Решение № 41 от 28.5.2024 г. на Окръжен съд - Смолян по дело № 43/2023 г.

Производството е по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. Образувано е по молба на Национална агенция по приходите – С. /по- долу НАП-С./, чрез изпълнителния директор на НАП, в която се твърди, че на 21.12.2022г. бил сключен договор за покупко-продажба между И. б. ЕООД - Б., представлявано от М.Х. като продавач и Б. Л. ЕАД – С., представлявано от Ст.К., като купувач, с предмет на договора моторно превозно средство /МПС/, лек автомобил, марка М., модел ••••••, peг. № ••••••••, номер на шаси ••••••••, номер на двигател: ••••••••, дата на първа регистрация ••••••••г. Продажната цена на автомобила била в размер на 35 790, 43евро. Ищецът твърди, че въпросната сделка била недействителна по отношение на държавата на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. На първо място дружеството И. б. ЕООД било регистрирано в търговския регистър на 21.10.2022г., с капитал от 100 лв., а едноличен собственик на капитала бил М. М. Х.. При регистрацията на дружеството било заявено и желание за регистрация по ЗДДС на основание чл. 100, ал. 1 ЗДДС, във вр. чл. 100, ал. 5 ЗДДС. Подадена била декларация за регистрацията по ЗДДС в НАП, с която били декларирани съответните обстоятелства, както и заявление по чл. 101, ал. 5 от ЗДДС. На 26.10.2022г. дружеството било регистрирано по ЗДДС, с акт за регистрация по ЗДДС № 210422204093•••/26.10.2022г. Твърди се в молбата, че за данъчен период м. 11.22г. дружеството подало справка-декларация по ЗДДС № 21001438•••/12.12.22г., с дължим ДДС в размер на 150 448, 86лв. На същата дата, 12.12.22г. дружеството подало и справка декларация обр. 6 с вх. № 210022210522399/12.12.22г. и № на протокол 21000220094222 за м. 11.2022г., с която били декларирани задължения за ДОО в размер на 975, 63лв., УПФ – 238, 65лв. и здравно осигуряване – 381, 85лв. Дължимият ДДС и осигуровки не били внесени в срок, поради което спрямо И. б. ЕООД било образувано изпълнително дело № 231286•••/2023г. и било изпратено съобщение за доброволно изпълнение с изх. № С230021-048-0000762/16.01.23г., връчено по електронен път на 16.01.23г., на декларирания в НАП електронен адрес за кореспонденция. За обезпечаване събирането на публичното задължение от публичния изпълнител било издадено Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С230021-022-0003999/24.01.23г., отново връчено по електронен път на 24.01.2023г. Наложен бил запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, депозити, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касети и суми, предоставени за доверително управление или върху налични и постъпващи суми по платежни сметки, открити в ТБ •••••••• АД. От отговора на запорното съобщение, изпратено до банката, се установявало, че към 24.01.2023г. за И. б. ЕООД имало налични данни за регистрация в единния клиентски регистър на банката, но нямало открити банкови сметки. Същите били закрити от дружеството. Ищецът твърди, че с постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № С230021-022-0027955/26.04.23г. бил наложен запор върху средства на задълженото лице в каси. Предприето било изпълнение върху вещи по реда на чл. 233 ДОПК, с изготвено съобщение за насрочване на опис изх. № С230021-110-0002043/26.04.23г. Видно било от протокол за опис изх. № С230021-028-0001319/26.04.23г. и протокол изх. № С230021-026- 0021357/26.04.2023г., че същото било безрезултатно. На датата на описа, 27.04.2023г., при посещение адреса на управление на дружеството, не бил открит представител на последното. Проведен бил телефон разговор с управителя, като същият заявил, че дружеството нямало каса и не разполагало е налични парични средства, тъй като били разпределени като дивидент. Твърди се в молбата, че освен посочените по-горе задължения, с разпореждания за присъединяване изх. № С230021-105-0071741/24.02.23г., изх. № С230021-105-0085289/08.03.23г., изх. № С230021-105- 0146218/26.04.23г., изх. № С230021-105-0237776/23.06.23г., изх. № С230021- 105-0298010/03.08.23г. и изх. № С230021-105-0330252/28.08.23г., били присъединени допълнително задължения по справки-декларации по ЗДДС за месеците декември 22г.; януари 23г.; февруари 2023г. /декларации обр. 6 за м. 12.22г., м. 01.23г., м. 02.23г. м. 03.23г./, ГДД по чл. 92 от ЗКПО за 2022г. и декларация по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ и чл. 201, ал. 1 ЗКПО /окончателен данък върху разпределен дивидент за период 01.04.23г.-30.06.23г./. Към 04.09.23г. публичните задължения по изпълнителното дело били общо в размер на 544 727, 91лв., от които 517 379, 80лв. главници и 27 348, 11лв. лихва. По изпълнителното дело не били извършвани плащания от длъжника. От посоченото по-горе се установявало, че предприетите обезпечителни и изпълнителни действия не довели до погасяване на публичните задължения на дружеството. По изпълнителното дело нямало извършени плащания. В тази връзка публичният изпълнител извършил пълно проучване на имущественото състояние на дружеството-длъжник. Отправени били искания за предоставяне на информация на основание чл. 212 ДОПК до Министерство на земеделието и ОД на МВР - С., както и искане за представяне на документи и писмени обяснения от задълженото лице. От постъпилите отговори и справки било видно, че длъжникът не притежавал имущество или други активи, които да послужат за удовлетворяване на публичните задължения по изпълнителното дело. Публичният изпълнител извършил и справки в АВп; ТР; ЦРОЗ; регистър на банковите сметки и сейфове при БНБ; регистър Кораби; регистър на гражданските въздухоплавателни средства; Агенция за приватизация и следприватизационен контрол; информационните системи на НАП фискални устройства и Управленска информационна система. Същите потвърждавали обстоятелството, че И. б. ЕООД не притежавало имущество, върху което да бъде насочено принудително изпълнение. Ищецът твърди, че в хода на цялостното проучване на имуществото на длъжника се установило, че след 12.12.2022г. /датата на деклариране на публичните задължения по справка-декларация по ЗДДС за данъчен период м. 11.2022г. и по декларация обр. 6 за м. 11.2022г./, същият извършил разпоредителна сделка със свое МПС. На 21.12.22г. бил сключен договор за покупко-продажба между И. б. ЕООД като продавач и Б. Л. ЕАД като купувач, с който договор бил продаден лек автомобил, марка М., модел ••••••, peг. № ••••••••, дата на първа регистрация ••••••••г. Продажната цена по договора била в размер на 35 790, 43 евро без ДДС, платима по банков път. МПС било закупено с цел предоставяне за ползване и евентуално придобиване при условията на договор за финансов лизинг /съгласно договор за финансов лизинг № 20221•••/21.12.2022г./. За изясняване на фактите и обстоятелства на така сключения договор, от публичния изпълнител било изпратено искане изх. № С230021-008- 0004940/09.02.23г. на основание чл. 230, ал. 2 ДОПК до Б. Л. ЕАД. От постъпилото обяснение ставало ясно, че цената по договора за покупко- продажба била заплатена на два транша - на 30.12.22г. били платени 4 000лв. и на 03.01.2023г. били платени 80 000лв. Сумите били преведени по банков път по сметка на И. б. ЕООД в •••••••• АД, за което били приложени съответните платежни нареждания. Представен бил и договор за покупко- продажба както и фактура № 1000000019/21.12.22г. Било изпратено искане изх. № С230021-008- 0019545/01.06.23г., на основание чл. 212 ДОПК до Р.Р. /нотариусът, изповядал въпросната разпоредителна сделка/ и била изискана цялата преписка по договора. В отговор на искането постъпило заверено копие на договор за покупко- продажба от 21.12.22г.; декларация по чл. 264, ал. 2 ДОПК, в която управителят на дружеството длъжник декларирал, че представляваната от него фирма нямала непогасени, подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци, мита, и задължителни осигурителни вноски или други публични задължения, свързани с МПС; удостоверение № 689845/18.12.22г. за застрахователна стойност на МПС за 38 000лв.; декларация за действителен собственик по чл. 59, ал. 1, т. 3 от ЗМИП; приходна квитанция за платен годишен данък и др. По изпълнителното дело била изискана информация от ТД на НАП - П., офис С., за начина, по който били подавани справките-декларации по ЗДДС и декларациите обр. 1 и обр. 6. Според служебна бележка с № 1186- 1/11.08.2023г., същите били подадени по електронен път с квалифициран електронен подпис (КЕП) на М. М. Х.. Предвид изложеното, ищецът счита, се с въпросната сделка бил осъществен фактическият състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, според който недействителни по отношение на държавата били сключените след датата на деклариране или установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения, сделки или действия с намерение да се увредят публичните взискатели. Първият елемент от фактическия състав бил налице, първия ответник бил длъжник по публични задължения, установени с подадени справки- декларации по ЗДДС, декларации обр. 6, годишна данъчна декларация по ЗКПО за 2022г., декларация по чл. 55, ал. 1 от ЗДДФЛ и чл. 201, ал. 1 от ЗКПО. Към 04.09.23г. публичните задължения не били заплатени, включително по справка-декларация за данъчен период м. 11.2022г. с № 21001438••• и декларацията обр. 6 за м. 11.2022г. с № 210022210522399, видно и от справка към 04.09.23г. от информационна система на НАП за общите задължения на И. б. ЕООД. На следващо място, била извършена разпоредителна сделка с имуществени права на длъжника, лек автомобил, марка М., модел ••••••, peг. № •••••••• и тази сделка била осъществена след датата на деклариране на задълженията по ЗДДС за данъчен период м. 11. 2022г. и декларация обр.6 с № 210022210522399, били подадени на 12.12.2022г., а разпоредителната сделка била сключена на 21.12.2022г. С последната била увредена държавата, тъй като длъжникът се лишавал от свое имущество - МПС, а последното служело за обезпечение на кредиторите му, включително държавата. Според ищеца, разпоредителната сделка била извършена с намерение да се увреди публичния взискател. Самото намерение за увреждане като факт, било мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т.е. съзнание, че със съответния правен акт /в случая разпоредителна сделка с МПС/ се увреждал кредитора, най-често като се намалявало имуществото на длъжника, служещо за удовлетворяване на вземанията на кредитора. Ищецът твърди, че при сключване на разпоредителната сделка на 21.12.22г., управителят на И. б. ЕООД, М.Х., представил декларация по чл. 264, ал. 2 ДОПК, в която декларирал, че представляваната от него фирма няма непогасени подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци, мита, и задължителни осигурителни вноски или други публични задължения, свързани с МПС. Според ищеца НАП- С., същата декларация била с неверни данни, тъй като към този момент ответникът имал дължими публични задължения по справка- декларация по ЗДДС за данъчен период м. 11.2022г. и по декларация обр. 6 за м.11.2022г. След като задълженията били установени на основание подадени от дружеството декларации, подписани с квалифициран електронен подпис /КЕП/ на законния представител, то последният знаел за възникването им. Въпреки това, в декларацията била декларирана липса на публични задължения, с цел избягване приложение на чл. 264, ал. 4 ДОПК. Според тази разпоредба, когато прехвърлителят или учредителят декларирали, че имат посочените в ал. 1 и ал. 2 публични държавни и общински задължения, действията по ал. 1 и 2 можело да се извършат след тяхното заплащане или ако длъжникът писмено декларирал, че е съгласен публичните държавни и общински вземания да се погасяват от сумата срещу прехвърлянето или учредяването на вещното право, и купувачът внесе дължимата сума в съответния бюджет. На следващо място, справка-декларация по ЗДДС за данъчен период м. 11.2022г. и декларация обр. 6 за м. 11.2022г., били подадени в НАП на 12.12.22г., а разпоредителната сделка била сключена на 21.12.2022г., само няколко дни след деклариране на публичните задължения. Моторното превозно средство, обект на разпоредителната сделка, представлявало единственият актив, от който публичният взискател би могъл да получи частично удовлетворение на своето вземане. Ищецът твърди, че от момента на деклариране на първите публични задължения по справка-декларация по ЗДДС, за данъчен период м. 11.2022г. и по декларация обр. 6 за м. 11.2022г. до момента, търговецът не бил погасил никаква част от тях, напротив, видно било от декларация по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ и чл. 201, ал. 1 ЗКПО с № 2100И0131200/11.07.2023г., че дружеството разпределило дивидент, вместо да погаси част от дължимите публични задължения. Твърди се, че от извършените множество справки и преглед на дневника за продажби, било видно цялостно поведение на дружеството- длъжник след деклариране на публичните задължения. От посочените се установявало, че по-малко от три седмици след учредяване на И. б. ЕООД, било учредено дружеството М. М. ЕООД, с едноличен собственик на капитала и управител М.Х. - управител и едноличен собственик на дружеството- длъжник. И двете дружества били с идентичен предмет на дейност и имали деклариран КИД /код на икономическа дейност/ 4331 „полагане на мазилки“. След като получил продажната цена по договора от 21.12.20г. по банковата си сметка в •••••••• АД, И. б. ЕООД закрил същата на 11.01.23г. В началото на месец февруари /06.02.2023г. и 10.02.2023г./ дружеството прекратило трудовите договори на наетите в него лица, а двама от тях в същия ден били преназначени на същата длъжност в М. М. ЕООД. Последното дружество не било осъществявало дейност през 2022г. Моли съда да постанови решение, с което обяви сключената на 21.12.2022г. разпоредителна сделка, с която бил продаден описаният по-горе автомобил, за недействителна по отношение на държавата, на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. Претендира направените по делото разноски, както и тези в обезпечителното производство по ч.гр.д. № 371/23г. на ОС-Смолян. В срок е постъпил отговор на исковата молба от втория ответник Б. Л. ЕАД, чрез юриск. А.Т.. Ответникът оспорва предявения иск. Намерението на длъжника за увреждане на публичния взискател бил субективен елемент, част от правопораждащия последиците на относителната недействителност фактически състав на хипотезата в правната норма на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. В случая Б. Л. ЕАД добросъвестно закупил процесния лек автомобил, без намерение да ощети ищеца. След подписване на договора за покупко- продажба на МПС от 21.12.2022г. и в уговорения в договора срок, дружеството платило пълния размер на продажната цена, включително дължимия ДДС. Преди подписване на договора Б. Л. ЕАД извършил проверка, целяща установяването на публични задължения, дължими от продавача, като изискало от последния удостоверение за наличието или липсата на задължения, на основание чл. 87, ал. 6 ДОПК, в уверение на това, че продавачът нямал публични задължения. Още повече, че продавачът декларирал пред нотариус Р.Р., която удостоверила подписите на договора за покупко-продажба, че няма никакви публични задължения. За Б. Л. ЕАД било невъзможно да знае, че продавачът декларирал публични задължения, като дружеството било положило грижата на добрия търговец и нямало намерение да увреди публичния взискател. Ответникът възразява и срещу твърдението, че продавачът И. б. ЕООД имал намерение за увреждане на държавата. Липсвало намерение за увреждане на държавата с конкретната сделка, тъй като бил налице паричен еквивалент. Продавачът разменил един актив за сметка на друг - паричен еквивалент. За по-далечно намерение на И. б. да увреди НАП, купувачът не следвало да отговаря, като понесе правните последици от отмяна на сделката. Недопустимо и неоправдано било дружеството-купувач да бъде ощетено чрез отмяната на конкретната покупка, тъй като на практика финансовата загуба на НАП щяла бъде прехвърлена в тежест на купувача Б. Л. ЕАД, без същият да имал каквато и да е вина. На следващо място, публичният взискател не можел да основава иска си по чл. 216 ДОПК на вземане, установено по декларация от страна на длъжника. В тази връзка съществувала формирана съдебна практика - решение № 436/22.12.11г. на ВКС по гр. д. № 308/2011г., III г.о. на ВКС. Публичното задължение трябвало да бъде установено с влязъл в сила административен акт, респ. съдебно решение. Според чл. 108 ДОПК данъчните задължения се установявали с ревизионен акт, респ. считали се установени след изтичането на петгодишния срок за започване на ревизия по чл. 109 ДОПК. Публичното вземане, на което ищеца основавал отменителния си иск, следвало да е установено със стабилен властнически акт или съдебно решение, а не с декларация, какъвто бил настоящият случай. Постановяването на решение, обявяващо дадена сделка за относително недействителна, се отразявало в правната сфера на длъжника, но водело и до сериозни последици за третото лице-приобретател, доколкото придобитите от него права се смятали за недействителни по отношение на държавата. В тази светлина, сигурността и стабилитетът на фактическия състав били от съществено значение. Възможността след произнасянето на гражданския съд да бъде внесена промяна в основанието или размера на публичното вземане, посредством неговото обжалване, внасяло несигурност, обуславяйки нетърпимостта на това разрешение. Така например, ако се установяло, че длъжникът изобщо не дължал данък, а декларацията му била плод на грешка, силата на пресъдено нещо на решението по иска следвало да бъде преодоляна единствено по пътя на извънредното производство за отмяна на влезли в сила решения. Поради тези причини, единственото възможно законосъобразно тълкуване на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК било ищецът да черпи права, свързани с основателността на иска си, само от един стабилен изпълнителен титул, какъвто бил влязъл в сила административен или съдебен акт, а не от подадена декларация от страна на длъжника. На следващо място, за да се приемело, че била налице вреда в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК атакуваната сделка трябвало да е от такова естество, че само формално да представлява възмездно разпореждане, а действително трайно да осуетява удовлетворяване на публичния взискател, например продажба с отложеното във времето изпълнение на задължението за заплащане на цената, или такава при която задължението за заплащане на продажната цена е опростено, като например някои форми на възмездно опрощаване на дълг. Сключването на договор, при който престациите били равностойни, като дори продавачът бил получил повече отколкото дал и при заплатена продажна цена, не покривала посочените критерии. Ответникът счита, че в случая не било доказано увреждането като елемент от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. Видно било от приложената по делото застрахователна оценка, че стойността на процесния автомобил била в размер на 38 000лв., а Б. Л. ЕАД заплатил по банковата сметка на продавача сумата от 84 000лв., което се доказвало и от приложените от ищеца доказателства. Предвид посоченото, не само че в резултат на тази сделка имущественото състояние на дружеството-продавач не било претърпяло намаляване, а същото се увеличило. Да се приемело, че всяко извършено равностойно разпореждане след датата на деклариране на публични задължения намалявало възможностите за удовлетворяване на взискателя, би означавало да се постави знак за равенство между тези сделки и актовете на безвъзмездно разпореждане - чл. 216, ал. 1, т. 1 ДОПК, сделките при които даденото значително надхвърляло полученото - чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК или сделки, при които страните били свързани лица - чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК. Не можело да се приеме че длъжникът имал намерение да увреди публичния кредитор, както и не можело да се приеме, че с осъществената сделка същият намалил имуществото си, напротив, дори го увеличил. На следващо място, ответникът Б. Л. ЕАД счита, че не можело да се търси отговорност от третото лице приобретател за бездействията на държавата, която не била предприела действия за събиране на публичните си задължения. Б. Л. ЕАД, в качеството си на купувач по договора за покупко- продажба, изпълнил добросъвестно задълженията си по него и платил продажната цена по банковата сметка на длъжника. Публичният взискател можел да наложи запор на тази сметка и да събере дължимите към него задължения, но не го бил направил своевременно. Невярно било и твърдението, че продаденият лек автомобил бил единственото имущество на длъжника. На стр.9 от исковата молба ищецът излагал твърдение, че на 16.01.23г. длъжникът И. б. ЕООД продал на М. М. ЕООД машини на стойност 62 400лв., или длъжникът имал и друго имущество, което продал след осъществяване на сделката с Б. Л. ЕАД. Правило било, че при отмяна на увреждащи сделки се започвало от последната сделка и се вървяло към по-старите, т.е. в случая не се спазвал този ред за отмяна, а искът бил подаден произволно. Ответникът претендира деловодни разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. Предявен е иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. В тежест на ищеца е да установи наличието фактическия състав по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. Следва да докаже: 1/ качеството си на кредитор по публични задължения на длъжника – първи ответник; 2/ разпоредителната сделка с имущество на данъчно задълженото лице в полза на трето лице; 3/ да докаже, че сделката е била извършена след датата на деклариране или на установяване на публичното задължение; 4/ увреждащият характер на сделката за държавата; 5/ причинната връзка между сделката и увреждането; 6/ знанието за увреждане на държавата у длъжника; 7/ намерението за увреждане на държавата от данъчно задълженото лице следва да се докаже от ищеца. Поради липсата на отговор, не се разпределя доказателствена тежест на ответника И. б. ЕООД. Ответникът Б. Л. ЕАД следва да докаже възраженията си - за добросъвестност по отношение на наличието на публични задължения на длъжника; за възмездност на сделката; за отсъствие на вреда поради възмездния характер на сделката; за наличие на друго имущество на длъжника, обезпечаващо вземанията на държавата. ФАКТИ ПО ДЕЛОТО: Фактите по делото не са спорни, спорно е наличието на някои от елементите на фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК – възмездност на разпоредителната сделка, наличието на увреждане на публичния взискател, респ. държавата, поради възмездността на разпоредителната сделка и получаване на парична престация от длъжника, от която публичният взискател би могъл да удовлетвори публичното вземане, ако бе проявил активност; наличието на друго имущество на длъжника, служещо за общо обезпечение на кредиторите му, включително публичния взискател /държавата/. Налице са всички елементи от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. Така ищецът НАП-С., публичен взискател, е кредитор на ответника И. б. ЕООД по публичноправни задължения с данъчен характер /ДДС, корпоративен данък по ЗКПО, осигуровки по КСО и здравни осигуровки/ в особено големи размери, които не са платени в срок. Това е видно от справка-декларация вх. № 21001438•••/12.12.22г. на НАП ответникът И. б. ЕООД – Б. е подал по електронен път декларация за дължим ДДС за м. 11.2022г. в размер на 150 448, 56лв. /л.23-25/. На същата дата, 12.12.22г., дружеството подало и декларация – обр. 6 вх. № 210022210522399 за задължения за здравно осигуряване за периода 01.1122г.-30.11.22г. в размер на 238, 65лв. към УПФ, за ДОО за периода 01.1122г. – 30.11.22г. от 975, 63лв. и здравно осигуряване за периода 01.11.22г.-30.11.22г. от 381.85лв. Поради неплащането в срок на тези дължими, изискуеми и декларирани публично-правни задължения срещу И. б. ЕООД – Б., е било образувано изпълнително дело № 231286•••/23г. и било изпратено съобщение-покана за доброволно изпълнение изх. № С230021-048- 0000762/16.01.23г., връчено по електронен път на длъжника на 16.01.23г. /л.26-28/. За обезпечаване на събирането на публичното задължение, посочено в съобщението за доброволно изпълнение, публичният изпълнител при НАП издал постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх.№ С230021- 0022-0003999/24.01.23г., връчено на електронен адрес /л.29-30/, с което бил наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, депозити, както и вложени вещи в трезори, включително съдържанието на касети и суми, предоставени за доверително управление или върху налични и постъпващи суми по платежни сметки, открити пи доставчик на платежни услуги в •••••••• АД в размер на 153 911, 88лв.. При получаването на запорното съобщение, •••••••• АД - С. е отговорила с писмо от 30.01.23г. /л.32/, че към 24.01.23г. юридическото лице И. б. ЕООД е имало регистрация в единния клиентски регистър на банката, но нямало открити банкови сметки, тъй като дружеството е закрило сметките си в банката, което е станало на 11.01.23г. /л.81/. С постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № С230021- 022-0027955/26.04.23г. /л.33/ бил наложен запор върху средства на задълженото лице в каси. Публичният изпълнител предприел изпълнение върху вещи по реда на чл. 233 ДОПК със съобщение за насрочване на опис изх. № С230021-110-0002043/26.04.23г. /л.34. според протоколите за опис изх. № С230021-1102043/26.04.23г. и № 230021-026-0021357/26.04.23г., на 27.04.23г. при посещение в адреса по седалището на дружеството не било открито никакво имущество, нито представител на дружеството. След проведен телефонен разговор с управителя, същият заявил, че имуществото било продадено, а касовата наличност липсвала, поради разпределението й като дивидент. Едновременно с това длъжникът И. б. ЕООД – Б. продължил да натрупва публични задължения, които не били платени и през 2023г., видно от разпореждания за присъединяване изх. № С230021-105-0071741/24.02.23г., изх. № С2300-105-0085287/08.03.23г., изх. № С230021-105- 0146218/26.04.23г., изх. № С230021-105-023776/23.06.23г., изх. № 230021- 105-0298010/03.08.23г. и изх. № С230021-105-0330252/28.08.23г. по справки- декларации за ДДС за месеците декември 2022г., януари 2023г., февруари 2023г. /декларации обр. 6 за м. ХІІ.2022г., м. І.2023г., м. ІІ 2023г., м. ІІІ.2023г./, ГДД по чл. 92 ЗКПО /окончателен данък върху разпределен дивидент за период 01.04.23г. – 30.06.23г./, към 04.09.23г. публичните задължения на длъжника-ответник И. б. ЕООД – Б. били общо в размер 544 727.91лв., от които 517 379, 80лв. главници и 27 348.11лв. лихва, които не били платени. Или от всичко изложено се установява, че първият елемент от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК - ищецът – публичен взискател да е кредитор на длъжника – първи ответник по публично задължение, е налице. На 21.12.22г. /т.е. след 12.12.22г., датата на деклариране на публичните задължения по справка-декларация по ЗДДС за данъчен период м. 11.22г. и по декларация обр. 6 за м. 11.2022г./, същият извършил разпоредителна сделка със свое моторно превозно средство /МПС/ /л.10-11/, на 21.12.22г. бил сключен договор за покупко-продажба между И. б. ЕООД като продавач и Б. Л. ЕАД като купувач, с който договор бил продаден лек автомобил марка М., модел ••••••••, рег. № ••••••••, дата на първа регистрация ••••••••г. Продажната цена по договора била в размер на 35 790, 43 евро без ДДС, платима по банков път. МПС било закупено с цел предоставяне за ползване и евентуално придобиване при условията на договор за финансов лизинг /съгласно договор за финансов лизинг № 20221•••/21.12.22г. Тези доказателства установяват и втория елемент от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, разпоредителна сделка с имущество на длъжника, извършена в полза на трето лице. Тази разпоредителна сделка несъмнено е била извършена след датата на деклариране на публичните задължения по ЗДДС за данъчен период м. 11.2022г. и декларация обр. 6 за м. 11.2022г. Това е така, защото справката- декларация за данъчен период м. 11.2022г. с № 210022210522399 с № по протокол 21 000220094222, били подадени по електронен път на 12.12.22г., а разпоредителната сделка била сключена на 21.12.22г., или налице е и третият елемент от изискуемия фактически състав, моментът на извършване на разпоредителните действия от длъжника. Със сигурност е налице и увреждащ характер на това разпореждане за публичия взискател, респ. държавата, тъй като с него се намалява имуществото на длъжника, което служи за общо обезпечение на вземанията на кредиторите му, в това число и публичния взискател. Или увреждането на фиска, публичния взискател, което е четвъртият елемент от състава, също е налице. Тъй като разпореждането с имуществото от длъжника по публично засъдлежие е било извършено след деклариране на такова, налице е пряка причинно-следствена връзка между отчуждителния акт и увреждането. Така на практика длъжникът е предпочел да реализира облага, вместо да изпълни вмененото му задължение за плащане на публичното вземане, с което е доказан и петият елемент от състава. Субективният елемент от състава на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, знание у длъжника, респ. намерение за увреждане на публичния взискател /animus nocendi/, също може да се смята за установен, с оглед на всички обстоятелства по делото. Наличието му следва да се приеме за доказано, с оглед на цялостното поведение на длъжника след деклариране на публичното задължение на 12.12.22г. – процесната разпоредителна сделка с имущество от 21.12.22г., закриване на банковите сметки в •••Банк АД след получаване на продажната цена на автомобила на 11.01.23г., прекратяване на трудовите договори на работещите в предприятието по трудов договор в периода 06.02.- 10.02.23г. /л.110/ и държането на големи суми пари в каса, впоследствие разпределени като дивидент /показания на св.Д./, както и липсата на друго имущество, което да представлява обезпечение на кредиторите /л.72-89/, недвусмислено свидетелстват за умишлено декапитализиране и лишаване на дружеството от активи. Това са съзнателни действия пряко насочени към увреждане на кредиторите, които доказват знание и намерение за това. Или доказани са и последните две предпоставки на фактическия състав по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. ПРАВНИ ИЗВОДИ: Искът е основателен и доказан и следва да се уважи изцяло. Доказани са както фактите, твърдени в исковата молба, така и целият фактически състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. Възраженията на втория ответник Б. Л. ЕАД С., са неоснователни. На първо място, неоснователно е възражението, че публичното задължение следвало да е установено с влязъл в сила административен или данъчен акт. Текстът на чл. 216, ал. 1 ДОПК е претърпял сериозна редакция с ДВ бр. 105 от 2020г., като било предвидено, че исковата защита ще се разпростира и върху извършените от длъжника правни действия след датата на деклариране на публичните задължения. До 01 януари 2021г. съдебната практика, предимно на ВАС приемала, че правно релевантни за приложението на чл. 216, ал. 1 ДОПК са само тези публични задължения на длъжника, които са установени с влязъл в сила административен акт или с влязло в сила съдебно решение, или за които на длъжника е връчена заповед за започване на ревизия, приключила с тяхното установяване, преди извършване на разпоредителна сделка или действие, предмет на предявен иск по чл. 216, ал. 1, т.1-6 ДОПК. В останалите случаи, ако публичното задължение не е било установено с влязъл в сила административен акт или съдебно решение, а по друг начин – например с подадена от лицето декларация, съгласно материалното данъчно и осигурително законодателство, то не е била налице възможност да се предяви иск по чл. 216 ДОПК. В този смисъл решение № 436/22.12.11г. по гр.д. № 308/11г. на ІІІг.о. на ВКС, решение № 166/30.12.09г. по т.д. № 430/09г. на ВКС, ІІ т.о. и др. Законодателната промяна в този случай, относно приравняване на последиците на декларирането и установяването на публично задължение, е обоснована със запазване на интересите на държавния фиск. След като декларацията, подадена от задълженото лице, е годно изпълнително основание и само на базата на нея може да се започне принудителен изпълнителен процес от страна на публичния кредитор, то е напълно логично на последния да се даде и средство за защита от момента на възникване на изпълнителния титул. Обратното предпоставя възможност за умишлена увреда на взискателя и невъзможността му да получи защита на прогласените му права. Неоснователно е и възражението, че искът бил неоснователен, тъй като приобретателят на отчужденото имущество, вторият ответник Б. Л. ЕАД, бил добросъвестен и не знаел за наличието на публични задължения на длъжния. В случая е налице засилена защита на публичния кредитор и е без значение знанието на приобретателя за увреждането. Достатъчно е намерението за увреждане у отчуждителя-длъжник, решение № 84/01.07.20г. по т.д. № 601/19г. ВКС, ІІт.о., опр. № 266/03.05.22г. по т.д. № 1312/21 на ВКС, І т.о., решение № 69/22.06.12г. по т.д. № 534/11г. на ВКС, І т.о., определение № 844/20.12.13г. по т.д. № 1972/13г. на ВКС, ІІг.о., решение № 436/22.12.11г. по гр.д. № 308/11г. на ВКС, ІІІг.о. Със сигурност разпореждането с имущество намалява актива му, а оттам и възможността на взискателя да се удовлетвори. В този смисъл опр. № 269/25.04.17г. по т.д. № 1852/16г. ІІ т.о. на ВКС, определение № 629/22.12.17г. по т.д. № 1745/17г., Іт.о. на ВКС. Затова е без значение, че разпореждането е възмездно и отчуждителят е получил парична престация, като впоследствие е закрил сметките си е е лишил кредиторите от обезпечение. Не могат да се преценят като основателни и доводите, че публичният взискател не е бил действал своевременно, напротив след неплащането на публичните задължения е било образувано изпълнително дело и са били наложени обезпечителни мерки, които са били безрезултатни, тъй като длъжникът не е разполагал с имущество. Предвид на всичко изложено, искът като основателен и доказан следва да се уважи изцяло. Ответниците следва да се осъдят да заплатят на ищеца направените по делото разноски, включително в обезпечителното производство – в размер на 836лв., от които 540лв. юриск.възнаграждение по делото и 180лв. юриск.възнаграждение в обезпечителното производство, 66лв. – такса по изп.дело № 467/23г. по описа на ЧСИ 839 в изпълнение на обезпечителна мярка и 50лв. депозит за свидетел. Затова и на посоченото основание, съдът