Решение № 319 от 22.5.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 950/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 260 467 от 11.07.2022 г. по т.д. № 898/ 2018 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ - 12 състав са отхвърлени като неоснователни предявените от „Строително дружество ММ“ АД (н) - гр. София, чрез синдика С. Е. Б., срещу „Биса строй“ ЕООД искове: за установяване на нищожността на договора за покупко -продажба, сключен на 31.03.2005 г. с нотариален акт № 85, том ХХХIХ, дело 96691 вх. рег. № 13779 на Службата по вписванията - гр. София, между „Строително дружество ММ” ЕООД - гр. София и „Щ.“ ЕООД- гр. Пирдоп, както следва: 1) на основание чл. 26, ал. 2, предл.5 от ЗЗД - като привиден; 2) на основание чл. 26, ал. 2, предл.1 от ЗЗД - поради невъзможен предмет - идеални част от парцел, при липса на индивидуализация на имота съобразно неговия актуален регулационен статут; 3) на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД - поради противоречие със закона, тъй като е бил сключен с цел да се увреди съдружника в „Строително дружество ММ“ АД Г. Я.; 4) на основание чл. 40 от ЗЗД - поради споразумяване на представителят и лицето, с което той е договарял във вреда на представляваното дружество; за установяване на нищожността на договора за покупко -продажба, сключен на 25.07.2005 г. с нотариален акт № 200, том LLVІІІ, дело 27 253, вх. рег. № 37479 на Службата по вписванията - гр. София и на договора за покупко -продажба, сключен на 12.08.2005 г. с нотариален акт № 107, том LLХІХ, дело 30 182, вх. рег. № 41 113 на Службата по вписванията - гр. София, между „Щ.” ЕООД - гр. Пирдоп и „Биса строй“ ЕООД - гр. София, както следва: 1) на основание чл. 26, ал. 2, предл.5 - като привидни; 2) на основание чл. 26, ал. 2, предл.1 от ЗЗД - поради невъзможен предмет - идеални част от парцел, при липса на индивидуализация на имота съобразно неговия актуален регулационен статут; 3) на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД - поради противоречие със закона, тъй като е бил сключен с цел да се увреди съдружника в „Строително дружество ММ“ АД Г. Я.; 4) на основание чл. 40 от ЗЗД - поради споразумяване на представителят и лицето, с което той е договарял във вреда на представляваното дружество; иск с правно основание чл. 108 от ЗС за предаване на владението върху недвижим имот с административен адрес: гр. София, район „Възраждане“, ул. „Камен Андреев“. № 22, представляващ неурегулиран поземлен имот с пл. № 130 в кв. 28А, с площ от 15 050 кв.м., заедно с построените в имота сгради.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от „Строително дружество ММ“ АД (н) - - гр. Чепеларе, област Смолян, представлявано от синдика С. Е. Б., в която се твърди, че е незаконосъобразно, неправилно и вътрешно противоречиво.

Неправилно съдът приел, че гласни доказателства са недопустими, тъй като всички платежни нареждания, представени от банките, изходящи от страните по договорите съставлявали т.нар „писмено начало“ по смисъла на чл.165, ал.2 от ГПК. Неясно защо свидетелските показания не били обсъдени в мотивите, при все че не били изключени с изрично определение, което било сериозно процесуално нарушение.

Погрешно съдът приел, че ищецът твърдял неплащане на цената на имотите, защото формално цената била платена според документите, представени от банката. Странен и неверен бил мотива, че в молбата ищецът не твърдял да е бил увреден - цялата поредица от симулативни сделки била насочена към увреждането му, защото той не можел да изплаща своите задължения. Изваден от контекста на доказателствата бил извода, че липсата на клауза за предаване на владението не се отразявала на транслативния ефект. Немотивирано съдът приел, че цената по сделката била реална пазарна цена, при положение че в заключенията на оценителните експертизи били посочени цени от порядъка на 2 000 000 до 3 000 000 лева.

• 3 - Невярна била тезата на съда, че нямало нищожност поради липса на предмет - несъществуващ в правния мир неурегулиран парцел бил продаден, а той всъщност бил урегулиран и в съвсем други граници, което било изначална невъзможност. В останалата част от решението съдът се занимал с игнориране на събрани доказателства - счетоводната експертиза на вещото лице М., представените платежни документи от банките и свидетелските показания.

Молбата е решението да бъде отменено изцяло и да бъде постановено друго решение, с което исковите претенции да бъдат уважени.

Ответникът по въззивната жалба „Биса строй“ ЕООД - гр. София в писмения отговор я оспорва като неоснователна по следните съображения.

Съдът правилно съобразил, че по делото липсват писмени доказателства по чл. 165, ал. 2 от ГПК („обратно писмо“), от които да е видно, че страните по сделката са направили привидно волеизявление. Съдът коментирал банковите документи и правилно приел, че това не са доказателства, които установяват симулативиост на волеизявленията, направени пред нотариуса, и че неплащането на цената (ако имало такова) не е основание за нищожност на сделките. Законосъобразен бил извода, че липсата на клауза за предаването на владението не се отразява на действителността на договора. Неоснователно било оплакването, че не била отчетена неадекватността на престациите - заключенията на оценителните експертизи били подробно анализирани, като бил съобразен и факта, че върху имота има учредена ипотека и са наложени две възбрани, което още повече намалявало цената. Съдът достигнал до правилния извод, че сделките имат предмет съгласно закона и практиката на ВКС.

По своето естество всички останали оплаквания в жалбата не представлявали посочване на пороци на обжалваното решение, а преповтаряне на изложението на въззивника относно неговото виждане за установените по делото факти и обстоятелства, доказателства и доказателствени средства.

Молбата към съда е решението да бъде потвърдено.

Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав съобрази следното.

Първоинстанционното производство е образувано по молба, в която ищецът „Строително дружество ММ“ АД (н) - гр. Чепеларе, област Смолян, чрез синдика С. Е. Б., твърдял че през м.март 2005 г. дружеството продало на „Щ.“ ЕООД недвижим имот в централната част на гр. София, който през лятото на същата година бил препродаден на „Биса строй“ ЕООД.

Според ищеца първата сделка била нищожна, тъй като договора бил привиден - страните не желаели настъпването на правните последици по него. След изключването на съдружника Г. Я. за него възникнало правото да получи припадащия му се дружествен дял и с прехвърлянето на имота се целяло да бъде осуетена възможността същият да насочи изпълнение към него за да удовлетвори своето вземане. При извършването на сделката дружеството било представлявано от другия съдружник Б. С., който бил съученик и близък приятел на С. Щ. - едноличен собственик на капитала на приобретателя на имота „Щ.“ ЕООД. По силата на последващите сделки имота бил придобит от „Биса строй“ ЕООД, едноличният собственик на капитала на което Б. Ц. бил доверено лице на Б. С.. В нотариалните актове нямало клауза за предаване на владението върху имота, но независимо от това държането се осъществявало само от лицето Б. С. чрез неговите фирми и фирми на свързани с него лица.

Първата сделка била нищожна, тъй като имала невъзможен предмет - имотът бил урегулиран, а не неурегулиран поземлен имот, както било посочено в нотариалния акт - неговият статут бил от определящо значение с оглед спазване на разпоредбите на ЗУТ.

Освен това сделката имала за цел да бъдат заобиколени разпоредбите, с които законодателят гарантирал правото на изключения съдружник да уреди имуществените си отношения с дружеството. Изключването било вписано на 23.03.2005 г., а имотът бил продаден на 31.03.2005 г. за сума многократно по-малка от справедливата цена на имота, което от своя страна представлявало накърняване на добрите нрави.

Нищожността на сделката осуетявала настъпването на транслативния ефект на последващите две сделки, които също били нищожни на изложените основания.

Молбата към съда била да постанови решение, с което да прогласи нищожността на сделките, като осъди ответника „Биса строй“ ЕООД да му предаде владението върху имота на основание чл. 108 от ЗС.

В писмения отговор първият ответник „Биса строй“ ЕООД - гр. София оспорил исковете като неоснователни.

Твърдял, че не били представени доказателства за привидността на първата сделка. Освен това тя не била насочена към накърняване на правата на изключения съдружник Г. Я.. След възстановяването му като съдружник той нямал право на ликвидационен дял. Твърденията за свързаност между представителя на „Щ.“ ЕООД и тогавашния управител на ищцовото дружество не били основание за нищожност на - 5 - сделката. Не било вярно, че имотът е останал на разположение на ищеца, който го владеел и ползвал чрез „Биса строй“ ЕООД. Оспорил твърденията за нищожност на договора поради невъзможен предмет - имотът продължавал да бъде неурегулиран, тъй като дворищната и уличната регулация още не били приложени. Договора не бил нищожен и поради заобикаляне на закона, тъй като не съществувало гарантирано право на имуществен дял на изключен съдружник, особено когато той бил възстановен. Договора не бил нищожен и поради накърняване на добрите нрави - платената от купувача цена не била занижена и била съобразена с това, че имотите са били ипотекирани в полза на банка.

Същите съображения ответникът изложил в подкрепа на възраженията си срещу твърденията на ищеца за нищожност на последващите две сделки.

В условията на евентуалност заявил възражение, че е придобил имотите по силата на изтекла давност.

Молбата към съда била да отхвърли исковете като неоснователни.

В писмения отговор вторият ответник „Щ.“ ЕООД - гр. Пирдоп, Софийска област оспорил исковете като неоснователни, като изложил същите съображения и поискал от съда да ги отхвърли.

В допълнителна искова молба ищецът изложил съображения срещу неоснователността на становищата на ответниците. Посочил като друго основание за нищожност на сделките споразумяване между представителят на продавача и купувача с цел да бъде увреден представлявания. В подкрепа на твърденията си посочил две разпоредителни сделки, с които ищцовото дружество продало на съдружника Б. С. идеални части от недвижими имоти в гр. София и друга сделка, с която същото прехвърлило на ответника „Биса строй“ ЕООД няколко самостоятелни обекта в сграда в гр. София. Оспорил и твърдението за изтекла в полза на първия ответник придобивна давност.

В отговора на допълнителната искова молба двамата ответници изложили напълно съвпадащи доводи срещу всички обстоятелства, на които бил основан иска с правно основание чл. 40 от ЗЗД, като оспорили твърдението, че е имало споразумяване за увреждане на представлявания.

В изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК настоящият състав на въззивната инстанция съобрази следното.

Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок от надлежна страна, която има интерес и право на обжалване на валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол.

Установената от доказателствата фактическа обстановка на спора е следната.

С решение № 5 от 23.03.2005 г. по ф.д. № 17 999/ 1994 г. на Софийския градски съд, фирмено отделение по партидата на „Строително дружество ММ“ ООД в регистъра на търговските дружества е вписано изключване на съдружника Г. П. Я.. С решение № 6 от 29.03.2005 г. по същото фирмено дело по партидата на дружеството в регистъра на търговските дружества били вписани следните промени: дружеството продължава дейността си като еднолично дружество с ограничена отговорност с фирма „Строително дружество ММ“ ЕООД; заличаване като управител на Г. П. Я.. С решение от 29.06.2005 г. по ф.д. № 55/ 1995 г. на Софийския градски съд, фирмено отделение е отменено като незаконосъобразно решението от 21.02.2005 г. на общото събрание на съдружниците в „Строително дружество ММ“ ООД за изключване на съдружника Г. П. Я. и е постановено заличаване в регистъра на търговските дружества на изключването на съдружника Г. П. Я.. Решението е влязло в сила на 5.06.2008 г. Според справката по партидата на дружеството в търговския регистър, с вписване № 20080214132922 е вписано преобразуване чрез промяна в правната форма на „Строително дружество ММ“ ООД в „Строително дружество ММ“ АД със седалище гр. Чепеларе, област Смолян, с уставен капитал 130 000 лева, разпределен в 1 300 броя поименни акции с номинал от 100 лева всяка една, внесен изцяло, с представляващ Б. И. С.. С решение № 194 от 30.06.2017 г. по т.д.н. № 246/ 2017 г. на Апелативен съд - Пловдив на основание чл. 630, ал. 2 от ТЗ е обявена неплатежоспособността на „Строително дружество ММ“ АД (в ликвидация) с начална дата 25.06.2004 г., открито е производство по несъстоятелност, производството по ликвидация е спряно, дружеството е обявено в несъстоятелност, прекратена е дейността на предприятието, правомощията на органите на търговеца са прекратени, постановена е обща възбрана и запор върху имуществото на дружеството, за временен синдик е назначен С. Е. Б., постановено е започване на осребряване на имуществото на дружеството.

С договор за покупко - продажба, сключен на 31.03.2005 г. с нотариален акт № 85, том ХХХIХ, дело 96691 вх. рег. № 13779 на Службата по вписванията - гр. София, „Строително дружество ММ” ЕООД- гр. София, представлявано от управителя Б. И. С., продало на „Щ.“ ЕООД - гр. Пирдоп, чрез управителя С.

• 7 - З. Щ., недвижим имот в гр. София, район „Възраждане“, ул. „Камен Андреев“, № 22: неурегулиран поземлен имот с площ от 15 050 кв.м., съставляващ имот с пл. № 130 в кв. 28А по плана на гр. София, м. „Пробив бул. „Пенчо Славейков“ - стара „НПЗ Средец“, заедно с построените в поземления имот административни сгради и производствени помещения, съставляващи обекта „Автобаза“, за сумата 480 000 лева, включваща в себе си 300 000 лева за поземления имот и 180 000 лева, с включен ДДС, за всички сгради, която трябвало да бъде платена по следния начин: 50 000 лева при подписването на договора, а останалата сума 430 000 лева - по банков път в срок до 31.12.2005 г. С договор за покупко - продажба, сключен на 25.07.2005 г. с нотариален акт № 200, том LLVІІІ, дело 27 253, вх. рег. № 37479 на Службата по вписванията - гр. София, „Щ.“ ЕООД - гр. Пирдоп, чрез управителя С. З. Щ., продало на „Биса Строй“ ЕООД - гр. София, чрез управителя Б. Л. Ц., недвижим имот в гр. София, район „Възраждане“, ул. „Камен Андреев“, № 22: неурегулиран поземлен имот с площ от 15 050 кв.м., съставляващ имот с пл. № 130 в кв. 28А по плана на гр. София, м. „Пробив бул. „Пенчо Славейков“ - стара „НПЗ Средец“ за сумата 305 000 лева, която трябвало да бъде платена по следния начин: 50 000 лева в брой при подписването на договора, а останалата сума 255 000 лева - по банков път в срок до 31.12.2005 г. С договор за покупко - продажба, сключен на 12.08.2005 г. с нотариален акт № 107, том LLХІХ, дело 30 182, вх. рег. № 41 113 на Службата по вписванията - гр. София, „Щ.“ ЕООД - гр. Пирдоп, чрез управителя С. З. Щ., продало на „Биса Строй“ ЕООД - гр. София, чрез управителя Б. Л. Ц., недвижими имоти, находящи се в гр. София, район „Възраждане“, ул. „Камен Андреев“, № 22: Автобаза, състояща се от административни сгради и производствени помещения, подробно индивидуализирани в договора, за сумата 185 000 лева, с включен ДДС, която трябвало да бъде платена по следния начин: 120 000 лева при подписването на договора, а останалата сума 65 000 лева- по банков път в срок до 31.12.2005 г. В хода на производството по делото с вписване № 20200407102140 по партидата на „Щ.“ ЕООД в търговския регистър е вписано заличаване на търговеца.

След обсъждането на установените от доказателствата факти и доводите на страните, и в отговор на оплакванията в жалбата, в обхвата на правомощията си по чл. 269 от ГПК настоящият състав приема от правна страна следното.

В условията на кумулативно обективно съединяване са предявени установителни искове за прогласяване на нищожност на договори за продажба на неурегулиран поземлен имот заедно с построените в него сгради и ревандикационен иск за предаване на владението на същите имоти.

Претенцията по главния иск срещу първата сделка е основана на твърдения за абсолютна симулация - понятие, което е дефинирано в правната доктрина като съглашение, чиито последици страните не желаят да настъпят в действителност, а искат само да създадат привидни правни последици на обвързаност. По отношение на привидните сделки в практиката на касационната инстанция е проведено разграничение, което ги разделя на: 1) сделки, сключени при абсолютна симулация - когато между страните е постигнато вътрешно съгласие сделката да не прояви правните си последици между тях и 2) сделки, с които се прикрива друго съглашение, чиито правни последици са целените от страните по сделката- явната сделка е привидна и поради това нищожна, а прикритото съглашение валидно обвързва страните, ако са изпълнени изискванията на закона за неговата валидност. Исковете за обявяване на привидността по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД и за разкриване на симулацията по чл. 17, ал. 1 от ЗЗД имат различен предмет - единият нищожността на явната сделка, а другият- обвързващата сила на прикритото съглашение. (Решение № 107 от 23.03.2012 г. по гр.д. № 689/ 2011 г. на ВКС, ІV г.о.). Затова с оглед фактическите твърдения в исковата молба и в съответствие с разясненията в цитираното решение съдът приема, че правното основание на главния иск е чл. 26, ал.2, пр. 5 от ЗЗД.

В посочената хипотеза установяването на привидността на предметния договор предполага доказване на разминаване между последиците, които изглежда да са били желани от страните по силата на договора и тези, които те действително са целели да постигнат.

Поддържаната от ищеца теза е основана на първо място на твърдението, че прехвърлителните сделки са извършени „между фирми на свързани лица по смисъла на Търговския закон“. Наличието на дефинираното в § 1 от ДРТЗ понятие „свързани лица“ е релевантен факт само тогава, когато с него закона свързва настъпването на определени правни последици (например при исковете по чл. 647, ал.1, т.т. 1, 5 и 6 от ТЗ). От гледна точка на правилата на доказване в гражданския процес то има значение за „обръщането“ на тежестта на доказване, когато изрична разпоредба на закона го установява (напр. чл. 646, ал.4, т.1, вр. с ал. 3 от ТЗ, както и чл. 649, ал.4 от ТЗ) или да служи като косвено доказателство (индиция) за осъществяването (респ. неосъществяването) на - 9 - определен релевантен за спора факт. В конкретния случай твърдените от ищеца факти не могат да обусловят извод, че по отношение на физическите лица, които са представлявали контрахентите, както и на самите договарящи дружества, е налице която и да било от предпоставките, изброени в ал. 1 на допълнителната разпоредба, нито се установява те да са участвали пряко или косвено в управлението, контрола или капитала на другото дружество, за да се приеме, че в деня на сключването на договора между тях е могло да бъдат уговорени условия, различни от обичайните, по смисъла на ал. 2 от същата разпоредба.

От друга страна изтъкваната от ищеца близост между лицата, представлявали контрахентите, сама по себе си не би могла да обуслови вероятната основателност на заявеното твърдение. Даже и да се приеме за безспорен факта, че управителят на дружеството - продавач Б. С. и управителят на дружеството - купувач С. Щ. са се познавали отдавна, тъй като са били съученици (според показанията на свидетелката Р. Щ.), а освен това за много кратък период от време (от 1.01.2005 г. до 21.03.2005 г.) Щ. е работил в ищцовото дружество - факт, който той не е отрекъл в показанията си пред съда, а се установява и от приложената в т. І, с.34 извадка от регистъра на трудовите договори на Националния осигурителен институт, не може да се направи обосновано предположение, което категорично сочи на това, че действайки като органни представители на контрахентите те са осъзнавали и са имали вътрешното съгласие сделката да не прояви своя правен ефект - прехвърлянето на собствеността на имотите. До такъв извод би могло да се стигне само ако в съвкупността на доказателствата участваше и документ, който не разкрива сам по себе си симулацията (не съдържа признание за нея), но от текста му може да се съди, че е възможно страните по сделката да не са желали настъпването на последиците й и да са направили волеизявленията привидно. При липсата на т.нар. писмено начало - обратно писмо или други доказателства, изходящи от другата страна или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението, че съгласието е привидно, свидетелски показания са недопустими. Затова и показанията на свидетеля И. И. от разпита му в съдебното заседание на 19.04.2019 г. в частта им относно намеренията на управителя на ищцовото дружество за „прехвърлянето на имота през две и три близки до Б. С. фирми“ не следва да бъдат обсъждани.

Тук е мястото да се посочи несъстоятелността на твърдението на въззивника, че приложените по делото банкови документи, които са били предмет на изследване в задачата на счетоводната експертиза, „съставляват т.нар писмено начало“, затова и обуславят допустимост на свидетелски показания в хипотезата на чл. 165, ал. 2 от ГПК. От гледна точка на доказването в процеса те са частни документи, които удостоверяват единствено и само извършването на платежни операции във връзка с плащането на цената на имотите и не могат да бъдат индиция (доказателствен факт) за установяването на привидност на сделката, поради което са неотносими към доказването на твърдения от ищеца факт.

Договора за продажба на търговското предприятие на „Маримекс“ ООД, представлявано от Б. С., на „Борика-Чепеларе“ АД, в управлението на което С. Щ. е участвал като член на съвета на директорите, също не доказва свързаност, която да е основание за нищожност. Относими и релевантни за валидността на атакуваната сделка могат да бъдат само факти и обстоятелства, които са се осъществили към деня на сключването й, а въпросният договор е бил сключен на 24.04.2008г. - три години след прехвърлянето на имотите.

Не може да бъде аргумент в подкрепа на тезата на ищеца за абсолютна симулация на сделката и липсата в нотариалния акт на „клауза за предаване на владението върху недвижимия имот“. Разпоредбата на чл. 24, ал. 1 от ЗЗД е ясна и не се нуждае от тълкуване - при договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта. Предаването на владението върху недвижимия имот е фактическо действие, което по взаимното съгласие на страните може да бъде отложено във времето, както и да предхожда сключването на договора във формата по чл. 18 от ЗЗД, но наличието или липсата на такава уговорка не засяга вещноправното транслативно действие на сделката.

От изложеното произтича извода, че ищецът не е доказал разминаване между последиците, които страните са желали по силата на договора и тези, които те действително са целели да постигнат, поради което и главният иск, предявен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД, следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

По първия от обективно съединените искове, предявен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД, съдът приема следното. Съобразно разясненията в Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ВКС, ОСГК) терминът невъзможен предмет има две разновидности. Първата е фактическата (начална) невъзможност на предмета - когато той не съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието. Втората е правната невъзможност на предмета, - 11 - при която за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка, която може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта.

При възникнал спор за валидност на договора поради невъзможен предмет на доказване подлежи опорочаващият факт, че към момента на постигнатото съгласие предметът вече е невъзможен, тъй като е погинал или е правно невъзможно да възникне като самостоятелен обект на право на собственост. В тежест на страната, която претендира нищожността, е да докаже осъществяването на опорочаващия факт - че към момента на постигнатото съгласие съществува непреодолима правна пречка предметът да възникне - да бъде осъществено обособяването по какъвто и да било начин. Опорочаващият факт може да бъде доказан с всички допустими доказателствени средства, включително със заключение на вещо лице.

В случая „изначалната невъзможност“ на предмета на атакувания договор е обоснована с това, че в нотариалния акт имотът е бил обявен като неурегулиран, а според одобрения невлязъл в сила нов подробен устройствен план същият бил урегулиран. Създадената по силата на регулацията съсобственост в рамките на урегулираните поземлени имоти била в нарушение на забраната по чл. 200 от ЗУТ да се придобиват реални части от парцели, а този факт не бил заявен на нотариуса. Освен това имота не бил индивидуализиран с посочване на урегулираните поземлени имоти, както и на граници и съседи.

Според неоспореното от страните заключение на техническа експертиза, изготвено от вещото лице София Кирилова, прието в съдебното заседание на 17.06.2019 г., към деня на сключването на договора е действал кадастрален, регулационен и застроителен план, одобрен със Заповед № РД- 09- 50- 163а/ 29.03.2000 г., съгласно който имот с пл. № 130 попада в границите на кв. 28а, кв. 28, кв. 335Б, кв. 335В и в улици, както следва: в УПИ І - за етажен гараж, кв. 28А с площ от 2635 кв.м.; в УПИ ІІ- за бензиностанция, кв. 28А с площ от 1849 кв.м.; в УПИ ІІІ - за общежития, кв. 28А с площ от 2055 кв.м.; в УПИ І - за ел. подстанция „Средец“, кв. 28 с площ от 38 кв.м.; в УПИ ІV - ХЗК „Христо Ников“, кв. 28 с площ от 298 кв.м.; в УПИ ІІІ - за озеленяване, кв. 335Б с площ от 3723 кв.м.; в УПИ ІV - за административен комплекс, кв. 335Б с площ от 99 кв.м.; в УПИ І - за жилищно строителство и трафопост, кв. 335В с площ от 96 кв.м.; за улици са отредени 6 435 кв.м. Действително в нотариалния акт имота не е бил описан по начина, по който е бил отразен в представената в нотариалното производство актуална скица № 119/ 20.03.2003 г., заверена на 28.03.2005 г. (т.І, с. 108 от делото) - вижда се, че е бил индивидуализиран по начина, по който е описан в нотариален акт № 137, т. LХХХІІ, дело № 20 689/ 2000 г. на Службата по вписванията при Софийския районен съд (т. ІІ, с. 477 от делото), с който продавачът удостоверил правото си на собственост. Това несъответствие обаче, не представлява нито обективна и непреодолима пречка за индивидуализацията на имота, нито нарушение на императивни разпоредби на Закона за устройство на територията, а в още по- малка степен може да бъде основание да се твърди, че сделката има невъзможен предмет. При изслушването на заключението вещото лице обяснило, че поземления имот съществува и според регулацията попада в различни урегулирани поземлени имоти, но неговата цялост не е променена. Планът е влязъл в сила, но и към момента регулацията не е приложена, а съществуващата ограда е по границата на имота.

Тези констатации обуславят неоспоримия извод, че към деня на сключването на договора имотът, който е предмет на сделката, реално е съществувал с площ и граници, посочени в нотариалния акт, съществува и към момента в тогавашните граници на терена, а това категорично опровергава тезата на ищеца, че е било правно невъзможно същият да възникне като самостоятелен обект на право на собственост.

По тези съображения евентуалният иск, предявен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД, следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

По втория обективно съединен иск, предявен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД, съдът взе в съображение следното. В правната доктрина и съдебната практика е възприето становището, че основанието за нищожност поради заобикаляне на закона е частна хипотеза на противоречието на закона, при която участниците в сделката съзнават, че преследват неправомерна цел, и за да я постигнат, си служат със сделки, които сами по себе си не са забранени, тъй като с тях могат да се постигнат правомерни резултати - в посочената хипотеза има не само обективно правонарушение, но и намерение да се използват позволени средства за постигане на забранени цели. (Решение № 698 от 22.11.2005 г. по т. д. № 167/ 2004 г. на ВКС, I т.о.) Според твърденията в исковата молба посредством атакуваната сделка страните са целели да заобиколят разпоредбите, които гарантирали правото на изключения съдружник да уреди имуществените си отношения с дружеството. Ищецът визира разпоредбата на чл. 125, ал. 3 от ТЗ, която регламентира правото на прекратилия участието си съдружник да получи равностойността на своя дружествен дял въз основа на счетоводен баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяването.

Така формулирано основанието на иска не изпълва съдържанието на цитираната правна норма - преди всичко отчуждаването на имота по - 13 - никакъв начин не засяга упражняването на признатото от закона право на изключения съдружник да уреди своите имуществени отношения с дружеството. В случай, че въпросната сделка го уврежда, тъй като с нея се намалява имуществото на неговият евентуален длъжник, той може да защити своето нарушено право като предяви иск по чл. 135 от ЗЗД. Освен това няма никакви доказателства и за наличието на субективния елемент на този фактически състав - съзнанието на участниците в сделката, че с нейното сключване преследват една неправомерна цел.

Затова и искът по чл. 26, ал.1, пр.2 от ЗЗД следва да бъде преценяван като неоснователен.

Третият обективно съединен иск е предявен на основание чл. 40 от ЗЗД с твърдения, че управителят на дружеството и купувача, с който той е договарял, са се споразумели във вреда на представляваното дружество.

Съгласно възприетото в съдебната практика фактическият състав на недействителността по чл. 40 от ЗЗД включва преценка дали действително, обективно са увредени интересите на представляваната страна по договора, както и дали действалият от нейно име представител и насрещната страна по договора са добросъвестни или не, т.е. дали са осъзнавали, че увреждат представлявания или не са. Преценката както за наличие на увреждане интересите на представлявания, така и за недобросъвестност едновременно на представителя и на насрещната страна по договора, се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи към момента на сключването на договора, като тежестта за доказване е за представлявания. (Решение № 241 от 15.01.2021 г. по гр.д. № 3796/2019 г. на ВКС, IV г.о.) Претенцията си ищецът основава на две групи факти: несъответствие на посочената в нотариалния акт цена на имота с действителната пазарна цена и липса на реално плащане на сумата по договора.

Определянето на пазарната цена на имота към деня на сделката е било предмет на задачата, поставена на единична и тройна оценителни експертизи.

Според приетото в съдебното заседание на 6.12.2019 г. заключение, изготвено от вещото лице М. А. пазарната стойност на терена, формирана като сума от пазарните стойности на отделните терени от имота, попадащи в урегулирани поземлени имоти с различно отреждане и в улици, според утвърдения с Решение № 85 по протокол № 56 от 6.08.2003 г. на Столичния общински съвет регулационен план е 783 602 лева, в която са включени сумите: 1) УПИ І - за етажен гараж, кв. 28А с площ от 2635 кв.м.- 77 304 лева; 2) УПИ ІІ- за бензиностанция, кв. 28А с площ от 1849 кв.м. - 78 207 лева; 3) УПИ ІІІ - за общежития, кв. 28А с площ от 2055 кв.м. - 257 100 лева; 4) УПИ І - за ел. подстанция „Средец“, кв. 28 с площ от 38 кв.м. - 1 891 лева; 5) УПИ ІV - ХЗК „Христо Ников“, кв. 28 с площ от 298 кв.м. 14 828 лева; 6) УПИ ІІІ - за озеленяване, кв. 335Б с площ от 3723 кв.м. - 9 950 лева; 7) УПИ ІV - за административен комплекс, кв. 335Б с площ от 99 кв.м.- 11 746 лева; 8) УПИ І - за жилищно строителство и трафопост, кв. 335В с площ от 96 кв.м.- 12 389 лева и 9); за улици 6 435 кв.м. - 320 188 лева.

С корекцията за площ от 0.8736 крайната цена е 684 537 лева. След като от тази сума се извади стойността на разходите за разрушаване, товарене и извозване на строителните отпадъци от съществуващата постройка цената е 677 500 лева.

Общата цена на сградите в имота, които подлежат на оценяване, е 142 100 лева. Пазарната стойност на процесния имот в неговата съставност е 819 600 лева.

Според приетото в съдебното заседание на 6.03.2020 г. допълнително заключение, изготвено по искането на ищеца пазарната цена да бъде изчислена без да се отчита, че към настоящия момент регулацията не е приложена, т.е да се приеме, че няма информация за неприлагането на регулационния план, стойността на поземления имот, е 2 030 040 лева, а след приспадането на разходите за разрушаване, товарене и извозване на строителните отпадъци от съществуващата постройка е 2 023 000 лева.

В съдебното заседание на 19.11.2021 г. е прието заключение на тройна оценителна експертиза, изготвено от вещите лица И. Е. И., В. И. О. и В. А. П.. Експертите са били на различно становище относно приложимия метод на оценяване, поради което и крайния резултат от изпълнението на задачата е различен. Вещите лица И. И. и В. О. са направили изчисленията по „метода на Негели“ и на поставената от ищеца задача оценката да бъде направена при неотчитане на обстоятелството, че и към деня на изготвяне на оценката няма приложен план за регулация, са приели, че цената е 2 243 900 лева, а по задачата на ответника - при отчитане на същото обстоятелство и след приспадането на разходите за разрушаване и извозване на отпадъците от имота, тя е 305 070 лева.

В. П. е представил отделно мнение с обяснението, че според него най - подходящ при оценка на терен за развитие е остатъчния метод. По този начин изчислил, че при отчитане на обстоятелството, че и към деня на изготвяне на оценката няма приложен план за регулация стойността на имота е 618 823 лева, а при неотчитане на същото обстоятелство цената на имота е 3 344 855 лева.

• 15 - Настоящият съдебен състав намира за правилно да кредитира заключението на вещото лице М. А. (т.ІІ, с.729 и сл. от делото). Експертът е обосновал задълбочено и аргументирано убеждението си, че отчитайки спецификата на разглеждания имот за коректното осъществяване на оценъчния процес следва да се използва приходно - разходен подход, представен от метода на остатъчната стойност за оценка на земята. Обяснено е, че остатъчната стойност на имота се изразява в разликата между пазарната стойност на очакваните приходи от реализация на готовия строителен продукт и всички разходи по неговото изграждане до достигане на пълната му готовност за пазарна реализация. При изслушването на допълнителното заключение на експертизата вещото лице е посочило, че това е метода, който „извежда инвестиционната стойност“, защото неговата същност се състои в това „да се отрази потенциала за застрояване на имота и потенциалът му да носи приходи в резултат на направена инвестиция за изграждане на имота“.

За меродавен следва да бъде възприет варианта, в който стойността на имота е определена при отчитане на обстоятелството, че към деня на изготвяне на оценката регулационния план все още не е приложен, тъй като именно този вариант съответства на действителното фактическо положение.

Съпоставката между цената на имота според заключението - 819 600 лева и посочената в нотариалния акт - 480 000 лева, сочи на неопровержимия извод, че сделката е била сключена при явно неизгодни за продавача условия (цена близо два пъти по - ниска от средната пазарна цена и плащане, разсрочено в рамките на един твърде продължителен период от време - девет месеца).

По отношение на плащането на цената съдът съобрази констатациите в неоспореното от страните заключение на счетоводната експертиза, изготвено от вещото лице С. М., прието в съдебното заседание на 19.04.2019 г. Според условията на договора останалата част от цената на имотите - сумата 430 000 лева, е трябвало да бъде платена по банков път в срок до 31.12.2005 г. Продавачът издал две фактури: № 957/ 1.04.2005 г. за сумата 300 000 лева - цената на земята и № 958/ 1.04.2005 г. за сумата 182 983 лева- цената на сградите с включен ДДС, които били отразени в дневника за покупки на „Щ.“ ЕООД за м. април 2005 г. Купувачът извършил следните плащания чрез ТБ „Хеброс“ АД по сметката на продавача в „Насърчителна банка“ ЕАД с авизо по платежни нареждания, както следва: 1) по фактура № 957/ 1.04.2005 г. - на 31.03.2005 г. - 50 000 лева; на 26.07.2005 г. - 148 000 лева; на 15.08.2005г.- 100 000 лева; на 31.08.2005 г.- 2 000 лева и 2) по фактура № 958/ 1.04.2005г. - на 27.07.2005 г. - 22 097.20 лева; на 15.09.2005 г. - 110 000 лева; на 16.09.2005 г. - 50 886 лева.

Според допълнителното заключение на експертизата, прието в съдебното заседание на 7.05.2021 г., основано на данните за движението на сумите по сметките на „Строително дружество ММ“ ЕООД, „Щ.“ ЕООД и „Биса Строй“ ЕООД, сумите за плащанията, които извършил купувача, постъпили по сметката му по следния начин:

1) по фактура № 957/ 1.04.2005 г.: с платежно нареждане от 25.07.2005 г. „Строително дружество ММ“ ЕООД превело сумата 146 200 лева, а на 26.07.2005 г. сумата 148 000 лева била внесена по сметката на продавача; с платежно нареждане от 12.08.2005 г. „Строително дружество ММ“ ЕООД превело на „Биса Строй“ ЕООД сумата 100 000 лева, която на същия ден била преведена на „Щ.“ ЕООД, което на 15.08.2005 г. я превело по сметката на продавача; на 30.08.2005 г. съпругата на Б. С. Д. С. изтеглила от сметката на дружеството в брой 28 000 лева, от която сума Б. С. на 31.08.2005 г. внесъл в брой по сметката на „Щ.“ ЕООД сумата 2 000 лева, а последният я превел същия ден по сметката на продавача;

2) по фактура № 958/ 1.04.2005 г.: с платежно нареждане от 26.07.2005 г. „Строително дружество ММ“ ЕООД превело сумата 29 240 лева, а на 27.07.2005 г. сумата 28 702.20 лева била внесена по сметката на продавача; на 15.09.2005 г. „Биса Строй“ ЕООД превело на „Щ.“ ЕООД сумата 111 167.67 лева, като плащане по фактури № 48/ 25.07.2005г. и № 50/ 12.08.2005 г., и на същия ден „Щ.“ ЕООД превело на „Строително дружество“ ММ ООД сумата 110 000 лева; на 16.09.2005 г. от банковата сметка на „Биса Строй“ ЕООД бил изтеглена на каса сумата 50 000 лева, с която на същия ден била захранена на каса сметката на „Щ.“ ЕООД, което пак на същия ден превело на продавача сумата 50 886 лева.

Експертът установил, че сметката на „Щ.“ ЕООД в ТБ „Хеброс“ АД е била открита на 7.01.2003 г., а салдото към 31.03.2005 г. било кредит 8.85 лева, което означавало, че дружеството не е имало налични средства, с които да плати сумите по двете фактури, издадени от продавача, като не било констатирано постъпването на суми от извършвана от дружеството търговска дейност.

При тези констатации не може да се приеме друго, освен че купувачът е платил цената на имотите не със свои парични средства, а с такива, предоставени му пряко или чрез трето лице от продавача.

Фактическият състав на приложимата правна норма включва и субективен елемент - недобросъвестност на представителя на продавача и - 17 - неговия контрахент, изразяваща се в съзнаването на факта, че съглашението се сключва при явно неизгодни за представлявания условия.

От съществено значение за настоящия спор е факта, че при сключването на сделката продавачът е бил представляван от своя органен представител. Съобразно разясненията в Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. по тълк.д. № 3/2013 г. на ВКС, ОСГТК органното представителство не включва упълномощаване. Външно изразената воля от органния представител спрямо третите лица не е същинско представителство по ЗЗД, основано на представително правоотношение, а представителна функция, част от законовата компетентност на органите на юридическото лице. Органният представител е изразител на волята на самото юридическо лице, волята на юридическото лице е тази на органния представител. Органният представител е неделима част от самото юридическо лице и ограничения по отношение на органния представител засягат волеобразуването и волеизявяването на юридическото лице, което е недопустимо.

В съответствие с така дефинираната същност на института на органния представител, в последователната практика на касационната инстанция е възприето становището, че правилото на чл. 40 от ЗЗД е неприложимо спрямо органното представителство на търговско дружество. (Решение № 50095 от 23.02.2023 г. по т.д. № 455/ 2021 г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение № 232 от 16.11.2018 г. по гр. д. № 3745/2017 г. на ВКС, ІV г.о.; Решение № 23 от 14.04.2020 г. по т.д. № 950/2019 г. на ВКС, ІІ т.о.) Следователно в конкретния случай недобросъвестност на представителя на продавача, по смисъла на чл. 40 от ЗЗД, не може да има. Обусловената от органното правоотношение между него и търговското дружество специална имуществена отговорност би могло да бъде ангажирана единствено в хипотезата на чл. 145 от ТЗ при осъществяването на специфични предпоставки - виновно и противоправно неизпълнение на задълженията му по повод управлението на дружеството, от което за последното са произлезли вреди.

По тези съображения съдът приема, че претенцията, заявена на основание чл. 40 от ЗЗД, е неоснователна и недоказана.

Крайният извод от изложеното до тук е, че договора за продажба от 31.03.2005 г. не е недействителен на нито едно от сочените в исковата молба основания. Страните са били обвързани във валидно правоотношение, правните последици от което са намерили своето проявление в прехвърлянето на собствеността на имота от продавача на купувача.

При този извод предмет на обсъждане е валидността на договорите за покупко - продажба от 25.07.2005 г. и от 12.08.2005 г., с които „Щ.“ ЕООД продало на „Биса Строй“ ЕООД урегулирания поземлен имот и построените в него административни сгради и производствени помещения.

В исковата молба не са изложени факти и обстоятелства, на които ищецът основава твърденията си за недействителност на двете сделки. Лаконично е казано, че те „не са породили вещно транслативен ефект и също са нищожни на изложените по - горе основания“, както и че „с оглед на икономия“ няма да бъдат преповтаряни всички правни твърдения и факти.

Независимо от това, в изпълнение на задължението си по чл. 2 от ГПК, съдът трябва да обсъди основателността на претенциите в последователността, в която са заявени.

Претенцията по главния иск с правно основание чл. 26, ал.2, пр. 5 от ЗЗД следва да бъде преценявана като неоснователна предвид липсата на доказателства, които да установяват разминаване между последиците, които изглежда да са били желани от страните по силата на договора и тези, които те действително са целели да постигнат. На първо място страните по сделката не са свързани лица по смисъла на § 1 от ДРТЗ. Не е доказана и изтъкваната от ищеца близост между лицата, представлявали контрахентите - С. Щ. и Б. Ц.. В показанията си свидетелката Р. Щ. отрекла да е познавала Б. Ц., като заявила, че за пръв път чува това име и че не е чувала от съпруга си той да е бил негов съученик.

Договора за продажба на търговското предприятие на „Маримекс“ ООД, представлявано от Б. С., на „Борика-Чепеларе“ АД, в управлението на което С. Щ. и Б. Ц. са участвали като членове на съвета на директорите, също не доказва свързаност, която да е основание за нищожност. Нужно е още веднъж да се спомене, че относими и релевантни за валидността на атакуваната сделка могат да бъдат само факти и обстоятелства, които са се осъществили към деня на сключването й, а въпросният договор е бил сключен на 24.04.2008г. - три години след прехвърлянето на имотите.

Не може да бъде аргумент в подкрепа на тезата на ищеца за абсолютна симулация на сделката и липсата в нотариалния акт на „клауза за предаване на владението върху недвижимия имот“, предвид разпоредбата на чл. 24, ал. 1 от ЗЗД. Освен това е важно да се изтъкне, че са налице и доказателства, че владението на имота е било реално предадено на купувача и той е осъществявал фактическата власт. В съдебното заседание на 23.11.2018 г. свидетелите Х. С. и М. М. са заявили, че от 2005 г. насам със сигурност „Биса - 19 - Строй“ ЕООД ползва имота и че не им е известно някой да е пречил на фирмата да го ползва.

Първият от обективно съединените искове, предявен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД, е неоснователен по основаните на разясненията в Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ВКС, ОСГК и заключението на техническата експертиза, изготвено от вещото лице София Кирилова съображения, които са изложени по - горе.

Вторият обективно съединен иск, предявен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД, също е неоснователен. Отчуждаването на имота по никакъв начин не е засегнало упражняването на признатото от закона право на изключения съдружник да уреди своите имуществени отношения с дружеството, от което продавачът по сделката е придобил имота. Няма никакви доказателства и за наличието на субективния елемент на този фактически състав - съзнанието на участниците в сделката, че с нейното сключване преследват една неправомерна цел.

При установената от доказателствата фактическа обстановка е неоснователен и евентуалния иск, предявен на основание чл. 40 от ЗЗД. От една страна ищецът не е релевирал твърдения, че управителят на дружеството - продавач и купувача, с който той е договарял, са се споразумели във вреда на представляваното дружество. От друга страна страните по сделката са били представлявани от своите органни представители - факт, който изключва субективния елемент във фактическия състав на правната норма (недобросъвестността), съобразно разясненията в Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. по тълк.д. № 3/2013 г. на ВКС, ОСГТК и цитираната по - горе съдебна практика.

Искът с правно основание чл. 108 от ЗС е предявен кумулативно с установителните искове. Неговата основателност е обусловена от изхода от спора, повдигнат с исковете за нищожност и относителна недействителност на атакуваните сделки. След като по изложените до тук съображения се установи, че правото на собственост върху имота е било валидно придобито от ответника „Биса Строй“ ЕООД и към деня на завеждането на иска същият осъществява фактическата власт, претенцията следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Изложените до тук съждения водят до заключението, че развитите във въззивната жалба оплаквания са неоснователни и поради съвпадането на крайните изводи на настоящия състав на въззивната инстанция с тези на първостепенния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

Предвид крайния изход от спора в настоящата инстанция въззивникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Апелативен съд - София държавна такса в размер на 35 935.66 лева.

Въззивникът „Строително дружество ММ“ АД (н) - гр. София, представляван от синдика С. Е. Б., е подал частна жалба срещу определение № 261 932 от 21.07.2022 г., с което дружеството е осъдено да заплати на Софийския градски съд държавна такса в размер на 71 871.33 лева.

Твърди, на първо място, че определението е недопустимо, предвид разпоредбата на чл. 246 от ГПК - по своя инициатива съдът можел само да поправи допусната очевидна фактическа грешка, но не и да „допълни“ решението си и то с определение.

Аргументите за неправилност на обжалвания акт са основани на неправилно приложение на разпоредбата на чл. 71, ал. 1 от ГПК. В случая основната претенция била за нищожност на сделките, като искът по чл. 108 от ЗС бил предявен при условията на евентуалност. Независимо от броя на активното субективно съединяване на исковете се претендирало едно и също благо, за което се дължала една държавна такса в размер, съответен на благото. Неправилно била определена държавна такса и по евентуалния иск по чл. 108 от ЗС.

Молбата е определението да бъде отменено изцяло или да бъде изменено като размера на държавната такса бъде намален.

В писмения отговор ответникът по частната жалба „Биса строй“ ЕООД я оспорва като неоснователна.

Нямало законова пречка съдът да се произнесе по част от разноските с отделно определение, тъй като не се нарушавал принципа за неизменяемост и неоттегляемост на съдебното решение. Определението било постановено в съответствие с чл. 77 от ГПК.

Молбата е определението да бъде потвърдено.

Съдът съобрази следното.

Частната жалба е процесуално допустима - подадена е в установения процесуален срок от надлежна страна, която има правен интерес от обжалването на валиден и допустим съдебен акт, който подлежи на въззивен контрол.

Разгледана по същество е неоснователна.

Независимо от това, че обжалваният акт е бил постановен след постановяването на решението по делото, той не е недопустим. Това е така, защото произнасянето е относно финансовоправно задължение към бюджета, което се присъжда служебно от съда, като това може да стане и след завършване на делото. (Решение № 958 от 5.11.2008 г. по гр. д. № 3041/2007 г. на ВКС, III г. о.) - 21 - Съгласно разпоредбата на чл. 72 от ГПК за предявените с една молба искове в защита на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания интерес независимо от броя на ответниците, а в защита на различни интереси минималната такса се събира от всички интереси.

В настоящия случай с исковата молба ищецът е предявил, както следва: 1) съединени в условията на евентуалност установителни искове за прогласяване нищожността на сделка, сключена от ищеца с втория ответник по иска- търговец, който е заличен в хода на производството по делото; 2) съединени в условията на евентуалност установителни искове за прогласяване нищожността на сделка, сключена между двамата ответници и 3) ревандикационен иск, предявен срещу първия ответник.

Нормата на чл. 72, ал. 1 от ГПК не позволява събирането на държавна такса по евентуално предявен иск, ако с него се защитава същия интерес както с основния, независимо дали съдът е намерил за необходимо да отдели евентуално предявения иск в друго производство. (Определение № 129 от 8.04.2021 г. по ч. гр. д. № 4171/2019 г. на ВКС, IV г. о.) Съгласно последователната практика на касационната инстанция, ако по делото се претендира едно благо - таксата е една, колкото и да са основанията от които това благо се извежда и колкото и да са лицата, които го претендират, или от които се претендира при наличие на общност на основанията. (Определение № 60349 от 14.10.2021 г. по ч.гр. д. № 2543/2021 г. на ВКС, III г. о.) От друга страна исковете са предявени в защита на три различни интереса: за установяването на нищожността на първата сделка; за установяването на нищожността на последващите две сделки и за предаване на владението върху имота.

Предвид предмета на делото - искове за съществуване на договор с предмет вещни права върху имот, в съответствие с разпоредбата на чл. 71, ал. 2 от ГПК размера на държавната такса следва да бъде определен върху една четвърт от цената на иска, чийто размер съгласно чл. 69, ал.1, т. 2 от ГПК се изчислява съобразно данъчната оценка на имота.

Първоинстанционният съд е съобразил приложимите законови разпоредби и е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

Въззивникът „Строително дружество ММ“ АД (н) - гр. София, представляван от синдика С. Е. Б., е подал частна жалба и срещу определение № 265 564 от 23.09.2022 г. в частта, с която обжалваното решение е допълнено в частта за разноските, като дружеството е осъдено да заплати на ответника „Биса строй“ ЕООД адвокатско възнаграждение в размер на 8 400 лева, с включен ДДС.

Твърди, че възнаграждението е прекомерно голямо. Процесуалният представител адвокат О. представлявал ответника по общо четири дела по идентични искове, с оглед на което правната логика била една и съща, без голяма правна сложност. Ищецът бил несъстоятелно дружество и ответника и неговия пълномощник умишлено трупали вземания от него.

Освен това списъка по чл. 80 от ГПК бил общ за двамата ответници и не можело да се установи кой е направил съответните плащания - посочено било, че депозитите за вещи лица са внесени от „Биса строй“ ЕООД, но нямало доказателства за това.

Молбата е определението да бъде отменено изцяло като неправилно и незаконосъобразно.

В писмения отговор ответникът по частната жалба „Биса строй“ ЕООД я оспорва като неоснователна.

Претендирания материален интерес, бил определен по пазарната стойност на имота, изчислена от експертизите на 819 600 лева, респ. 2 243 900 лева. Адвокатското възнаграждение, определено по правилото на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения върху по-малката сума било 17 922 лева, без включен ДДС. Предвид сложността на делото, неговия обем и броя проведени съдебни заседания, както и претендирания материален интерес, адвокатско възнаграждение от 8 400 лева не било прекомерно и затова не следвало да бъде намалявано. От приложените по делото документи се виждало, че разноските били внесени от „Биса строй“ ЕООД.

Молбата е определението да бъде потвърдено.

Съдът съобрази следното.

Частната жалба е процесуално допустима - подадена е в установения процесуален срок от надлежна страна, която има правен интерес от обжалването на валиден и допустим съдебен акт, който подлежи на въззивен контрол.

Разгледана по същество е неоснователна.

Трябва да бъдат споделени изцяло възраженията на ответника относно правната сложност на спора, както и броя на съдебните заседания- от една страна и материалния интерес, като определящ фактор при определянето на размера а адвокатското възнаграждение - от друга страна.

Действително при цена на иска 819 600 лева минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г., е 17 922 лева, без включен ДДС. Заплатената сума по договора за правна помощ и съдействие е 8 400 лева, с включен ДДС - два пъти по - малко от минималния размер по наредбата. Напълно ирелевантно при преценката за прекомерност е обстоятелството, че - 23 - осъдената страна е обявено в несъстоятелност търговско дружество.

По изложените съображения Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав