Решение № 7125 от 24.11.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 364/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от В. Н. Г. срещу решение № 93744/20.05.2020Г. постановено по гр.д.№ 52727/2019г.по описа на Софийски районен съд, I ГО, 43 състав, с което по реда на чл.422 от ГПК е признато за установено спрямо него, че на основание чл. 240 ал. 1 ЗЗД дължи на Н. Б. Б. сумата от 20 000 лева, представляваща главница по договор за заем от 08.10.2013 г., с нотариална заверка на подписите рег. № 23106/08.10.2013 г. по описа на Д.А., нотариус с район на действие СРС, ведно със законната лихва, считано от 18.05.2018 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 31714/2018 г. по описа на СРС, 43-ти състав и на основание чл.78 ал.1 от ГПК е осъден да заплати направените по делото разноски. В жалбата се твърди, че решението на Софийски районен съд е постановено при неправилно формирани правни изводи въз основа на приложените и приети доказателства, както и несъобразяване на всички приложени и прието по делото доказателства и необсъждането им в пълнота в мотивите. Твърди, че първоинстанционниян съд в противоречие със задълженията си по чл.183 от ГПК не е изключил от доказателствата по делото приложената саморъчно написана разписка в копие, поради непредставяне на оригинала на същата и при неправилно тълкуване на договор от 08.10.2013г. е приел, че същия установява наличие на заемно правоотношение вкл. и предаване на сумата от ищеца на ответника. Посочва, че между страните липсва доказано заемно правоотношение, поради непредаване на сумата уговорена по договор от 08.10.2013г. При повторното разглеждане на делото във въззивната инстанция, след отменително решение на ВКС по реда на чл.303 ал.1 т.1 от ГПК поддържа, недоказаност на един от елементите от фактическия състав на договора за заем – предаване на сумата, което не се установява нито от копието на документа, нито от показанията на свидетеля А., чийто показания счита за недостоверни, нито от изслушаната по делото СГЕ, която следва да се счита, че не е обективна и хипотетична. Моли решението на първоинстанционният съд да бъде отменено и постановено друго, с което се отхвърли иска. Претендира разноски. Въззиваемата страна Н. Б. Б. в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, в който оспорва наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Твърди, че районният съд е съобразил всички доказателства по делото, правилно е преценил доказателствената им стойност и е постановил решение в съответствие с материалния закон. При повторното разглеждане на делото във въззивната инстанция, след отменително решение на ВКС по реда на чл.303 ал.1 т.1 от ГПК поддържа, че както от нотариално заверения договор, така и от разписката, приета и представена по делото като доказателство в копие на оригинален документ, за който е несъмнено установено, че е загубен не по вина на страната и поради което по реда на чл.165 ал.1 от ГПК са събрани гласни доказателства, установяващи по несъмнен начин както съдържанието на договора за заем, така и предаване на сумата, то иска се явява несъмнено доказан. Моли решението да бъде потвърдено и присъдени разноски за въззивните производства, както и за производството пред касационната инстанция. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран от ищеца Н. Б. Б. с иск предявен по реда на чл.422 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника В. Н. Г., че на основание чл.240 ал.1 от ЗЗД му дължи сумата от 20 000 лева, представляваща главница по договор за заем от 08.10.2013 г., с нотариална заверка на подписите рег. № 23106/08.10.2013 г. по описа на Д.А., нотариус с район на действие СРС, ведно със законната лихва, считано от 18.05.2018 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 31714/2018 г. по описа на СРС, 43-ти състав. Фактическият състав, от който възниква правото на заемодателя да получи предадените в заем заместими вещи са: 1. действително правоотношение по сключен договор за заем /неформален, реален, едностранен, възмезден или безвъзмезден /арг. 240 ал. 2 ЗЗД, и комутативен/ - предаване на заместимите вещи срещу задължение за връщането им в същото количество и качество 2. изискуемост на задължението за връщане на предадените заместими вещи в същото количество и качество – уговорен падеж, а при липса на такъв – изтичане на един месец от поканата до заемателя. Горните предпоставки в тяхната кумулативност следва да бъдат доказани при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. В този смисъл не е спорно, а и се установява от договор с нотариална заверка на подписите сключен на 08.10.2013г. между страните в настоящото съдебно производство, се че те са постигнали съгласие за пораждане правните последици на договора за потребление /паричен заем/. Безспорно е и обстоятелството, че на 31.01.2018г. ответникът В. Б. е получил писмено уведомление – покана от ищеца Н. Б. за връщане на сумата по договор за заем от 08.10.2013г. – л.8 от делото на СРС. Основното спорно по делото обстоятелство представлява фактът дали ищецът фактически, реално е предоставил на ответника сумата от 20 000, 00 лв. като заем съобразно постигнатото между тях съгласие. От предметното съдържание на договор с нотариална заверка на подписите от 08.10.2013г. се изяснява, че страните са се уговорили, че заемодателят /Н. Б./ предоставя на заемателя /В. Г./ сумата от 20 000, 00 лв. в деня на подписване на настоящия договор /договор за заем/ в брой на заемополумателя - чл.2 ал.1 от договора, като заемателят се е задължил в 3- дневен срок от поканата да върне заемната сума на заемодателя – чл.3 от договора. При условие, че това са действителните уговорки между страните, доколкото съвпадащите им волеизявления обективирани в цитирания договор не са оспорени и същите са насочени към пораждане на правните последици - възникване на заемно правоотношение, при лексикално /граматическо/, логическо и систематическо тълкуване на клаузите, уговорени в процесната двустранна сделка - по правилата на чл. 20 ЗЗД и при условие, че липсва друга клауза относно предаване на сумата, предмет на договора, би бил правилен извода на първоинстанционният съд, че разпоредбата на чл.2 ал.1 от договора изразява действителната обща воля на страните по този безвъзмезден едностранен договор е ясна– паричната сума, предмет на постигнатото съгласие между страните, е предоставена от ищеца на ответника, като е използвано сегашно глаголно време на глагола /сказуемо, като част от речта/. В случая обаче в ал.2 на чл.2 на същия договор, страните изрично са уговорили, че за изпълнение на чл.2 ал.1 от договора заемателят подписва разписка или РКО. Именно такава, но само в копие, е представена от ищеца по делото и оспорена от насрещната страна – л.12 от делото на СРС. Цитираната разписка, представляваща частен писмен документ, обективиращ изявление на ответника В. Г., че на 08.10.2013г. е получил от Н. Б. сумата от 20 000, 00 лв. по договор за заем, е оспорена от ответника – посочен като издател на същата и по реда на чл.183 от ГПК в хода на първоинстанционното производство е изискан оригинал, който не е представен /пълномощника на ищеца е посочил, че същия се намира във владение на адв. А., който не може да бъде открит/. В решение № 1/06.01.2023г. по гр.д. № 3689/2022г. на ВКС, III г.о. постановено по реда на чл.303 от ГПК е прието за установено, че оригиналът на разписка от 08.10.2013г. е загубен/унищожен документ и което се явява ново обстоятелство от съществено значение за делото, което не е могло да бъде известно при решаването му, поради което и е отменил влязлото в сила въззивно решение по в.гр.д. № 9610/2020г. на СГС и върнал за ново разглеждане на делото пред въззивната инстанция. По силата на чл. 165 ал. 1 от ГПК в случаите, в които законът изисква писмен документ, свидетелски показания се допускат, ако бъдело доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната. Видно от съдържанието на разпоредбата на чл. 165 ал. 1 от ГПК предпоставка за допустимостта на свидетелите е да се докаже, че е имало документ и че той е загубен или унищожен не по вина на страната. Приложението на чл. 165, ал. 1 от ГПК изисква събирането на доказателства за съществуването, респективно последващото изгубване и унищожаване на писмения документ. Документът бил изгубен, когато страната не знаела, в чие държание се намира, а унищожен-когато материалният му носител е разрушен или материализираното в него изявление е непоправимо заличено. Невъзможността да се представи писменото доказателство не трябва да е настъпила поради умишлено действие на страната. В настоящият случай от показанията на свидетеля А., разпитан по по гр.д. № 3689/2022г. на ВКС, III г.о., е прието, че новоустановено обстоятелство по делото и от съществено значение е обстоятелството, че документа е изгубен/унищожен, не по вина на ищцовата страна и които констатации са задължителни и за настоящата инстанция и следва да съобрази този факт. В решение № 206/17.07.2012 г. по гр. д. № 824/2011 г. на IV г.о., решение № 125/01.07.2014 г. по гр. д. № 5734/2013 г. на III г.о., решение №116/27.02.2025г. по гр.д. № 1620/2024г. на ВКС, IV г.о. е посочено, че при оспорване на частен документ, който формално носи подписа на оспорилата го страна, но документът е изгубен или унищожен не по нейна вина, доказателствената тежест да установи съдържащите се в документа изгодни факти е за страната, която се позовава на тях, за което може да ползва всички доказателствени средства, включително и свидетелски показания - чл. 165 ал. 1 ГПК. Със свидетелските показания се възпроизвежда съдържанието на документа, което при диспозитивен документ /какъвто е разписката/ включва и установяване на направеното волеизявление. От показанията на свидетеля А., разпитан в хода на въззивното производство при повторното разглеждане на делото след отмяна на влязлото в сила решение по чл.303 от ГПК, се установява, че свидетелят К. А. - адвокат е бил пълномощник на Н. Б., като преди 2013г. е познавал и ответника В. Г., същия е изготвил текста на договор за заем от 08.10.2013г., но без вписване на индивидуализиращите белези на страните, както и на уведомление - л.8 от делото на СРС, изпратил ги по електронна поща на ищеца Б., договорът за заем бил подписан от страните пред нотариус на 08.10.2013г., на която нотариална заверка свидетелят не присъствал – обстоятелства, които както беше посочено по – горе са безспорни между страните и се установяват от представените писмени документи – договор от 08.10.2013г., адвокатски пълномощни за упълномощаване на адв. К. А. от ищеца Н. Б.. Показанията на свидетеля А. установяват както авторството на волеизявлението на ответника в цитиарана по – горе разписка от 08.10.2013г. в представено заверено от страната копие, така и съдържанието на направеното изявление. Горният извод следва от фактите, установени с показанията на свидетеля, а именно: след нотариалното заверяване на подписите на страните пред нотариуса, свидетелят изчакал Н. Б. и В. Г. в офиса на ищеца и пред него след предаване на сумата от ищеца на ответника, ответника под диктовка на свидетеля А. написал саморъчно текста на разписката от 08.10.2013г. и я подписал. Оригиналът на разписката била предадена на свидетеля за съхранение, в последствие същата подредена в адвокатския му архив, но поради претърпяна катастрофа през 2014г., недобро здравословно състояние и необходимост от лечение, след 2014г. свидетелят А. прекратил фактически адвокатската си дейност, извършвал само услуги на познати, каквато било е подаване на заявление по чл.417 от ГПК и по което е образувано гр.д. № 31714/2018г. по описа на СРС, след което заминал да живее в Занзибар, като идванията в България били инцидентни. При едно от връщанията си в страната намерил адвокаткия си офис в София – стая в апартамент, който се давал под наем за ползване с платформата Airbnb, с разбита ключалка, разхвърлени документи, които подредил и не установил дали и какво липсва, като едва след като ищецът по делото се свързвал с него във връзка с настоящото дело и при опит да намери разписката в оригинал, установява липсата й. Показанията на свидетеля А. настоящият състав кредитира като обективни, пълни, логични, преки и незаинтересувани. Както изрично е посочил при разпита си свидетеля, същия нито е имал, нито поддържал приятелски отношения с ищеца т.е. липсват близки отношения между тях, а единствено нормални отношения във връзка с предоставените адвокатски услуги от свидетеля на ищеца. За горното обстоятелство, свидетелства и факта, че при изискване на процесната разписка в оригинал в хода на първоинстанционното производство, ищецът не е могъл да осъществи връзка с адв. А., нито е имал знание, че същия не живее в България. На следващо място, направените възражения от въззивника срещу достоверността на показанията на свидетеля, досежно обстоятелството, че е бил в адвокатско съдружие с адв. Т., са несъстоятелни, доколкото формалното съществуване на адвокатско съдружие, не задължава адвокатите съвместно да упражняват дейността си, а дори и да се приеме, че е така – то свидетелят възпроизвежда обективни факти – че е работел сам, не е възлагал работа на друг адвокат, нито е ползвал фактически един и същ офис за дейността си с друг адвокат. Показанията на свидетеля А. напълно кореспондират, както с изразената от страните воля в договор от 08.10.2013г. –чл.2 ал.1 предполагащ предаване на сумата заедно с подписване на договора, макар и не в един и същ момент като времеви час, така и от заключението по изслушаната и приета СГЕ. Настоящият състав кредитира заключението по СГЕ на в.л. Г. като компетентно, обективно, подробно, изключително добре мотивирано и обосновано, включително и при разпита му в съдебно заседание. Не се установяват каквито и да са основания или дори индиции за необективност и недостоверност на заключението. Вещото лице изключително ясно е пояснил, че от представеното по делото копие е възможно да се установи авторството на документа и то е несъмнено – както на ръкописния текст, така и на подписа, които са изпълнени от ответника, като единствено не може да установи дали неговото изявление е пренесено по технически начин върху оригинала на документа, каквито възражения не са направени в нито един етап от производството по делото. Тук е необходимо да се има предвид, че „пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Последните дават указание за основния факт само косвено, като установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с останалите доказателства, служат за установяване на основния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник както на косвено, така и на пряко доказателство, като в гражданския процес не е даден приоритет на едни доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) пред други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 от ГПК“, както изрично е синтезирано и обобщена непротиворечивата съдебна практика в решение № 86/20.04.2022г. по гр.д. № 4148/2021г. IV г. о на ВКС. Изобилна и последователна е съдебната практика в насока, че когато носещата доказателствена тежест страна следва да установи един ползващ я факт при условие на пълно и главно доказване, това може да се осъществи и само с косвени доказателства, стига те да изградят такава система от странични факти, която да създаде сигурност, че индицирания главен и правно значим факт, наистина се е осъществил. В подобен смисъл е приетото например в решение № 841/19.01.2010 г. по гр. дело № 3530/2008 г. на ВКС, ІV г.о на ВКС и в решение 61/01.03.16 г. по гр. д. № 4578/15 г. на ВКС, ІV г.о. Следователно съдът приема, че е съставена разписка съобразно чл.2 ал.2 от договор за заем от 08.10.2013г. с нотариална заверка на подписите, издадена от заемополучателя и удостоверяваща по несъмнен начин, че сумата, предмет на договора е предадена от заемодателя на заемополучателя т.е. изпълнен е целия фактически състав по договор за заем и между страните по делото е възникнало заемно правоотношение с предмет и съдържание, описано в писмения договор от 08.10.2013г. Съобразявайки всички събрани по делото доказателства и тяхната доказателствена стойност подробно обсъдена в горното изложение, съдът приема, че ищецът установи при пълно и главно доказване всички материални предпоставки, обуславящи правото му да получи плащане на претендираната сума, а именно: сключен на 08.10.2013г. договор за заем между страните – постигане на съгласие за предаване на парична сума от 20 000, 00 лв. между ищеца и ответника, предаване на сумата от ищеца на ответника на 08.10.2013г., задължение на ответника да върне паричната сума след покана, получена покана от ответника на 31.01.2018г. за връщане на сумата, неизпълнение на задължението за връщане на сумата в 3- дневен срок /чл.3 от писмения договор с нотариална заверка /, поради което и като е уважил предявения иск с правно основание чл.240 ал.1 от ЗЗД първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение. Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното първоинстанционно решение на основание чл.271 ал.1 хип.1 от ГПК следва да бъде потвърдено. Разноски С оглед изхода на делото, разпоредбите на чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК следва да бъде ангажирана отговорността на въззивника страна за заплащане на разноските, направени от въззиваемата страна във въззивното производство /по в.гр.д. № 9610/2020г. и по настоящото – в.гр.д. № 364/2023г. по описа на СГС/, както и за тези, направени в хода на производството по отмяна на влязло в сила съдебно решение – гр.д. 3689/2022г-. на ВКС, III г.о. Въззиваемата страна е представила списък по чл.80 от ГПК – л.109 и 110 от въззивното дело, както и доказателства за реално направени разходи, описани в списъка – л.111-128 от въззивното дело. -разноски по в.гр.д. № 9610/2020г. по описа на СГС – адвокатско възнаграждение от 1600, 00 лв. –адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 11.05.2021г. – л.25 от делото, като в представения договор се съдържат и доказателства за плащането му съобразно т.1 от ТР6/2013г. на ОСГТК на ВКС; -разноски по гр.д. 3689/2022г. на ВКС, III г.о.: претендират се в общ размер от 5605, 94 лв., от които 405, 94 лв. – внесена държавна такса, 2200 лв. – платено адвокатско възнаграждение и 3000, 00 лв. – разноски за пътуване и явяване на свидетел К. А. в съдебно заседание пред касационната инстанция. За разходите – държавна такса и платено адвоктаско възнаграждение са представени надлежни доказателства установяващи плащането им – вноска бележка за държавната такса и договор за правна защита и съдействие от 24.11.2022г. с отбелязване на извършено плащане на договореното адвокатско възнаграждение. Разходите за платен самолетен билет от Занзибар до България и обратно на свидетеля А. не са установени с надлежни доказателства – представена е разпечатка на двупосочния самолетен билет, който съответства на датите на съдебно заседание пред касационната инстанция, но липсват доказателства, че именно Н. Б. е платил цената на самолетните билети, като писменото изявление на свидетеля - л.120 от делото не е документ, удостоверяващ плащането по смисъла на т.1 от ТР6/2013г. та ОСГТК на ВКС, а писмено недопустимо свидетелско показание без доказателствена стойност. Поради посоченото, разноските, които следва да бъдат присъдени по делото пред касационната инстанция е в размер на 2605, 94 лв. -разноски по в.гр.д. №364/2023г. по описа на СГС: претендираните разноски са в размер на общо, от които 2200 лв. – платено адвокатско възнаграждение и 1735, 00 лв. – разноски за пътуване на свидетеля К. А. за разпит от въззивната инстанция от Занзибар до България. За разходите –платено адвокатско възнаграждение са представени надлежни доказателства установяващи плащането им –договор за правна защита и съдействие от 27.11.2023г. с отбелязване на извършено плащане на договореното адвокатско възнаграждение. По отношение на разходите за пътуване и явяване на свидетеля А. в съдебно заседание, важи изцяло посоченото по – горе за претендираните идентични разходи пред касационната инстанция. Следователно разноските, които следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна за настоящото въззивно производтство са в размер на 2200, 00 лв. Така мотивиран, Софийски градски съд