него съдебна практика по този въпрос. По силата на чл.13 от ЗОЕГПНС отчуждените по този закон имоти стават държавна собственост и се предоставят за стопанисване и управление на съответния градски общински народен съвет. Отчуждените по този закон имоти, съгласно чл.17 от ЗОЕГПНС, се считат за държавна собственост от деня на отчуждаването. Съгласно чл.9 от Закона за държавните имоти, обн.ДВ, бр.300 от 22.12.1948 г-, отм. ДВ, бр.92 от 16.11.1951 г., но в сила към момента на процесното отчуждаване по реда на ЗОЕГПНС, държавните имоти се управляват и стопанисват от министерствата или подведомствените им учреждения и предприятия, на които са предадени, или от народните съвети- ал.1. Държавните имоти, които не са предадени на министерствата или подведомствените им учреждения и предприятия, се управляват и стопанисват от народните съвети. Съгласно чл.12 от ЗДИ държавните непокрити недвижими имоти, със селскостопанско предназначение, се включват в Държавния поземлен фонд. Разпоредбата на чл.24 от ЗДИ допуска възможност държавните недвижими имоти, предадени на народните съвети да могат да се замянат с имоти на кооперации, обществени организации и частни физически и юридически лица. Съгласно чл.3 от Правилника за приложение на ЗДИ, което основание е посочено в АДС /л.147 по делото пред СРС/ земите със селскостопанско предназначение се предават на държавния поземлен фонд. Същевременно Законът за трудовата поземлена собственост /ЗТПС/ в глава „Държавен поземлен фонд“ /ДПФ/, чл.21, сочи как се образува ДПФ като в т.2 /преди изменението й, обн.бр.50 от 1953 г./ са посочени държавните и общински земи и държавните и общински дворни места, които държавата или общината няма да ползуват пряко за своите цели. Налице е и т.14, съгласно която в ДПФ влизат и „отчуждените след 17.09.1944 г. земи на собственици, които са притежавали земи, които биха били причислени към ДПФ по реда на този закон, ако не бяха извършили отчужденията“, т.е. отчужденията по реда на ЗОЕГПНС. Държавните земи, които не са необходими за нуждите на държавните учреждения и стопанства се поискват от Дирекцията за държавните имоти и се предават на поземления фонд- чл.24, ал.1 от ЗТПС. Съгласно ал.2 всички други земи по чл.21 се причисляват към държавния поземлен фонд и се раздават от Общинската комисия по ТПС, в землището, където се намират. Предаването на тези имоти в ДПФ става по инициатива Дирекцията за държавните имоти – чл.24, ал.3 от ППЗТПС, отм. Следователно така посочената правна уредба допуска възможност за прехвърляне на държавни земи от държавния жилищен фонд в държавния поземлен фонд. В тази хипотеза съгласно чл.24, ал.2 от ЗТПС, отм. право на разпореждане с тези държавни имоти има общинската ТПС комисия. Съгласно чл. 4 от ЗТПС Общинската комисия за ТПС има следните задачи: а) разграничава общинските и държавните земи, като издирва и оценява присвоените части от тях; б) определя, закръглява и презакръглява размера на мерата, която се оставя за ползуване на населеното място; в) отчуждава, оценява и причислява към поземления фонд общинските и частните земи, подлежащи на причисляване към него; г) оземлява и одворява правоимащите, заменя земите на преселниците и коопериралите се в трудовите кооперативни земеделски стопанства; д) дава под наем свободните земи от Държавния поземлен фонд; е) контролира редовното изплащане на раздадените фондови земи и присвоените общински и държавни земи; ж) извършва всички работи, възложени по специалните закони, както и въобще осъществяване целите на настоящия закон. Следва да отбележим, че в случая изобщо липсват данни така отчуждената нива да е преминала към Държавния жилищен фонд /ДЖФ/ с оглед изричната забележка в АДС. Настоящата инстанция приема, че всъщност тази забележка означава, че нивата е предоставена за спопанисване именно на ДПФ, арг. и от чл.3 на ППЗДИ. От друга страна, налице е съдебна практика, така например решение № 640 от 28.05.2003 г. по гр.д.№ 528/2002 г. на ВКС, ГК, Четвърто ГО, където е посочено, че до изменението на чл.6 ЗС от 17.04.1990 г. общините не са могли да придобиват недвижими имоти; поддържано в определение № 485 от 12.05.2010 г. по гр.д.№ 1428/2009 г. но ВКС, ГК, Второ ГО. Налага се извод, че замяната е правомерно извършена; ТПС Комисията е била в правомощията си да извърши замяната, така и в решение № 541 от 02.12.2010 г. по гр.д.№ 575 по описа за 2009 г. на ВКС, ГК, Първо ГО, в което е разгледан аналогичен случай. Доводът, че по делото не бил представен протокола на ТПС Комисията от 07.03.1952 г. се прави за първи път с въззивната жалба. Действително, по арг. от чл.269 ГПК въззивната инстанция следва да разгледа доводите във въззивната жалба, но същите следва да се преценят във връзка с преклузията по чл.133 ГПК, както и при съобразяване с процесуалните действия на страните. Доказателствено искане от страна на ответницата за представяне на този протокол пред първата инстанция не е правено. Липсват и доказателствени искания във въззивната жалба в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК. Съгласно чл. 18з, ал. 3 от ППЗСПЗЗ, когато е извършена замяна по отменения ЗТПС, правото на собственост се възстановява върху имота, притежаван преди замяната. При застрояване или извършване на разпоредителни сделки със земята, получена при замяната, замяната остава в сила. Доколкото получилия имота по замяната Д.Б.К. се е разпоредил с имота, то тази замяна по арг. от горецитираната разпоредба, запазва действието си. Следователно, след осъществяването на замяната от 07.03.1952 г. процесният имот е престанал да бъде държавна собственост и е станал собственост на физическото лице – Д.Б.К., т.е. частна собственост, поради което правото на възстановяване по реда на ЗВСОНИ в полза на наследниците на С.П. не настъпва поради липсата на първата предпоставка за това. Към 25.02.1992 г. реституционния ефект не е настъпил. При това положение в полза на ищеца е възникнало право на собственост по силата на покупко-продажбата от неговия праводател Е.Х.П.. Действително, въззивната инстанция не споделя другия мотив на СРС за липса на предпоставките за реституция по реда на ЗВСОНИ, а именно, че „имота не съществува във вида, в който е отчужден“ с оглед образуването от бившата нива на няколко самостоятелни поземлени имоти. Претендираният от ищеца недвижим имот представлява реално обособен такъв, както и към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ е бил незастроен. При липсата, обаче, на първата предпоставка за реституция по ЗВСОНИ, то това не променя изхода по спора. Налага се извод, че решението на СРС е правилно. Със същото е уважен главния иск поради което не настъпват предпоставките за разглеждане на евентуалния такъв. По разноските: Пред първата съдебна инстанция: При този изход на спора обжалваното решение е правилно и в частта за разноските. Същите се дължат и от двамата ответници. Пред въззивната инстанция: При този изход на спора разноски на въззивниците не се следват. Въззиваемият претендират разноски и такива са сторени в размер общо на 1500 лв., представляващи адв.възнаграждение. Или в тежест на всеки един от въззивниците/ответници по 750 лв. По възражението по чл.78, ал.5 ГПК: Същото е неоснователно: като се има предвид фактическата и правна сложност на спора, както и извършените от процесуалния представител на въззиваемия /ищец/ действия пред въззивната инстанция. ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД