Решение № 6420 от 14.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 7059/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ответника Столична община срещу решение от 13.01.2022г. по гр.д. № 34350/2020г. на СРС, 26 с-в, с което е отхвърлен предявения от М. Л. И. срещу жалбоподателя иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за заплащане на сумата 12 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, представляващи болки и страдания, причинени на 17.11.2019г. при попадане в необезопасена дупка на тротоарното платно на ул. „••••••• ••••••• при което ищцата получила травматични увреждания – счупване на долния край на лъчевата кост на лявата ръка, ведно със законната лихва, считано от 17.11.2019г. до окончателното изплащане на сумата. С решението са присъдени разноски съобразно изхода на спора. Въззивницата – ищца обжалва решението като неправилно и необосновано. Поддържа, че по делото е доказан фактическия състав на претендираното обезщетение от събраните по делото доказателства. Моли съда да отмени решението и да уважи иска до пълния претендиран размер, с присъждане на разноски. Въззиваемата страна Столична община оспорва жалбата в депозиран писмен отговор. Моли съда да потвърди решението като правилно и законосъобразно, евентуално да отхвърли иска за разликата над сумата 1000 лв. Претендира разноски. Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните оплаквания в жалбата. Първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а по същество – частично неправилно. Производството е образувано по предявен от М. Л. И. срещу Столична община иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за заплащане на сумата 12 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, представляващи болки и страдания, причинени на 17.11.2019г. при попадане в необезопасена дупка на тротоарното платно на ул. „••••••• ••••••• гр. София, при което ищцата е получила счупване на долния край на лъчевата кост на лявата ръка, ведно със законната лихва, считано от 17.11.2019г. до окончателното изплащане на сумат С отговора на исковата молба ответникът Столична община е оспорил възникването на фактическия състав по чл. 49 от ЗЗД, поради липса на подаден сигнал от ищцата за наличие на опасна и необезопасена дупка. Оспорил е размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Навел е възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата, в размер на 50% нейно участие. За да постанови решението си за отхвърляне на иска изцяло, първоинстанционният съд е приел, че общинските власти са длъжни да обезопасяват не всяка неравност на пътя, а само тези, които създават сериозна опасност за здравето на пешеходците /дълбоки дупки, липсващи капаци на шахти от подземната инфраструктура, скрити и невидими недостатъци на платното, като хлъзгащи се и подскачащи при стъпване върху тях плочки и други/. Приел е, че дупката, в която се е спънала и паднала ищцата, е била с дълбочина, стигаща под глезена и представляваща липсваща асфалтова настилка, като инцидентът е станал в светлата част от денонощието при сухо време и се дължи изключително на невниманието на ищцата, а не на неподдържането на тротоарното платно. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е обективна, има гаранционно- обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия. По така предявения иск следва да се установят следните елементи от фактическия състав, пораждащ тази отговорност: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. По делото не се спори, че тротоарът на ул. „••••••• К., върху който се твърди, че е настъпило процесното увреждане, е общинска собственост. Предвид изложеното, по арг. от § 6, т.6 от ПЗР на ЗДвП и чл. 30, ал. 4 ЗП, е налице задължение на ответника да осъществява дейностите по поддържането му. В настоящия случай, от събраните по делото гласни доказателства, се установява както наличието на дупка върху десния тротоар в района на гр. София, ж.к. Люлин 2, ул. „••••••• К.“, в посока от ул. „Проф. д-р Александър Станишев“ към ул. „•••••••“, срещу •••••••, така и механизма на настъпилото при ищцата увреждане. Инцидентът е настъпил около 18 – 18.30 часа, в светлата част на денонощието, докато ищцата, заедно с разпитаната свидетелка И. – нейна дъщеря, са вървели по тротоара. Според свидетелката кракът на ищцата е попаднал в дупка от липсваща асфалтова настилка на тротоара, като при стъпване в дупката кракът стигал до под глезена. Наличието на пропадане на асфалтовата настилка на тротоара към процесния момент не се опровергава от никакви представени по делото доказателства от ответника. Горепосоченото обосновава извод за неизпълнение от страна на Столична община на задълженията по поддръжка на тротоара чрез обезопасяване и отстраняване на разположената върху него дупка. От друга страна, по делото се установява, че с бездействието си по поддържане на тротоарната настилка, общината е създала условията за настъпване на претърпяното от ищцата увреждане. Това обстоятелство се установява от събраните по делото гласни показания на свидетел - очевидец. Същите са логични и последователни, кореспондират с останалия доказателствен материал и преценени по реда на чл. 172 ГПК, следва да бъдат кредитирани. Настоящият съдебен състав намира, че установеното по делото увреждане – фрактура на долния край на лъчевата кост на лявата ръка, е в причинно-следствена връзка с падането й в дупка на тротоара на ул. „••••••• К.“. Този извод се потвърждава и от заключението на приетата от първоинстанционния съд съдебно-медицинска експертиза, което като обективно и компетентно изготвено, следва да бъде кредитирано. Вещото лице е посочило, че с оглед вида на фрактурата, механизмът на получаването ѝ се реализира именно при падане от собствен ръст на терен. По делото са установени и претърпени във връзка с увреждането неимуществени вреди от ищцата. Съгласно заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза и представения амбулаторен лист от 17.11.2019г., изд. от Спешен кабинет по ортопедия и травматология – УМБАЛСМ „Н.И. Пирогов“, на ръката на ищцата е била поставена гипсова шина след извършена репозиция. Съгласно констатациите на вещото лице, обичайното обездвижване при този конкретен вид счупване е за период от 10- 12 седмици, а периодът на възстановяване е в рамките на 3 – 5 месеца. Болката е била особено интензивна в първите 5-7 денонощия. По делото не са налице медицински документи, отразяващи остатъчни последици от счупването на ръката, като съгласно заключението, видът на травмата и характера на приложеното лечение не предполагат възникването на такива. Съгласно показанията на свидетеля И., в началния период след настъпване на травмата, ищцата е изпитвала силна болка и приемала изписани болкоуспокояващи медикаменти, като възстановяването продължило около 5- 6 месеца. През периода на възстановяване ищцата е имала нужда от помощ в битовото обслужване. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че е осъществен фактическият състав по чл. 49 от ЗЗД – налице е неизпълнение от страна на Столична община на задължението по чл. 30, ал. 4 от ЗП за поддържане и сигнализиране на неравности върху общинския тротоар, което е довело до настъпване на телесни увреждания при ищцата – фрактура на лява лъчева става на ръката. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието, , справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението /т.2 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г./. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. Справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства - емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди. Същевременно обезщетението за неимуществени вреди има паричен израз, поради което всякога се явява детерминирано и от икономическа конюнктура в страната, една от проявните форми на която са и нормативно определените лимити за отговорността на застрахователя, независимо, че те сами по себе си не са пряк израз на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъдат взети предвид следните обстоятелства, установени със заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза и събраните писмени и гласни доказателства: характера, вида и тежестта на претърпяното от ищцата телесно увреждане от процесния инцидент – фрактура на лъчева кост на лявата ръка; продължителността на възстановителния период –около 5 – 6 месеца, като през първите 2-3 месеца - с гипсова имобилизация; търпените физически болки по време на възстановяването, особено в началния период след настъпване на травмата; възрастта на ищцата към момента на увреждането - 45 години; изпитваните от нея битови неудобства и трудности, изпитваното чувство на страх. Следва да бъде отчетено също и липсата на медицинска документация за точната дата на сваляне на гипсовата шина, както и за явяване на ищцата за извършен контролен преглед на 25.11.2019г., съгласно предписанието при прегледа на 17.11.2019г. При съобразяване на горепосочените обстоятелства и на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както и обществено-икономическите отношения в страната към процесния период, въззивният съд намира, че сумата от 7 000 лв. се явява справедливо обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди. При определяне на размера съдът съобрази и практиката на ВКС при присъждане на обезщетения за подобни увреждания /напр. Определение № 50424/18.10.2022г. по гр.д. № 1529/2022г. на ВКС, І ГО/. По отношение наведеното възражение за съпричиняване, следва да се отбележи, че по делото не са ангажирани доказателства ищцата с поведението си е да допринесла за настъпването на вредоносния резултат. В тази връзка не могат да бъдат споделени мотивите в обжалвания акт, че невниманието на ищцата е изцяло причина за инцидента, още повече при липса на подобни твърдения от ответника в срока по чл. 131 ГПК, а само за съпричиняване. Неоснователен е и довода на ответника в отговора на въззивната жалба, че дупката е били видима и могла да бъде избегната при обичайно внимание от пешеходците, поради което е изключена неговата отговорност, както и че дупката не представлява препятствие по смисъла на чл. 167, ал.1 ЗДвП. Уличната мрежа в населените места е публична общинска собственост – арг. § 7, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА и чл. 8, ал. 3 ЗП. Съгласно чл. 8, ал. 5 вр. чл. 5, ал. 1 ЗП, собствеността на пътя се разпростира върху всички негови основни елементи, като пътната инфраструктура включва елементите обхват на пътя, пътни съоръжения и пътни принадлежности. Тротоарите са част от уличната пътна мрежа и поддържането им се организира от съответната община /чл. 30, ал. 4 ЗП/, а нормата на чл. 167, ал. 1 ЗДвП регламентира задължение за лицата, стопанисващи пътя и пътните принадлежности към него по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗП, да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират за препятствията и да вземат мерки за отстраняването им. Ето защо в случая е налице доказано препятствие на пътя и прилежащия процесен тротоар, собственост на ответната община, както и бездействието й, поради неизпълнение на задължението й за поддръжка на тротоарната настилка. В полза на увреденото лице се дължи претендираната законна лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата, тъй като за вземания с източник непозволено увреждане, деликвентът се счита в забава от датата на осъществяване на деянието, по арг. от чл. 84, ал. 3 от ЗЗД. По изложените съображения, жалбата в частта срещу решението за отхвърляне на иска до размера на сумата 7000 лв. е основателна, а в останалата част - неоснователна. С оглед частичното несъвпадение на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта за отхвърляне на иска до размера на сумата 7000 лв., а в останалата част за отхвърляне на иска за разликата над сумата 7000 лв. до пълния предявен размер от 12 000 лв., решението следва да бъде потвърдено. Решението следва да бъде отменено и в частта за присъдените в полза на ответника разноски за разликата над сумата 41. 67 лв. до пълния присъден размер от 100 лв. При този изход на спора, на въззивницата следва да бъдат присъдени претендираните и доказани разноски за въззивната инстанция в размер на сумата 140 лв. – държавна такса и сумата 450 лв. – разноски за първоинстанционното производство /държавна такса и депозит за вещо лице/. На въззиваемия - ответник следва да се присъдят претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 41. 67 лв. за настоящото производство /при определен общ размер от 100 лв/. На адв. М. П. следва да се присъди на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв претендираното адвокатско възнаграждение в размер на сумата 680 лв. за всяка инстанция, определено на основание чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ, в приложима ред. ДВ, бр. 68/2020г. Така мотивиран, Софийски градски съд