Решение № 5541 от 31.10.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 8142/2022 г.

Производството е по реда на чл. 17 от ЗЗДН във връзка с чл. 258 и следващите от ГПК. С решение № 20142501 от 19.06.2021 г., постановено по гражданско дело № 54772 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 139 състав, е оставена без уважение молба от 06.11.2020 г. на М. И. Б., като процесуален субституент на дъщеря си Ц. Ц. Ц. за защита от домашно насилие, против Г. И. Г., като е постановен отказ да се издаде заповед за съдебна защита, с която по отношение на ответника да бъдат взети мерките по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН; обявена е за изгубила действие заповед за незабавна защита от 07.11.2020 г., издадена по гражданско дело № 54772/2020 г. на СРС, 139 състав; а молителката М. И. Б. е осъдена да заплати по сметка на СРС държавна такса и разноски в производството в размер на 95 лева.. Недоволна от така постановеното решение останала молителката в първоинстанционното и въззивник в настоящето производство М. И. Б., действаща като процесуален субституент на непълнолетната си дъщеря Ц. Ц. Ц., който обжалва същото изцяло с оплаквания за неговата неправилност, незаконосъобразност, като развива съображения в подкрепа на сочените оплаквания. Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалвания съдебен акт, като уважи молбата й за съдебната защита на непълнолетната й дъщеря Ц. Ц. Ц.. В хода на съдебното дирене, поддържа въззивната си жалба и пледира за уважаването й. Излага, че месец и половина след издаване на заповед за незабавната защита на детето Ц. Ц., въззиваемият нарушил същата, за което бил осъден по НОХД № 17643/2021 г. по описа на СРС, НК, 8 състав. Счита, че защитата на непълнолетната адекватно може да се постигне чрез отстраняване на въззиваемия Г. И. Г. от жилището в ж. к. „•••••••, като признава, че с последния и по отношение на този имот имат спорове, за чието разрешаване помежду им са висящи други граждански дела. Окончателното си становище по делото излага в писмени бележки, вх. № 48641/22.05.2023 г. В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН непълнолетната Ц. Ц. Ц., пострадала, както и ответникът Г. И. Г. не са подали възражения по въззивната жалба, подадена от молителката. В хода на съдебното дирене, непълнолетната Ц. Ц. счита жалбата за основателна и пледира за уважаването й. В хода на съдебното дирене въззиваемият Г. Г., лично и чрез пълномощника си по делото пледира за отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Окончателното си становище излага в писмени бележки № 49925/26.05.2023 г. Жалбата е процесуално допустима, подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от страна в първоинстанционното производство, имащо правен интерес от обжалването и срещу подлежащ на въззивно обжалване допустим съдебен акт. При произнасянето по спора въззивния съд, съобрази следното: Софийски районен съд бил сезиран с молба от М. И. Б., подадена при условията на чл. 8, т. 2 ЗЗДН - за издаване на заповед за налагане на мерки за защита от домашно насилие в полза на непълнолетната й дъщеря Ц. Ц. Ц. срещу Г. И. Г. – брат на молителката и вуйчо на детето. Молителката твърдяла, че на 04.11.2020 г., около 21 часа в жилище, находящо се в гр. София, ж. к. „•••••••, което било съсобствено между молителката, ответника и други лица в следствие на наследствено правоприемство, и където непълнолетната гостувала, Г. И. я заплашил, казвайки й „Да ти еба майка, ако идваш тук ще те убия“, като същевременно я бутал и дърпал. Непълнолетната много се разстроила. Правела искане за издаване на заповед за съдебната й защита. Към сезиращата съда молба, молителката представила подписана от нея декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. Непълнолетната Ц. Ц. Ц. поддържала изявленията и исканията на процесуалния си субституент. Ответникът Г. И. Г. не изразил становище по молбата. На 07.11.2020 г. СРС, 139 -ти състав е издал заповед за незабавна защита по реда на чл.18 от ЗЗДН срещу ответника Г. И. Г., като го задължил да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Ц. Ц. Ц., както и да се доближава на разстояние по-малко от сто метра до нея, жилището й и местата й за социален отдих и го предупредил, че при неизпълнение на заповедта, полицейският орган е длъжен да го задържи и незабавно да уведоми органите на прокуратурата. За да постанови обжалвания съдебен акт, Първоинстанционният Софийски районен съд приел за установена следната фактическа обстановка: Между страните нямало спор, че молителката М. Б. е сестра на ответника Г. Г., а Ц. Ц. е негова племенница. Също така не било спорно, че до процесната дата, а и след това ответникът живее в жилище на адрес в гр. София, ж. к. „•••••••, където съжителствал със свидетелката З. – майка на него и на молителката и баба по майчина линия на непълнолетната Ц. Ц.. Първоинстанционния съд приел представената от молителката декларация за негодно доказателствено средство, тъй като не изхождала от пострадалото лице и не я обсъждал. Приел също, че обясненията, дадени от Ц. Ц. по реда на чл. 15 от ЗЗДт също са негодно доказателствено средство, тъй като представляват обяснение на страна за изгодни за нея факти (по аргумент от чл. 175 във връзка с чл. 176, ал. 3 от ГПК) По делото били събрани гласни доказателства с разпит на полицаите, посетили адреса на процесната дата, с чиито показания не бил установен акт на домашно насилие от ответника по отношение на Ц. Ц., както и следи от насилие по нея. С показанията свидетелката З., чиито показания съдът кредитирал по реда на чл. 172 от ГПК, също не установила осъществяването на акт на домашно насилие от страна на ответника по отношение на непълнолетната Ц. Ц.. При тази фактическа установеност, Първоинстанционния съд постановил обжалвания съдебен акт. Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази приложимия закон и по свое убеждение, приема за установено следното: Въззивният съд, споделя в общи линии установената в първоинстанционното производство фактическа обстановка, като не счита за необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН във връзка с чл. 272 от ГПК, правейки я по този начин част от своя съдебен акт. Същата обаче следва да се допълни с допълнителен анализ на относимите писмени и гласни доказателства. От представените в първоинстанционното производство писмени доказателства относими към предмета на спора се явяват следните: удостоверение за раждане та Ц. Ц. Ц., удостоверение за наследниците на И.Г.З., докладна записка от 04.11.2020 г., изготвена от свидетеля А.А.В., с приложено към нея сведение от Л.Б. З. от същата дата, а останалите писмени доказателства не обсъжда като неотносими към предмета на доказване по делото. От анализа на тези писмени доказателства се установява, че въззивницата М. Б. и въззиваемия Г. И. са брат и сестра, като техни родители са свидетелката Л.Б. З., и И.Г.З., бивш жител на гр. София, починал на 01.11.2020 г. със семейно положение „женен“. М. Б. и Г. Г. имат сестра - третото на спора лице Г. И. Г.а. Непълнолетната Ц. Ц. Ц. е родена на ••••••• г., от брака на майка й М. И. Ц. и баща й Ц.Н.Ц.. По делото не е спорно, че бракът между родителите на непълнолетната е прекратен, като въззивницата е сключила граждански брак със свидетеля М.Й.Б. като приела брачното фамилно име Б.. Не е спорно също, че непълнолетната се отглежда в семейната среда на въззивницата, от нея и съпруга й. Няма спор, че на процесната дата Ц. Ц. се намирала в жилището, ползвано от въззиваемия Г. Г. и от свидетелката Л. З.. Около 21.15 часа, на адреса бил изпратен автопатрул в състав старши полицай А. В. и полицай Г. Д. по повод скандал. При пристигането им пред входа била установена непълнолетната Ц. Ц., която им заявила, че баба й я е изгонила от жилището и си отива с метрото при майка си в ж. к. „Люлин“. При доклад на дежурния офицер, В. и Д. били уведомени, че е проведен разговор с майката на непълнолетната, която я чака, след което Ц. се отправила към спирка на градски транспорт. По нареждане на дежурния офицер В. и Д. останали на място до идването на Л. З., която им заявила, че е изгонила внучката си, защото й посегнала. На лицето било снето сведение и след повторен доклад до дежурния офицер те продължили обхода по маршрута си. В снетото от Л. З. на 04.11.2020 г. сведение, същата обяснила, че внучката й дошла след обяд, започнала да се разправя с нея и да я нарича луда. Тя я пратила да ходи при майка си, но след известно време внучка й отново се върнала, и след като З. й казала, че й е лошо и да ходи при майка си, внучка й започнала да й посяга, при което З. й казала, че ще отиде в РУ. Представената и подписана от М. Б. декларация въззивният съд намира за негодно доказателствено средство. Следва да се отбележи, че възможност за представяне на декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е предвидена само в полза на лицата по чл. 8, т. 1 от ЗЗДН, а именно – пострадалото лице, ако е навършило 14-годишна възраст или е поставено под пълно или ограничено запрещение. Такава декларация, подписана от Ц. Ц. по делото не е представена, като липсва правна възможност, действайки като процесуален субституент на същата въззивницата да представи декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. Респективно, представения на лист 4 от първоинстанционното дело документ, представляващ попълнена от въззивницата бланка на декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, е частен документ, изготвен от въззивницата във връзка с процеса, който не се ползва с никаква доказателствена сила и се опровергава от останалите събрани по делото доказателства. Въззивният съд, като прецени показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели М.Й.Б. съпруг на въззивницата, Л.Б. З. майка на въззивницата М. Б. и на въззиваемия Г. Г. и баба по майчина линия на Ц. Ц., А.А.В., без родство, и Г. И. Д., без родство, по реда на чл. 172 от ГПК, кредитира същите в частите им, касаещи личните впечатления на тези свидетели за правно релевантните факти по делото. От посочените свидетели, единствено свидетелката З., която е възходяща на страните, е очевидец на твърдения акт на домашно насилие, като показанията й опровергават наведените твърдения в сезиращата съда молба. Показанията й не се опровергават от други, събрани в производството доказателства, като кореспондират с показанията на свидетелите В. и Д.. Предвид това въззивният съд кредитира в цялост показанията им. С показанията си същите свидетели установяват, че на процесната дата не е имало акт на домашно насилие между въззиваемите. Свидетелката З. е категорична, че не е ставала свидетел на лошо отношение на сина си Г. Г. към внучката й Ц. Ц.. Свидетелите В. и Д. дават показания след като им е предявена изготвената на 04.11.2020 г. докладна, като признават, че нямат съхранен спомен за случилото се на тази дата, но поддържат описаното в докладната. И двамата нямат спомен Ц. да е имала следи от нараняване, като обяснението й, дадено пред тях било в насока, че баба й я е изгонила. Впоследствие бабата признала, че е изгонила внучката си. На адреса не установили друго лице. Свидетелят Б. е възприел единствено разговор по телефона между въззивницата и непълнолетната Ц. Ц. на процесната дата, разполага с направен запис на този разговор и е разпитван във връзка с този запис, но не установява други релевантни факти по делото, освен това, че Ц. се обадила на майка си на процесната дата, била разстроена, плачела и викала, като заявила, че вуйчо й я насилвал, бутал и скубал, а после казал, че Ц. се опитвала да си пререже вените. Заплашвал я, че ще я изхвърли и няма да й даде повече да стъпва в жилището в Дружба“. Въззивният съд, като прецени показанията на този свидетел по реда на чл. 172 от ГПК, кредитира същите, но ги счита за неотносими към предмета на доказване по делото. Няма съмнение, че свидетелят е присъствал на описания разговор, като е възприел обясненията на Ц. Ц. и нейната версия за случилото се на процесната дата, докато била в дома на свидетелката З.. Показанията му обаче, доколкото не са резултат от негови лични впечатления, а възпроизвеждат твърдения на страна по делото, нямат никаква доказателствена стойност и не следва да бъдат обсъждани от съда при произнасянето му по спора. Също така, следва да бъдат обсъдени обясненията на въззиваемата Ц. Ц., дадени по реда на чл. 15 от ЗЗДт пред първоинстанционния съд в съдебно заседание, проведено на 17.03.2021 г. За това процесуално действие явилите се страни, с изключение на непълнолетната, и публиката били отстранени от съдебната зала, изслушването се провело в присъствието на социален работник от ДСП „Люлин“. В обясненията си, непълнолетната заявила, че вуйчо й баба й живеят в ж. к. „Дружба“, а тя живее с майка си и съпруга й в ж. к. „Люлин“, като вуйчо й пречи да вижда баба си. След като дядо й починал на 01.11.2020 г., той ограничил достъпа й до жилището, казал й да не идва повече, защото щял да я убие, бутнал я. Това станало в деня, след погребението на дядо й. Това станало в присъствието на баба й, но тя се страхувала от сина си и не смеела да каже нищо. В останалата част, обясненията на непълнолетната касаят друг инцидент в отношенията с вуйчо й, поради което въззивният съд не ги обсъжда. В хода на социалното проучване, непълнолетната споделила, че на 04.11.2020 г. в дома на баба й, без основателна причина вуйчо й отправил към нея обидни думи и ругатни, като й казал повече да не идва в апартамента, бил агресивен и я ударил по лицето. Прави впечатление, че обясненията на непълнолетната, възприети от свидетеля Б. и от въззивницата ( и възпроизведени от последната в сезиращата съда молба) се различават от заявеното от Ц. Ц. пред социалните служби и пред съда, както и пред свидетелите В. и Д. в качеството им на полицаи от изпратения на място автопатрул. Във въззивното производството е представен препис от протокол от 22.02.2023 г. по НОХД № 17643/2021 г. на СРС, 8 състав, и незаверен препис от решение по същото делото, които въззивният съд не обсъжда като неотносими към спора. Други относими доказателства за твърденията на страните не са ангажирани в настоящата въззивна инстанция. При тази фактическа установеност, въззивният съд достигна до следните изводи от правна страна: Жалбата е неоснователна, а изложените в нея доводи изцяло несъстоятелни. Настоящият съдебен състав изцяло споделя прецизните правни изводи на първоинстанционния съд, изложени в мотивите към обжалвания съдебен акт, като не счита за необходимо да ги преповтаря, а препраща към тях на основание § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН във връзка с чл. 272 от ГПК. С оглед оплакванията в жалбата и за по-голяма яснота по предмета на настоящото производство, следва да се отбележи следното: В хода на производство пред първата инстанция е била издадена заповед за незабавна защита по реда на чл. 18 от ЗЗДН /виж л. 7/. По отношение на нея следва да се има предвид, че същата се издава в закрито заседание на съда, без участието на страните и само въз основа на твърденията в подадената молба, преценени от съда като съдържащи данни за съответната опасност по чл. 18, ал. 1 от ЗЗДН. Целта й е да предостави временна и незабавна защита на пострадалия през времетраенето на делото до окончателното му решаване. Издаването й няма обвързващо действие за решаващия съдебен състав, доколкото в хода на разгърналия се състезателен процес е напълно възможно събраните доказателства да оборят твърденията на молителя, изложени в сезиращата съда молба. Затова и изрично чл. 19 от ЗЗДН определя действието й до издаването на заповед за защита или до отказа на съда да издаде такава. Производството по ЗЗДН е особено производство, по което, съгласно § 1 от ЗР на ЗЗДН общите правила на ГПК намират приложение само за неуредените в този специален закон въпроси. Това производство, съгласно чл. 8 от ЗЗДН може да се образува по молба на изчерпателно изброени лица, разполагащи с право съобразно тази разпоредба на закона да сезират съда с молба за защита от домашно насилие. Съгласно чл. 8 т. 2 от ЗЗДН молба за защита от домашно насилие може да подаде брат, сестра или лице, което е в родство по права линия с пострадалото лице, като в тази хипотеза молителите не подават декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, освен ако не са подали молба за защита и за себе си по чл. 8 т. 1 ЗЗДН. В настоящия случай молбата е подадена от М. И. Б., в качеството й на майка на непълнолетната Ц. Ц. Ц. - т. е. молбата е подадена от лице, което е в родство по права линия с пострадалото лице, а не от непълнолетното дете, поради което правилно първоинстанционният съд е приел, че молбата за защита от домашно насилие е подадена от лице по чл. 8 т. 2 ЗЗДН - майка на пострадалото лице. Разпоредбата на чл. 9, ал. 2 ЗЗДН предвижда, че в случаите по чл. 8 т. 2 и т. 4 ЗЗДН съдът служебно конституира като страна пострадалото лице, а чл. 12, ал. 2 ЗЗДН предвижда в тези случаи съдът да призове и пострадалото лице. Районният съд съобразявайки тези специални разпоредби е направил разграничение между пострадало лице и молител и освен, че правилно е квалифицирал молбата по чл. 8 т. 2 ЗЗДН, правилно е конституирал като самостоятелна страна в производството и непълнолетната Ц. Ц.. Следователно, не е нарушено правото на участие на задължителния другар, какъвто в случая се явява пострадалия. Отделно от това следва да посочи, че пред първата инстанция са били изложени множество твърдения и обстоятелства, които обаче са извън предмета на настоящото производство по ЗЗДН, което обхваща само конкретно посочения акт на домашно насилие, поради което правилно не са били обсъждани от първоинстанционния съд. От съвкупната преценка на всички писмени и гласни доказателства, съдът не намира за установено по делото, че твърдения акт на домашно насилие действително е осъществен от ответника по отношение на непълнолетното дете, като самото то на процесната дата, непосредствено след твърдения акт на домашно насилие и пред органите на реда дава друго обяснение за случилото, а именно, че е изгонена от дома от баба си, като в тази насока са останалите събрани по делото писмени и гласни доказателства. По отношение на представената по делото декларация от жалбоподателката, както се посочи и по-горе, следва да се има предвид, че същата е негодно доказателствено средство, поради което не може да породи последиците по чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН, които законът свързва с представянето й. Това е така, доколкото законодателят е предвидил възможност да представят декларация по реда на чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН само за лицата по чл. 8, т. 1 от ЗЗДН, а именно - пострадалото лице, ако е навършило 14-годишна възраст или е поставено под ограничено или пълно запрещение. В конкретния случай по делото е представена декларация, изготвена и подписана от жалбоподателката М. Б., която няма качеството на пострадало лице по смисъла на чл. 8, т. 1 от ЗЗДН, а в качеството си на майка на непълнолетната Ц., търси защита именно за нея. Следователно, приложената на л. 4 от делото декларация няма как да представлява годно доказателствено средство, предпоставящо издаването на търсената заповед за защита, както между впрочем правилно е отбелязал и първоинстанционния съд в своите мотиви. Законодателят ясно е посочил в чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН коя страна е легитимираната да подаде процесната декларация, като в случая за жалбоподателката такава възможност не е предвидена. Горното ограничение произтича от закона. Поради това, липсва правна възможност друго лице, различно от посочените в разпоредбата на чл. 8, т. 1 от ЗЗДН, да подаде декларация от името на пострадалия, включително в случаите, когато той е малолетен или поставен под пълно запрещение. След като това е така, представената декларация, съставлява частен документ, подписан от въззивницата, който няма характера на декларация по ЗЗДН, както и на допустимо писмено доказателство в производството по ЗЗДН. С оглед изложеното посочената декларация, като негодно доказателствено средство следва да се изключи от доказателствения материал, като съдът не основава на нея изводите си при своето произнасяне по спора. Следователно, анализът на доказателствената съвкупност в случая следва да се ограничи до анализ на другите писмени и гласни доказателствата, събрани в първоинстанционното производство, като поотделно и при съвкупната им преценка същите не установяват твърдения акт на домашно насилие. По делото липсват писмени и гласни доказателства, от които да се изведе като единствено възможен извода, че твърдения акт на домашно насилие реално е осъществен от въззиваемия по отношение на непълнолетната дъщеря на въззивницата. Това е така, доколкото представените писмени доказателства установяват единствено родствената връзка между молителя и соченото като пострадало от домашно насилие лице, като липсват такива, установяващи действителното осъществяване на действия спрямо непълнолетната от страна на нейния вуйчо, осъществяващи признаците на домашно насилие по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН. Следва да се има предвид, че социалният доклад, изготвен от социалната служба на основание чл. 21, т. 15 и във връзка с чл. 15, ал. 6 от Закона за закрила на детето не съставлява писмено или гласно доказателство, нито доказателствено средство, като отделно от това не установява релевантни на спора факти и обстоятелства, попадащи в предмета на доказване в настоящото производство. Такова е положението и по отношение и на заявеното от непълнолетната при нейното изслушване от съда по реда на чл. 15 от ЗЗДт, а отделно от това обяснението за случилото се на процесната дата е различно от това, дадено в хода на социалното проучване, както и от заявеното на 04.11.2020 г. пред свидетелите В. и Д. в качеството им на полицейски орган, които били изпратени на адреса на свидетелката З. по повод станалия скандал на непълнолетната с баба й. Такъв извод не може да се изведе и от събраните гласни доказателствени средства – показанията на свидетелите Б., З., В. и Д., чиито показания не съдържат никакви данни за наличието на осъществени актове на насилие от въззиваемия спрямо непълнолетната съобразно наведените от въззивницата твърдения. Не на последно място, следва да се посочи, че макар основната цел на производството по ЗЗДН да е защитата на пострадалите лица, последиците от установяването на извършено насилие, са скрепени със съответни санкции, засягащи с различна интензивност правната сфера на извършителя на домашно насилие. Последният понася значителни ограничения на своите законни права и интереси, като във всеки случай понася и административно наказателна санкция с налагането на глоба в определен от съда размер. Поради това, по правилата на ГПК и ЗЗДН фактът на извършване на домашно насилие следва да бъде установен по несъмнен начин с допустимите доказателствени средства, като молителят следва да докаже пълно и главно основателността на подадената до съда молба и обуславящите я факти от обективната действителност. Невъзможността да се установят по описания начин релевантните по спора факти обосновава неоснователност на молбата и има за последица отказ да се издаде исканата заповед за защита, както правилно е сторил първоинстанционният съд. В процесната хипотеза липсват доказателства, които да послужат като основа на извод, че твърдените от молителката актове на домашно насилие са се осъществили в обективната действителност, поради което правилно първоинстанционния съд е постановил отказ да издаде исканата заповед за защита на непълнолетната. При липсата на такива доказателства въззивният съд не следва да обсъжда доводите в жалбата, касаещи определяне на конкретна мярка за защита с отстраняване на въззиваемия от обитаваното от него жилище в гр. София, ж. к. „Дружба“, както и тези, касаещи възможността съдът да се самосезира в случаите на домашно насилие над ненавършили пълнолетие лица. Обжалвания съдебен акт е валиден и допустим и не страда от сочените в жалбата пороци, като предвид изложеното и поради съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено като правилно, законосъобразно и обосновано, а подадената въззивна жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна. По разноските: Съдът не е сезиран с претенции за присъждане на сторените в настоящето производство разноски от страните, като не дължи служебно произнасяне по този въпрос. При този изход на спора и при условията на чл. 18, ал. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и във връзка с чл. 11, ал. 3 и чл. 17, ал. 2 от ЗЗДН и доколкото се търси защита за непълнолетно лице, въззивницата не дължи държавна такса по делото. Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-ри брачен въззивен състав, на основание чл. 17, ал. 5, предложение І от Закона за защита срещу домашното насилие,