Решение № 384 от 14.4.2021 г. на Апелативен съд - София по дело № 4055/2020 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл.273 от ГПК. С решение от 21.07.2020г по гр.д. № 13834/2018г Софийски градски съд, ГО, І-11 състав, е осъдил Н. Д. В. да заплати на Райфайзенбанк България ЕАД сумата от 40787.26лв- главница по договор за кредит от 21.01.2013г, ведно със законната лихва, като е отхвърлил иска за заплащане на неустойка за забава за сумата от 815.44лв, претендирана за периода от 03.05.2018г до 14.06.2018г. С решението си съдът е възложил разноските по делото съобразно изхода от спора и доказаните разноски от страните. В отхвърлителната част решението на СГС не е обжалвано от банката- ищец. Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника Н.В., в осъдителната част. Въззивникът поддържа, че неправилно и незаконосъобразно съдът е приел, че клаузите в договора за банков кредит уреждащи предсрочната изискуемост на задължението по договора не са нищожни. Поддържа, че неправилно съдът е приложил разпоредбата на чл.60, ал.2 от ЗКИ. Поддържа, че предсрочна изискуемост на задължението на ответника не е настъпила. Моли решението на СГС да бъде отменено в обжалваната част и предявения иск против Н. В. да бъде отхвърлен изцяло. Претендира разноските, направени по делото. Въззиваемата страна Райфайзенбанк България ЕАД – ищец пред СГС, не депозира писмен отговор на въззивната жалба. В о.с.з. въззивницата Н.В. се представлява от адв. Т., който поддържа жалбата, моли същата да бъде уважена по съображения изложени в нея. Претендира разноски за държавна такса. Въззиваемата страна Райфайзенбанк България ЕАД се представлява от юрк. С., който оспорва жалбата и моли решението на СГС да бъде потвърдено. Претендира разноски за юрк. възнаграждение. Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са дадените указания по тълкуването и приложението на закона от ВКС с ТР № 1/2013г по т.д. №1/2013г на ОСГТК- т.1. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Решението в обжалваната част е правилно като краен резултат и не страда от пороците посочени в жалбата. По делото се установява от фактическа и правна страна следното: Установява се, че на 21.01.2013 г. между страните е подписан договор за банков кредит, като банката предоставя на Н. В., в качеството й на кредитополучател, сумата от 50 000лв за рефинансиране и потребителски нужди със срок на погасяване на кредита до 02.01.2033 г. Договорено е връщането на кердитната сума на 240 анюитетни кредитни вноски по 332.44лв. Страните са договорили годишна лихва в размер на 6-месечния SOFIBOR + 2, 40 пункта, като към датата на сключване на договора лихвата е в размер на 5, 089%. Според чл. 9.1 от договор банката счита просрочването на плащането на която и да е вноска или част от нея с повече от 31 дни от датата на падежа за случай на неизпълнение, а според чл. 10.1 от договора в случай на неизпълнение на договора свързан с просрочие банката начислява наказателна надбавка върху забавената вноски. Съгласно чл. 10.2 от договора в случай на неизпълнение на договора банката има право едностранно с писмено уведомление да кредитополучателя да обяви всички усвоени, но не погасени по договора за кредит суми за предсрочно изискуеми. Договорът е двустранно подписан, подписите не са оспорени. На 20.06.2016 г. между страните е подписан анекс, според който страните са се съгласили, че размерът на остатъчната главница по договора е 43 917, 78 лева, променили са падежната дата, променен е размера на възнаградителната лихва. Според чл. 4.4 от анекса при забава в плащането на дължимите суми по кредита кредитополучателят дължи на банката обезщетение за забава в размер на 10 пункта годишно върху забавената главница за времето на забавата до окончателното изплащане на забавените задължения. В чл. 5.1 от договора е предвидено, че крайният срок за погасяване на всички дължими суми е 15.01.2033 г., като предвидено погасяване на 199 месечни анюитетни вноски. Според чл. 8.1 от анекса неизпълнение е налице когато кредитополучателят не плати която и да е вноска на главницата и/или лихвата на датата на падежа, а според чл. 9.3 – при неизпълнение банката има право да обяви всички усвоени и непогасени суми за предсрочно и незабавно изискуеми. В о.с.з. на 23.06.2020г е изслушана ССчЕ, изготвена от в.л. Д. Г., която установява, че на 25.01.2013 г. по разплащателна сметка с титуляр –ответницата е постъпила сумата в размер на 50 000.00 лв с основание процесният договор за заем. Според експертизата към дата 03.05.2018 г. непогасена е била сума за падежирала главница в размер на 1662, 84 лева по 13 вноски с падеж в периода 05.04.2017 г. – 05.04.2018 г., а остатъчната непогасена главница е в размер на 40 787.26 лева. Вещото лице е констатирало, че последно погасяване на задължения по договора е извършено на 18.04.2017г. Вещото лице е констатирало още, че няма начислявана на ответницата от банката възнаградителна лихва в размер по-висок от договорения между страните, както и че не се установява капитализиране на лихви. По делото е представено писмо №34 на Райфайзенбанк България ЕАД до навя В. за обявяване на предсрочната изискуамост на вземането на банката по договор от 21.01.2013г, отправено до ответницата на адрес гр. •••, жк •••, бл.••, вх.•. Писмото е врачено чрез ЧСИ С. П., чийто служител е залепил уведомление на адреса. Посоченият адрес е такъв, посочен от Н.В. като адрес за кореспонденция в анекса към договора от 21.01.2013г. Препис от ИМ на ответницата В. е връчен на 08.01.2019г. Ищецът е претендирал в исковата си молба осъждането на ответника да върне цялата заемна сума, получана по договора за банков кредит, като е твърдял, че ответникът е преустановил плащането на анюителтните вноски от 05.04.2017, което представлява случай на неизпълнение, на 03.05.2018г предсрочната изискуемост е обявена на ответникацата и моли същата да бъде осъдена да върне кредитната сума изцяло. Посочил е още, че за претендираното вземане е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнеине, но съдът е постановил отказ. В отговора си на ИМ ответницата възразява, че не е усвоила сумата по кредита, както и че клаузите за предсрочна изискуамост на вземането на банката са нищожни поради противоречие със закона и добрите нрави, както и че не са настъпили основания за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. С оглед изложеното съдебният състав приема, че страните са били в договорни отношения, породени от договор за банков кредит, сключен на 21.01.2013г, по силата на който банката е отпуснала на ответницата банков кредит в лева, който видно от изслушаната ССчЕ ответницата е усвоила. От неоспорената в тази част ССчЕ се установява неоснователността на възражението на ответницата, че кредитната сума не е била дейстмвително отпусната. Това възражение не се поддържа пред настоящата инстанция, но и неговата неоснователност се установява от категоричното заключение на вещото лице по делото посочило дата на отпускане и усвояване на кредита. Следва да се съобрази и обстоятелството, че между страните е подписан анекс, с който се предоговарят условията на връщане на получената кредитна сума, подписването на който доказва усвояването на сумата от ответницата и признаване на задължението за връщане на същата. При установяване усвояване на кредитната сума за кредитополучателя възниква задължение да върне сумата при договорените в договора за кредит условия. Установява се по делото от ССчЕ, че ответницата е връщала получената в кредит сума, съобразно договореното до 18.04.2017г. След тази дата ответницата е преустановила връщането на кредитната сума. Съобразно договореното между страните неизпълнение от страна на кредитополучателя е налице когато кредитополучателят не плати която и да е вноска на главницата и/или лихвата на датата на падежа, а неизпълнението, според чл. 10 от договора и чл. 9 от анекса, поражда право за банката да обяви всички усвоени и непогасени суми за предсрочно и незабавно изискуеми. Възражението на ответницата за нищожност на клаузите уреждащи предсрочната изискуемост е неоснователно. Съобразно посоченото в ТР 3/2017г, т.2 на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребление или за кредит, уредена в нормите на чл. 71 ЗЗД и чл. 432 ТЗ, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора, което се упражнява с волеизявление на едната от страните, което трябва да достигне до насрещната страна и поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. При настъпване на предсрочна изискуемост отпада занапред действието на погасителния план, ако страните са уговорили такъв Предсрочната изискуемост в закона е уредена в чл. 71 от ЗЗД, чл. 432 от ТЗ и чл. 60, ал.2 от ЗКИ. В чл.71 от ЗЗД уредбата сочи, че кредиторът може да иска изпълнение и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения. Съгласно чл.432 от ТЗ предсрочната изискуемост се урежда в договора за банков кредит, като банката може да иска предсрочно връщане на сумата по кредита, когато кредита не се ползва за целта, за която е получен, заемателят представя неверни сведения, обезпечението стане недостатъчно и след покана не бъде допълнено в срок, заемателят не връща други заеми към банката поради сериозно влошаване на финансовото си състояние.В чл.60, ал.2 от ЗКИ законодателят е посочил, че когато кредитът или отделни вноски от него не бъдат издължени на договорените дати за плащане, както и в случаите, когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита, банката има право да получи изпълнение на цялото задължение по договора. От посочените нормативни разпоредби е видно, че при неизпълнение на договорни задължения, включително и такива по връщане на получена в кредит сума, кредоторът има право да отнеме на длъжника преимуществата на договорения в негова полза срок и да иска изпълнение на цялото задължение по договора веднага. В закона това право на кредитополучателя не е обусловено с размери на суми или бройки на неизплатени в срок вноски по договора за кредит. Следва да се съобрази и обстоятелството, че твърдейки нищожност на договорни клаузи, уреждащи предсрочната изискуемост следва да се съобразяват клаузите към момента на сключване на договора. Към този момент съдът проверява валидността на клаузата и няма значение за преценка нищожността на договорките изпълнението на договорните задължения. От изложеното следва, че предсрочната изискуемост е институт, уреден като възможност и последици в закона, като в закона е дадена възможност на страните да договорят хипотезите, пораждащи право на кредитора да търси предсрочно изпълнение на дължимото му се по договор. В самият закон не е посочено ограничение при какви размери на неизпълнение може кредиторът да обяви вземането си за предсрочно изискуемо, следователно да се твърди, че противоречи на закона договореност, че при неизпълнение на договорно задължение вземането на банката ще стане предсрочно изискуемо е неоснователно, освен ако не се твърди, че неизпълнението е незначително, каквото твърдение по делото няма. Доколкото ответницата поддържа нищожност на клаузите за предсрочна изискуемост и поради противоречие с чл.143 от ЗЗП – поради неравноправие следва да се посочи, че възможността предоставена на банката да обяви вземането си по неточно изпълняван договор за банков кредит за предсрочно изискуемо не представлява значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, а се касае за право на кредитора да получи предоставената на длъжника сума при неизпълнение на договора за кредит, във връзка с което последният губи предимството на срока за погасяване на задължението. Предсрочната изискуемост на кредита е обусловена от забавата на кредитополучателя, т. е. от виновно неизпълнение на задължението за плащане в срок на дължимите погасителни вноски по кредита, поради което е допустимо кредитополучателят да бъде санкциониран за неизпълнението като загуби договорени свои преимущества. Като извод следва да се посочи, е уговарянето на условия в договора, при които кредиторът има право да обяви кредита за предсрочно изискуем, е допустимо от закона - чл.432 ТЗ и чл.60, ал.2 ЗКИ и постигнатата уговорка в тази насока не попада в нито една от хипотезите на чл.143 ЗЗП, както и не противоречи на основните принципи на равноправие в договорите, прогласени в чл.143, ал.1 от ЗЗП. Клаузата между страните, уговаряща при неизпълнение на договорно задължение от страна на кредитополучателя за връщане на кредитната сума, банката да има право да превърне цялото си вземане в предсрочно изискуемо е валидна и обвързваща страните. Не се установяват от извършената провека от съда други клаузи, част от договорното съдържание между страните, да са неравноправни и нищожни. Установява се от изслушаната ССчЕ, че за част от процесния период банката – ищец не е съблюдавала договорените размери на лихвените проценти между страните, но от това не е настъпило накърняване права на потребителя. По делото се установява неточно изпълнение на договорните задължения от страна на ответницата по договор за банков кредит от 21.01.2013. Изложеното е предпоставка банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. Установява се, че кредитополучателя е уведомен за настъпилите обстоятелства, овластяващи банката да обяви кредита за предсрочно изискуем с получаването на препис от ИМ. От този момент вземането на банката става дължимо се изцяло от кредитополучателя- ответник. Ответницата не доказва изпълнение на задължението си да върне на банката вземата в кредит сума, което прави исковата претенция доказана по основание. По размер предявеният осъдетелен иск е доказан от изслушаната ССчЕ до сумата от 40787.26лв, до която сума искът следва да бъде уважен. Изводите на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. По отношение на разноските: При този изход от право на разноски има само въззиваемата страна. Същата претендира разноски за юрк. възнаграждение, което съдът определя на 100.00лв, която сума следва да бъде възложена върху въззивника. Предвид изложените съображения, съдът