Решение № 4057 от 20.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 7515/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 20029106/01.02.2021г. по гр. д. № 27935/2018г. на Софийски районен съд 26 състав е отхвърлен искът на Е. Г. Е., ЕГН ••••••••••, срещу „Б.Е.“ АД, ЕИК •••• за заплащане на сумата от 9 000 лв. представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от закъснял и повреден багаж и искът на С. Г. И., ЕГН ••••, срещу „Б.Е.“ АД, ЕИК •••• за заплащане на сумата от 3 000 лв. представляваща обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди от закъснял и повреден багаж. Срещу решението в законоустановения срок е подадена въззивна жалба от С. Г. И., ЕГН •••• с която са заявени бланкетни оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение и се моли за неговата отмяна. В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба но на 15.10.2021г. е подадено становище по въззивната жалба от „Б.Е.“ АД, ЕИК ••••. Въззиваемият поддържа, че въззивната жалба е нередовна, тъй като не съдържа всички необходими реквизити. По същество излага, че първоинстанционното решение е правилно и моли за оставянето му в сила. По отношение на допустимостта на жалбата: Жалбата е недопустима в частта в която се обжалва решението в частта в която искът на Е. Г. Е., ЕГН ••••••••••, срещу „Б.Е.“ АД, ЕИК •••• за заплащане на сумата от 9 000 лв., доколкото за ищцата липсва правен интерес да защитава чужди права пред съда. При това положение жалбата следва да се остави без разглеждане в частта в която се обжалва решението по отношение на исковете предявени от Е. Г. Е., ЕГН ••••••••••. В тази част решението има характер на определение и подлежи на обжалване. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 82 от ЗЗД във вр. с чл. 52 от ЗЗД за обезщетения за неимуществени вреди от забавен и повреден багаж. Доколкото в жалбата са направени само бланкетни възражения за неправилност и незаконосъобразност на жалбата то настоящият състав държи произнасяне само по валидността и допустимостта на решението в обжалваната част. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Същото е и разбирането развито в т.1 от ТР 1/09.12.2013г. по ТД 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което по отношение на съдебното решение може да са налице три вида пороци - нищожност, недопустимост и неправилност. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Въведено е изключение от забраната за служебна проверка, а именно когато се касае за нарушена императивна материалноправна норма. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Отговорността на превозвача следва да се квалифицира като договорна, основаваща се на неточно изпълнение на дължимата по договора престация. По своята правна природа отговорността на въздушния превозвач за вреди, причинени при превоз на пътници от закъснение, загуба или повреда на багаж, смърт или телесна повреда на пътник е обективна, безвиновна отговорност, която обхваща имуществени (претърпените загуби и пропуснати ползи) и неимуществени вреди. Водещ при квалифицирането на отговорността като договорна или деликтна е видът на нарушения интерес - негативен или позитивен. Следователно, изхождайки от този принцип, отговорността на въздушния превозвач за вреди, причинени поради смърт или телесна повреда на пътника, тъй като те представляват нарушаване на негативнен интерес, защото са неочаквани и се случват непредвидено, независимо от наличието на валидно сключен между пътника и превозвача договор за въздушен превоз, ще бъде деликтна, а при закъснение, повреди, липси или загубата на багажа му, представляват нарушаване на очакването на пътника на точно изпълнение на дължимата от превозвача насрещна по договора за въздушен превоз престация, което обосновава квалифицирането на отговорността на последния в цитираните хипотези и в настоящия казус, като договорна. Съгласно разясненията на дадени в мотивите на ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 29.01.2013 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2012 Г., ОСГТК НА ВКС няма пречка да бъде предявен иск за обезщетение на неимуществени вреди от договорно изпълнение. По отношение на правилността на решението настоящият състав намира следното. За да възникне задължение за плащане на обезщетение за договорно неизпълнение, следва да се установят следните елементи на сложен фактически състав: 1/ наличието на облигационна връзка - двустранна правна сделка, валидно договорно задължение, от което да възниква задължение за изпълнение; 2/ виновно неизпълнение /пълно или частично/ на договорното задължение; 3/ вреди /ефективни, предвидими/, настъпили от неизпълнението и 4/ причинна връзка между неизпълнението и настъпилите вреди. Тези правопораждащи вземането на изправния кредитор факти трябва да са налице кумулативно, като липсата само на един от тях е основание за отпадане на договорната отговорност за обезщетение за вреди по чл. 82 ЗЗД. Съгласно чл. 66 от Закона за гражданското въздухоплаване /ЗГВ/ с договора за превоз на пътници по въздуха превозвачът се задължава да превози със свое или с наето, или предоставено за ползване на лизинг въздухоплавателно средство пътника и багажа му от едно място на друго срещу заплащане на превозна цена. Не се спори че ответникът поел задължение въздушен превоз за жалбоподателката С. Г. И. заедно с Е. Г. Е. и техният багаж. От приложените по делото рекламация за закъснял, изгубен и повреден багаж, се установява, че багажът на ищците бил загубен. Не е спорно също, че същият им бил върнат четири дни по-късно, но повреден. Ето защо настоящият състав намира, че са налице първите две предпоставки, а именно наличие на договор и неговото частично неизпълнение. Във връзка с повредения багаж С. Г. И. и с Е. Г. Е. получили обезщетение в размер на 159 лева и 129 лева. Спорен по делото е въпросът дали обезщетението, изплатено на С. Г. И., от ответника отговаря на критериите за справедливост. В настоящия случай доколкото се касае за неимуществени вреди настъпили вследствие на загубен багаж при самолетен превоз приложение намират правилата на Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз, изготвена в Монреал на 28 май 1999 г., към която препраща чл. 76 от ЗГВ. В чл. 22, пар. 2 от Конвенцията са уредени лимити на отговорността на въздушния превозвач, като при превоз на багаж отговорността на превозвача в случай на унищожаване, загуба, повреда или закъснение е ограничена до 1 000 специални права на тираж за всеки пътник. Съгласно чл. 29 от Конвенцията При превоза на пътници, багаж и товари всяко съдебно дело за обезщетения на каквото и да е основание било по тази конвенция, по договор, при закононарушение или на всяко друго основание може да се заведе само при условията и при съблюдаване на лимитите на отговорност, установени в тази конвенция, без това да предрешава въпроса кои лица имат право да завеждат дело и какви са съответните им права. При всяко такова дело наказателните, назидателните или всякакви други некомпенсационни обезщетения не подлежат на възстановяване. При това положение съдът е обвързан при определяне на обезщетението от правилата на Конвенцията. Настоящият състав приема, че загубата на багаж е такова естество, че неминуемо би предизвикало неимуществени вреди за лицето чийто багаж е изгубен. Единсвеният спорен по делото въпрос е свързан с размера на дължимото обезщетение. По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди настоящият съдебен състав приема, че поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените дискомфорт, затруднения и притеснения вследствие на загубата на багажа и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението /т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС/, като например – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение. За да определи в частност размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, настоящият съдебен състав съобрази обстоятелствата, че ищцата твърди преживяване на обичайните неудобства – стрес, гняв, душевни болки и страдания, емоционално напрежение, които са естествена последица от забавянето на багажа. За репариране на преживените неимуществени вреди настоящият състав намира че обезщетението, което е получила ищцата извънсъдебно, в размер на на 159 лева, не само е съобразено и с предвидения в чл. 22, пар.2 от Конвенцията лимит от 1000 специални права на тираж /равен на 2417, 85 лева/, но и отговаря на характера и степента на претърпените от ищцата вреди, поради което същото е справедливо. При това положение въззивната жалба се явява неоснователна, а решението следва да бъде потвърдено. На основание чл. 280, ал3 от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване. Мотивиран от гореизложеното: