Решение № 3218 от 8.11.2024 г. на Административен съд - Русе по дело № 504/2024 г.

Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.12а, ал.3 от ЗВПНРБГЕСЧТС. Образувано е по жалба на И. Х. Д. (Ibrahim Halil Demir), роден на [дата]., гражданин на Република Турция, чрез процесуалния му представител, против заповед рег.№ 5373з-37/17.05.2024 г., издадена от началника на група „Миграция“ при ОД на МВР – Русе, за отказ, на основание чл.12а, ал.1 вр. чл.9а, ал.1 от ЗВПНРБГЕСЧТС, на жалбоподателя да бъде издаден документ за пребиваване – разрешение за пребиваване съгласно изискванията на Регламент (ЕО) № 1030/2002 на Съвета от 13 юни 2002 г. относно единния формат на разрешенията за пребиваване за гражданите на трети страни. В жалбата и в представените писмени бележки с вх.№ 4786/22.10.2024 г. се излагат подробни съображения за незаконосъобразност на оспорения административен акт. Жалбоподателят поддържа, че в хода на административното производство били допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като административният орган не изпълнил задължението си по чл.35 от АПК за пълно и всестранно изясняване на всички факти и обстоятелства по случая, а при провеждане на интервюто по чл.12а, ал.2 от ЗВПНРБГЕСЧТС не му назначил преводач за извършване на превод от български на турски език и обратно, а се доверил на превода, извършен от посоченото от жалбоподателя лице - М. А.. Твърди, че в тежест на органа е да установи наличието на елементите от фактическия състав по чл.12а, ал.1 от ЗВПНРБГЕСЧТС, а именно, че бракът му с румънската гражданска Д.-А.-М. З. е фиктивен, тъй като е сключен единствено с цел заобикаляне на нормите, регламентиращи свободното движение на гражданите на Европейския съюз и на членовете на техните семейства. Възразява, че такива доказателства по делото не са събрани, а напротив – от събраните се установявало желанието на двамата съпрузи да създадат семейство, да се установят в България, където да развиват бизнес, който роднините на жалбоподателя практикуват (хлебопекарство). Поддържа, че понастоящем съпругата му е бременна в шестия месец като обстоятелството, че от брака си очакват дете също обосновава извод, че той не е фиктивен. Жалбоподателят поддържа, че в качеството си на съпруг на гражданин на ЕС не е упражнил правото си на свободно движение на територията на Съюза, поради което именно българските власти са тези, които са компетентни да се произнесат, от гледна точка на правото му на пребиваване на тази територия, по правните последици на сключения от него брак. Поддържа, че качеството му на съпруг на гражданин на ЕС се установява пряко от представения със заявлението за издаване на разрешение за пребиваване препис от удостоверението за сключен граждански брак в Република Турция, заверен с удостоверение Apostille съгласно Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове (ратифицирана със закон, приет от 38-то НС на 25.05.2000 г. ДВ, бр. 47 от 9.06.2000 г., изд. от Министерството на правосъдието, обн., ДВ, бр. 45 от 11.05.2001 г., в сила от 29.04.2001 г. попр., бр. 17 от 28.02.2014 г.), който препис бил надлежно преведен от заклет преводач и нотариално удостоверен в страната. Подчертава, че доказателство за признаването в Румъния, а оттам и на територията на целия ЕС, на сключения от него брак представлява и представената, с превод на български език, международна семейна карта, издадена на 29.01.2024 г. от Службата по бракосъчетания – Юскюдар, гр.Истанбул, Република Турция, на основание международен договор, подписан на 12 септември 1974 г. в Париж. Моли съда да постанови решение, с което да отмени оспорената заповед. Претендира присъждането на направените разноски, за които представя списък. Ответникът по жалбата – началникът на група „Миграция“ при ОД на МВР – Русе, чрез процесуалния си представител, взема становище за нейната неоснователност. Счита, че от събраните в административното производство доказателства се установява обстоятелството, че сключеният от жалбоподателя брак е фиктивен, който извод не бил разколебан и от доказателствата, събрани в съдебното производство, като единствената цел на брака е заобикаляне на закона и сдобиване от страна на жалбоподателя с разрешение за пребиваване на територията на ЕС. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата като неоснователна. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното: Разпоредбата на чл.12а, ал.3 от ЗВПНРБГЕСЧТС предвижда, че отказът по ал. 1, т.е. отказът да бъдат издадени документи за пребиваване въз основа на данни за това, че бракът е сключен единствено с цел заобикаляне на нормите, регламентиращи свободното движение на гражданите на Европейския съюз и на членовете на техните семейства, подлежи на оспорване по реда на АПК. Препис от оспорената заповед е връчен на жалбоподателя на 05.06.2024 г. чрез неговия пълномощник – адв.Б. Б. от АК - Русе, разполагащ с надлежно учредена представителна власт и в административното производство пълномощно (пълномощно на л.2 от преписката). Жалбата, в съответствие с чл.152, ал.1 от АПК, е подадена чрез административния орган на 07.06.2024 г., където тя била регистрирана с вх.№ УРИ 537300-1436/07.06.2024 г. Тук следва да се отбележи, че връчването по реда на чл.18а, ал.9 от АПК – чрез залепване на 21.05.2024 г. на уведомление на вратата на посочения от жалбоподателя адрес - гр.Русе, местността „Буйна Яна“ № 88а, (вж. докладна записка и уведомление - на л.46 и л.47 от преписката) се явява нередовно. Посоченият метод за връчване се явява неприложим, щом в иницииращото административното производство заявление жалбоподателят е посочил лице за контакт и телефонен номер за връзка (Х. С., моб.[тел. номер]), на което лице може да се връчи акта, респ. съобщението за неговото издаване да бъде изпратено чрез кратко текстово съобщение съгласно чл.18а, ал.4, т.3 от АПК. Следва да се приеме, че жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от него, в преклузивния срок по чл.149, ал.1 от АПК, при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява неоснователна. Според чл.12б от ЗВПНРБГЕСЧТС директорите на дирекция "Миграция", СДВР, областните дирекции на МВР или оправомощени от тях длъжностни лица издават или отказват издаването на документи за пребиваване на лицата по чл. 9а и 10. Със заповед № 336з-1495/10.09.2015 г. на директора на ОД на МВР – Русе (на л.22 от делото) началникът на група „Миграция“ при ОД на МВР – Русе е оправомощен да издава и отказва издаването на удостоверения за продължително или постоянно пребиваване на граждани на ЕС и членовете на техните семейства. Следователно оспореният административен акт е издаден от компетентен орган – от началника на група „Миграция“ при ОД на МВР - Русе, на който при предвидена в закона възможност за това надлежно са делегирани правомощия от органа, разполагащ с материална и териториална компетентност – от директора на ОД на МВР – Русе. Както е и изрично предвидено в § 2 от ЗР на ЗВПНРБГЕСЧТС, с приемането му в националното ни законодателство се въвеждат изискванията на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите–членки. Съображения 28-мо от преамбюла на директивата гласи следното: “ За да се предпазят от злоупотреби с правата или измами, най-вече фиктивни бракове или всякакви други форми на взаимоотношения, установени с единствената цел лицето да се възползва от правото на свободно движение и пребиваване, държавите–членки следва да имат възможността да приемат необходимите мерки “. Разпоредбата на чл.35 от същата директива, озаглавена „Злоупотреба с права“, регламентира правомощието на държавите–членки да приемат необходимите мерки за отказване, прекратяване или отнемане на някое от правата, предоставени с настоящата директива, в случаи на злоупотреба с права или измама, като фиктивните бракове например. Изречение второ на същата норма изрично изисква всички такива мерки да са съразмерни и са обект на процедурните гаранции, предвидени в членове 30 и 31. От своя страна текстът на чл.30, § 1 и § 2 от Директива 2004/38/ЕО, в приложимите му части, предвижда, че за всяко решение заинтересованите лица се уведомяват писмено по такъв начин, че да могат да разберат съдържанието му и последствията му за тях като се информират точно и изчерпателно за съображенията, на които се основава взетото в техния случай решение. Оспореният акт е издаден в изискуемата писмена форма и съдържа задължителните реквизити по чл.59, ал.2 от АПК, включително мотиви, включващи в себе си пълно и разбираемо изложение на причините за взетото от административния орган решение, съставляващи фактическото основание за издаването на акта, както и посочване на правните разпоредби, на които той се основава - чл.12а, ал.1 вр. чл.9а, ал.1 от ЗВПНРБГЕСЧТС, в които се изразява правното му основание. Съдът не констатира в хода на административното производство да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да съставляват основание за отмяна на акта. Още в началото следва да се посочи, че в оспорената заповед не се съдържат пълни указания относно възможността за обжалване, както изискват разпоредбите на чл.59, ал.2, т.7 от АПК, респ. чл.30, § 3 от Директива 2004/38/ЕО, тъй като не е посочен нито съдът и горестоящият орган, пред който актът може да бъде обжалван, доколкото в случая е приложим принципът на изборност на реда за оспорване – чл.148 от АПК вр. чл.12а, ал.3 от ЗВПНРБГЕСЧТС, нито е посочен срокът, в който може да стане това. В своя акт органът се е задоволил да посочи следното: „Настоящата заповед може да се обжалва по реда на Административнопроцесуалния кодекс“. По делото липсват данни, че на жалбоподателя, чрез процесуалния му представител, е връчено и съобщението за издаване на акта (на л.48 от преписката), в което действително се съдържат подробни и ясни указания относно реда за неговото обжалване (на представения на л.2 по преписката препис от пълномощно адв.Б. е удостоверил собственоръчно, че е получил копие от оспорваната заповед без обаче да е посочил, че е получил и съобщението за издаването й). Само по себе си това процесуално нарушение няма за свой резултат незаконосъобразност на самия акт, тъй като правната последица от същото е указана в чл.140, ал.1 от АПК - когато в административния акт или в съобщението за неговото издаване не е указано пред кой орган и в какъв срок може да се подаде жалба, съответният срок за обжалване по този дял се удължава на два месеца. Както беше посочено по-горе, срокът за обжалване е спазен от жалбоподателя като жалбата е подадена в 14-дневния срок по чл.149, ал.1 от АПК независимо от липсващите в заповедта указания относно срока и съда/органа, пред който това право може да бъде упражнено и невръчването на съобщението за нейното издаване, в което такива указания са налице. Съдът констатира допуснато от органа нарушение на задължението по чл.12, ал.5 от ЗВПНРБГЕСЧТС. Тази разпоредба изисква при непълноти в документите по ал. 3 на лицето да се определя четиринадесетдневен срок за отстраняването им, до изтичането на който срокът по ал. 4 спира да тече. Посоченият процесуален пропуск обаче се дължи по-скоро на начина на регламентация на задължението на органа в Инструкция № 8121з-1276 от 11.10.2018 г. за реда и организацията за издаване на документи и удостоверения по същия закон. Според чл.20, ал.1 от инструкцията издадените от друга държава документи, които се представят съгласно ЗВПНРБГЕСЧТС, следва да бъдат оформени по начин, който зависи от това, дали съответната държава е страна по Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове (подписана в Хага на 5 октомври 1961 г.), дали между нея и Република България има влязъл в сила и действащ договор за правна помощ, или тази държава не попада в нито една от първите две групи държави. Начинът на формулиране на задължението за удостоверяване съдържанието на документа и качеството на неговия издател (чрез заверка Apostille, по реда на сключен двустранен договор за правна помощ или чрез представяне на удостоверение за сключен брак в друга държава-членка, придружено от стандартното многоезично удостоверение за брак по Регламент (ЕС) 2016/1191) обаче не означава, че отпада необходимостта бракът да бъде признат и вписан в регистрите за гражданско състояние в държавата-членка, чийто гражданин е другият съпруг. Както се сочи в съображения 18-то, изр.второ от преамбюла на Регламент (ЕС) 2016/1191, към който се препраща в чл.20, ал.2 от Инструкция № 8121з-1276 от 11.10.2018 г., този регламент „ … не следва да засяга признаването в държава членка на правни последици, свързани със съдържанието на официален документ, издаден в друга държава членка “. Това е изрично предвидено и в чл.2, § 4 от Регламент (ЕС) 2016/1191: „ Настоящият регламент не се прилага за признаването в държава членка на правните последици, свързани със съдържанието на официални документи, издадени от органите на друга държава членка “, т.е. за признаването на тези правни последици продължава да съществува задължението за признаването на съответния акт за гражданско състояние. Изискването за признаването на брака се налага предвид необходимостта от проверка дали той не противоречи на повелителни норми от националното или международното право. Така например няма да са валидни и няма да подлежат на признаване насилствено сключените бракове и полигамните бракове. Въпреки това обаче, но само за целите на предоставяне на производно право на пребиваване на гражданин на трета страна, следва да бъде признат бракът с гражданин на Съюза от същия пол, сключен в съответствие с правото на друга държава-членка (вж. решение от 05.06.2018 г. на Съда на ЕС по дело C‑673/16, Coman и др.). В последния случай, който по мнение на съда съставлява изключение, правото на пребиваване на територията на Съюза ще бъде признато макар държавата-членка да не е длъжна да признава останалите правни последици на сключения брак съобразно националните си правила за гражданското състояние, които правила са в компетентността на държавите членки, а правото на Съюза не засяга тази тяхна компетентност (т.37 от цитираното решение). Един от документите, който задължително следва да бъде представен със заявлението на лицето по чл.9а, т.е. от лицето, гражданин на трета страна, което твърди, че е член на семейството на гражданин на Европейския съюз и не е упражнило правото си на свободно движение на територията на Съюза, е този по чл.12, ал.3, т.2 от ЗВПНРБГЕСЧТС, с който се удостоверява, че заявителят има това качество - член на семейството на гражданин на Европейския съюз. Според легалната дефиниция на това понятие по § 1, т.1, б.“а“ от ДР на ЗВПНРБГЕСЧТС то включва и лицето, с което гражданинът на Европейския съюз е сключил брак. В същия смисъл е и чл.10, § 2, б.“б“ от Директива 2004/38/ЕО, която разпоредба предвижда, че за да бъде издадена картата за пребиваване на членове на семейството на гражданин на Съюза, които не са граждани на държава–членка, държавите–членки изискват представяне на следните документи: документ, удостоверяващ съществуването на семейни взаимоотношения или на регистрирано съжителство. Всъщност с представянето на този документ гражданинът на третата страна следва да докаже именно качеството си на бенефициент по смисъла на чл.3, § 1 вр. чл.2, т.2 от директивата като член на семейството на гражданин на Съюза, между които членове (в б.“а“) са посочени съпругът/съпругата. Очевидно документът, предвиден в чл.12, ал.3, т.2 от ЗВПНРБГЕСЧТС, респ. чл.10, § 2, б.“б“ от Директива 2004/38/ЕО, удостоверяващ сключения брак, представлява актът (т.е. извлечение от него/удостоверение) за сключения брак. За да бъдат обаче признати правните му последици, т.е. за да бъде признато, че такъв брак въобще е бил сключен, а оттам и че жалбоподателят има качеството на член на семейството (съпруг) на гражданин на Съюза (на румънската гражданка Д.-А.-М. З.) за целите на упражняване правото на пребиваване на територията на Съюза, е необходимо бракът да е бил признат от компетентните власти на държавата-членка на ЕС, чийто гражданин е другият съпруг, т.е. в случая от румънските власти. Следователно за административния орган е съществувало задължението да извърши проверка на пълнотата на документите, представени с подаденото от жалбоподателя заявление с рег.№ 537300-502/29.02.2024 г., при която е следвало да констатира, че представеното удостоверение за сключен граждански брак № 223/30.01.2024 г., издадено от общинска дирекция „Население“ – Юскюдар, Истанбул, макар и заверено с удостоверение Apostille, не е било вписано в регистрите за гражданско състояние в Република Румъния, чиято гражданка е съпругата на жалбоподателя, за да може по този начин, за целите на упражняване на правото на свободно движение от съпруга – гражданин на трета страна, в лицето на жалбоподателя, бракът им да бъде признат на територията на целия ЕС, включително в Република България. След посочената констатация органът е следвало да укаже на жалбоподателя да представи доказателства за вписването на представеното удостоверение за сключен в Турция граждански брак в съответния регистър на актовете за гражданско състояние в Румъния, за да бъде по този начин призната правната му сила от гледна точка на възникване за жалбоподателя на качеството на съпруг на гражданин на ЕС, от което качество е производно и правото му на пребиваване на територията на Съюза. Това процесуално нарушение обаче не е съществено, тъй като, видно от показанията на съпругата на жалбоподателя - румънската гражданка Д.-А.-М. З. в съдебно заседание от 15.10.2024 г., тя не е предприела никакви стъпки по вписване на акта за сключения в Турция граждански брак в регистрите за гражданско състояние в страната си по произход, т.е. в Румъния. В своите показания св.Зафиу твърди следното: „ Бракът ни не е вписан в Румъния. Не съм ходила да питам как да постъпя, дали трябва да се вписва някъде. Понеже детето беше болно и аз бях ангажирана с неговата болест, не съм си мислила, че трябва да ходя, да питам някъде трябва ли да впиша, че съм омъжена. Такъв беше моментът, че бях ангажирана с болното дете и не ми стоеше като задача да ходя и да вписвам брака някъде там, където трябва “. При формирания от органа обоснован краен извод за фиктивност на сключения брак крайният резултат на административното производство би бил същият – отново би се стигнало до отказ за издаване на искания документ за пребиваване, а съществено е само това процесуално нарушение, което е повлияло или би могло да повлияе на хода на административното производство като доведе до различен негов краен резултат. Съдът не констатира в производството по издаването на обжалваната заповед да са допуснати други нарушения на административнопроизводствените правила. Спазени са процесуалните правила на ЗВПНРБГЕСЧТС и на Инструкция № 8121з-1276 от 11.10.2018 г. за реда и организацията за издаване на документи и удостоверения по същия закон. Административното производство е инициирано с подадено от жалбоподателя до директора на ОД на МВР – Русе заявление с рег.№ 537300-502/29.02.2024 г. за предоставяне на продължително пребиваване в Република България по ЗВПНРБГЕСЧТС. В същото жалбоподателят е посочил, че е влязъл в страната на 31.01.2024 г. през ГКПП Капитан Андреево с виза тип „С“ за срок от 3 м., т.е. виза за краткосрочно пребиваване по смисъла на чл.8, ал.1 и чл.5, т.2 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим. Щом жалбоподателят влиза на територията на Съюза от трета страна – от Република Турция, а не от друга държава – членка, то административният орган правилно е приел, че се касае до лице, което не е упражнило своето право на свободно движение в качеството си на съпруг на гражданин на ЕС по смисъла на чл.9а, ал.1 от ЗВПНРБГЕСЧТС. Според чл.5, пр. първо от Регламент (ЕО) № 1030/2002 на Съвета от 13 юни 2002 година относно единния формат на разрешенията за пребиваване за гражданите на трети страни, към който се препраща в чл.9а, ал.1 от ЗВПНРБГЕСЧТС, регламентът не се прилага за граждани на трети страни, които са членове на семействата на граждани на Европейския съюз, които упражняват правото си на свободно движение. В съответствие с чл.12, ал.1 от ЗВПНРБГЕСЧТС на жалбоподателя незабавно е издадено временно удостоверение за продължително пребиваване № 537300-502/29.02.2024 г. (на л.10 от преписката) съгласно Приложение № 5 към чл.12, ал.1 от Инструкция № 8121з-1276 от 11.10.2018 г. Оспореният отказ е постановен на 17.05.2024 г., т.е. в инструктивния тримесечен срок по чл.12, ал.4 от ЗВПНРБГЕСЧТС, който тече от подаване на заявлението. Неоснователно е поддържаното от жалбоподателя оплакване за това, че органът не му назначил преводач, който да извършва устен превод при извършване на интервюто по чл.12а, ал.2 от ЗВПНРБГЕСЧТС. Специалният закон не съдържа такова изрично изискване, поради което се прилагат правилата на АПК. Според чл.14, ал.1, изр.първо и второ и ал.4 от АПК лицата, които не владеят български език, могат да се ползват от родния си или от друг, посочен от тях, език. В тези случаи се назначава преводач като разноските за преводача са за сметка на лицето, което не владее български език, ако административното производство е започнало по негово искане. В случая, видно от попълнените въпросници при интервюто с всеки от двамата съпрузи (на л.33 и л.34 от преписката), като преводач е участвало лицето М. А. А., чието участие е осигурено от самите съпрузи. Разпитан в качеството на свидетел, А. твърди, че знае турски и румънски език, като за последния твърди, че го знае на „80 %“. За разлика от съдебните преводачи, за които изискуемото ниво на познание на чуждия език е С1 или С2 съгласно Общата Европейска езикова рамка – чл.8, т.1 от Наредба № Н-1 от 16.05.2014 г. за съдебните преводачи, такова изискване за преводачите в административното производство липсва. Щом самият жалбоподател и неговата съпруга са посочили св.А. като преводач от турски, съответно румънски език на български език и обратно, то очевидно е, че той, по тяхна преценка, владее достатъчно добре посочените езици, за да превежда от и на тях в производствата, водени пред българските административни органи. Действително по делото липсва резолюция (разпореждане) на административния орган за назначаване на св.А. за преводач при провеждане на интервюто с жалбоподателя и неговата съпруга, но това обстоятелство, предвид фактическото участие на преводач при посоченото процесуално действие, не представлява съществено нарушение. Оспорената заповед съответства на материалния закон. Следва да се отбележи, че при служебната проверка по чл.168, ал.1 от АПК за съответствие на акта с материалния закон съдът констатира, че е било налице и друго, неиздирено и непосочено от административния орган материалноправно основание за отказ за издаване на исканото разрешение за пребиваване на територията на Съюза. Както беше посочено по-горе, за да бъде издадено разрешение за продължително пребиваване на територията на Съюза заявителят следва да представи и документ по чл.12, ал.3, т.2 от ЗВПНРБГЕСЧТС, който удостоверява, че лицето е член на семейството на гражданин на Европейския съюз. Жалбоподателят е представил заверен с Apostille препис от удостоверение за сключен граждански брак № 223/30.01.2024 г., издадено от общинска дирекция „Население“ Юскюдар, гр.Истанбул, Република Турция, надлежно преведено на български език (л.4 – л.6 от преписката). От формална страна така представеното удостоверение отговаря на всички изисквания по Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове. Удостоверението Apostille, с което е заверено удостоверението за сключен граждански брак (л.6 от преписката) отговаря напълно на реквизитите на приложението за образец на Apostille по чл.3, ал.1 от тази конвенция. Съгласно изискването на чл.4, ал.2 от същата конвенция то е съставено на официалния език на органа, който го издава – на турски език като стандартните изрази в него са съответно на английски, френски и немски език, а заглавието "Аpostille (Convention de La Haye du 5 octobre 1961)" е на френски език. Самото удостоверение за сключен граждански брак е преведено на български език от заклет преводач с потвърждение № 01598-1/27.06.2018 г., издадено от Дирекция „Консулски отношения“ при МВнР като подписът на преводача е нотариално заверен съгласно чл.21а, ал.1 от Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа. Заверката с Apostille на представеното удостоверение за сключен в Република Турция гражданки брак обаче не е равнозначно на признаване на правните му последици на територията на Съюза. Според чл.2, изр. второ от Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове, по смисъла на тази конвенция легализация представляват единствено формалните процедури, чрез които дипломатическите и консулските служители на държавата, на чиято територия трябва да се представи документът, удостоверяват истинността на подписа, качеството, в което е действало лицето, подписало документа, и при необходимост автентичността на печата или марката, поставени върху документа. Представената в съдебно заседание от 15.10.2024 г. международна семейна карта серия V 01, № 637770, издадена на 29.01.2024 г. от Службата по бракосъчетания Юскюдар (с превод на български език – на л.37 – л.42 от делото) също не представлява надлежно доказателство за това, че бракът на жалбоподателя е признат на територията на Съюза. Както е посочено в представения документ, той се основава на „Договор, подписан на 12 септември 21974 г. в Париж“. Всъщност този международен договор е Конвенцията за създаване на международна семейна книжка ( Convention establishing an international family record booklet ), приета в рамките на ООН, по която обаче нито Република България, нито Република Румъния са страни (същата е ратифицирана единствено от Гърция, Италия, Люксембург и Турция) 1. Следва да се добави, че нито Република България, нито Република Румъния, нито Република Турция са страни и по Конвенцията от 14 март 1978 г. за сключването и признаването валидността на браковете ( Convention of 14 March 1978 on Celebration and Recognition of the Validity of Marriages), приета в рамките на Хагската конференция по МЧП (същата е ратифицирана единствено от Австралия, Люксембург и Нидерландия) 2, т.е. липсва международен договор, по който Република България да е страна, който да урежда взаимното признаване на браковете, сключени в друга страна-членка по договора. Следва да се отбележи, че дори на равнище ЕС липсва нормативен акт, който да урежда взаимното признаване на браковете, сключени в друга държава-членка, от гледна точка на изискуемата проверка за тяхната валидност, форма и съответствие с националните повелителни норми. Това например се подчертава изрично в съображение 21-во от преамбюла на Регламент (ЕС) 2016/1103 на Съвета от 24 юни 2016 година за изпълнение на засиленото сътрудничество в областта на компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения по въпроси, свързани с имуществения режим между съпрузи, където е предвидено следното: “ Настоящият регламент не следва да се прилага спрямо други преюдициални въпроси като съществуването, действителността или признаването на брак, които продължават да се уреждат от националното право на държавите членки, включително от нормите на тяхното международно частно право “. Съответно в чл.1, § 2, б.“б“ от Регламент (ЕС) 2016/1103 е указано, че от неговия обхват се изключва съществуването, действителността или признаването на брака. Така, ако бракът беше сключен от български гражданин в чужбина с гражданин на трета страна, признаването му у нас, а оттам и от останалите държави-членки на Съюза, следваше да се извърши от органа по гражданското състояние в общината по постоянния адрес на българския гражданин като за целта последният следваше или да представи в шестмесечен срок заверен препис или извлечение от съставения акт за брак на българския дипломатически или консулски представител в тази страна като му съобщи и постоянния си адрес в България или да го представи, със заверен и легализиран препис на български език, направо на посоченото длъжностно лице по гражданското състояние в съответната община. В случай че преписът или извлечението от акта за брак произхождат от държава, ратифицирала Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове, т.е. той има заверка Apostille, този документ няма да се нуждае от легализация. Посочената правна уредба се съдържа в чл.70 от ЗГР и чл.75 и сл. от КМЧП. Всъщност подобно задължение за представяне пред местното длъжностно лице по гражданското състояние на сключените от румънските граждани актове за брак в чужбина съществува и по законодателството на Република Румъния, чийто гражданин, а оттам и гражданин на Съюза съгласно чл.20, § 1 от ДФЕС, е съпругата на жалбоподателя Д.-А.-М. З.. Макар за българския съд да съществува служебно задължение, съгласно чл.43, ал.1, изр.първо от КМЧП, да установява съдържанието на чуждото право, то по административни дела не съществуват международни договори, по които Република България да е страна, по реда на които то, в съответствие с чл.43, ал.1, изр. второ от КМЧП, чуждото право да може да бъде установено и по-конкретно да бъде изискана информация относно законодателството в Република Румъния, уреждащо признаването и регистрирането на браковете, сключени от румънски граждани в чужбина. Задължение на договарящите държави за взаимно предоставяне на информация относно техните закони, подзаконови нормативни актове и обичаи по административни въпроси е предвидено в чл.13 от Европейската конвенция за събиране в чужбина на информация и доказателства по административни дела ( European Convention on the Obtaining Abroad of Information and Evidence in Administrative Matters (ETS No. 100), но по тази конвенция нито Република България, нито Република Румъния са страни 3. От друга страна Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави и Допълнителния протокол към нея са ратифицирани и са в сила както за Република България (с решение на ВНС от 25.01.1991 г., обн. ДВ, бр. 13 от 15.02.1991 г., изд. от Министерството на правосъдието, обн., ДВ, бр. 43 от 31.05.1991 г., в сила от 1.05.1991 г.), така и за Република Румъния, считано от 27.07.1991 г. 4, но видно от чл.1, § 1 от конвенцията и от чл.1 от допълнителния протокол към нея, поетото от договарящите страни задължение за взаимно снабдяване с информация по тяхното право и съдопроизводство обхваща гражданската и търговската област, съдебната организация и областта на наказателното право, включително органите на наказателното преследване, както и законодателството, отнасящо се до изпълнението на наложените наказателни мерки, т.е. посочената конвенция не предвижда възможност за обмен на правна информация по административни дела. Поради това, с оглед наличната информация на поддържания от Службата за публикации на ЕС портал за правото на ЕС Eur-Lex и по-конкретно в частта от него, съдържаща информация за националното право на държавите-членки, в изпълнение на правомощието си по чл.43, ал.1, изр. първо от КМПЧ, съдът служебно издири съдържанието на относимите норми от румънското право 5. Така разпоредбата на чл.41, ал.3 от румънския Закон № 119 от 16 октомври 1996 г. относно актовете за гражданско състояние гласи, в превод на български език, следното: „ Актовете за гражданско състояние на румънски граждани, изготвени от чуждестранни органи, имат доказателствена сила в страната, само ако са вписани или записани в румънските регистри за гражданско състояние. Вписването на удостоверенията и извлеченията за гражданско състояние се извършва с одобрението на кмета на административно-териториалната единица по местожителството на заявителя, с предварителното одобрение на общинския обществен регистър на лицата. Румънският гражданин е длъжен в срок от 6 месеца от завръщането си в страната или от получаването от чужбина на удостоверението или извлечението за гражданско състояние да поиска преписването на тези документи в местната обществена служба за регистрация на лица или в кметството на административно-териториалната единица, в чийто район пребивава “ 6. Както беше отбелязано по-горе, по делото е установено, че съпругата на жалбоподателя не е предприемала никакви стъпки по признаване на сключения брак в Република Румъния, поради което по арг. от противното на чл.41, ал.3 от румънския Закон № 119 от 16 октомври 1996 г. представеното удостоверение за сключен граждански брак в Република Турция няма доказателствена сила в Румъния и следователно за останалите държави-членки на ЕС. Това означава, че представеното със заявлението удостоверение за сключен граждански брак не изпълнява условието по чл.12, ал.3, т.2 от ЗВПНРБГЕСЧТС, тъй като, щом не разполага с доказателствена сила, то не удостоверява, че жалбоподателят е член на семейството (съпруг) на гражданин на ЕС и заявлението е следвало да бъде отхвърлено само на това основание. В случая административният орган е извършил редица действия по събиране на доказателства, визирани в чл.12а, ал.2 от ЗВПНРБГЕСЧТС, въз основа на които е стигнал до обоснования извод, че сключеният между жалбоподателя и румънската гражданка Д.-А.-М. З. брак е фиктивен (т.нар. marriage of convenience ), тъй като е сключен единствено с цел заобикаляне на нормите, регламентиращи свободното движение на гражданите на ЕС и на членовете на техните семейства. Както се сочи и в Известие на ЕК „Насоки относно правото на свободно движение на гражданите на ЕС и техните семейства (C/2023/1392)“, принципно не е налице злоупотреба, когато граждани на ЕС и членове на техните семейства получат право на пребиваване съгласно правото на ЕС в държава членка, различна от тази, чийто гражданин е гражданинът на ЕС, тъй като те се ползват от преимущество, произтичащо от упражняване на правото за свободно движение, защитено от Договора (решения на Съда на ЕС по дело C-212/97, Centros, т. 27 и по дело C-147/03 Комисия/Австрия, т. 67 и 68). В случая обаче съдът намира, че самата цел на преместването на румънската гражданка Зафиу у нас е да се създадат условия в полза на жалбоподателя, като гражданин на трета страна – на Република Турция, да се породи едно вторично право на пребиваване на територията на Съюза, каквото за него не би възникнало, ако Зафиу беше останала в държавата си по произход – в Румъния. В константната си практика Съдът на ЕС приема, че правата, предоставени на гражданите на трети страни с разпоредбите на Директива 2004/38, не представляват собствени права на тези граждани, а производни права, придобити в качеството им на членове на семейството на гражданин на Съюза според определението в член 2, точка 2 от тази директива. Както се приема и в т.34 от решение на Съда на ЕС от 12.03.2014 г. по дело C‑457/12, разпоредбите на Директива 2004/38 предоставят собствено право на пребиваване в полза на гражданина на Съюза и производно право на пребиваване в полза на членовете на неговото семейство, само когато този гражданин упражнява своето право на свободно движение, като се е установил в държава членка, различна от държавата членка, на която е гражданин. Така разпоредбите на тази директива не позволяват да се изведе производно право на пребиваване в полза на гражданите на трети страни, членове на семейството на гражданин на Съюза, в държавата членка, на която последният е гражданин. В тази връзка неубедително звучат причините, изтъкнати от св.Зафиу, поради които тя е установила пребиваването си в страната. Пред административния орган, като условие по чл.9, ал.2, т.2 вр. чл.8, ал.1, т.1 от ЗВПНРБГЕСЧТС, за издаване на удостоверение за продължително пребиваване на гражданин на ЕС, тя е представила сключения с работодателя „Гюнеш-Е.“ ЕООД срочен трудов договор № 11/13.02.2024 г. за длъжността „общ работник“ при основно трудово възнаграждение от 933 лева и уговорен срок от 1 месец. От показанията на св.Зафиу се установява, че е работила в посочената фирма като почиствала маси, метяла пода, помагала на човека, който произвеждал закуските като понастоящем живее в дома на св.С. без да плаща наем за това (същата дори не твърди, че живее в „семейното“ жилище в гр.Русе, местността „Буйна Яна“ № 88а, където при извършените многобройни проверки от служител на група „Миграция“ при ОД на МВР-Русе не са установени нито тя, нито нейният съпруг) и че често пътува до Румъния, където е оставила болно дете, страдащо от хронична бъбречна болест. В своите показания обаче св.С. твърди, че Зафиу никога не е работила в цех за закуски, тъй като той още не е започнал да функционира, а работи като домашна помощница в дома му, но без да живее у тях. Същият не се е явил и на изпратената му призовка от Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе по извършваната проверка на представляваното от него дружество за сключени фиктивни трудови договори (писмо на л.21 от преписката). С оглед множеството противоречия в показанията на св.Зафиу и св.С. съдът намира, че сключения трудов договор има за цел единствено последващото издаване в полза на Зафиу на удостоверение за продължително пребиваване, каквото й е издадено на картов носител съгласно чл.20а от ЗВПНРБГЕСЧТС (л.8 и л.16 от преписката, гръб), което, от своя страна, както беше посочено, съставлява условие в полза на жалбоподателя да се породи производно право на пребиваване на територията на ЕС. Видно от изготвената справка за визи по данни на лице-чужд гражданин (л.28 от преписката), на жалбоподателя е била издадена виза № BGR006638870/21.12.2023 г. (на л.7 от преписката, гръб) от ген.консулство в Истанбул, Турция, с валидност от 3 месеца, престой 30 дни и брой на влизанията 2, с цел „неорганизиран туризъм“. Същият влязъл на територията на страната през ГКПП К. А. на 31.01.2024 г. Бракът на жалбоподателя с румънската гражданка Д.-А.-М. З. е бил сключен предния ден – на 30.01.2024 г. От справката за пътуване на лице-чужд гражданин (л.9 от преписката) е видно, че съпругата на жалбоподателя е влязла в страната през ГКПП К. А. също на 31.01.2024 г., в 15: 06 ч., като следващото й регистрирано излизане от страната е на 13.02.2024 г., в 12: 57 ч. По делото няма данни, макар и двамата съпрузи да са напуснали Турция и да са влезли в България на 31.01.2024 г., след влизането им в страната те да са живели заедно. Напротив, от събраните доказателства (докладна записка рег.№ 5373р-576/11.03.2024 г. и справка за адресни регистрации на чужденци) се установява, че за периода, непосредствено след сключването на брака и влизането им в страната – от 01.02.2024 г. до 04.02.2024 г. жалбоподателят е бил настанен в хотел „Централ клуб“ гр.София, но не със съпругата си, а заедно с друг турски гражданин – Demir Sukru, като последващите настанявания в страната на двамата турски граждани също съвпадат – от 04.02.2024 г. до 06.02.2024 г. и от 11.02.2024 г. до 14.02.2024 г. в хотел „Космос“ гр.Русе и от 15.02.2024 г. в семеен хотел „Брани“ гр.Русе като в последния хотел, видно от събраните от рецепционистката данни, те дори били настанени в двойна стая, никой не ги е посещавал и на 08.03.2024 г. заедно напуснали хотела. За целите на Директива 2004/38/EC понятието „фиктивен брак“ се отнася до брак, сключен с единствената цел да се предостави право на свободно движение и пребиваване съгласно правото на ЕС за свободно движение на граждани на ЕС на съпруг, който иначе не би имал такова право. От друга, страна, както се сочи и в изготвения от ЕК „Наръчник за предприемане на действия при предполагаеми фиктивни бракове между граждани на ЕС и граждани на трети държави в контекста на правото на ЕС в областта на свободното движение на гражданите на ЕС“ 7, бракът не може да бъде считан за фиктивен, само защото носи имиграционно или каквото и да е друго предимство (например право на определено фамилно име, право на помощи свързани с местоположението, данъчни предимства или право на социално жилищно настаняване за семейни двойки). Разграничителният критерий следва да бъде извлечен от намерението, с което съпрузите са сключили брака, от целта, която те са преследвали към този момент, която при фиктивните бракове е свързана с получаването от съпруга, който не е гражданин на Съюза, на право да пребивава на негова територия. Истинските бракове се характеризират с намерението на съпрузите да създадат заедно една трайна семейна единица и да водят брачен живот, който отразява присъщото на брака вътрешно съдържание. Фиктивните бракове се характеризират с липсата на такова намерение, те са само форма, чрез която се цели получаването на едно неследващо се на гражданина на третата страна право. Видно от попълнения от жалбоподателя въпросник (л.33 от преписката), той не знае кога и къде е родена съпругата му, не знае имената на братята и сестрите ѝ и на детето ѝ, не помни имената на свидетелите при сключването на брака в гр.Истанбул, Турция, за които въпреки това сочи, че са негови близки, не знае каква е професията на съпругата му като сочи само, че тя „чисти някъде“. Твърдението му, че живее със съпругата си в къща с двор се опровергава от събраните по преписката доказателства като жалбоподателят дори не сочи на кого плаща наем и в какъв размер за ползването на жилището като твърди: „Давам наем на някого“. От своя страна неговата съпруга – румънската гражданка Д.-А.-М. З. също сочи, че не познава близките на съпруга си, а твърдението й, че с жалбоподателя живеят заедно в къща близо до гр.Русе се опровергава от събраните доказателства. И двамата съпрузи твърдят, че не говорят езика на другия (съответно турски и румънски език), нито пък говорят трети общ език, на който да се разбират, като комуникацията между тях се извършвала чрез приложение за превод на телефоните им. Разпитана в качеството на свидетел Зафиу не е в състояние да посочи каквито и да било конкретни обстоятелства около сключването на брака, за желанията и предпочитанията на съпруга си и за наличието на евентуални общи планове. Същата сочи, че бракът в Турция не бил последван от религиозен ритуал, на него не са присъствали гости, не познава свидетелите на брака и не разполага със снимки от неговото сключване. За предпочитанията към храната на своя съпруг Зафиу заявява, че жалбоподателят яде пица и кренвирши, защото това закусвал той, когато били в Турция, като пиел много чай, защото „турците по принцип пият много чай“. По делото не се установи съпрузите да имат общ семеен бюджет, общи цели, семейни приятели и др. подобни. Обстоятелството, че св.Зафиу очаква дете от жалбоподателя не е установено с други доказателства извън нейните показания, които съдът не кредитира, на основание чл.172 от ГПК вр. чл.171, ал.2 от АПК, като заинтересовани в полза на последния. Евентуалните спорадични интимни отношения между жалбоподателя и Зафиу (същите пренощували няколко вечери у св.С. като спали заедно в обща стая и публично демонстрирали близостта си пред св.А. като се целували) не изключват фиктивността на сключения между тях брак. По изложените съображения следва да се приеме, че ответникът по жалбата успешно, в съответствие с чл.170, ал.1 от АПК, е провел пълно и главно доказване на елементите от фактическия състав по чл.12а, ал.1 от ЗВПНРБГЕСЧТС, доколкото от събраните доказателства може да се направи обоснован извод, че бракът на жалбоподателя е сключен единствено с цел заобикаляне на нормите, регламентиращи правото му на пребиваване на територията на ЕС. Оспореният административен акт съответства и на целта на закона, която може да бъде извлечена от съображение 28-мо от преамбюла на Директива 2004/38/ЕО, а именно да се предотвратят злоупотреби с правата или измами, най-вече фиктивни бракове или всякакви други форми на взаимоотношения, установени с единствената цел лицето да се възползва от правото на свободно движение и пребиваване. Обжалваната заповед се явява законосъобразна - издадена от компетентен орган, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, при спазване на материалния закон и в съответствие с неговата цел, поради което подадената срещу нея жалба е неоснователна и като такава тя следва да бъде отхвърлена. С оглед изхода на делото и на основание чл.143, ал.3 от АПК и чл.24, изр.първо от Наредбата за заплащането на правната помощ, ответникът по жалбата, съгласно изрично направеното искане, има право на юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в минималния размер от 100 лева. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г. на ВАС, възнаграждението следва да се присъди в полза на юридическото лице, в чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен административен орган, т.е. в полза на ОД на МВР – Русе, която дирекция има качеството на юридическо лице съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР. 1 Вж. публично достъпната информация на интернет страницата на ООН: https: //treaties.un.org/Pages/showDetails.aspx?objid=08000002800f3275&clang=_en 2 Вж. публично достъпната информация на интернет страницата на Хагската конференция по МЧП: https: //www.hcch.net/en/instruments/conventions/status-table/?cid=88 3 Вж. публично достъпната информация на интернет страницата на Съвета на Европа: https: //www.coe.int/en/web/conventions/full-list?module=signatures-by-treaty&treatynum=100 4 Вж. публично достъпната информация на интернет страницата на Съвета на Европа: https: //www.coe.int/en/web/conventions/full-list?module=signatures-by-treaty&treatynum=062 5 Закон № 119 от 16 октомври 1996 г. относно актовете за гражданско състояние (LEGE nr. 119 din 16 octombrie 1996 cu privire la actele de stare civilă). На разположение на: https: //legislatie.just.ro/Public/DetaliiDocumentAfis/138127. Порталът, поддържан от румънското Министерство на правосъдието, е част от портала за право на ЕС Eur-Lex, в частта, посветена на националното право на държавите-членки на Съюза: https: //n-lex.europa.eu/n-lex/index. 6 Преводът е извършен от румънски език на български език с помощта на услугата за машинен превод, поддържана от Европейската комисия: https: //commission.europa.eu/resources-partners/etranslation_en 7 На разположение (само на английски език) на: https: //eur-lex.europa.eu/legal-content/EN/TXT/?uri=celex%3A52014SC0284 Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът