Решение № 99 от 31.3.2023 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 713/2022 г.

Производство по чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба вх. №1351/11.03.2022г. по описа на ДОС, на ищеца Н. Е. К., ЕГН ••••••••••, с адрес в гр. Добрич, подадена чрез пълномощници адвокат Н. Д., ШАК, и адвокат П С, САК, и въззивна жалба вх. №1299/09.03.2022г. по описа на ДОС на ответника „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК 030269049, със седалище гр. София, подадена чрез пълномощник юрисконсулт М. М., срещу решение №13/15.02.2022г. на Окръжен съд - Добрич, постановено по т.д. №58/2021г. по описа на ДОС, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение №86/21.09.2022г. Предмет на обжалване с въззивната жалба на ищеца Н. К. е частта на първоинстанционното решение, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от него осъдителни искове за дължими обезщетения за вредите, претърпени вследствие на ПТП, настъпило на 18.12.2020г. на път ІІ-97, на около 300м. от разклона за с.Богдан, по вина на водача на л.а. „Фолксваген Пасат”, с рег. № ХХ ХХ ХХ ХХ З Ю К, обхванат от действието на валидна към момента на настъпване на застрахователното събитие застраховка „Гражданска отговорност”, сключена с „Дженерали застраховане” АД, за разликата над присъдените 49 000 лева до част от претендирания размер от 100 000 лева – за неимуществените вреди, съответно за разликата над присъдените 3 619, 70 лева до претендирания размер от 5 171 лева – за имуществените вреди, ведно със законната лихва за забава по чл.429, ал.3 и чл.497, ал.1 КЗ, считано от 29.01.2021г., съответно от 19.02.2021г. до окончателното им плащане. Предмет на обжалване с въззивната жалба на ответното дружество „Дженерали Застраховане” АД, гр. София, е решението на първоинстанционния съд в частта му, с която исковете са уважени в размери съответно 49 000 лева – дължимо обезщетение за неимуществените вреди, 3 619, 70 лева – дължимо обезщетение за имуществените вреди, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 19.02.2021г. до окончателното им плащане. Основните оплаквания във въззивната жалба на ищеца Н. Е. К., ЕГН ••••••••••, са за неправилност на решението в обжалваните му части като се оспорва извода на първоинстанционния съд, че за възмездяване на причинените му неимуществени вреди справедливо се явява обезщетение в общ размер на 70 000 лева. Като обосновава подробно аргументи за надлежно установените по делото увреждания, които е получил вследствие на процесния деликт по вид, обем и тежест, за приложимите критерии при определяне на дължимото обезщетение, съответно за недоказаност и неоснователност на възражението на ответника за съпричиняване на вредите от пострадалия ищец, евентуално за неправилно определен процент на съпричиняване, ищецът – въззивник моли за отмяна на решението в обжалваните му части и уважаване на предявените осъдителни искове в размер на 100 000 лв. – досежно обезщетението за неимуществените вреди, и в цялост за сумата 5 171, 00 лева - по отношение на имуществените вреди, ведно със законната лихва считано от 29.01.2021г. - датата на отправяне на претенция към застрахователя, до окончателното плащане. Претендира и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Въззиваемата по тази въззивна жалба страна „Дженерали застраховане” АД, по реда и в срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подала отговор вх. №1889/07.04.2022г., в който обосновава становище за неоснователност на въззивната жалба с искане да бъде оставена без уважение. Ответникът счита, че размера на претендираното обезщетение не съответства нито на реално претърпените от ищеца вреди, нито на принципа на справедливостта, залегнал в чл.52 от ЗЗД. Възразява и по отношение твърденията за липса на съпричиняване като счита, че дори процентът следва да бъде завишен от въззивната инстанция, нарочно искане за което ответникът изрично е формулирал в подадената от него въззивна жалба. Във въззивната жалба на ответника „Дженерали застраховане” АД се прави оплакване за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на решението в обжалваните му части. Като се основава на събраните по делото писмени доказателства (в частност медицински документи) и приетите заключения по допуснатите съдебномедицинска и психологическа експертизи, ответникът – въззивник счита, че определения от съда общ размер на обезщетението за неимуществените вреди от 70 000 лева е необосновано завишен, не отговаря на всички обективни критерии, които ППВС 4/68г. налага за постигане адекватност и справедливост, и не съответства нито на вида и обема на травмите, получени от ищеца в резултат на процесното ПТП, нито на механизма, по който същите са получени. Изразява и несъгласие с определената от съда квота на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца - само 30%, като счита, че е силно занижена и неотговаряща на фактите по делото. Твърди се, че ищецът има изключителен принос за настъпване на увреждането, а това обосновава отхвърляне на исковете и/или значително завишаване на съпричиняването най-малко на 80%. Неправилно според ответника съдът не е отчел съизвършителството на ПТП от страна на водача на МПС, в което е пътувал ищеца – т.а. „Фиат Добло“, чийто застраховател е третото лице – помагач „ДЗИ - Общо застраховане” ЕАД, като в мотивите на своето решение изобщо не е коментира това възражение на ответника. Подробно са обосновани оплаквания и досежно уважената акцесорна претенция като се твърди, че исковата молба е подадена дори преди изтичането на допустимия предвиден в закона (чл.496, ал.1 от КЗ) срок от три месеца, към който момент не е имало налични доказателства за установяване както на механизма на ПТП, съответно вината на застрахования в „Дженерали застраховане” АД водач на МПС, така и на механизма на получаване на травмите от ищеца, поради което ответното застрахователно дружество е било в обективна невъзможност да се произнесе по отправената претенция. В подадения писмен отговор вх. №1913/08.04.2022г. въззиваемата по тази въззивна жалба страна Н. К., чрез си пълномощниците си адвокат Н. Д. и адвокат П. С оспорва въззивната жалба като неоснователна. Като обосновава подробно аргументи за установеност в конкретния случай на всички елементи на непозволеното увреждане и причинените му в резултат на това вреди, съответно, че дължимите му обезщетения следва да се присъдят дори в пълните претендирани размери, ищецът моли решението в обжалваната му от ответника част да бъде потвърдено от въззивния съд. По отношение оплакването за неправилно отчетен принос от страна на пострадалия се поддържа твърдението, заявеното и във въззивната жалба на самия ищец, че в процесния случай напълно липсва съпричиняване на вредоносния резултат от страна на Н. К. и настъпилото произшествие е изцяло вследствие противоправното поведение на застрахования при ответника водач З Ю К. Подпомагащата ответника страна „ДЗИ - Общо застраховане” ЕАД е подала писмен отговор вх. №2068/15.04.2022г., в който обосновава становище за неоснователност на въззивните жалби на главните страни. Основавайки се на установената в хода на първоинстанционното производство фактическа обстановка, третото лице – помагач счита, че застрахования при него водач на т.а. „Фиат Добло” с рег. № ХХХХХХХХ И Й С не е извършил или допринесъл за деликта, пътното произшествие е настъпило изцяло по вина на застрахования при ответното дружество водач на л.а. „Фолксваген Пасат” с peг. № ХХ ХХХХ ХХ, безспорно установено е и съпричиняването на уврежданията от страна на пострадалия ищец, поради обстоятелството, че като пътник не е бил с поставен обезопасителен колан и поради това тялото му се е движило напълно свободно в автомобила при неговото преобръщане, сблъсквайки се многократно с тъпи предмети от каросерията му, поради което правилно определеното от съда обезщетение е намалено на основание чл.51, ал.2 от ЗЗД. В условие на евентуалност, обусловено от евентуалното установяване от страна на въззивния съд на виновност и противоправност в деятелността на застрахования при „ДЗИ - Общо застраховане” ЕАД водач, подпомагащата страна счита, че съпричиняването от пострадалия ищец на причинените му вреди следва да бъде отчетено в размер на ½, вместо определените от първоинстанционния съд 30%, съответно следва да бъде намалено и дължимото му за тяхната обезвреда обезщетение като се съобразят и критериите за справедливост. В проведеното открито съдебно заседание главните страни не са взели участие. С молби, подадени преди съдебното заседание от техните пълномощници, е заявено, че подадените въззивни жалби и отговори по тях се поддържат на изложените в тях основания. Поддържат се и исканията за присъждане на разноски като са приложени и списъци по чл.80 ГПК. Подпомагащата страна „ДЗИ - Общо застраховане” ЕАД, представлявана по пълномощие от адвокат П. П., обосновава становище за неоснователност на въззивната жалба на ищеца Н. К.. Моли за цялостно отхвърляне на предявения иск, а в условие на евентуалност – и на двете въззивни жалби като бъде потвърден извода на първоинстанционния съд в мотивната част на решението относно липсата на отговорност и вина у водача, застрахован при „ДЗИ - Общо застраховане” ЕАД. Представя справка за сторени разноски за въззивното производство с доказателства за плащане на адвокатски хонорар като не прави нарочно искане за тяхното присъждане, съобразявайки изричните постановки в тази връзка на дакона и установената съдебна практика. За да се произнесе по същество на предявената въззивна жалба, съдът взе предвид следното от фактическа и правна страна: Предмет на предявения иск е претендираното пряко право на ищеца Н. Е. К., ЕГН ••••••••••, от град Добрич, като трето увредено лице да получи пряко от застрахователя – ответника „Дженерали застраховане” АД, ЕИК 030269049, седалище град София обезщетение за причинените му вреди вследствие на ПТП, настъпило на 18.12.2020г. на път л.а. „Фолксваген Пасат”, с рег. № ХХ ХХ ХХ ХХ, З Ю К, ЕГН ••••••••••, изразяващи се в изживени болки и страдания от причинените му телесни увреждания и психични страдания от изживяното произшествие, както и понесени материални загуби – разходи за лечение и възстановяване. Обезщетението за неимуществените вреди е претендирано в размер на 150 000 лева, а това за имуществените вреди - в общ размер на 5 171 лева, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на уведомяването на застрахователя с искане за плащане на обезщетение - 29.01.2021г. до окончателното плащане. Така предявените искове намират своето правно основание в чл.432, ал.1 от Кодекса за застраховането (КЗ), във вр. с чл.45 и чл.52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), съответно в чл.429, ал.2, т.2 от КЗ, във вр. с чл.86, ал.1 и чл.84, ал.3 ЗЗД. Наред с това и на самостоятелно основание се претендира осъждане на ответния застраховател да заплати обезщетение за собствената си забава в размер на законната лихва върху обща главница (формирана от дължимото обезщетение за вредите и лихвите за забава, за които е отговорен застрахованият деликвент), считано от 02.02.2021г. (дата на постановения отказ за плащане на застрахователно обезщетение) до окончателното погасяване на вземанията, която самостоятелна претенция ищецът основава на нормата на чл.497, ал.1, т.1 от КЗ. Главният иск за дължимото обезщетение за претърпените имуществени вреди е бил приет за основателен и доказан в пълния му предявен размер, но е уважен частично (за сумата 3 619, 70 лв.) с оглед приетото от първоинстанционния съд за частично основателно възражение на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия, поради това, че е бил без поставен обезопасителен колан, отчитайки същото в размер на 30%. Искът за обезщетяване на неимуществените вреди е приет за основателен до размера от 70 000 лева, като след прилагане на процента за съпричиняване е уважен за сумата от 49 000 лева. По отношение на лихвите за забава първоинстанционният съд е приел, че в случая съгласно чл.497 ал.1 от КЗ ответникът е в забава, тъй като не е определил обезщетението след изтичане на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл.106 ал.3 КЗ, поради което дължи нейното обезщетяване считано от 19.02.2021г. – датата на изтичане на 15-дневния слрок за произнасяне, до окончателното плащане. Приел е, че застрахователят не дължи лихва за забава считано от датата на уведомяването му, тъй като нормата на чл.497 от КЗ е специална спрямо тази на чл.429 КЗ, която е приложима в общия случай по застраховане на гражданската отговорност, но не и в правоотношенията, свързани с гражданската отговорност на автомобилистите, поради което приложение следва да намери единствено специалната норма. Макар ответникът формално да обжалва в цялост първоинстанционното решение, съответно да иска пълно отхвърляне на предявените искове, като се имат предвид конкретните обосновани във въззивната жалба оплаквания е видно, че спор по отношение на механизма на настъпване на ПТП не е повдигнат във въззивното производство. Същият е и надлежно установен от събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключенията на изслушаните и приети без възражения на страните съдебни автотехническа и комплексна медицинска и автотехническа експертизи. Установено е, че на 18.12.2020 г., около 12.00 ч., по околовръстен път гр. Добрич, път II-97, между Т-образното кръстовище за гр. Варна и Т-образното кръстовище за с. Богдан се е движел товарният автомобил „Фиат Добло” с peг. № ХХ ХХХХ ХХ, в посока към Т- образното кръстовище с. Богдан. Автомобилът е бил управляван от водача И Й С, като пътник на дясната седалка до него е пътувал ищецът Н. Е. К.. В същото време, лек автомобил „Фолксваген Пасат” с peг. № ХХ ХХХХ ХХ, управляван от З Ю К, пътуващ сам в автомобила, се е движел от Т-образното кръстовище за с. Богдан към Т-образното кръстовище за гр. Варна. За да проведе разговор по телефона, водачът Касим установил управлявания от него автомобил в покой на уширение на пътя, вдясно по посока към гр. Варна. След проведения разговор водачът решил, че трябва да се върне, поради което предприел маневра завиване в обратна посока, при което след потегляне придвижил автомобила вляво и навлязъл в лентата за насрещно движение. В този момент по тази лента за движение в противоположна (спрямо първоначалната посока на движение на л.а.) се е движел товарният автомобил „Фиат Добло”, peг. № ХХ ХХХХ ХХ. В резултат на взаимното пресичане на траекториите на движение на двата автомобила е настъпил удар – изцяло в предната част на лекия автомобил „Фолксваген Пасат” и в задната лява странична част на т.а. „Фиат Добло”. Вследствие на удара водачът на товарния автомобил Ивайло Симеонов загубил контрол върху управлението на автомобила си, който започнал да се плъзга с дясната си странична част напред и наляво (ударът е бил зад центъра на тежестта на автомобила), в резултат на което преминал през лявата канавка и се преобърнал през тавана на купето и застанал напречно върху лявата канавка, легнал на лявата си страна. Вещото лице – автоексперт е категорично, че причина за настъпване на ПТП от техническа гледна точка е взаимното пресичане на траекториите на движение на двете превозни средства вследствие на навлизането на л.а. „Фолксваген Пасат” в коридора на движение на т.а. „Фиат Добло” на разстояние по-малко от опасната му зона за спиране. Аргументите на ответника, че водачът на т.а. „Фиат Добло” е могъл и е бил длъжен да съобрази намерението на л.а. „Фолксваген Пасат” да извърши обратен завой, при изпълнението на който ще навлезе в лентата му за движение, съответно да предприеме своевременно намаляване на скоростта на движение и при необходимост да спре, за да избегне съприкосновението, са напълно неоснователни. Като се има предвид мястото на настъпване на произшествието (извънградски път с две пътни ленти за движение в различни посоки, без наличие на кръстовище или отклонения от пътя на конкретното място) не би могло обосновано да се приеме, че за водача на товарния автомобил е било разумно и нормално да предположи, че престояващото край пътната лента за насрещно движение МПС при потеглянето си няма да се включи в движението по пътната лента, край която към този момент е престоявало в покой, а има намерение да се включи в лентата за движение на т.а. като за целта ще извърши обратен завой. Отделно, по делото не е доказано, че водачът на престояващия л.а. преди предприемане на маневрата е подал ясен ясен и достатъчен за възприемане сигнал със светлинните пътепоказатели на превозното средство, както го задължава разпоредбата на чл.26 ЗДвП. Напротив, разпитания по делото като свидетел Ивайло Симеонов е категоричен, че лекият автомобил не е подал мигач преди потеглянето. Тези свидетелски показания са дадени при предупреждение за наказателната отговорност, която свидетелят носи за лъжесвидетелстване, и не са опровергани, поради което липсва основание за тяхното игнориране в контекста на чл.172 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.25, ал.1 ЗДвП, водач на пътно превозно средство, който ще предприеме каквато и да е маневра (напр. да се отклони надясно или наляво по платното за движение, в частност за да премине в друга пътна лента, да завие надясно или наляво за навлизане по друг път) преди да започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение. При завиване в обратна посока водачът пропуска насрещно движещите се пътни превозни средства (чл.38, ал.2 ЗДвП). Като се имат предвид тези законови положения и конкретното място на съприкосновение между двете превозни средства – изцяло в предната част на лекия автомобил, в задната лява странична част на товарния автомобил, съобразявайки в тази връзка и габаритите на последния, обосновано може да се заключи, че потеглянето на л.а. „Фолксваген Пасат” и предприетата маневра „завиване в обратна посока“ са извършени неправомерно, при пълно игнориране на приближаващия се по лентата за насрещно движение т.а. „Фиат Добло” и отнемане на неговото предимство. С оглед на това въззивният съд намира за установени виновното и противоправно деяние на застрахования при ответното дружество водач на л.а. „Фолксваген Пасат” З Ю К, механизма, при който е настъпило пътнотранспортното произшествие на 18.12.2020г., както и отговорността на ответното застрахователно дружество за обезщетяване на вредите, причинени на ищеца Н. Е. К. като пътник в другото превозно средство – участник в ПТП т.а. „Фиат Добло”, управляван от И Й С. По отношение на вредите. От събраните по делото доказателства – писмени и гласни, както и от заключението на назначената по делото комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза (КСМАТЕ) е установено, че вследствие на претърпяното ПТП ищецът е получил компресионна фрактура на лумбалния отдел на гръбначния стълб. След ПТП ищецът е транспортиран до приемното отделение на МБАЛ „Добрич”, където след направена компютърна томография е установена компресионна фрактура на тялото на лумбален прешлен Л1 с проникване на костни фрагменти в гръбначномозъчния канал на дълбочина 5-6 мм. Над нивото на фрактурирания прешлен е установена гръбначна кифоза около 10 градуса. При направените биохимични кръвни изследвания е установено, че ищецът е с COV1D -19. Опериран е на 22.12.2020 г. като под обща интубационна анестезия е извършена декомпресивна и стабилизираща хирургична интервенция. Направена е ламинектомия (оперативно отваряне на гръбначния канал чрез отстраняване на дъгата на прешлена) на ниво Л1 и частична на Тх12 и Л2 с цел декомпресия на невралните структури от разположените в канала костни фрагменти от задната стена на тялото на Л1 прешлен. Направена е педикуларна фиксация с шест винта и две пръчки на нива Тх12, Л1 и Л2, като е включен и фрактурирания прешлен. Проведено е и обичайното при тези случаи медикаментозно лечение с аналгетици, дехидратиращи, кортикостероиди, антибиотици, вливания и др. На 30.12.2020 г. ищецът е изписан с подобрение с овладян вертебрален и болков синдром и е насочен за продължаване на лечението в домашни условия, съобразени с указанията за лечение на COVID -19 на РЗИ - гр. Добрич за поставяне на пациента на задължителна изолация. Сочи се от вещото лице – медик, че при хиперфлексия най-често се фрактурират прешлените от торако-лумбалния отдел на гръбначния стълб (Txll - Л2)., тъй като те са прехода между неподвижните гръдни прешлени и подвижните лумбални. При тези фрактури може да се достигне до компресия на гръбначно-мозъчния канал от костни фрагменти и до увреждане (понякога необратимо) на невралните структури в него. Тези увреждания в тежките случаи водят до плегия (пълна неподвижност на краката) и тазово-резервоарни увреждания. Сама по себе си фрактурата на кост протича със силни, постоянни и продължителни болки. Тъй като в случая се касае за фрактура на носещ лумбален прешлен, към болковия синдром се прибавя и невъзможността от изправяне и самостоятелно придвижване. Ищецът е бил прикован към леглото за продължителен период от време. Нарушаването на стабилността на гръбнака дори след операцията също провокира болки и затруднени движения в кръста. Усложненията в здравословното състояние на ищеца се дължат на нарушения баланс в тораколумбалния отдел на гръбнака, водещ до болки и ограничени движения в кръста. Към момента на извършения от вещото лице преглед здравословното му състояние е добро като за след такава травма и такава хирургична интервенция. Има оплаквания от болки в кръста и затруднени и ограничени движения в кръста, както и от световъртеж. Проведеното лечение е било адекватно, понастоящем не е подложен на специална терапия. За в бъдеще би трябвало да се проследи състоянието на фиксацията и стабилността на гръбнака в торако-лумбалния отдел. От приложената по делото лична амбулаторна карта вещото лице установява, че през 2015г. е на ищеца е поставена диагноза дископатия Л5-Ес1 в дясно, „Спина бифида“ - несрастнали дъги на Л5 и Eсl в дясно. През 2017г. е диагностициран с камък в бъбрека, а през 2021 г. - хипертонично сърце без (застойна) сърдечна недостатъчност. Според експертното му мнение настоящите оплаквания на ищеца са с водеща компонента от хирургичното лечение на фрактурирания прешлен Л1, които се припокриват с по-старите му оплаквания от поясната дископатия и спина бифида, която е вродено заболяване. Разпитаните по делото свидетели В Т Р – фактическа съпруга на ищеца, и Р Т Р – близък на семейството, сочат, че пътното произшествие и получените при него увреди са се отразили негативно върху живота и здравето на ищеца. Свидетелката Р е била придружител в болницата, тъй като пострадалият не е можел да се обслужва сам. След операцията ищецът е изпитвал много силни болки, постоянно е бил на болкоуспокояващи. След като бил изписан от болницата и се прибрал в дома си ищецът е бил изцяло зависим от грижите на съпругата си за всякакви ежедневни и хигиенни нужди (придвижване, къпане, обличане). За период от около три месеца се придвижвал с проходилка. Преди катастрофата ищецът бил жизнен човек, общителен, имал приятели. Сега се затворил, чувствал се сринат, изпитвал страх да излиза от дома си, да шофира, не ходел никъде без съпругата си. Станал раздразнителен, сприхав, изпитвал непоносимост към околните, не можел да стои на едно място, изнервял се. Напуснал работата, на която бил от 25 години, тъй като не можел вече да я изпълнява, не се чувствал добре психически. По експертното мнение на вещото лице по изслушаната съдебнопсихологична експертиза, за ищеца процесното ПТП е психотравма, която е актуална и към момента. Травматичното събитие се преживява отново чрез интензивни смущаващи спомени, мисли и усещания, действия или чувства, като че ли същото се повтаря, интензивен психологически дистрес при излагане на външни или вътрешни стимули, които символизират или наподобяват с нещо това травматично събитие. Наблюдава се постоянно избягване на стимули, свързани с него и усилване на общата реактивност, неприсъща преди травмата, редуциране на социалните контакти. Към момента на освидетелстването ищецът е с тревожно - депресивна симптоматика соматизация, тревожно напрежение и фобиен страх, с редуциране на социалните контакти, раздразнителен, дисфоричен; затруднена социална адаптация, функциониране и отношения със средата, вследствие на актуалната и към момента психотравма, което и към момента се отразява върху социалната му адаптация и отношенията със средата. Не покрива критериите за посттравматично стресово разстройство по класификаторите на заболяванията, но с оглед установената симптоматика, част от която (изключително гневен и подтиснат, ограничени до минимум, почти до нула, социални контакти) се включва в симптоматиката на това заболяване и е напълно възможно състоянието да регресира, е необходима консултация със специалист - психиатър и психотерапевтична работа, насочена към адаптация. Като съобразява установените от събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключенията на КСМАТЕ и СПЕ фактически данни относно вида и характера на причинените на ищеца увреждания (компресионна фрактура на тялото на Л1, довело и до вертебрален синдром, кифоза на нивото на фрактурата); начина, времетраенето и степента на възстановяване – проведена хирургична интервенция от висока сложност с отваряне на гръбначно мозъчния канал с цел декомпресия на невралните структури от разположените в канала костни фрагменти от задната стена на тялото на фрактуриралия лумбален прешлен и поставяне на метални импланти; сериозното им отражение върху физическото състояние на ищеца и психическото му здраве; претърпените неудобства от личен, битов и социален характер; като се отчете и обстоятелството, че ищецът е мъж в зряла и работоспособна възраст (49-годишен към момента на ПТП), който в резултат на сериозното телесно увреждане е с намалена възможност да извършва физическа работа по начина и в обема преди увреждането, отчитайки в тази връзка и негативното отражение на този тип травма спрямо по- продължителното запазване на двигателната способност на гръбначния стълб като се има предвид и естественото при напредване на възрастта намаляване на плътността на костната структура; като се съобрази и факта, че причинената психическа травма, макар да не се е развила като болестно състояние, се отразява негативно на личния и социалния на пострадалия, в съответствие и с прогласения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта съдът приема, че на ищеца Н. К. следва да се определи обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 100 000 лева. Предходно диагностицираните вродено заболяване спина бифида и поясна дископатия не изместват и/или омаловажават тежестта на причиненото при процесното ПТП телесно увреждане, което е с водещо значение за влошеното състояние на ищеца, изпитваните болки и ограничени движения в кръста. Като неоснователно въззивният съд преценява твърдението на ответното дружество, че липсата на поставен при пътуването обезопасителен колан предопределя изключителен принос от страна на ищеца за настъпване на вреди, което предполага отхвърляне на исковете или отчитането му най-малко в размер на 80% спрямо поведението на застрахования деликвент. Въз основа на заключението на КСМАТЕ би могло да се приеме, че действително към момента на настъпване на пътното произшествие пътникът в товарния автомобил Н. К. не е бил с поставен обезопасителен колан. Според вещото лице – медик, увреждането на ищеца, изразяващо се в компресионна фрактура на тялото на Л1, е с хиперфлексионен механизъм на тялото в кръста, който може да се получи при установения механизъм на ПТП. При силна хиперфлексия (свръхогъване) най-често се фрактурират прешлените от торако-лумбалния отдел на гр. стълб (Txl 1 - Л2), тъй като те са прехода между неподвижните гръдни прешлени и подвижните лумбални. Този механизъм на хиперфлексия може да се получи при насилствено сгъване на тялото в областта на кръста. Хиперфлексионния механизъм за получаване на компресионната фрактура на Л1 предполага тялото на пострадалия пътник да не е било фиксирано с предпазен колан. По експертното мнение на вещото лице – медик, ако ищецът е бил с поставен предпазен колан и е бил фиксиран, нямаше да се достигне до хиперфлексия при удара и преобръщането на МПС и в резултат получаване на компресионната фрактура на тялото на Л1. Потенциалните травми, които би получил, биха били по-леки от фрактурата на прешлен. Сочи се от вещото лице – автоексперт, че т.а. „Фиат Добло” е оборудван с триточкови автоматични предпазни колани за водача и пътника до него на дясната седалка (автомобилът е с две места). Автоматичният предпазен колан има задачата при катастрофа да фиксира тялото на водача и пътниците в техните седалки, за да бъдат, по възможност, равномерно спрени в кабината и да не са изложени на високи, неконтролирани сили. Автоматичното устройство за навиване прави възможно леко поставяне и предлага най-висок комфорт на носене при най-различни размери и тегла на тялото. Спирачното устройство на колана е една затягаща система, която фиксира колана над неговата ролка и препятства т.нар. ефект на филмовата лента (саморазхлабване). Обтегачът компенсира хлабината на колана, при което той опъва колана при катастрофа, за да лежи близко до тялото. Ограничителят на силата на колана, в съвместно действие с обтегачите, намалява риска от наранявания в горната част на тялото. За пътуващите без поставени колани най-опасни елементи от интериора на купето на автомобила, при сблъсъка с които се получават тежки травми, са кормилото, кормилната колонка и предното стъкло - за водачите, съответно арматурното табло и предното стъкло - за пътниците на предната седалка. При такъв специфичен вид удар като процесния, обаче - страничен удар в лявата странична част на купето на товарния автомобил зад масовия му център, предпазният колан на пътника в автомобила няма възпиращо действие върху горната част на тялото, имайки предвид неговото разположение - в дясно горе в колонката и в ляво долу между двете седалки. В конкретния случай тялото на пътника, намиращо се на дясната седалка, в първият момент е политнало наляво и назад (към мястото на удара), като в същото време това преместване назад е било ограничено от облегалката на седалката. В следващия момент, при преобръщането на автомобила и лягането му върху лявата странична част на купето, е налице вторично преместване на тялото на пътника към вътрешната повърхност на дясната врата, а след преминаването на автомобила през тавана на купето и установяването му в покой, легнал върху лявата странична част на купето си, тялото на пътника намиращо се на дясната седалка, се е отклонило вляво. Съобразявайки заключението на КСМАТЕ съдът приема, че като е нарушил задължението си по чл.137а, ал.1 от ЗДвП и не е поставил обезопасителен колан при пътуване в т.а., ищецът сам се е лишил от възможността да получи минималната защита, която коланът осигурява. Не би могло да се приеме обаче, че поведение на пострадалия е съпричинило самия вредоносен резултат. Като се има предвид механизма на ПТП (удар в задната лява странична част на т.а., зад центъра на тежестта му) и задействаните както при самия сблъсък между превозните средства, така и впоследствие при отклоняване посоката на движение на т.а. (плъзгайки се с дясната си странична част напред (по посоката му на първоначално движение) и наляво) и последвалото му преобръщане през таван, преимуществено странични инерционни сили, за противодействието на които предпазният колан не е пригоден, не би могло да се направи обоснован извод, че в случай, че ищецът е бил с поставен предпазен колан, в резултат на процесното ПТП не биха му били причинени телесни увреди – въобще или от вида на процесните. Както сочи и вещото лице – медик, коланът би могъл да предпази торса от хиперфлексия само, ако е бил фиксиран правилно, т.е. със задействан затягащ механизъм, при което тялото е задържано към облегалката на седалката. В случая липсва категорично становище дали при такъв страничен (не челен) удар на автомобила като процесния затягащият механизъм на коланите сработва веднага. Отделно от това, както се сочи и от експерта, хиперфлексията най- вероятно се е получила при вторичния удар на пикапа и преобръщането му в канавката. При това преобръщане действащите сили са странични, а обезопасителният колан не е предназначен да противодейства на странично породени сили като не ограничава движението на тялото в страни. Не може да се пренебрегне и факта, че компресионна фрактура на лумбалния отдел на гръбначния стълб може да се получи от прекомерно огъване на гръбначния стълб, усукване или компресия в резултат на натиск, механични и абсорбиращи натоварвания (падане на задните части, силен удар, др.под.). В този смисъл съдът намира, че поведението на ищеца като пътник в удареното превозно средство е само едно условие за вида и степента на увреждането, без да е пряка причина за вредоносния резултат, настъпил в резултат на деянието на прекия причинител. Същото правилно е отчетено от първоинстанционния съд в степен на 30% за допринасяне във вредите. С оглед на това размера на дължимото на ищеца обезщетение за причинените му неимуществени вреди следва да се намали съответно, като се определя от съда в общ размер на 70 000 лева. Оспорване на основанието на претенцията за репариране на сторените разходи за лечение, съставляващи имуществена вреда за ищеца, не е повдигнато с въззивната жалба на ответника. Въз основа на представените по делото писмени доказателства – заверени копия от фактури от 21.12.2020г. и касови бонове от ЕКАФП, както и на основата на представената по делото медицинска документация, касаеща проведеното лечение на травмата и заключението на КСМАТЕ (в медицинската й част), съдът приема, че стореният от ищеца разход за скъпоструващи медицински изделия е доказан. Ето защо предявеният иск за обезвреда на тези вреди е основателен и доказан в пълния му размер от 5 171 лева. След редукцията му с приетото съпричиняване от 30% искът следва да бъде уважен за сумата 3 619, 70 лева, което съответства на произнасянето на първоинстанционния съд. Оплакването на въззивника „Дженерали застраховане” АД, че неправилно първоинстанционният съд не е отчел съизвършителството на ПТП от страна на водача на МПС, в което е пътувал ищеца – т.а. „Фиат Добло“, чийто застраховател е третото лице – помагач „ДЗИ - Общо застраховане” ЕАД, въззивният съд намира за неоснователно. Евентуалното установяване, че водачът на товарния автомобил, в който е пътувал пострадалия ищец, също е допуснал нарушения на правилата за движение по пътищата, не изключва напълно отговорността на ответното дружество като застраховател на виновния за ПТП водач на л.а. „Фолксваген Пасат” З Ю К, и в този смисъл е ирелевантно за основателността на предявения от пострадалия пряк иск. По акцесорната претенция. Няма и никога не е имало неяснота и/или спор както в правната теория, така и в съдебната практика, че застрахователят по задължителна застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите отговаря и за обезщетяването на вредите от забавата в плащането на дължимото на увреденото лице обезщетение за причинените му от деликта вреди. С новите разрешения, дадени с Кодекса на застраховането (обн., ДВ, бр.102/2015, в сила от 1.01.2016 г.), тази отговорност не е изключена, а единствено е лимитирана по отношение на лихвите за забава, за които е отговорен застрахованият деликвент, в два аспекта – по отношение началния момент и максималния размер, който може да се покрие от застрахователя. По общата разпоредба на закона - чл.84, ал.3 ЗЗД, застрахованият деликвент е в забава от датата на увреждането. С нормата на чл.429, ал.3 КЗ изрично се разпорежда, че дължимите от застрахования лихви за забава се плащат от застрахователя считано от най-ранната дата на уведомяването му за настъпването на застрахователното събитие. Отделно от това, тези лихви се заплащат само в рамките на застрахователната сума (лимита на отговорност). Увреденото лице не може директно да се обърне към съд с искане за присъждане на обезщетение, а е длъжно първо да отправи писмена застрахователна претенция до застрахователя – чл.498 КЗ. Застрахователят е длъжен да разгледа претенцията и да се произнесе по нея в рамките на установени от закона срокове – 15 работни дни, считано от получаване на претенцията или от представянето на всички изискани и необходими за установяване на основанието и размера на претенцията доказателства, но не по- късно от три месеца от датата на нейното предявяване (чл.497, ал.1 КЗ). В случай, че същият определи и изплати дължимото обезщетение, забавата би била прекратена, дължимите за нейното обезщетяване лихви за забава ще бъдат определени към този момент (считано от най-ранната дата на уведомяването му за настъпилото застрахователно събитие) и съответно следва да бъдат заплатени до размера, който се обхваща от лимита на отговорността. Ако застрахователят не стори това, той вече със собственото си поведение (бездействие) причинява продължаване на забавата. Видно е с оглед на това, че не се касае за различно основание на тази претенция – дължимото обезщетение е за забавата в плащането на обезщетение за вредите от деликта. Посочването в нормата на чл.497 КЗ, че застрахователят дължи законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в установените от закона срокове, е единствено с цел да се внесе яснота по отношение на отговорния за продължаването на забавата – вече не застрахованият деликвент, а самия застраховател, който, въпреки че е бил надлежно сезиран с претенцията на пострадалия за плащане на обезщетение за причинените му вреди, не е сторил това своевременно. Именно поради това законодателят в нормата на чл.497, ал.2 КЗ разпорежда, че в този случай (продължена от самия застраховател забава в плащането на обезщетение за вредите поради собственото му бездействие) лихвите за забава, които застрахователят дължи на увреденото/пострадалото лице, могат да надхвърлят застрахователната сума по чл.492 КЗ. Съобразявайки тези основни положения, настоящият съдебен състав намира, че във всички случаи лихвите за забава за периода от установената най-ранна дата на уведомяване на застрахователя за настъпилия деликт (независимо дали от пострадалия или от самия застрахован деликвент) до произнасянето по отправената писмена застрахователна претенция по чл.498, ал.1 във вр. с чл.380 КЗ, респ. плащане на дължимото обезщетение за вредите, се дължат от застрахователя до размера, който се обхваща от лимита на отговорността. Ако след отправянето на застрахователна претенция застрахователят бездейства и не е определил и/или изплатил застрахователно обезщетение, с което свое поведение продължава забавата за поправяне на вредите от деликта на застрахования деликвент, той дължи обезщетяването и на тази този период от забавата без значение дали в този случай размера на лихвите за забава надхвърлят застрахователната сума по чл.492 КЗ (лимита на отговорността). В този смисъл е и оформилата се съдебна практика, намерила израз в решение №50001/03.02.2023г. по т.д. №2530/2021г. на ВКС, І т.о., решение №50135/11.11.2022г. по т.д. №2026/2021г. на ВКС, І т.о., решение №167/30.01.2020г. по т.д. №2273/2018г. на ВКС, ІІ т.о., решение №128/04.02.2020г. по т.д. №2466/2018г. на ВКС, І т.о. и други. Въз основа на горното съдът заключава, че отхвърлянето на претенцията за периода от датата на уведомяване на застрахователя чрез отправената му от пострадалия ищец писмена застрахователна претенция - 29.01.2021г., до датата на изтичане на 15-те работни дни за произнасяне - 19.02.2021г., е неоснователно. Лихвите за забава за този период върху дължимите застрахователни обезщетения (70 000 лв.; 3 619, 70 лв.) са в размери съответно 408, 37 лева и 21, 12 лева и не надхвърлят лимита на отговорността по чл.492 КЗ, поради което са дължими и следва да бъдат присъдени. Като неоснователно съдът цени твърдението на ищеца, поддържано и във въззивната му жалба, че обезщетението за забава, за което застрахователят е отговорен заради собственото си бездействие да определи и изплати на пострадалия обезщетение за причинените му вреди, се дължи върху обща главница, формирана от дължимото обезщетение и лихвите за забава, за които е отговорен застрахованият деликвент. От една страна, това твърдение не намира опора в закона. Изрично разпоредбата на чл.497, ал.1 КЗ сочи, че законната лихва за забава, която застрахователят дължи заради собственото си бездействие, се начислява „върху размера на застрахователното обезщетение“. Застрахователното обезщетение се определя и се дължи за обезщетяване (репариране) на претърпените от пострадалото/увреденото лице имуществени и неимуществени вреди (чл.493а КЗ). Фактът, че застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите покрива отговорността на застрахования водач както за обезщетяване на причинените на трети лица вреди (неимуществени и имуществени, на чуждо имущество), така и за лихвите за забава по чл.429, ал.2, т.2 КЗ и пропуснатите ползи, които представляват пряк и непосредствен резултат от увреждането (чл.493, ал.1 КЗ), не дава основание за разширително тълкуване в сочения от въззивника – ищец смисъл. По тези съображения въззивният съд намира въззивната жалба на ответното застрахователно дружество за неоснователна. Частично основателна е въззивната жалба на ищеца касателно общия размер на дължимото му обезщетение за неимуществените вреди. Обжалваното решение на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в отхвърлителната му част за разликата над 49 000 лв. до 70 000 лева – дължимо обезщетение за неимуществени вреди, както и относно дължимите лихви за забава върху присъдените обезщетения за периода от 29.01.2021г. – датата на уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие и отправяне на писмена претенция от пострадалия за плащане на обезщетение. Допълнително следва да се присъди сумата 21 000 лв. – остатък до пълния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, както и лихвите за забава, за които е отговорен застрахования деликвент. За периода от 29.01.2021г. до 18.02.2021г. същите са в размери съответно 408, 37 лева – за неплатеното обезщетение за неимуществени вреди от 70 000 лв., и 21, 12 лева – за неплатеното обезщетение за имуществени вреди от 3 619, 70 лв. За останалия период на продължаващата забава – считано от 19.02.2021г. до окончателното изплащане на присъдените обезщетения, лихвите за забава са присъдени с обжалваното решение и тази му част същото следва да бъде потвърдено. Решението следва да бъде потвърдено и в останалите му обжалвани от страните части. В частта му, с която предявеният от ищеца иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 100 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лева, ведно със следващата се лихва за забава, считано от 29.01.2021г. до окончателното плащане, първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила. По разноските. От ищеца не са сторени разноски нито за първоинстанционното, нито за въззивното производство, поради което такива не следва да се присъждат. Съобразявайки уважения от въззивната инстанция размер на главния иск (общо 70 000 лв.), следва да се завиши присъденото в хипотезата на чл.38, ал.2, във вр. с ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв) адвокатско възнаграждение на адвоката на ищеца за осъществената защита в първоинстанционното производство. Определянето му в минималните размери по чл.7, ал.2, т.2 и т.5 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в приложимата редакция ДВ. бр.68 от 31 Юли 2020г.). По съразмерност с уважените части на исковете (3691, 70 лв., съотв. 70 000 лв.) спрямо общите им предявени размери от 5 171 лв., съотв. 150 000 лв., дължимите възнаграждения са в размери съответно 422, 62 лв. и 2 114 лева (общо 2 536, 62 лв.). От общата сума 3 043, 94 лв. (с вкл. ДДС), първоинстанционният съд е присъдил възнаграждение в размер на 1 890, 43 лева. Следователно, допълнително следва да се присъди сума в размер на 1 153, 51 лева. Насрещната отговорност на страните за разноски за въззивното производство следва да се определи от общият обжалван от тях интерес. Съразмерността по смисъла на чл.78, ал.1 и 3 ГПК следва да се определи както от уважената част на въззивната жалба на съответната страна, така и от успешната защита срещу въззивната жалба на насрещната страна. Като съобразява цената на исковете, предмет на обжалване - общо 103 691, 70 лв. (в т.ч. за присъдена част от 49 000 лв. – от ответника, съотв. за отхвърлена част от 51 000 лв. – от ищеца за обезщетението за неимуществени вреди; 3 691, 70 лв. – за присъденото обезщетение за имуществени вреди) и разпоредбите на чл.38, ал.2 от ЗАдв и чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет (в приложимата с оглед момента на възлагането на защитата редакция, ДВ. бр.68 от 31 Юли 2020г.), за въззивното производство съдът определя адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, оказал безплатно правна помощ и съдействие в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв, в минималния размер (отчитайки предмета на производството и осъществените в хода му процесуални действия), а именно 3 603, 83 лева. По съразмерност с основателната част на въззивната жалба на ищеца (за 21 000 лв.), съотв. неоснователната част на въззивната жалба на ответника (52 691, 70 лв.), дължимото възнаграждение е в общ размер на 2 561, 17 лева, която сума въззивникът – ответник следва да бъде осъден да заплати на адвокат Н. Д., ведно със следващия се ДДС (512, 23 лв.), или общо сумата 3 073, 40 лева. Съобразно списъка по чл.80 ГПК и данните по делото, доказаните разноски на ответника за първоинстанционното производство са в общ размер на 1 603 лв. (внесени възнаграждения по КСМАТЕ и САТЕ). Определянето на дължимото юрисконсулско възнаграждение в размер на 300 лв. не се оспорва. По съразмерност с отхвърлената част на исковете (81 551, 30 лв.) ищецът дължи да му възстанови сума в размер на 1 000, 14 лева. С първоинстанционното решение му е присъдена сума в по-висок размер (1 057, 98 лв.), поради което решението в тази му част следва да бъде частично ревизирано. Единственият доказан разход на ответника за въззивното производство са платените държавни такси в общ размер на 1 052, 40 лева. Липсва основание за определяне на дължимото юрисконсулско възнаграждение в по-висок от определения за първоинстанционното производство размер от 300 лева. По съразмерност с неоснователната част на въззивната жалба на ищеца същият следва да му репарира сумата от 795, 53 лева. Съобразно правилото, установено в чл.78, ал.6 от ГПК, ответникът „Дженерали Застраховане” АД следва да бъде осъден да заплати и следващите се за първоинстанционното производство държавна такса върху допълнително присъдената на ищеца сума от 21 000 лв. (т.е. 840 лв.) и разноските, платени първоначално от бюджета на съда. Последните са в общ размер на 300 лв. и по съразмерност с уважената част на исковете се дължи възстановяване на сумата 142, 33 лева. С решението първоинстанционният съд е осъдил ответника за сумата 102 лева. Следователно, дължи се допълнително сума в размер на 40, 33 лева. За въззивното производство по съразмерност с уважената част на въззивната жалба на ищеца, дължими са 420 лв. - държавна такса. Или общият размер на дължимите към бюджета суми е 1 300, 33 лева. Въз основа на изложените мотиви и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът