Решение № 46 от 15.1.2025 г. на Окръжен съд - Варна по дело № 2097/2024 г.

Производство е с правно основание чл. 258 и сл. от ГПК Образувано е по въззивна жалба с вх. №6531/03.09.2024г. от Е. М. Х., ЕГН: ••••••••••, адрес: гр. В., ул. „И.К.“ № •••, чрез адв. Н. Ч. против Решение № 216 от 08.08.2024г. постановено гражданско дело № 20233130101000 по описа за 2023 година на РС – Провадия, с което е призната за установено по отношение на Е. М. Х., ЕГН: ••••••••••, че Х. В. М. ЕГН: ••••••••••, действаща чрез настойник С. М. Т., П. С. Д. ЕГН: •••••••••• и В. С. Н. ЕГН: ••••••••••, са собственици на поземлен имот с идентификато𠹕••, с адрес: с. А., Област В., Община Д., стар номер •••, ведно с построената в имота жилищна сграда – еднофамилна, брой етажи-2, със застроена площ 90.00 кв.м., при следните квоти и основания: 2/6 ид.ч. за Х. В. М. по наследство от В.Г.Х., поч. на ••• г.; по 1/6 ид.ч. за П. С. Д. и В. С. Н., придобити по наследство Ж. В. Н., поч. на ••• г., на основание чл. 124 от ГПК. В жалбата се излагат следните съображения за незаконосъобразност на обжалвания акт: Е. Х. заедно със съпруга си, починал на 21.04.2023г., установили фактическа власт върху процесния имот от 1983г., когато е починал свекърът й В.Х.. От тогава те манифестирали спрямо другите наследници намерение за своене. Владели са имота от 40 години. Безспорно е доказано, че къщата е построена от ответницата и нейния съпруг през 1968 – 1972г. По това врене те са живеели в имота заедно свекъра й, за който се е грижила 12г. Останалите наследници не са посещавали свекъра й нито веднъж. Ищците не са се интересували и посещавали имота повече от 40г. Трябвало да заведат подобен иск преди 30г. Оспорва се извода на съда, че не е доказано Е. Х., да е трансформирала владението си в държане. В ТР 1/2012 на ОСГК на ВКС е казано, че намерението за своене трябва да се манифестира пред останалите наследници, с действия отблъскващи тяхното владение, осен ако това е обективно невъзможно. Ищците е нямало как да бъдат отблъснати от имота, тъй като не са се появявали в него повече от 40г. Е. Х. и съпругът й Г.Х. придобили по давност процесния имот далеч преди завеждането иска, още след 1993г. Моли да се отмени обжалваното решение и да се постанови друго, с което да се отхвърли изцяло исковата молба и да се признае Е. М. Х. за собственик на процесния имот по давностно владение. В срока по срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, от въззиваемите страни Х. В. М. П. С. Д. и В. С. Н. е постъпил отговор на въззивната жалба, който се посочва, че решението е правилно и законосъобразно. В съдебно заседание въззивникът Е. М. Х. се явява лично, представлява се от адв. Н. Ч.. Подържа жалбата. Посочва, че по делото безспорно се е установило, че Е. Х. е упражнявала самостоятелно давностно владение върху имота в продължение на повече от 40 г. Въззимаемите страни - Х. В. М. действаща чрез настойник С. М. Т., П. С. Д. и В. С. Н., не се явяват, представляват се от адв. П. И., която оспорва въззивната жалба. Твърди, че не е доказан фактът, че ответницата е установила владение върху ид. ч на ищците. Производството пред ДРС е образува по предявен от Х. В. М., действаща чрез настойник С. М. Т., П. С. Д. и В. С. Н. при условията на субективно активно съединяване положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 от ГПК срещу Е. М. Х., за приемане за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификато𠹕••, с адрес: с. А., Област В., Община Д., стар номер •••, ведно с построената в имота жилищна сграда – еднофамилна, брой етажи-2, със застроена площ 90.00 кв.м., при следните квоти и основания: 2/6 ид.ч. за Х. В. М. по наследство от В.Г.Х., поч. на ••• г.; по 1/6 ид.ч. за П. С. Д. и В. С. Н., придобити по наследство Ж. В. Н., поч. на ••• г. В исковата молба се посочва, че ищците придобиват собствеността върху процесния имот чрез наследяване – първата – от баща й В.Г.Х., а вторите две – от Ж. В. Н., поч. на ••• г., която е дъщеря на покойния В.Г.Х.. Твърди се, че ответницата не притежава правото на собственост върху целия имот, а само 1/6 ид.ч. от него, придобити чрез наследяване от покойния й съпруг Г.В.Х., поч. на 21.04.2023 г., който от своя страна ги придобива също по давност от баща си В.Г.Х. и че никога не е владяла имота и манифестирала това свое намерение. Излагат се подробни съображения. По същество се моли за уважаване на исковата претенция. Ответницата депозира писмен отговор, с който оспорва предявения иск. Заявява се, че ответницата установява върху имота самостоятелна фактическа власт веднага след смъртта на В.Г.Х., отблъсквайки владението на останалите сънаследници и манифестирайки спрямо тях намерение занапред да владее целия имот изключително само за себе си. Посочва се, че намиращите се в двора къща и други постройки се построяват от ответницата и нейния съпруг Г.Х. – син на В.Г.Х. през далечната 1969 г. Навеждат се доводи, че имотът е придобит от ответницата по давност, започнала още през 1983 г. и продължава след 1998 г., когато се пенсионира съпруга й и с когото се установява да живее заедно с него. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. Релевираните от въззивника такива се свеждат до неправилност на изводите на съда. Въззивната жалба разгледана по същество се явява неоснователна, при прието за установено следното от фактическа и правна страна: По фактите: От предоставените писмени доказателства, от гласните доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната взаимна връзка, след като съдът приложи процесуалните правила за доказване, прие за установена следната фактическа обстановка: Сраните не оспорват установеното от първоинстанционния съд, че В.Г.Х. е придобил правото на собственост върху УПИ-18, кв. 26, находящо село А., Община Д., с адрес: ул. Н.Х. № 5, с площ 843 кв.м, като компенсация за отчужден му имот, който е попадал в проекта на строежа на язовир „Цонево“. Видно от предоставеното удостоверение за наследници/л.6/ наследодателят В.Г.Х., починал на •••г., е имал три деца: ищцата Х. В. М., поставена под запрещение с решение от 25.03.1994 г. по гр.д. № 7/1994 г. по описа на ОС-В.; Ж. В. Н., починала на ••• г., която оставя за наследници ищците П. С. Д. и В. С. Н., който съответно се явяват внучки на покойния В.Х., починал на ••• г. Г.В.Х., починал на 21.04.2023 г. с наследник неговата съпруга – ответницата Е. М. Х.. С констативен нотариален акт за собственост от 08.01.2023 г. ответницата Е. М. Х. е призната за собственик на ПИ с идентификато𠹕••, с адрес: с. А., Община Д., ведно с построената в имота жилищна сграда – еднофамилна, брой етажи-2, със застроена площ 90.00 кв.м. От приетото по делото удостоверение по чл. 45 от ПВ за лицето Е. М. Х. се установява, че след снабдяването си с констативен нотариален акт, ответницата продава на 25.09.2023 г. процесните имоти на трето лице Г.Ю.Ю.. Това обстоятелството не лишава ищците от правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу ответницата, но субективните предели на силата на пресъдебно нещо на решението по настоящото дело, няма да обхване приобретателя на имота - Г.Ю.Ю.. Видно от декларация по чл. 14 от ЗМДТ за облагане с данък върху недвижим имоти от 22.06.1998г./ л.9/, Г.Х. е декларирал като собственици на имота, себе си й ищците по делото - Х. В. М., П. С. Д. и В. С. Н., От вложените по делото лични регистрационни картони/ л. 119-120/ се установява, че Е. М. Х. и Г.В.Х. са имали местожителство във гр. В. ул. "К.М." № ••• Видно от справките НБД Е. М. Х. и Г.В.Х. /преди да почине/ са с постоянен и настоящ адрес: гр. В., ул. "И.К." № 10. Видно от приложената по делото епикриза /л.136/ Е. Х. е постъпила във Военноморска болница на 06.05.2023 г., след като е престояла в къща с пожар. Обективното й състояние е било средно тежко, адекватна с остатъци от сажди по лицето и ръцете. От свидетелските показания на Д.Н.Г., В.И.Л. и Б. Н. Я./ свидетели водени от ищеца/, който съдът кредитира от части, се установява следното: След смъртта на наследодателя В.Г.Х. през •••г., имотът се е ползвал от синът му Г.В.Х., който предимно е живял с жена си ответницата Е. Х. във гр. В.. Двамата посещавали имота събота и неделя. След като Г.Х. се е пенсионирал, той и Е. Х. започнали да посещават имотът по често. След смъртта на съпруга си, ответницата продължила да ползва имота. През 06.05.2023 г. в процесната къща е станал пожар, от който Е. Х. е пострадала. От показанията на всички водени свидетели се установя, че от когато е построена къщата по нея не са правени ремонти и подобрения. Същата не е измазана. Съдът не кредитира показанията свидетеля И.Г., като вътрешно противоречиви и неподкрепени от останалия доказателствен материал. В една част тях се свидетелства, че Г. и Е. Х. са посещава имота 2-3 пъти годишно. От 1983г. дворното място не е обработвано от никого и никои не живее в къщата. В друга се посочва, че след смъртта на Г. за имота започнал да се грижи Н. – син на ищцата Х. М.. От последното става ясно, че до смъртта си за имота се е грижел Г. Х.. На следващо място показанията противоречат с приложената по делото писмени доказателства епикриза от която видно, че ответницата е била в къщата при пламването на пожара. Съдът не кредитира показанията свидетеля К.К., както вътрешно противоречиви и неподкрепени от останалия доказателствен материал. Свидетелят посочва, че познава ответницата Е. много добре. Съпруга й цялата седмица преди кончината си бил в селото, живее на 300 м. Всичко това противоречи с изявлението му, че е виждал в имота Г. и Е. Х. да посещават имота един два пъти. Отделно показания противоречат на останалите писмени доказателства. Съдът не кредитира показанията свидетеля Я.П., като приема, че същите противоречат на останалите доказателства. Не се подкрепя от доказателствата по делото заявеното от свидетелката, че двора се е поддържал от Х. сестра й, по нататък внуците. По делото не се установява по категоричен начин, кой е построил процесната къща. Съдът не кредитира показанията на свидетеля Д.Г., че къщата е построена от ищцата и нейния съпруг. В тази си част показанията са му противоречиви, като в една част казва, че къщата е построена от последните в друга заявява, че къщата е построена от В.Х., после заявява, че общия наследодател е построй само сайвант. Показанията на другия свидетел В.Л. също не доказват по категоричен начин кой е построил къщата, като в тях се посочва, че къщата е построена от Г.Х., но се излага и предположение, че може при строежа да е участвал й баща му. Твърдението, че Е. и Х. Г. са живеели постоянно в с. А., е недоказано. На първо място адресните им регистрация никога не се е водели там. Свидетеля Л. свидетелства, че са живеели в град Врана и събота и неделя са си идвали. Това, че не е живяно постоянно в къщата се подкрепя, че в нея от кога е построена никога не са извършване ремонти дейности. По правото: От така изложената фактическа обстановка, съдът стигна до следните правни изводи: На разглеждане подлежи предявен иск по чл.124 от ГПК във връзка с чл. 5, ал. 1 от Закона за наследството. Спорен пред въззивната инстанция е въпроса дали ответницата Е. Х. е придобила процесния имот по давност. За да бъде придобита собствеността върху един недвижим имот на основание давностно владение, следва да са налице следните предпоставки: Владелецът да е упражнявал фактическата власт върху вещта спокойно (да не е установена с насилие), явно (фактическата власт е упражнявана така, че всеки заинтересован е имал възможност да научи за това, не е установена по скрит начин), постоянно (упражняването й няма случаен характер, а е израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица), непрекъснато (не е била прекъсвана изобщо, в частност-за период по-дълъг от шест месеца), като се съобразява презумпцията на чл. 83 ЗС) и несъмнено (няма съмнение, че владелецът държи са себе си), в продължение на 10 години. В случая имотът е бил наследствен и правото на собственост върху него е било в съпритежание от наследниците на В.Г.Х. - Х. В. М., Ж. В. Н. и Г.В.Х.. В отговора на исковата молба Е. Х. е навела твърдения, че след смъртта на В.Х. през ••• г., е установила самостоятелна фактическа власт върху имота отричайки правото на собственост на наследниците му. За да придобие собствеността Е. Х., е следвало да е владяла идеалните части на съпруга си, както и на другите наследници на В.Х. в продължение на 10 години. По делото не е спорно, че ответницата е била в граждански брак с Г. Х., който се е прекратил със смъртта на последния. На основание чл. 84 от ЗС във вр. с чл. 115, б. „в“ от ЗЗД, между съпрузи не тече давност, поради което Е. Х. не е можела да придобие притежаваните от съпруга й ид.ч. По отношение на идеалните, части на Х. В. М. и Ж. В. Н., респективно на наследниците на последната П. Д. и В. Н.. Намерението за своене се изразява чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика. То трябва да е изразено по ясен начин, който не буди съмнение за отричане на чуждата власт по отношение на вещта и не допуска чужди действия. Цялото поведение на владелеца не трябва да изразява каквото и да е съмнение в намерението му да упражнява фактическата власт единствено за себе си. От приетото от фактическа страна не се установява, ответницата да е извършвала каквито й да е действия, който да отричат правото на собственост на наследниците на В.Х., включително й на съпруга й. Не се доказа тя да е извършвала действия присъщи на носителите на правото на собственост, до издаването в нейна полза КНА през 2023 г. По делото не се установи до смъртта на съпруга си Е. Х. да е владяла имота единствено за себе си. Тя е ползвала имота поради това, че е съпруга на Г.Х.о, породи това следва да квалифицира като държател. След смъртта му тя е владелец на идеалните части от имота, които е придобила по наследство от съпруга си и държател на правата на останалите съсобственици, според T P №1/2012 г. по тълк.д. №1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Като следва да се отбележи, че тя наследява идеалните части на съпруга си заедно с неговите сестри, на основание чл. 9, ал. 1 от ЗС. Е. Х. е преобърнала държането на ид. ч на останалите собственици във владение на 01.08.2023 г. като към момента на подаване на исковата молба 08.09.2023г., не е изминал изискуемия от закона десет годишен срок. Поради изложеното следва да се приеме, че Е. Х. не е придобила правото на собственост върху поземлен имот с идентификато𠹕••, с адрес: с. А., Област В., Община Д., стар номер •••, ведно с построената в имота жилищна сграда – еднофамилна, брой етажи-2, със застроена площ 90.00 кв.м., на основание давностно владение. Обстоятелството, че Е. Х. е придобила заедно със съпруга си Г.Х., а не самостоятелно, процесния недвижим имот е направено с въззивната жалба, поради разглеждането му на основание чл. 266, ал. 1 от ГПК е недопустимо. Како за яснота следва да се отбележи следното: Според T P №1/2012 г. по тълк.д.№1/2012 г. на ОСГК на ВКС презумпцията за владение по чл. 69 ЗС не се прилага когато съсобствеността е възникнала на основание наследство. Наследникът, който упражнява фактическа власт над наследствения имот се смята за владелец на своите идеални части и държател на ид. ч. на останалите наследници. Придобивнатта давност по отношение на ид. ч на останалите наследници ще започне да тече от мента, в който наследникът с едностранни действия превърне държането им във владение. Такива действия следва изявени по отношение на останалите съсобственици и да се характеризират с отричане на правото им да владея веща. В настоящия случай, не е доказано такива действия да са извършвани. Напротив Г.Х. е декларирал, като собственици на имота себе си й ищците по делото, което показа, че признава правата им собственост. На следващото място дори да се приеме, че Е. и Г.Х.и са придобили по давност процесния имот, то отново ответницата не е едноличен собственика на целия имот, подари това, че на основание чл. 9, ал. 1 от ЗС, не е единствен наследник на съпруга си. Във въззивна жалба не са оспорени определените от първата инстанция квоти от ПИ идентификато𠹕••, с адрес: с. А., Община Д., ведно с построената в имота жилищна сграда – еднофамилна, брой етажи-2 които притежават ищците, а именно: 2/6 ид.ч за Х. В. М. по наследство В.Г.Х. починал на ••• г. по 1/6 ид.ч 1/6 ид.ч. за П. С. Д. и В. С. Н., придобити по наследство Ж. В. Н. починала на ••• г., която от своя страна ги е придобила 2/6 ид. ч от имота по наследство от В.Г.Х. починал на ••• г. С оглед на изложено предявеният иск за призната за установено по отношение на Е. М. Х., че Х. В. М., П. С. Д. и В. С. Н. са собственици на поземлен имот с идентификато𠹕••, с адрес: с. А., Област В., Община Д., стар номер •••, ведно с построената в имота жилищна сграда – еднофамилна, брой етажи-2, със застроена площ 90.00 кв.м., при следните квоти и основания: 2/6 ид.ч. за Х. В. М. по наследство от В.Г.Х., поч. на ••• г.; по 1/6 ид.ч. за П. С. Д. и В. С. Н., придобити по наследство Ж. В. Н., поч. на ••• г., след да бъде уважен. Предвид уважаването на главния иск по чл. 124 от ГПК, на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК, Нотариален акт № 130, том II, рег. № 2091, дело № 272/2023 г. по описа на нотариус Мария Якимова, следва да бъде отменен в частта относно 4/6 ид.ч. от правото на собственост на Е. М. Х., върху поземлен имот с идентификато𠹕••, с адрес: с. А., Област В., Община Д., стар номер •••, ведно с построената в имота жилищна сграда – еднофамилна, брой етажи-2, със застроена площ 90.00 кв.м. Поради съвпадане на правните изводи на настоящата инстанция с тези на ДРС отразени Решение № 216 от 08.08.2024г. постановено гражданско дело № 20233130101000 по описа за 2023 година на РС – Провадия, то следва да бъде потвърдено, като правилно. По разноските. Предвид уважаването иска на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на въззиваемите – ищци се дължат сторените за настоящата инстанция разноски. Видно от предоставения списък на разноските и договорите за правна помощ, всеки един от ищците е за заплатил в брой по 400 лева за адвокатски хонорар на адв. И. По направеното възражение за прекомерност съдът намира следното: След преценка на фактическата и правната сложност на делото, като се взе предвид, че в настоящата инстанция не са събирани доказателства. Проведено е само едно съдебно заседание, развило се без усложнения. Като се вземе за ориентир, че предвидения в НМРАВ, минимален хонорар за такъв вид дело е 1500 лв., съдът намира, че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение заплатено на адв. И. е неоснователно. На всеки един въззиваем – ищец по отделно следва да се присъдят разноски в размер на 400 лв. Мотивиран от гореизложеното, съдът на основание чл. 271 от ГПК.