Решение № 4243 от 27.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 9487/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 216860/13.09.2019 г., постановено по гр. д. № 79746/15 г. по описа на СРС, 52 състав, поправено с решение № 20260242/25.11.2020 г., е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Р. К. К., С. К. К. и Е. Т. К., искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 200, ал. 1 ЗЗД и чл. 100, ал. 2 ЗС общо за сумата от 6006, 89 лв., че Р. К. К. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 1001, 15 лв., че С. К. К. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 1001, 15 лв., че Е. Т. К. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 4004, 59 лв., представляваща продажна цена на доставена топлинна енергия на топлоснабден имот – ап. 40, находящ се в гр. София, район Възраждане, ж. к. ••••, за аб. № 195244, за периода от м. 01.2012 г. до м. 04.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.12.2014 г. до окончателното плащане, които суми са удостоверени в заповед за изпълнение на парично задължение по гр. д. № 72155/14 г. по описа на СРС, 52 състав, като са отхвърлени предявените искове за разликата над уважения до пълния предявен размер от 7089, 09 лв. и за периода от 01.11.2011 г. до 29.12.2011 г. Освен това с решението е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове по чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД общо за сумата от 1227, 57 лв., че Р. К. К. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 204, 59 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 31.12.2011 г. до 12.12.2014 г., че С. К. К. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 204, 59 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 31.12.2011 г. до 12.12.2014 г., че Е. Т. К. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 818, 39 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 31.12.2011 г. до 12.12.2014 г., като са отхвърлени предявените искове за разликата над уважения до пълния предявен размер от общо 1489, 42 лв. С решението Р. К. К., С. К. К. и Е. Т. К. са осъдени да заплатят на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК сумата от 995, 35 лв., представляваща разноски, съразмерно уважената част от исковете. Решението е постановено при участието на „ПМУ Инженеринг“ ООД като трето лице – помагач на страната на „Топлофикация София“ ЕАД. Подадена е въззивна жалба от Р. К. К., С. К. К. и Е. Т. К. срещу решение № 216860/13.09.2019 г., постановено по гр. д. № 79746/15 г. по описа на СРС, 52 състав, поправено с решение № 20260242/25.11.2020 г., в частта, в която предявените искове са уважени. Твърдят, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и на процесуалния закон. Посочват, че по делото са представени доказателства, от които се установява, че претендираните суми са платени чрез системата „Изипей“ преди връчването на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Същевременно от заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че направените плащания са отнесени в счетоводството на ищеца, както за предишни периоди, така и за последващи периоди, но не и за процесната претенция. Твърдят, че през процесния период съотношението на идеалните части в процесния имот е различно – Е. К. е била собственик на ½ ид. ч. през по – голяма част от процесния период, а след смъртта на съпруга й – на 4/6 ид. ч. от имота, докато Р. К. и С. К. изобщо не са били собственици на процесния имот, тъй като наследството на баща им не е било открито. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваната част като неправилно, и вместо това да постанови друго решение, с което да отхвърли исковете. Претендират разноски. Въззиваемата страна – „Топлофикация София“ ЕАД не е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В молба, депозирана по делото, изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна. Претендира разноски. Третото лице – помагач – „ПМУ Инженеринг“ ООД не е подало отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Предявени са обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че е налице облигационно правоотношение с ответниците Р. К. К., С. К. К. и Е. Т. К., възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи са обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че е доставил на ответниците през периода от 01.11.2011 г. до 30.04.2014 г. топлинна енергия до следния топлоснабден имот: ап. 40, находящ се в гр. София, община Възраждане, ж. к. ••••, като ответниците не са заплатили дължимата цена за доставената топлинна енергия. Твърди, че въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е било образувано ч. гр. д. № 72155/14 г. по описа на СРС, 52 състав, по което е била издадена заповед за изпълнение срещу длъжниците за заплащане на процесните суми, както и че в изпълнение на дадените от съда указания за предявяване на иск за установяване на съществуването на процесните суми, са предявени искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответниците, че дължат на ищеца, при условията на разделна отговорност, при следните квоти, както следва: Р. К. К. – 1/6 - сумата от 1181, 52 лв. – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от 01.11.2011 г. до 30.04.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 29.12.2014 г. до окончателното плащане, и мораторна лихва в размер на 248, 24 лв. за периода от 31.12.2011 г. до 12.12.2014 г.; С. К. К. – 1/6 - сумата от 1181, 52 лв. – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от 01.11.2011 г. до 30.04.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 29.12.2014 г. до окончателното плащане, и мораторна лихва в размер на 248, 24 лв. за периода от 31.12.2011 г. до 12.12.2014 г.; Е. Т. К. – 4/6 – сумата от 4726, 06 лв. – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от 01.11.2011 г. до 30.04.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 29.12.2014 г. до окончателното плащане, и мораторна лихва в размер на 992, 95 лв. за периода от 31.12.2011 г. до 12.12.2014 г. Претендира разноски. Ответниците Р. К. К., С. К. К. и Е. Т. К. оспорват исковете като неоснователни. Твърдят, че процесните суми са погасени чрез плащане. Оспорват и квотите, при които процесните суми се претендират от тях. Претендират разноски. Третото лице – помагач – „ПМУ Инженеринг“ ООД не изразява становище по исковете. Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо – в обжалваната част. Първоинстанционният съд не е допуснал и нарушение на императивни материалноправни норми. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на правилността на решението в обжалваната част, въззивният съд намира следното: Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение, дадено в т. 2а от § 1 от ДР на ЗЕ /обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС. По делото не се спори, че ОУ за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители за битови нужди от 2008 г. и от 2014 г. са били публикувани и са влезли в сила, както и че процесният имот е бил топлофициран, a сградата – етажна собственост, в която се намира имотът, е била присъединена към топлопреносната мрежа. Спорно обстоятелство по делото е при какви квоти въззивниците отговарят за задълженията за доставена топлинна енергия по отношение на процесния имот. От представения като доказателство по делото договор за замяна на държавен имот срещу имот на частни лица на основание чл. 13 ЗС, чл. 24 ЗС и чл. 137 НДИ от 17.02.1983 г. се установява, че К.П. К. и Е. Т. К. се легитимират като собственици на процесния ап. 40, находящ се в гр. София, ж. к. ••••. Именно в качеството им на собственици на процесния имот К.П. К. и Е. Т. К. се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди за периода от 01.11.2011 г. до 30.04.2014 г. От препис от извлечение от акт за смърт от 19.07.2014 г. и от удостоверение за наследници от 08.12.2014 г. се установява, че К.П. К. е починал на 19.07.2014 г., като след смъртта си е оставил за свои наследници по закон – Е. Т. К. – съпруга, С. К. К. – дъщеря и Р. К. К. – син. Следователно със смъртта на К.П. К. на 19.07.2014 г. е прекратена съпружеската имуществена общност върху процесния имот, като от този момент ответницата Е. Т. К. се легитимира като собственик на 4/6 ид. ч. от процесния имот /3/6 ид. ч. на лично основание и 1/6 ид. ч. като наследник по закон на починалия й съпруг/, а ответниците С. К. К. и Р. К. К. се легитимират като собственици на по 1/6 ид. ч. от процесния имот в качеството им на наследници по закон на починалия им баща. Съгласно разпоредбата на чл. 60, ал. 1 ЗН наследниците, които са приели наследството, отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно дяловете, които получават. По делото не се твърди ответниците да са направили отказ от наследството на починалия им наследодател, поради което ответницата Е. Т. К. отговаря за 4/6 от задълженията за доставена топлинна енергия за процесния имот за периода от 01.11.2011 г. до 30.04.2014 г., а ответниците С. К. К. и Р. К. К. отговарят за по 1/6 от задълженията за доставена топлинна енергия за процесния имот за периода от 01.11.2011 г. до 30.04.2014 г. Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение. Начинът на извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/ и в действащата през процесния период Наредба № 16 – 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Във въззивната жалба не се съдържат конкретни доводи относно изчислената от първоинстанционния съд стойност на дължимата цена за доставената топлинна енергия, а въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба /арг. от чл. 269, изр. 2 ГПК/, поради което въззивният съд приема, че стойността на доставената топлинна енергия възлиза на изчислената от първоинстанционния съд сума, респ. че ответницата Е. Т. К. дължи 4/6 от нея или сумата от 4004, 59 лв. за периода от м. 01.2012 г. до м. 04.2014 г., а ответниците С. К. К. и Р. К. К. – по 1/6 или сумата от по 1001, 15 лв. за периода от м. 01.2012 г. до м. 04.2014 г. Неоснователен е доводът на въззивниците, че претендираните суми за доставена топлинна енергия за процесния период са погасени чрез плащане. От заключението на съдебно – счетоводната експертиза, което не е оспорено от страните в срока по чл. 200, ал. 3, изр. 2 ГПК, както и от обясненията на вещото лице, дадени в открито съдебно заседание на 12.12.2018 г., се установява, че платените от ответниците суми касаят задължения извън процесния период. Предвид изложеното по – горе, предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ следва да се уважат частично, като се признае за установено, че Р. К. К. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 1001, 15 лв., представляваща стойността на доставената топлинна енергия за периода от м. 01.2012 г. до м. 04.2014 г., че С. К. К. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 1001, 15 лв., представляваща стойността на доставената топлинна енергия за периода от м. 01.2012 г. до м. 04.2014 г., и че Е. Т. К. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 4004, 59 лв., представляваща стойността на доставената топлинна енергия за периода от м. 01.2012 г. до м. 04.2014 г. В частта, в която исковете за главница за доставена топлинна енергия са отхвърлени, решението е влязло в сила като необжалвано. Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните. Във въззивната жалба не се съдържат конкретни доводи относно изчисления от първоинстанционния съд размер на мораторната лихва, начислена върху главницата за доставена топлинна енергия, за периода от 31.12.2011 г. до 12.12.2014 г., поради което въззивният съд приема, че Р. К. К. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 204, 59 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 31.12.2011 г. до 12.12.2014 г., че С. К. К. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 204, 59 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 31.12.2011 г. до 12.12.2014 г., и че Е. Т. К. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 818, 39 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 31.12.2011 г. до 12.12.2014 г. В частта, в която исковете за мораторна лихва са отхвърлени, решението е влязло в сила като необжалвано. Поради съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решение № 216860/13.09.2019 г., постановено по гр. д. № 79746/15 г. по описа на СРС, 52 състав, поправено с решение № 20260242/25.11.2020 г., следва да бъде потвърдено като правилно. В полза на въззиваемата страна не следва да се присъждат разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство, тъй като същата не е подала отговор на въззивната жалба, а в откритото съдебно заседание не е била представлявана от процесуален представител. Воден от горното, съдът