РЕШЕНИЕ

№ 5294

гр. София, 26.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-19 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз при участието на секретаря Маргарита Ив. Димитрова като разгледа докладваното от Невена Чеуз Гражданско дело № 20211100108821 по описа за 2021 година Ищецът Б. К. Т. твърди в исковата си молба, че е потърпевш от прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим на БКП, която впоследствие с декларация на 41-то НС от 11.01.2012 г. била обявена за престъпна. Изложени са твърдения, че от 80-те години на миналия век започнала подготовката за асимилиране на турското малцинство в България чрез смяна на имената. В исковата молба са изложени твърдения, че в периода 25.02.1985 г. – 08.12.1986 г. бил задържан и лишен от свобода в затвора на остров Белене. Впоследствие в периода 08.12.1986 г. до 31.03.1998г. бил принудително установен в с. Кошарево, област Перник, а в периода 31.03.1988 г. – 04.01.1989 г. бил интерниран в с. Ушинци, Разградска област, след което бил изгонен от страната.

Изложени са твърдения, че в периода от 15.02.1985 г. – септември 1985 г. бащата на ищеца – К. С.Т. също бил задържан и лишен от свобода в затвора на остров Белене, въпреки преклонната му възраст от 70 г. като впоследствие ищецът разбрал, че баща му е освободен с оглед тежкото му здравословно състояние и напреднала възраст.

Изложени са твърдения, че при престоя му на остров Белене бил в килия при липса на елементарни условия за живот и хигиена. Бил принуждаван да работи тежък физически труд. След престоя в Белене бил върнат в селото, в което живеел - Поточарка, община Крумовград при постоянно наблюдение на милицията и не можел да напуска селото без разрешение на съответния служител. Бил лишен от семейно присъствие, грижи и подкрепа. Впоследствие бил държан в изолация в с. Кошарево и с. Ушинци, където не бил заключен в килия, но нямал право да напуска селата и бил под постоянно наблюдение и в пълна социална изолация. С оглед на тези преживявания бил принуден да се установи в Република Турция.

Впоследствие през 1996 г., заедно с част от хората, с които бил в Белене, изготвили обща жалба до Главния прокурор, която била внЕ.а от друг пострадал, заедно с индивидуални бележки на 94 души и депозирана пред длъжностно лице в българското консулство в Истанбул. На 01.04.1997 г. било внЕ.о отново искане до Главна прокуратура, заедно с три папки документи. На 18.09.1997 г. било внЕ.о поредно искане, но не получили никакъв отговор за развитието на делото.

Твърди се, че станал съучредител на Сдружение „За справедливост, права, култура и солидарност на Балканите“. От многобройните запитвания на Сдружението разбрал за следствено дело 1/1991 г. по описа на ПВС. Ищецът излага твърдения, че през годините и чрез сформираното Сдружение е искал информация относно хода на делото. Твърди се, че след измененията на НПК от 2017 г., били подадени заявления за ускоряване на ДП, но по заявлението не бил получен никакъв отговор.

По повод други подавани заявления в периода 01.01.2018 г. – до юли 2020 г. били образувани 94 дела в СГС и издадени 78 определения, с които били определени мерки по чл. 369 от НПК, въпреки което ВОП – София не изпълнила нито едно от тях.

Твърди се в исковата молба, че продължителността на ДП нарушавало правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, още повече, че по обвиненията, за които се водело давността отдавна била изтекла. С оглед сочената продължителност на производството се твърди, че бил лишен от възможността да потърси справедливо репариране на причинените му вреди. Твърди се, че търпените от него неимуществени вреди се изразяват в негативни емоции, които не му дават душевен мир и спокойствие. Изложени са твърдения, че и като наследник на баща си има качеството пострадал по смисъла на чл. 74 ал.2 от НПК.

При тези фактически твърдения е обоснован правен интерес от предявяване на иска и е сезирал съда с искане да осъди Прокуратурата на Република България да му заплати сумата от 120 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди.

Наред с тези твърдения в исковата молба е заявено, че в периода 1985 – 1989 г. ищецът и неговия баща били лишени от основни и естествени човешки права. Нарушаването на тези права изисквало от държавата да се даде защита не само чрез законодателството, но и да извърши ефективно разследване за установяване на обстоятелствата, при които са извършени, разкриване на участниците и установяване на тяхната отговорност. Критериите за ефективност на разследванията, установени в практиката на ЕСПЧ били обобщени в ръководството “Изкореняване на безнаказаността при сериозни нарушения на правата на човека“, в което основните критерии за това били – адекватност, стрикност, безпристрастност, бързина, обществен контрол. Твърди се в исковата молба, че нито един от същите критерии не бил изпълнен по отношение на забавеното ДП по описа на ВОП- София. Изложени са твърдения, че противозаконното му лишаване от свобода и към момента на задържането му и към настоящия такъв е престъпление по смисъла на НК, но не било изпълнено задължението същото да бъде ефективно разследвано. Твърди се, че воденото досъдебно производство било по повод злоупотреба с власт, поради което с молба вх. № 03/01 от 18.02.2021 г. на ВОП – София ищецът поискал от наблюдаващия прокурор да преразгледа правната квалификация на деянията, предмет на разследването и същите да бъдат преквалифицирани като такива по чл. 418 б. „а“, „б“ и „г“ от НК, както и да бъдат привлечени към отговорност всички лица, замЕ.и в неговото и на баща му лишаване от свобода. Твърди се, че въпреки че задържането на него и баща му било осъществено преди влизане в сила на ЕКЗПЧОС, то след нейното ратифициране е възникнало позитивното задължение за ефективно разследване, което не е сторено. Твърди се, че с оглед неизпълнението на задължението за извършване на ефективно разследване на причинените на него и баща му вреди във връзка с т.нар. възродителен процес нарушения на основни и естествени човешки права му били причинени неимуществени вреди, изразяващи се в душевни страдания и терзания, страх от повторение и фрустрация от безнаказаността, която накърнила в тежка степен чувството и оправданите му очаквания за справедливост. Тези неимуществени вреди ищецът оценява на сума в размер на 120 000 лв.

На следващо място се твърди, че Прокуратурата била задължена да обезщети и неимуществените му вреди от неефективно разследване на произволното и противозаконното му лишаване от свобода, изтезанията, унизителното и нечовешко третиране и изгонване от родината, намесата в личния и семейния му живот, държавната принуда за смяна на етно-религиозна идентичност. Твърди се в исковата молба, че с оглед прекомерното забавяне на ДП, причинените му вреди в периода 1985 - 1989 г., имуществени и неимуществени, останали необезщетени. Наведени са твърдения, че по нито един закон реално не било възможно да се бъде получено справедливо обезщетение, адекватно и достатъчно да покрие причинените вреди, поради което твърди, че ответник по този иск следва да бъде Държавата, а в условията на евентуалност НС.

При тези фактически твърдения е обоснован правен интерес и е заявил искове за:

1. Сумата от 120 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д.

1/91 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.07.2018 г., заявен срещу Прокуратурата на РБ.

2. Сумата от 120 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и свободи по чл. 4, 5, 6 и 7 от ХОПЕС, осъществени в периода 1985 -1989 г., във връзка с реализирането на т.нар. възродителен процес, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.07.2018 г., заявен срещу Прокуратурата на РБ. В условията на евентуалност сумата се претендира по реда на чл.7 от Конституцията във вр. с чл. 49 и чл. 45 от ЗЗД.

3. Сумата от 250 000 лв., частична претенция при пълен заявен размер от 1 000 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от произволното и незаконно задържане и лишаване от свобода в периода от февруари 1985 г. – януари 1985 г., заявен срещу Прокуратурата на РБ по реда на чл. 2 ал.1 т.1 от ЗОДОВ, а в условията на евентуалност по чл. 7 от КРБ вр. с чл. 49 от ЗЗД и чл. 45 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.07.2018 г. 4. Сумата от 250 000 лв., частична претенция при пълен заявен размер от 1 000 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на задължението на държавата, произтичащо от чл. 6 и чл. 47 от ХОПЕС да въведе и поддържа законодателство, ефективно и ефикасно, позволяващо получаване на справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение на вредите, причинени му от произволното и незаконно задържане и лишаване от свобода в периода от февруари 1985 г. – януари 1985 г., заявен срещу Държавата чрез МРРБ, а в условията на евентуалност срещу Народното събрание.

Претендират се и сторените в производството съдебни разноски.

Ответникът – Прокуратурата на Република България, чрез своя процесуален представител оспорва исковете по основание и размер със заявени възражения в писмен отговор, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК.

Ответникът – Държавата чрез МРРБ, чрез своя процесуален представител оспорва исковете по основание и размер със заявени възражения в писмен отговор, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК.

Ответникът – Народното събрание, чрез своя процесуален представител оспорва исковете по основание и размер със заявени възражения в писмен отговор, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК.

Съдът след като обсъди становищата и доводите на страните и събраните по делото доказателства с оглед разпоредбата на чл.235 ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По първия иск:

С нормата на чл. 2б от ЗОДОВ се създаде национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие като вътрешноправно средство за защита и самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок т.е наличие на нарушение по чл. 6 § 1 от ЕКПЧ респ. възможност да претендират обезщетение. В тази хипотеза, държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни органи, които не са извършени в разумен срок като отговорността е деликтна. Допустимостта на иска за обезщетение на вредите от нарушение на правото по чл. 6 §1 от ЕКПЧ по висящо производство не е обусловена от абсолютните процесуални предпоставки на чл. 8 ал.2 от ЗОДОВ да е изчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава III от ЗСВ и да няма постигнато споразумение /решение 210/15.06.2015 г. по гр.д. 3053/2014 г. на Трето ГО на ВКС/, каквито са твърденията в писмения отговор. Видно от данните по делото, воденото наказателно досъдебно производство е било прекратено на 31.05.2022 г. Постановлението за прекратяване, обаче е отменено с определение 1223/22.12.2022 г. на САС, 6 НС, по в.ч.н.д. 821/22 г. и върнато на ВОП – София за продължаване на процесуално-следствените действия.

Словесната конфигурация „при определяне на неговите граждански права и задължения“, използвана в чл. 6 §1 от КЗПЧОС следва да се разбира, че в предметния й обхват са включени не само страните в дадено гражданско или наказателно производство, но и всяко лице, чиито права и задължения се засягат пряко от него. С оглед данните по делото, настоящият съдебен състав намира, че ищецът притежава качеството пострадал по смисъла, вложен в разпоредбата на чл. 74 ал.1 от НПК като лице, претърпяло вреди от престъпление. Видно от ангажираните по делото писмени доказателства /заповеди на МВР, предложение за принудително установяване в друго населено място/ същият притежава качеството „пострадал“, което обуславя активната му процесуална легитимация в производството.

Липсва легална дефиниция на понятието „разумен срок”, а съдебната практика /решение 66/02.04.2015 г. по гр. д. 5813/2014 г. на Трето ГО на ВКС/ установява, че разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най - бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага три критерия, посочени и в разпоредбата на ал.2 от чл. 2б на ЗОДОВ: сложност на делото, поведение на страната и поведение на компетентните органи.

Характер на ноторно известно обстоятелство има образуването на досъдебно производство, придобило гражданственост като делото за „възродителния процес“. Същото е образувано на 30.01.1991 г. като сл.дело 1/91 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, което се установява от ангажираните писмени доказателства. Не е част от спорния предмет по делото, че към даТ. на депозиране на исковата молба в съда /12.07.2021 г./ същото е във фаза на досъдебно производство т.е. касае се за период от над 30 години. Този период от време, сам по себе си, надвишава значително срокът, предвиден в НПК като абсолютна давност, водеща до погасяване на наказателното преследване на престъплението, за което е образувано производството.

При тези данни по делото, настоящият съдебен състав намира, че никакви съображения, касаещи фактическа и/или правна сложност на делото не могат да оправдаят или извинят допуснаТ. забава в досъдебното производство, която на практика е равнозначна на отказ от правосъдие в светлината на коментираната по-горе изтекла абсолютна давност за наказателно преследване. Възражението на ответника в писмения му отговор, че забавянето в производството е с оглед извършените процесуални действия в това число множество съдебни поръчки до Република Турция респ. фактическата и правна сложност на делото настоящият съдебен състав не може да сподели.

Ищецът не е възпрепятствал производството.

С оглед ангажираните по делото доказателства, настоящият съдебен състав намира, че е налице накърнено право на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок като пасивната материално-правна легитимация е на ответника в производството с оглед нормата на чл. 52 ал.3 от НПК.

В обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че ищецът претърпял вреди, изразяващи се в негативни емоции, които в значителен период от време стресирали душевния му мир, усещане за липса на справедливост, страх и опасения, разочарование от това, че за дълъг период от време няма изгледи за напредък по делото, загуба на доверие в институциите. Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че ищецът е пострадал от престъпление с висока обществена опасност, от което са накърнени негови основни права и свободи - на етническа принадлежност, свободно предвижване и убеждения. При определяне размера на обезщетението, което следва да се присъди, настоящият съдебен състав намира, че следва да съобрази и практиката на ЕСПЧ, съгласно която е налице силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството води до неимуществени вреди /Решение на ЕСПЧ от 20, 03, 2006 г. по делото Скордино срещу Италия/.

При съвкупна преценка на тези обстоятелства и с оглед нормата на чл. 52 от ЗЗД, настоящият съдебен състав намира, че обезщетението, което се следва на ищеца с оглед продължителността на производството, настъпилите вреди и констатираните действия в досъдебното производство, които могат да бъдат квалифицирани като „неоснователно забавяне“ е в размер на 12 000 лв. като за горницата до пълния предявен размер от 120 000 лв. искът като неоснователен и недоказан следва да се отхвърли. При определяне на този размер на обезщетението, настоящият съдебен състав взема предвид и константната съдебна практика по идентични правни спорове (решение 50030/ 09.02.2023 г. по гр.д. 785/22 г. на Четвърто ГО на ВКС, решение 50031/22.02.2023 г. по гр.д. 1077/2022 г. на Четвърто ГО на ВКС, решение 60265/20.12.2021 г. по гр.д. 1701/21 г. на Четвърто ГО на ВКС, решение 6/11.02.2022 г. по гр. д. 1555/21 г. на Четвърто ГО на ВКС, решение 140/29.06.2022 г. по гр.д. 3356/21 г. на Трето ГО на ВКС, решение 73/02.06.2022 г. по гр.д. 4038/21 г. на Трето ГО на ВКС и др.), съгласно която справедливият, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, размер на обезщетението за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност - обичайни (типични) неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., възлиза на сумата 12 000 лв.

По втория иск:

Вторият заявен иск касае претенция за обезщетение за неимуществени вреди, причинени от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и свободите по чл. 4, 5, 6 и 7 от ХОПЕС респ. идентичните им такива по ЕКЗПЧОС. Принципът на ефикасни средства за защита на правата и свободите, предвидени в Конвенцията е залегнал в чл. 13 от същата. Съдържанието на понятието „ефикасно вътрешноправно средство за защита“ по смисъла на конвенцията е разяснено в решението на ЕСПЧ по делото Клас срещу ФРГ и други от 6.09.1978 г. – наличие на средство за защита пред национален орган, с цел да получи както произнасяне по твърдението си, така и, при случай, поправяне на нарушението. Институцията, за която става дума в чл. 13, може да не е непременно във всички случаи съдебен орган в стриктния смисъл. В решение от 20.06.2002 г. ЕСПЧ, Четвърто отделение, по делото „Ал-Нашиф срещу България“ /т.132 от същото/, изрично е подчертано, че „ефективността“ на това вътрешноправно средство за защита по смисъла на чл. 13 от конвенцията не зависи от осигуряване на благоприятен изход за страната, нито пък „националната институция“, за която се отнася разпоредбата е необходимо да е съдебен орган. Установено е, че дори ако едно средство за защита само по себе си не отговаря напълно на изискванията на чл. 13, съвкупността от предвидените средства за защита могат да отговарят. В същия смисъл са и решенията по делото “Чонка с/у Белгия”, № 51564/99, недокладвано, делото “Кудла с/у Полша” [Голяма камара], № 30210/96, ЕСПЧ 2000-ХІ, пар. 152 и делото “Т.П. и К.М. с/у Обединеното кралство” [Голяма камара], № 28945/95, ЕСПЧ 2001-V, пар. 107). Според настоящият съдебен състав, предвидените в НПК права и задължения на органите на прокуратурата дават ефективни средства за разследване на нарушения на права и свободи по ЕКЗПЧОС включително чрез съдебен контрол на актовете им. Същият предвижда и ефективни средства за защита и на пострадалото лице във фазата на досъдебно и съдебно производство с оглед нормите на чл. 75, 76, 84, 368 от НПК. Нещо повече ЕСПЧ е имал възможност да се произнесе, че дори чл. 6 от Конвенцията не гарантира правото да се преследват или осъдят за извършване на наказателно престъпление трети лица / П. с/у Франция, § 70, Costello-Roberts срещу Обединеното кралство, дело De Souza Ribeiro срещу Франция и др./, а изискванията на чл. 13, не са така стриктни и се поглъщат от тези на чл. 6 от Конвенцията /решение от 22.09.1994 г. по делото Hentrich v. France/, в какъвто смисъл са твърденията, изложени в обстоятелствената част на исковата молба. В идентичен смисъл е и практиката на ВКС /решение 60265/20.12.2021 г. по гр.д. 1701/2021 г. на Четвърто ГО на ВКС, решение 50060/31.03.2023 г. по гр.д. 2528/2022 г. на Четвърто ГО на ВКС/.

Предвид което този иск като неоснователен подлежи на отхвърляне.

По третия иск, заявен като евентуален:

С оглед сбъдване на вътрешното процесуално условие, настоящият съдебен състав следва да разгледа заявения евентуален иск по чл. 49 от ЗЗД, който съдът в решаващия му състав намира за процесуално недопустим предвид наличието на специален ред за ангажиране на деликтната отговорност, а именно този по ЗОДОВ, който изключва приложението на общия такъв по ЗЗД.

Предвид което заявеният евентуален иск подлежи на прекратяване поради процесуалната си недопустимост.

По четвъртия иск:

Ищецът претендира в исковата си молба обезвреда на преките вреди, причинени му от принудителното му задържане и привеждане в лагера Белене и последващото му принудително установяване в с. Кошарево и с. Ушинци. Процесният казус попада в приложното поле на разпоредбата на чл. 2 ал.1 т.2 от ЗПГРРЛ. Като в този закон е предвиден специален ред за обезщетяване на преките вреди от престъплението /имуществени и неимуществени такива/, който ред се определя от МС. В изпълнение на законовата делегация на чл. 4 ал.1 от ЗПГРРЛ е издадена Наредба за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ. Съгласно разпоредбата на чл. 8 ал.3 от ЗОДОВ, когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, този закон не се прилага. Текстът на нормата е ясен и не се нуждае от допълнително тълкуване. Поради което и с оглед наличието на специален административен ред изключва приложението на ЗОДОВ / в този смисъл е и константната съдебна практика определение 170/05.06.2020 г. по ч.гр.д. 921/2020 г. на Четвърто ГО на ВКС, определение 455/30.11.2020 г. на ВКС по ч.гр.д. 3527/2020 г. на Четвърто ГО на ВКС, определение 189/04.05.2018 г. по ч.гр.д. 1627/2018 г. на Трето ГО на ВКС, определение 314/10.07.2018 г.по гр.д. 1932/2018 г. на четвърто ГО на ВКС, определение 324/12.07.2018 г. по гр.д. 2177/2018 г. на Четвърто ГО на ВКС, определение 917/28.07.2009 г. по гр.д. 722/09 г. на ВКС и др./. Твърденията, обективирани в исковата молба, че ищецът не се е възползвал от нарочния административен ред за обезщетение респ. твърденията, квалифициращи размерите на обезщетенията, посочени в специалния закон и наредбата по неговото приложение като „смехотворни и мизерни“ не променят обстоятелството, че съществува специален нарочен ред за обезвреда на тези преки вреди, който изключва общия по ЗОДОВ. Съвсем отделен въпрос е, че ищецът не отчита факта, че освен еднократното обезщетение, предвидено в чл. 6 от ЗПГРРЛ, в закона е предвидена и помесечна сума като обезщетение под формата на добавка към пенсията, съгласно чл. 9 от ЗПГРРЛ респ. с внЕ.ия законопроект за изменение и допълнение на ЗПГРРЛ, считано от 01.01.2025 г. е предвидена и „пенсия за репресия“ / в този смисъл определение 2399/16.05.2024 г. по ч.гр.д. 1075/24 г. на Четвърто ГО на ВКС/.

При тези съображения този заявен от ищеца иск като процесуално недопустим подлежи на прекратяване.

По петия иск:

Претендираната от ищеца вреда, според заявените твърдения в исковата молба е с липсата на нормативно уреден механизъм от Държавата, а в условията на евентуалност Народното събрание които да въведе и поддържа законодателство, ефективно и ефикасно, получаването на справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение за определяне на обезщетяване на вреди, причинени на ищеца от произволното му и незаконно лишаване от свобода, обосновани с разпоредбите на чл. 6 и чл. 47 от ХОПЕС. Разпоредбата на чл. 6 от ХОПЕС установява правото на свобода и сигурност на всеки правен субект. Нормата на чл. 47 от ХОПЕС, от своя страна, установява право на ефективни правни средства за защита пред съд за всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени. Следва да се има предвид, че ЕСПЧ константно в практиката си приема, че значението на „съд“ не следва да се разглежда в тЕ. смисъл на понятието, а следва да се възприема като правораздавателен орган. За да бъдат удовлетворени изискванията за такъв правораздавателен орган, същият следва да отговаря на няколко кумулативни изисквания, посочени още в решение от 17.09.1997 г. по дело С-54/96 г. Dorsch Consult Ingenieurgesellschaft mbH срещу Bundesbaugesellschaft Berlin mbH /т. 23 от същото/, а именно: да е създаден със закон, да е постоянен, да е независим и безпристрастен, да включва производство inter-partes, да има задължителна компетентност, да прилага правилата на закона. Отделно от това, съобразно вътрешното право извънсъдебен орган може да се счита за съд, ако съвсем ясно изпълнява съдебни функции и осигурява процесуалните гаранции, изисквани съгласно член 6 от ЕКПЧ. Ако не е така, извънсъдебният орган трябва да бъде подложен на надзор от страна на съдебен орган, който разполага с пълна юрисдикция и спазва изискванията на член 6 /решение от 21.09.1993 г. по делото Zumtobel срещу Австрия/. В ЗПГРРЛ, където е уредено производството удовлетворение за компенсиране на вредите, претърпени в резултат на нарушение на законови права, посредством изплащане на обезщетение, компетентен да се произнесе по заявеното искане е Областният управител по последния постоянен адрес на лицето /чл.5 от закона/ т.е. налице е задължителната му компетентност да прилага този закон. Съобразно чл. 29 ал.1 от ЗА областният управител е едноличен орган на изпълнителната власт в областта, който осъществява държавното управление по места и осигурява съответствие между националните и местните интереси при провеждане на регионалната политика т.е. същият е постоянен и независим орган. Съобразно чл. 5 ал.4 от ЗПГРРЛ отказът на Областния управител да удовлетвори искането за обезщетение подлежи на съдебен контрол по АПК. Изпълнени са всички изисквания, съобразно чл. 47 от ХОПЕС респ. чл. 6 от ЕКЗПЧОС.

На следващо място, съобразно практиката на ЕСПЧ, ако обезщетението се счита за правно средство за защита следва правораздавателните органи да избягват прекомерен формализъм, а процесуалните правила, уреждащи обезщетението следва да съответстват на принципа на справедливост, който включва разглеждането в разумен срок, бързо изплащане на обезщетението, правилата за разноски да не са прекалено бреме, нивото на обезщетението да не бъде неразумно в сравнение със сумите, изплащани от ЕСПЧ / решение по дело Torreggiani и други срещу Италия, № 43517/09, № 46882/09, № 55400/09, № 57875/09, № 61535/09, № 35315/10 и № 37818/10, 8 януари 2013 г., точка 96./. Според чл. 4 ал.2 от ЗПГРРЛ правото на обезщетение се установява с писмени доказателства, а съобразно чл. 10 ал.3 от Наредбата по приложение на закона при липса на такива доказателства за установяване на обстоятелствата се прилагат всички доказателствени средства включително писмени свидетелски показания, нотариално заверени. Изплащането на обезщетението е от държавния бюджет по арг. на чл. 5 ал.5 от ЗППГРРЛ, а производството безплатно. Размерът на обезщетението обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, а същият е фиксиран като еднократна сума за всяка от вредите, по размер, посочен в закона. Отделно от това в чл. 7 и чл. 9 от закона са предвидени съответно месечни плащания като добавки към пенсията /от 31 до 50% над средната пенсия за страната за осигурителен стаж и възраст/, както беше посочено вече в мотивите на настоящото решение. Предвид което настоящият съдебен състав намира, че са удовлетворени всички кумулативни изисквания, посочени по-горе и твърдяното от ищеца нарушение на ПЕС не може да бъде споделено.

По тези съображения и този иск като неоснователен подлежи на отхвърляне.

При този изход на спора на ищеца разноски не се следват с оглед изричното волеизявление от страна на процесуалния му представител в съдебно заседание от 29.04.2024 г., че не претендира такива. На основание чл. 78 ал.3 от ГПК на ответниците Държавата чрез МРРБ респ. НС се следва сума от по 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното, съдът