Решение № 22656 от 10.12.2025 г. на Софийски районен съд по дело № 12956/2025 г.

Производството е по чл. 235 ГПК. Делото е образувано по искова молба, предявена от Г. Х. С., представляван от адв. Д. М., срещу „Вивус.БГ“ ЕООД, с която са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване установителен иск за признаване на установено спрямо ответника, че договорът за потребителски кредит № ••••••••••, сключен между страните е нищожен, при условията на евентуалност в случай на отхвърляне на главния иск се иска да бъде признато за установено, че клаузата, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане е нищожна и осъдителен иск за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 10, 00 лв. – частичен иск от цялото му дължимо вземане от 237, 67 лв., изплатено от ищеца при липса на основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане на вземането. С протоколно определение от 14.10.2025г. и на основание чл. 214, ал. 1 ГПК съдът е допуснал изменение на иска в частта относно цената на предявения иск, като същият е намален на 5, 40 лв. В исковата молба се твърди, че на 10.11.2023г. между Г. Х. С. в качеството му на кредитополучател и „Вивус.БГ“ ЕООД – като кредитор е сключен договор за потребителски заем № ••••••••••, по силата на който кредитодателят е предоставил на кредитополучателя потребителски заем в размер на 1 200 лв. със срок на погасяване по 10.12.2023г. В договора бил посочен ГПР – 49, 7%, лихвен процент 40, 99 %, посочено било, че дължимата сума за лихва е 40, 43 лв., а сумата от 237, 67 лв. била дължима като такса експресно разглеждане. Според ищеца отбелязаният ГПР не отразява действителния такъв, който нарушава законоустановения праг в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Цената на допълнителната услуга всъщност представлявала скрито възнаграждение за кредитодателя. Освен това непосочването на действителния ГПР представлява „заблуждаваща търговска практика“. Самата такса за експресно разглеждане противоречи на закона по смисъла на чл. 10а ЗПК. Същата е и неравноправна по смисъла на чл. 149 ЗЗП и противоречи на добрите нрави. Счита, че сумата, заплатена от ищеца като такса, е недължимо платена и се дължи връщането. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК във вр. с чл. 62, ал. 2 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от „ВИВУС.БГ“ ЕООД, подаден чрез юрисконсулт И. И.. Ответникът не оспорва, че на 10.11.2023г. между страните е сключен договор за кредит № ••••••••••, по силата на който предоставил на ищеца в заем сумата от 1 200 лв., представляваща главница, същата била дължима в срок от 30 дни, те. На 10.12.2023г., начислените такси и лихви по кредита са 40, 43 лв. – лихва и 237, 67 лв. – такса за допълнителна услуга „Бързо разглеждане“, общо дължимата сума по кредита била в размер на 1 478, 10 лв. Сочи, че допълнителната услуга не е задължително условие за получаване на заявената сума и не повишава шансовете на кредитополучателя за одобрение. Допълнителната услуга предполага произнасяне по искането за кредита в срок до 15 минути от заявката. Ответникът сочи, че на 13.11.2023г. ищецът се възползвал от правото си да се откаже от договора за кредит и заплатил по сметката на кредитодателя сумата от 1 205, 40 лв., представляваща главница 1 200 лв. и договорна лихва 5, 40 лв. за периода от 10.11.2023г. до 13.11.2023г. Оспорва доводите на ищеца за недействителност на сключения договор за кредит, както и тези, отнасящи се до таксата за допълнителна услуга. Моли за отхвърляне на предявените искове. Възразява срещу претендираното адвокатско възнаграждение от ищеца. Претендира разноски. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Предвид задължението на съда, прокламирано в чл. 7, ал. 1 ГПК, служебно да следи за наличието на процесуалните предпоставки, обуславящи съществуването и надлежното упражняване правото на иск, настоящият състав намира за необходимо да изложи мотиви относно допустимостта на настоящото производство. Защитата, която се предоставя с решение по предявен установителен иск, се изчерпва до внасяне на яснота в отношенията между страните, до разрешаването на правния спор със сила на пресъдено нещо. За да е налице правен интерес от провеждането на такъв иск, е необходимо да е налице правен спор между страните, който да бъде разрешен от съда, както и разрешаването на спора да предоставя на ищеца търсената защита на правната му сфера, с което той обосновава интереса си от предявяването на иска. В настоящата хипотеза са предявени в условията на обективно съединяване установителни искове за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за паричен заем № ••••••••••, респективно на клаузата, предвиждаща заплащането на такса за експресно разглеждане, заедно с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на даденото при начална липса на основание. В исковата молба не са въведени фактически твърдения, че от процесната сделка за ищеца произтичат дадени бъдещи задължения или съществуват непогасени такива, чието изпълнение би било изключено при успешно провеждане на установителните искове и прогласяване на договора за частично или изцяло недействителен. Нещо повече, изрично се поддържа, че сумата от 5, 40 лв., предмет на кондикционната претенция, е заплатена от кредитополучателя. При преценката относно наличието на правен интерес следва да се държи сметка за съдебната практика, обективирана в Решение от 23.11.2023г. по д. С-321/2022г. по описа на Съда на Европейския съюз, според която не се допускат разпоредби от националното право, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация или насрещен иск за изпълнение. Макар въвеждането на процесуални изисквания за упражняването правото на иск да е легитимно, следва да се държи сметка за принципа за ефективност, доколкото евентуалното прекратяване на производството поради недопустимост поради липса на правен интерес, осъждането на потребителя да заплати разноските и насочването му към по-ефективно правно средство, би довело до затрудняване на потребителя да получи предоставената му с Директива 93/13/ЕО защита, като се въведе източник на ненужни сложност, утежняване, разходи и правна несигурност, които биха могли да го разубедят да предяви правата си, които черпи от тази директива в нарушение на принципа за ефективност. При това положение, настоящият състав намира, че правото на иск съществува и е надлежно упражнено, поради което и предявените установителни искове следва да бъдат разгледани по същество. От заявените в исковата молба фактически твърдения се налага извод, че съдът е сезиран с главен установителен иск за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № •••••••••• от 10.11.2023г., който намира правната си квалификация си в чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Основателността на исковата претенция е обусловена от установяване в условията на пълно и главно доказване от ищеца на фактите, на които основава своите възражения за нищожност на договора за паричен заем и клаузата за бързо разглеждане. В доказателствената тежест на ответника е да докаже наличие на валидно основание за плащане, респективно получаване на посочената парична сума като възнаграждение, както и че същата е индивидуално уговорена, основание за заплащане на таксата за допълнителна услуга, както и твърденията си, че договорът е прекратен поради отказ от страна на ищеца. От материалите по делото е видно, че на 10.11.2023г. между „ВИВУС.БГ“ ЕООД и Г. Х. С. е сключен договор за кредит № ••••••••••, по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищеца заемна сума в размер на 1 200 лв. при ГЛП – 40.99 % или 40, 43 лв. и ГПР – 49.7 % с краен срок на погасяване 10.12.2023г. Уговорено е заплащането на такса за бързо разглеждане, която съобразно раздел II, чл. 4.1 от общите условия представлява допълнителна незадължителна услуга, която гарантира обработка на искането за кредит и отговор в рамките на 15 минути от подаването му. В чл. 4.5 изрично е отбелязано, че услугата не е задължително условие за отпускането на заемната сума и не увеличава възможностите за получаване на кредит. От съвкупния анализ на събраните доказателства се установява, че кредитополучателят е физическо лице, по отношение на което не се твърди, а и не са налице данни същото да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност. В тази връзка, договорната връзка между страните попада в приложеното поле на ЗПК и по отношение на нея са приложими не само специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителските договори. С разпоредбата на чл. 11 ЗПК е описано задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, като по аргумент от чл. 22 ЗПК неспазването на изискванията по чл. 11, т. 7-12 ЗПК се санкционира с нищожност на договора, доколкото тези реквизити са призвани да обезпечат информираността и правото на свободен избор на стоки и услуги от потребителя. Като твърдян порок на процесния договор се поддържа отбелязването на ГПР, който не отговаря на действителния такъв, тъй като не инкорпорира разходите за допълнителната услуга, и който надвишава максимално установения размер в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Както беше посочено, в процесната сделка е посочен само стойностният израз на ГПР – а именно 49.7%. В чл. 7.1 от общите условия е упоменато, че ГПР не включва разходите, които кредитополучателят заплаща в резултат от неизпълнението на задълженията си, както и разходите за допълнителни незадължителни услуги. След съвкупен анализ на събраните доказателства съдът намира за основателни доводите, релевирани в исковата молба, поради следните съображения: Съгласно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Установява се, че действително уговорената такса за бързо разглеждане не е включена в отбелязания в договора ГПР, тъй като посоченият процент е формиран единствено от главницата и възнаградителната лихва. Противно на поддържаното в отговора на исковата молба съдът не счита, че с въпросната такса е предоставена реална допълнителна услуга на ищеца. По аргумент от чл. 4 от общите условия услугата за бързо разглеждане на документите се изчерпва с приоритетно разглеждане на искането за кредит преди исканията на други кандидатстващи, от което е логично предоставянето да се осъществи преди сключването на договора за кредит. Същевременно в раздел I, Такса бързо разглеждане е упоменато, че същата може да бъде заявена при подаване на заявката за отпускане на кредит и/или при искане за допълнителна сума, което създава съмнение за така поддържания приоритетен характер. От анализа на общите условия може да се направи обоснован извод, че предлаганата услуга представлява действие по усвояване на кредита във времево отношение и по естеството си е свързана с изпълнение на основното задължение на кредитора да извърши предварителна оценка за кредитоспособността на клиента. Отделно от това, начинът, по който се определя стойността на услугата – спрямо сумата на кредита и срока на сделката, е индиция за конструкция, предназначена да генерира допълнителен доход за кредитодателя, като в разглежданата хипотеза цената за тази услуга възлиза на 1/5 от стойността на същинската престация. В случай че услугата реално предоставя подобно приоритетно разглеждано, то липсва житейска и правна логика размерът да е обвързан от заемната сума и от срока на сделката. Поради тези съображения, тази допълнителна услуга следва да се квалифицира като общ разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗПК, който следва да участва при формирането на ГПР. Предвиждането на подобна такса на собствено основание е в разрез с чл. 10а, ал. 2 ЗПК и на практика прехвърля върху потребителя финансовата тежест за изпълнение на задължението за предварителна оценка на платежоспособността. При включването в размера на ГПР същият би надхвърлил многократно както посочения размер от 49.7 %, така и нормативно установения. Посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи по кредита, предвидени в чл. 3, б. „ж” Директива 2008/48/ЕО, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както и непосочването на процент въобще. Санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не инкорпорира всички разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален ефект / в този смисъл Решение от 09.11.2016г. по д. С-42/15 на СЕС, Решение от 21.03.2024г. по д. № С-714/22 на СЕС, Решение от 13.02.2025г. по д. С- 472/23г. на СЕС/. На основание чл. 23 ЗПК при нарушение на изискванията по чл. 11, ал. 1, т. 7-12 ЗПК потребителят дължи единствено чистата стойност на кредита. Поради гореизложените съображения, настоящият състав намира, че процесният договор за потребителски кредит не отговаря на императивните изисквания, поради което и предявеният установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен. При това положение, не възниква вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуално предявения иск за признаване нищожността на чл. 4.1 от договора за кредит, поради което съдът не дължи произнасяне. С исковата молба е предявен в условията на обективно кумулативно съединяване и осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Неговата основателност е обусловена от установяване в условията на пълно и главно доказване от ищеца, че е заплатил на ответника претендираната сума от 5, 40 лв. В доказателствената тежест на ответника е да докаже наличието на правно основание за получаване на процесната сума. На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че Г. Х. С. е заплатил на „Вивус.БГ“ ЕООД сумата от 1 205, 40 лв., от която 1 200 лв. – главница и 5, 40 лв. – договорна лихва, във връзка с Договор за потребителски кредит № ••••••••••. Съобразно чл. 29, ал. 1 ЗПК потребителят има право, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, да се откаже от сключения договор за потребителски кредит в срок от 14 дни, считано от датата на сключване на договора, респективно получаването на преддоговорната информация. В ал. 2 е предвидено, че правото на отказ се упражнява чрез отправяне на уведомление, обективирано на хартиен или друг траен носител, до който кредиторът има достъп по начин, който може да бъде доказан съгласно действащото законодателство. При съблюдаване на цитираните разпоредби следва да се приеме, че в разглежданата хипотеза потребителят своевременно и надлежно е упражнил потестативното си право да прекрати договорната връзка, тъй като волеизявлението му е удостоверено на траен носител – платежно нареждане, което подлежи на регистрация от доставчика на платежна услуга по начин, позволяващ сигурно съхраняване и точно възпроизвеждане – арг. от чл. 9, ал. 5 Наредба № 3 от 18.04.2018г. на БНБ. Съгласно чл. 29, ал. 4 ЗПК когато потребителят упражни правото си на отказ от договора за кредит, той връща на кредитора главницата и заплаща лихвата, начислена за периода от датата на усвояване на средствата до датата на връщане на главницата. Санкцията, изразяваща се в лишаване от правото на кредитора да получи лихви и разноски, се свързва с неизпълнението на задължението в своите договори да предоставя информация по чл. 10, § 2 Директива 2008/48/ЕИО. Сред тази информация от съществено значение са данните за ГПР, тъй като чрез регламентацията му се цели да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора, за да се ориентира потребителя при избор на финансов продукт и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Упражняването на правото на отказ от договора не лишава потребителя от потребителската защита, предоставена му от европейското законодателство, в това число от проверката за неравноправни клаузи и прилагане на законните последици при установяването на такива. При това положение, следва да се приеме, че в полза на ответното не се дължи договорна лихва за ползването на отпуснатите парични средства. Само за прецизност на изложението следва да се отбележи, че в процесния договор за кредит не е предоставена информация досежно размера на дневната лихва при отказ от договора, което от своя страна на собствено основание обосновава недължимост на лихвата /в този смисъл Решение от 21.12.2023г. по съединени дела С- 38/21, С-47/21 и С-232/21 по описа на СЕС/. Поради гореизложените съображения, настоящият състав намира, че в обективната действителност са се проявили всички елементи от фактическия състав на кондикционната претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради което и предявеният осъдителен иск подлежи на уважаване в цялост. По отговорността за разноски: Предвид изхода на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски възниква в полза на ищеца. В установения срок е представен списък по чл. 80 ГПК, с който се претендира заплащането на сумата от 100 лв. – държавна такса, 480 лв. с вкл. ДДС – адвокатско възнаграждение за първия иск и 480 лв. с вкл. ДДС – хонорар за втория иск. Ответникът е релевирал възражения за злоупотреба с процесуални права и за прекомерност на възнаграждението по чл. 78, ал. 5 ГПК, които настоящият състав намира за основателни. Фактът, че при служебна справка се установява, че за календарната 2025 година Г. Х. С. чрез адв. М. е инициирал в СРС 14 искови производства с предмет установяване недействителност и неоснователно обогатяване, силно разколебава вътрешното убеждение на съда относно добросъвестността на ищеца и на неговия процесуален представител. Посоченото обстоятелство служи като индиция, че освен да се разреши правен спор между страните, се цели и генерирането на вземания за съдебни разноски. Държейки сметка все пак за съжденията, възприети с Решение от 28.07.2016г. по д. С-57/15 на СЕС, че спечелилата делото страна има право на пропорционални разноски, както и фактическата и правна сложност на производството, изобилната национална и наднационална съдебна практика досежно неравноправните клаузи в договори, сключени с потребители, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи адвокатско възнаграждение на стойност от 50 лв. Предвид представените доказателства, че адв. М. е регистриран по ЗЗДС и в изпълнение на Решение по д. С-744/23 от 23.10.2025г. на СЕС в негова полза следва да се присъди сумата от 60 лв. с вкл. ДДС. На ищеца се следва сумата от 100 лв. за заплатената държавна такса. Мотивиран от изложеното, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 с-в