Решение № 360 от 13.6.2023 г. на Софийски окръжен съд по дело № 261/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 ГПК. Образувано е по жалба с вх. № 287/16.02.2023г. на В. П. срещу Решение № 260000/23.01.2023г. по гр.д. 120/2020г. по описа на Районен съд – гр. Е., с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от нея иск по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу „ЧЕЗ Е.П.“ АД /понастоящем „Е.П.“ ЕАД/, че не дължи на „ЧЕЗ Е.П.“/понастоящем „Е.П.“ ЕАД/ заплащане на сумата 1685, 94лв., представляваща ¾ от задължение в общ размер от 2247, 90лв., начислено с фактура № 0198081480/23.11.2016г. като цена на потребена електрическа енергия в имот, находящ се в гр. Е., ул. „Г. Д.“ № 38, кл. № 300125032795 за периода от 16.07.2016г. до 13.10.2016г. В жалбата се твърди, че неправилно районният съд е приел, че с представения протокол на БИМ се доказва по безспорен начин осъщественият нерегламентиран достъп и въздействие до вътрешността на електромера чрез намеса в софтуера, който да е препятствал точното измерване. Посочва, че по делото няма събрани доказателства, които да установяват, че процесното СТИ е отчитало по- малко енергия, а напротив - именно от протокола може да се направи заключение, че електромерът отчита в класа си на точност. Поради това счита, че не е възникнало нито едно от основанията за корекция на сметка, уредени в чл. 48 ПИКЕЕ (отм.). Посочва също, че констативният протокол на БИМ е официален удостоверителен документ, който се ползва с материална доказателствена сила. На следващо място, жалбоподателката заявява, че решението е неправилно, тъй като ответното дружество не доказвало, че са налице материалноправните предпоставки за извършване на корекцията на сметката. Изтъква, че основание за коригиране на сметка на клиент е налице, ако е доказано неточното отчитане, както и ако крайният снабдител е изпълнил задължението си по чл. 98а, ал. 2, т. 6 ЗЕ и чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ за предвиждане в общите условия на договорите на ред за уведомяване на клиента при извършване на корекция на сметка и на правила за измерване на количеството електрическа енергия, като се позовава на съдебна практика. Излага съображения, че районният съд неправилно е приел, че въззиваемата страна е изпълнила задълженията си по чл. 98а, ал. 2, т. 6 ЗЕ. Твърди, че от представените общи условия на „Е.П.“ ЕАД /с предишно наименование „ЧЕЗ Е.П.“ АД/, неизменяни от 26.10.2010г., не може да се сподели твърдението на дружеството, че същите са приведени в изпълнение на разпоредбата на чл. 98а, ал. 2, т. 6 ЗЕ (в сила от 17.07.2012г.). Счита, че, макар в общите условия (чл. 17, ал. 2) да е предвидено, че потребителят следва да бъде уведомен за сумите, които дължи, цитираната клауза не регламентира реда (процедурата), по която се извършва това уведомяване. Поради това според жалбоподателя не е изпълнен фактическият състав, пораждащ правото на крайния снабдител да коригира сметката. Позовава се на съдебна практика. Намира за неправилен и извода на районния съд по въпроса за давността. Излага аргументи, че изтичането на давността е санкция за пасивното поведение на кредитора, както и че отхвърлянето на настоящия иск няма да доведе до възможност, той да събере вземането си принудително. Подчертава, че дори да се приеме, че отрицателният установителен иск препятства правото на кредитора да предяви установителен иск, то за него продължава да съществува правната възможност да предяви осъдителен иск, който би защитил в пълна степен неговите права, тъй като ще получи осъдителен петитум и възможност за принудително изпълнение. Посочва, че действията на длъжника по предявяване на отрицателен установителен иск са насочени към противоположната цел – освобождаване от дълга, поради което няма как тези действия на длъжника да спират или прекъсват давността. Твърди също, че районният съд неправилно е кредитирал на основание чл. 297 от ГПК Решение № 3324/21.11.2022г. по гр.д. № 11079/2021г. по описа на СГС, тъй като то е постановено в друго производство и между различни страни. Подчертава, че пределите на силата на пресъдено нещо по чл. 298, ал. 1 вр. чл. 297 ГПК са очертани единствено за същите страни, за същото искане и на същото основание. Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претенцията за юрисконсултско възнаграждение на насрещната страна. На въззиваемата страна е предоставена възможност за отговор на жалбата, но в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК такъв не е постъпил. В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката В. П., редовно призована, не се явява и не се представлява. Докладвана е молба от адв. Д. - неин процесуален представител, в която изразява становище да се даде ход на делото, като отново излага аргументи, че давността по делото не е спирана и прекъсвана, като се позовава и на съдебна практика. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираните от насрещната страна разноски. В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна „Е.П.” ЕАД /преди - ЧЕЗ Е.П.” АД/, редовно призована, не се представлява. Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана точно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт. В прозиводството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства. При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. І. По валидност Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо формулирана. ІІ. По допустимост Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявения такъв. ІІІ. По същество Настоящият съдебен състав намира, че е останал недоказан правопораждащият факт, от който се твърди да е възникнало процесното вземане в полза на ответника. Този извод следва от правилата за разпределение на доказателствената тежест при отрицателните установителни искове, а именно, че ответникът носи тежестта да докаже основанието на оспорваното право (вкл. начинът на установяване на неотчетена и потребена електроенергия), което обстоятелство му е било надежно указано с проекта за доклад на делото от 17.10.2022г. Въз основа на анализа на събраните по делото доказателства се установява, че при извършено посещение и проверка на адреса, на който е бил поставен измервателният уред, е констатирано нарушаване на целостта на пломбите на устройството, като служителите са го свалили и предали за последващо метрологично изследване. Резултатите от проведените от БИМ контролни измервания са установили, че устройството оперира в класа си на точност, но и че е осъществена намеса в софтуера на уреда, която се отразява на формата на извършения запис. Така, без да извърши допълнителни изследвания, за да установи, дали и как извършената намеса се отразява на отчитанията, дружеството - снабдител е преценило, че са налице предпоставките на чл. 48, ал. 1, т. 1, буква „б“ от ПИКЕЕ ( в редакцията им към датата на извършване на процесната проверка) за корекция в размер на 15796 kWh, като е изготвил фактура № 0198081480/23.11.2016г. за сумата 2247, 90 лв. По делото не са ангажирани други доказателства, а направените в тази връзка доказателствени искания за изготвяне на СТЕ и разпит на свидетел са изрично оттеглени от ответника в открито съдебно заседание на 18.01.2023г. При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че, при доказателствена тежест за ответника, процесното вземане е останало недоказано поради непопълване на делото с доказателствен материал по негова вина. Въз основа на наличните доказателства, съдът намира за недоказана с необходимото пълно доказване както настъпилата вреда (загуба за дружеството), така и причинно- следствената връзка между вмешателството в софтуера на електромера и евентуално неточните измервания, които биха били основание за извършване на процесната корекция на дължимите от потребителя суми. В такъв смисъл е и съдебната практика по идентични въпроси (Решение № 125 от 13.07.2021г. на ВКС по гр. д. № 2817/2020 г., III г.о., ГК), съгласно която, за да възникне правното задължение на крайния клиент за заплащане на продажната цена, доставчикът следва да установи действително доставеното количество електрическа енергия за минал период, като това важи и в случаите когато върху средството за търговско измерване е извършено неправомерно въздействие, в резултат на което с него е измерена цялата доставена енергия, но последната не е отчетена правилно. За целта е било необходимо да се назначи експертиза, която да установи последиците от установената софтуерна намеса върху отчитането на електроенергията, както и да ги остойности. В случая, както се посочи по- горе, такава експертиза е била поискана, но самият ответник се е отказал от нея. Поради това непопълването на делото със съществени доказателства не се дължи на недостатъци в дейността на съда (напр. неизготвяне на доклад, неразпределяне на доказателствената тежест, даване на неправилни указания), които да бъдат поправени от въззивния съд в хипотезите по т. 1 – 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, а на поведението на самата страна, в чиято тежест е било доказването на съответните релевантни обстоятелства. Така, поради недоказване на предпоставката, че действително доставената енергия е била погрешно отчетена, респ. че е настъпило такова неправомерно имуществено разместване, което налага последващото възстановяване на баланса в икономическите отношения между страните, обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено. Съдът е длъжен да разгледа възраженията на страната според обема на защитата, която те предоставят. Поради това и доколкото беше установено несъществуването на задължението на основание, разгледано в поредността, която самата жалбоподателка е определила, както и че то предоставя най- пълна защита на страната, не е необходимо да се разглеждат останалите доводи в жалбата, тъй като те не биха се отразили на изхода от делото. Единствено за пълнота на изложението следва да се отбележи, че неоснователно жалбоподателката черпи аргументи от твърдението си, че в Общите условия на въззиваемия нямало предвиден ред за уведомяване на клиента за извършената корекция. Съдът намира, че такова уведомяване е предвидено в клаузата на чл. 17, ал. 2 от Общите условия. Наистина, същата не регламентира дейтална процедура по уведомяване, но, според настоящия съдебен състав, това не е необходимо, тъй като от значение е единствено надлежното уведомяване на потребителя, което би му дало възможност да изложи своите съображения и възражения. Освен това, съгласно трайната съдебна практика, (напр. Решение № 124 от 18.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2991/2018 г., III г. о., ГК, Решение № 150 от 26.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4160/2018 г., III г. о., ГК, Решение № 71 от 31.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2816/2020 г., III г. о., ГК, Решение № 60200 от 13.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2774/2020 г., IV г. о., ГК и др.), липсата на такъв ред може да изключи само отговорността на потребителя за забава на плащането, но не и отговорността му за дължимост на главницата, ако нарушението е доказано и дължимостта на главницата се установи по съдебен ред (както в настоящия случай). Поради това, дори да се приеме, че Общите условия на въззиваемия не уреждат ред за уведомяване на клиентите му за извършена корекция, това обстоятелство само по себе си не опорочава корекционната процедура и не би могло да обуслови уважаване на иска за установяване недължимост на процесната сума. Също за пълнота на изложението съдът отбелязва, че е налице противоречива практика по въпроса, дали предявяването на отрицателен установителен иск спира или прекъсва давността за вземането. Този въпрос, обаче, е ирелевантен за изхода на настоящото производство, тъй като преди да се преценява, дали едно вземане е погасено по давност, следва да се извърши преценка за неговото съществуване, тъй като по давност може да бъде погасено само валидно възникнало и съществуващо вземане. Поради това и след като по- горе беше направен извод в обратния смисъл (а именно – че процесното вземане не съществува), е безпредметно да се обсъжда, дали то е било погасено по давност или не. На последно място и доколкото може да се предположи, че кредитирането на Решение № 3324/21.11.2022г. по гр.д. 11079/ 2021г. по описа на СГС, постановено между П.П. (сънаследник на ищцата в настоящото производство и страна в производството пред СГС) и „ЧЕЗ Е.П.“ АД, е повлияло върху изводите на ЕРС, обективирани в обжалваното решение, съдът отбелязва, че разпоредбата на чл. 297 ГПК задължава всички държавни органи да се съобразяват с диспозитива на съдебното решение, но неговите мотиви нямат задължителна сила. Принципната неотносимост на така цитираното решение към настоящото дело се дължи и на обстоятелството, че решението има действие само между страните в производството по което е постановено, докато в случая между двете производства липсва както обективен, така и субективен идентитет. С оглед гореизложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено, а вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск се уважава. ІV. По разноските С оглед на изхода от делото и направено искане в този смисъл, в полза на жалбоподателката следва да бъдат присъдени разноски във въззивното производство, каквито се установяват в размер на 45 лв. – държавна такса. Отмяната на обжалваното решение и постановяване на акт в противоположен смисъл налага преизчисляване на разноските в първоинстанционното производство, като такива бъдат присъдени в полза на ищцата. Разноски се установяват в размер на 67, 43 лв. (държавна такса) и 400 лв. (адвокатско възнаграждение). Претенцията за присъждане на сумата от 200 лв., представляващи адвокатско възнаграждение в производство по обжалване на определението от 14.01.2020г. по гр.д. № 18552/2017г. на СРС, е неоснователна, тъй като е следвало да бъде релевирана в производството, в което съответните разноски са направени. Така мотивиран, съдът