Решение № 856 от 2.12.2024 г. на Районен съд - Горна Оряховица по дело № 401/2024 г.

Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД. Ищeцът Р. Д. П. с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.Д.О. ул..., чрез пълномощника си – адв. П. С. П. от САК, твърди в исковата си молба, че на 23.10.2023г. между ищеца и "КРЕДИ ЙЕС" ООД е сключен договор за паричен заем № 405767, по силата на който е усвоена главница в размер на 500 лв. Сочи, че в договора е посочен ГПР - 49.052 % и месечен лихвен процент от 3.330 %, като липсва информация за годишния лихвен процент. Заявява, че съгласно чл.6 от договора, заемът се обезпечава 2 обезпечения: 1. с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл.10, ал.2, т.1 от Общите условия към договора за заем; 2. - с ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Сочи, че според чл.10, ал.2 от Общите условия, обезпечението следва да бъде от гаранти две физически лица, всяко от които да отговаря на определени кумулативно изброени условия, залог върху движима вещ, първа по ред ипотека или предоставяне на безусловна банкова гаранция; предоставянето на второто обезпечение се извършва към момента на сключване на договора за кредит, чрез подписване от страна на заемополучателя на запис на заповед; първото обезпечение е отложено във времето, като съгласно чл.8 заемополучателят следва да предостави така посоченото обезпечение в тридневен срок от сключването на договора, като в случай че не направи това, дължи неустойка в размер на 335.44 лв. Заявява, че съгласно чл.10, ал.1 от Общите условия, в размера на ценната книга, обезпечаваща заема, се включват главница, лихва и неустойка. Твърди, че в резултат на това за усвоен заем в размер на 500 лв. и за срок на ползване от 6 месеца, от кредитополучателя се изисква да заплати 891 лв., включваща главница в размер на 500 лв., лихва в размер на 55.56 лв. и неустойка 335.44 лв. Посочва, че кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК и на кредитор по чл.9, ал.4 от ЗПК. Твърди, че така сключеният договор е нищожен на основание чл.22 от ЗПК във вр. чл.26, ал.1 от ЗЗД, тъй като противоречи на законоустановени императивни правила. Заявява, че процесният договор за кредит е сключен в нарушение на правилата на чл.10, ал.1 от ЗПК, като същият е с размер на шрифта по-малък от 12; в същия липсват волеизявленията на страните и договорът не отговаря и на изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК. Заявява, че това води нищожността на целия договор на основание чл.10, ал.1 във вр. чл.22 от ЗПК. Счита, че клаузите на чл.8 и чл.6 от договора във вр. чл.10 от Общите условия уреждат скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка, като изискванията, които тези клаузи въвеждат за потребителя, са на практика неосъществими и неизпълними за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Сочи, че същевременно кредиторът не включва т.нар. от него "неустойка" към договорната лихва, дължима по кредита (в нарушение на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК) и към годишния процент на разходите (ГПР) (в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК, а заобикалянето на закона представлява самостоятелно основание за нищожност въз основа на чл.21, ал.1 от ЗПК. Счита, че изложеното обуславя и недействителност на процесния договор поради нарушаване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК във вр. чл.19 от ЗПК. Твърди, че в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, но липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването. Сочи, че в настоящия случай предвидената в чл.8 неустойка е сигурен разход за потребителя и е известен на кредитора към датата на сключване на договор (в т.ч. размерът е предвиден в погасителния план по договора) и като такъв е следвало да бъде включен при изчислението на ГПР. В тази връзка счита, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл.19, ал.1 от ЗПК и незаконосъобразно не е включил сочената неустойка в размера на ГПР. Счита, че ако същата беше включена, действителният размер на ГПР би възлизал на повече от 334 %. Твърди, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора. Твърди, че договорът за паричен заем е нищожен и на друго основание, тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави". Сочи, че според съдебната практика, при формиране на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размерът на законната лихва, без последният да може да се приеме като максимален размер; противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. Твърди, че в настоящия случай в договора е предвидена лихва в размер на 3.330 % на месец или 39.96 % годишно, който размер надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Счита, че процесната клауза за възнаградителна лихва по договора накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, счита, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор, като твърди, че недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор /per argumentum чл.11, ал.1, т.9 във вр. чл.22 от ЗПК/. Счита, че клаузите на чл.8, чл.6 от процесния договор и чл.10 от Общите условия нарушават изискванията на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП и чл.147, ал.1 от ЗЗП. Твърди, че така уредените клаузи противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики, като илюстрират директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължават последния, при неизпълнение на негови задължения, да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл.143, т.5 от ЗЗП). Пояснява, че за главница по договора в размер на 500 лв. от потребителя е предвидена неустойка в размер на 335.44 лв., т.е. съизмерима с размера на договорената главница по договора и надвишаваща около 6 пъти размера на договорната лихва, която би следвало да бъде възнаграждението за кредитора от кредитната сделка. Счита, че същите не са формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно чл.147, ал.1 от ЗЗП, като в това число и клаузите не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл. 143, ал.2, т.19 от ЗЗП. Счита, че е налице нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 от ЗЗП във вр. чл.68д, ал.1 от ЗЗП, която подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Твърди, че клаузите на чл.8, чл.6 от процесния договор и чл. 10 от Общите условия целят заобикаляне и на чл.33, ал.1 от ЗПК, като с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Твърди, че договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, съгласно която в договора за потребителски кредит следва да се съдържа приложимия лихвен процент на ден при отказ от кредит, какъвто лихвен процент не се съдържа в договора. Счита, че в процесния случай се явява неприложима хипотезата на чл.26, ал.4 от ЗЗД по отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите са незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена при годишен процент от разходите, надвишаващ изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК. С оглед на всичко изложено счита, че процесният договор е недействителен на основание чл.10, ал.1 от ЗПК, чл.11, ал.1, т.9, т.10, т.11 и т.20 ЗПК вр. чл.22 от ЗПК, както и чл.146, ал.1 от ЗЗП, а съгласно чл.22 от ЗПК, когато не е спазено изискването за съдържането в договора на дори на един от посочените елементи, целият договор за потребителски кредит е недействителен. Моли съда да постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на договор за паричен заем № 405767 от 23.10.2023г., като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите. Моли съда да осъди ответника да заплати направените разноски в настоящото производство и адвокатско възнаграждение, като присъдените суми да бъдат преведени по следната специална банкова сметка: "Обединена Българска Банка" АД, IBAN: ..., титуляр: адв. П. С. П. - клиентска сметка на основание чл.39 от ЗА. В съдебно заседание, ищецът Р. Д. П., редовно призован, не се явява, не се представлява. Депозира писмено становище чрез пълномощника си – адв. П. П. от САК, с която прави искане делото да бъде разгледано в негово отсъствие. Поддържа исковата молба изцяло и оспорва писмения отговор. Моли съда да уважи предявения иск и да му присъди направените съдебни разноски, както и адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА. Ответникът „КРЕДИ ЙЕС” ООД с ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление: гр.Х. ул..., представлявано от управителя В.М.И., депозира отговор на исковата молба чрез пълномощник – адв. С. М. от АК-Хасково. Счита депозирания иск за изцяло неоснователен. Посочва, че ищецът е кредитополучател, който е сключил с дружеството „КРЕДИ ЙЕС" ООД договор за паричен заем № 405767 на 23.10.2023г., при общи условия и предоставена съответна информация в стандартния европейски формуляр. Твърди, че договорената сума от 500.00 лв. е получена от кредитополучателя, за което той е подписал РКО от 23.10.2023г., като от страните е уговорено връщането й на 27 седмични погасителни вноски от по 20.58 лв. Сочи, че едновременно с това е посочен и размерът на погасителната вноска от по 33 лв. месечно, в който размер е включена и дължимата неустойка, при липса на представено обезпечение, видно от приложения към договора погасителен план. Посочва също, че страните са постигнали съгласие за фиксиран месечен лихвен процент от 3.340 % и годишен процент на разходите от 49.052 %; уговорено е и предоставяне от страна на кредитополучателя обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора, изразяващо се в осигуряване на поръчител, ипотека или особен залог или банкова гаранция или ценна книга, като при неизпълнение се дължи неустойка в размер на 335.44 лв. /чл.8 вр. чл.6 от договора вр. чл.10, ал.2, т.1 от ОУ/. Счита, че това превишението на ГПР не представлява основание за недействителност на целия договор с оглед разпоредбата на чл.19, ал.5 от ЗПК, според който клаузите, които увеличават ГПР над нормата по ал.4, се явяват нищожни без тази нищожност да се отразява на валидността на останалата част от договора. Твърди, че в конкретния случай условието по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК за посочване на ГПР по договора за заем е спазено, а дължимите суми за лихва и неустойка за неосигуряване на обезпечение са ясно посочени в погасителния план и са включени в размера на месечната погасителна вноска, която заемателят следва да заплаща на своя съконтрахент за уговорения 17-месечен срок. Посочва, че така правото на потребителя да бъде отнапред осведомен за плащанията по кредита не е нарушено, така, че защитата му срещу коментираните по-горе незаконосъобразни клаузи следва да се осъществи чрез съобразяване на тяхната нищожност, а не чрез обявяване недействителността на целия договор за кредит заради един реквизит, чието некоректно отразяване се компенсира от наличието на достатъчно информация за плащанията, които длъжникът следва да предприеме. Счита, че ако се приеме, че неправилното посочване на ГПР в договора за кредит представлява основание за неговата недействителност, биха останали без приложение разпоредбите на чл.19, ал.5 и ал.6 от ЗПК, които регламентират нищожността на клаузите, с които се надвишава максималния ГПР, и последиците от тази нищожност, която не се отразява върху валидността на самия договор и той продължава да се прилага без тях. Позовава се на решение на СЕС по дело № С-453/10. Излага аргументи, въз основа на които счита, че липсват причини, поради които неправилното посочване на ГПК в договора за кредит да се квалифицира като основание за неговата нищожност, тъй като то представлява нелоялна търговска практика /когато посоченият в договора ГПР е по-нисък от действителния такъв/, която се обвързва от закона в правни последици, различни от недействителност на договора за потребителски кредит. Сочи, че според решението на СЕС нелоялната търговска практика е критерий за установяване на неравноправни договорни клаузи, каквито според чл.145, ал.2 ЗЗП не могат да бъдат клаузите, определящи цената на стоката /в случая възнаградителната лихва/, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. Твърди, че в конкретния случай плащанията по кредита са дефинирани по ясен начин и няма причина кредиторът да търпи санкция, че е посочил неточно в договора разходите на своя клиент. Счита, че чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не съдържа изискване за изброяване на отделните разходи, включени в ГПР, като условие за валидността на договора за кредит, поради което липсват основания за допълнителното разширяване на кръга от нарушения, обосноваващи недействителност на договора съгласно чл.22 ЗПК. Счита за неоснователен доводът за нищожност на договора за кредит, поради уговарянето на възнаградителна лихва в размер, надвишаващ трикратния размер на законната лихва. Заявява, че в конкретния случай размерът на договорната лихва е съобразен със законовото ограничение по чл.19, ал.4 ЗПК, поради което клаузата за нейното начисляване не би могла да противоречи на общоприети етични и морални норми, тъй като същите са съобразени от законодателя при създаването на правната норма и не могат да служат като основание за неприлагането на последната. Отбелязва, че ГПР не представлява договорна клауза, обективираща насрещната престация на длъжника по договора за кредит, а единствено предварително изчисление на общите разходи по кредита на база на конкретните договорни клаузи, които предвиждат такива. Посочва, че поради това не би могла да се коментира валидност или невалидност на ГПР в смисъла на чл.19, ал.5 ЗПК и точно затова тази законова норма обявява за нищожни клаузите в договор, надвишаващи определените нива по чл.19, ал.4 от ЗПК, а не самото изчисление на тези разходи, сборът на разходите, а също така не и всички клаузи, предвиждащи разходите, от които този сбор е формиран, или пък на целия договор. Счита, че няма нарушение на императивната норма на чл.11, т.10 ЗПК, който не изисква да се посочи в договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР, и че не е налице твърдяната недействителност на договора на основание чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Сочи, че съгласно чл.3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Счита за видно от посочения размер на ГПР в договора, че не е нарушена предвидената забрана. Твърди, че няма нарушение и на чл.19, ал.4 от ЗПК, доколкото размерът не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Поради изложените причини счита, че предявеният иск за обявяване недействителността на процесния договор за кредит се явява неоснователен и като такъв следва да се остави без уважение. Моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан, както и да му присъди направените по делото разноски. Възразява относно претендирания от ишеца размер на адвокатско възнаграждение, като счита съшия за прекомерен. Алтернативно, възразява да му бъде присъждано такова по реда на чл.З8 от ЗА поради липса на представени доказателства за основателност на прилагането на цитираната законова разпоредба. В съдебно заседание, ответникът не се представлява. Депозира писмено становище чрез пълномощника си – адв. С. М. от АК-Хасково, с която моли съда да разгледа делото в негово отсъствие. Поддържа писмения отговор. Излага съображения. Моли съда да се произнесе с решение в този смисъл. Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл.235, ал.2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното: Страните по делото не оспорват фактите, че между, , Креди Йес” ООД и ищеца Р. П. е възникнало облигационно правоотношение, на основание сключен между тях договор за паричен заем № 405767 от 23.10.2023г., по силата на който кредиторът „Креди Йес“ ООД е предоставил на ищеца П. - кредитополучател сума в размер на 500.00 лева, а ищецът е поел задължението да върне предоставения му кредит за срок от 27 седмици, при договорени 27 броя погасителни вноски, с размер на погасителните вноски – 20, 58 лв. всяка, включващи част от главницата и от договорната лихва, при условията, подробно описани в договора. Безспорни между страните са и фактите, че съгласно чл.3, т.7 от договора, страните са уговорили фиксиран месечен лихвен процент 3, 340 %, при което общият размер на договорената лихва възлиза на 55, 56 лв., както и факта, че договореният ГПР е 49, 05 %, съгласно чл.3, т.5 от договора. Съдът е приел за безспорни между страните и фактите, че в чл.8 от договора е предвидено потребителят да заплати неустойка в размер на 335, 44 лв., в случай, че в посочения 3-дневен срок заемателят не предостави уговорените в чл.6 от договора във вр. чл.10, ал.2 от Общите условия (, които са неразделна част от договора за кредит, ) обезпечения, като неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни части към погасителните вноски, като в този случай погасителната вноска възлиза в размер на 33 лв., а общото задължение по договора става в размер на 891 лв. Видно от приетите по делото писмени доказателства – преписи от молба за заем № 405767 от 21.10.2023г., лична карта, декларация за съгласие за събиране, използване и обработване на лични данни, стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити от 21.10.2023г., договор за паричен заем № 405767 от 23.10.2023г., погасителен план към договор за паричен заем № 405767 от 23.10.2023г., декларация по чл.42, ал.2, т.2 от ЗМИП, Общи условия на “Креди Йес” ООД в сила от 27.04.2022г., в чл.6.1. от договора за паричен заем страните са се съгласили договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл.10, ал.2, т.1 от Общите условия към договора за заем, както следва: гаранти - две физически лица, всяко от които да отговаря на следните условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над 1000 лв., съгласно справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ. и с още едно от посочените по-долу обезпечения, по избор на заемателя, като в случая е отбелязана т.4 – ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл.6, т.4 от договора за паричен заем във вр. чл.10, ал.1 от Общите условия към договора за заем страните по него са се договорили същият да бъде обезпечен и с ценна книга, издадена в полза на заемодателя за заемната сума с включените лихви и евентуално дължими неустойки, съобразно договора за заем. В чл.8 от процесния договор е вписано, че заемателят декларира, известно му е и се счита за уведомен, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на договореното в чл. от настоящия договор обезпечение, в 3- дневен срок от сключване на договора, или представеното обезпечение не отговаря на изискванията на чл.10, ал.2, т.1 и т.4 от Общите условия на договора за заем, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 335, 44 лв., с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в погасителен план към този договор за заем – 27 погасителни вноски, всяка от по 12, 42 лв., която се начислява и заплаща към всяка от погасителните вноски, съгласно погасителния план към договора, като така общото задължение възлиза на 891 лв. Видно от приетото писмено доказателство – заверен препис от разходен касов ордер № 523 от 23.10.2023г., „Креди Йес“ ООД е предоставило на Р. Д. П. сумата от 500 лв. с основание: отпуснат кредит, в офис Горна Оряховица. По делото е изготвена и приета СИЕ, видно от която по процесния договор за паричен заем е вписан ГПР от 49, 052%, който не отговаря на действителния такъв, тъй като при включване за изчисляването му на главницата и договорената лихва ГПР възлиза на 49, 15% (т.е. различава се от посочения в договора с 0, 098 пункта). Експертизата установява, че ако сумата от 335, 45 лв., представляваща неустойка по договора се добави към общия размер на кредита, ГПР би бил в размер от 49, 20%, а седмичната вноска – 33, 00 лв., като този ГПР ще надвишава законната лихва по просрочени задължения 3, 57 пъти. От приетата СИЕ се установява, че ако сумата от 335, 44 лв. – неустойка по договора, се добави като вид такса по кредита, то тогава ГПР би нараснал до 900% и ще надвишава законовата лихва повече от 65 пъти. Съдът кредитира заключението на СИЕ като обосновано, обективно и неоспорено от страните. При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, който е допустим, а разгледан по същество се явява частично основателен досежно част от искането, съдържащо се в исковата претенция, за прогласяване на договор за паричен заем № 405767 от 23.10.2023г. за недействителен на основание чл.22 от ЗПК във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.12, ал.1, т.8 и т.9 от ЗПК, по изложените по-долу съображения. Въз основа на приетите доказателства, цитирани по-горе, и от заключението на приетата СИЕ, се установяват изложените в исковата молба факти, че „Креди Йес” ООД – като кредитор и Р. П. – като кредитополучател са се намирали в облигационно правоотношение, произтичащо от сключен между тях договор за паричен заем № 405767 от 23.10.2023г. В тази връзка, цитираните по-горе писмени доказателства и заключението на приетата, изцяло кредитирана от съда и неоспорена от страните СИЕ, удостоверяват изложените от ответника твърдения относно времето на договаряне, проведената между страните кореспонденция, начина на сключване на процесния договор за потребителски кредит - по инициатива на потребителя Р. П., предоставянето на същия на преддоговорната информация, надлежното подписване от двете страни на договора, на погасителния план към него, на приложимите Общи условия в сила от 27.04.2022г., съставляващи неразделна част от договора, както и на останалите приложения към процесния договор. Приетото писмено доказателство - разходен касов ордер № 523 от 23.10.2023г., и заключението на неоспорената от страните СИЕ, удостоверяват по безспорен начин, че кредиторът „Креди Йес” ООД е изпълнил задълженията си, произтичащи от сключения между него и ответника договор за потребителски кредит, като е предоставил на кредитополучателя М., сумата от 500 лв., представляваща договорения между тях размер на потребителски кредит, като сумата е предоставена на кредитополучателя и е получена от него в брой в офис на „Креди Йес“ в град Горна Оряховица в деня на подписване на договора. При тези факти, приетите по делото писмени доказателства и СИЕ обосновават извод, че за ответника действително е възникнало задължение, по силата на така сключения договор, да върне предоставената му сума, заедно с уговорената и начислена върху главницата надбавка, представляваща печалба на заемодателя /договорна лихва/ - 55, 66 лв., т.е. общо сума в размер на 555, 66 лв., при условията и по начина, визирани в договора, за срок от 27 седмици (до 29.04.2024г.), на 27 броя равни седмични погасителни вноски, всяка от които в размер от по 20, 48 лв. Настоящият съдебен състав приема за установено въз основа на приетите писмени доказателства, че падежът на 27-те договорени седмични погасителни вноски е настъпил, при което посочените парични вземания за главница и за договорна лихва са ликвидни и изискуеми в пълния им размер съответно от 500 лв. /главница/ и 55, 66 лв. /договорна лихва/. Съдържанието на договорните клаузи на сключения договор за паричен заем от 23.10.2023г. налага извод, че по своята правна характеристика и съдържание същият представлява договор за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. С исковата молба, ищцовата страна въвежда твърдения за недействителност на договор за паричен заем № 405767 от 23.10.2023г., като не оспорва неговото сключване между страните. Данните по делото сочат, че ищецът е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своя професионална или търговска дейност. От друга страна, ответникът е търговско дружество, като част от регистрирания му предмет на дейност е: „отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства“, по смисъла на чл.3, ал.1, т.3 от ЗКИ; „придобиване на участия в кредитни институции или в други финансови институции; издаване и администриране на други средства за плащане (пътнически чекове и кредитни писма); финансов лизинг; гаранционни сделки; търгуване за собствена сметка или за сметка на клиенти с чуждестранна валута и благородни метали с изключение на деривативни финансови инструменти върху чуждестранна валута и благородни метали; парично брокерство; придобиване на вземания по кредити и друга форма на финансиране (факторинг, форфетинг и други), като за дейностите, за които се изисква регистрация или лиценз – след сдобиване с нужните лиценз и/или регистрация, …", което се установява от направената служебно справка по партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ. В този смисъл, при сключването на процесния договор за потребителски кредит ответникът е действал в качеството на "търговец" по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 13, т.2 от ДР на ЗПП, а ищецът има качеството на "потребител" съобразно легалната дефиниция, дадена в § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. Поради това, в настоящото производство е приложима разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК, изискваща от съда служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор за потребителски кредит, дори и без да е сезиран с възражения за наличието на такива от потребителя. Доколкото в случая общият размер на кредита, предвиден в договор за паричен заем № 405767 от 23.10.2023г., е в размер до 500 лева, няма данни договорът да е обезпечен с ипотека, или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, и няма данни да е налице друга отрицателна предпоставка, предвидена в чл.4 от ЗПК, процесният договор за кредит попада в приложното поле на ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12, т.20, чл.11, ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите. Настоящият съдебен състав намира за основателни възраженията на ищеца, че в процесния договор за кредит не са спазени част от тези императивни изисквания към формата и съдържанието на договора. На първо място, съдът намира, че в случая не се установява нарушаване на изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК (Изм. – ДВ, бр.35 от 2014г., в сила от 23.07.2014г.), съгласно който договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Въз основа на представените от ответника писмени доказателства, приети по делото и неоспорени от ищеца по предвидения в закона ред, съдът констатира, че това изискване е спазено, като видимо не се установяват разлики както в ползваните от кредитора шрифтове, така и в размера и формата при изписване на съдържанието на договора, погасителния план към него, Общи условия на „Креди Йес“ ООД, в сила от 27.04.2022г., и Стандартният европейски формуляр, предоставен на ищеца; същите са изписани с еднакъв по вид формат и размер шрифт – не по-малък от 12, а единствено наименованията на документите и наименованията на отделните глави в ОУ са изписани с по-голям шрифт (вероятно 16) и са удебелени. Поради това и предвид липсата на ангажирани от ищцовата страна годни доказателства за установяване на нарушения на чл.10, ал.1 от ЗПК, въпреки възложената върху нея доказателствена тежест, в случая съдът формира извод, че както договорът за кредит и Общите условия на търговеца, приложими към договора, така и Стандартният европейски формуляр, предложен на ищеца, съдържащи обвързващи потребителя декларации, че е запознат и приема ОУ, че е получил изискуемата от закона преддоговорна информация, че е получил изискуемите от закона разяснения по отпускането, усвояването, обслужването и погасяването на кредита, както и относно „други важни условия по договора за кредит“, и др., са представени от ответника на ищеца в четлив вид, съгласно изискванията на закона. С оглед на изложеното, съдът счита, че процесният договор за потребителски кредит отговоря на посочените законови изисквания и не може да се приеме за недействителен по смисъла чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД във вр. на чл.22 от ЗПК, поради противоречие със закона - чл.10, ал.1 от ЗПК (Изм. – ДВ, бр.35 от 2014г., в сила от 23.07.2014г.). Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 от ЗПК – изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл.23 от ЗПК, а именно – когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи. Макар да е със срок на погасяване до седем месеца, дължимите по кредита разходи за неустойка не могат да се приемат за незначителни, съпоставени със стойността на предоставената в заем сума, което да изключи приложението на ЗПК по арг.на чл.4, ал.1, т.6. Настоящият съдебен състав счита за установено, че в случая е налице нарушението, посочено в исковата молба, а именно: не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, която разпоредба повелява, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, посочен в чл.3.5. от договора. Според чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Спазването на изискването ГПР да бъде изчислен по специална формула дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора, т.е. следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които той ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В тази връзка основателни се явяват твърденията на ищцовата страна, че действителният ГПР е различен от уговорения в чл.3, т.5 от договора за паричен заем. Въз основа на писмените доказателства и заключението на приетата СИЕ, съдът намира за установено в случая и нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.12, ал.1, т.8 и т.9 от ЗПК, тъй като в договора липсва посочване на годишния лихвен процент по кредита, условията, приложими по отношение на лихвения процент, и когато е необходимо, индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти; в договора не е посочен и годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключването на договора, съобразно установената методика в Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК. В тази връзка, от заключението на приетата и неоспорена от ищеца СИЕ се установява по категоричен начин, че годишният процент на разходите от 49, 052 %, вписан в договора, е посочен, без да включва неустойката в размер от 335, 44 лв. по чл.8 във вр. чл.6 от договора. Съдът намира, че в процесния случай, следвайки нормативно предвидения начин за формиране на ГПР по кредита, в него следва да се включи неустойката по чл.8 във вр. чл.6 от договора /335, 44 лв./. След като съгласно чл.6 от договора за паричен заем от 23.10.2023г. и чл.10, ал.2, т.1 от Общите условия към договора за заем усвояването на сумата по кредита е обусловено от предоставяне от кредитополучателя на поръчителство от две физически лица и ценна книга, издадена в полза на заемодателя, а при непредставянето на тези обезпечения потребителят дължи заплащане на неустойка, то договорената по този начин неустойка в размер на 335, 44 лв. е компонент на ГПР по кредита. Това е така, защото неустойката се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т.1 от ДР на ЗПК за общ разход, т.е. всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Несъмнено заплащането от ищеца на неустойка произтича пряко от договора за кредит и е задължително условие за усвояване на кредита. При тези данни, посоченият в договора за кредит ГПР от 49, 052 % не съответства на действителния, тъй като още при самото му сключване е предвидено неустойката, която се дължи при непредоставяне на обезпеченията по чл.6 от договора във вр. чл.10, ал.2, т.1 от Общите условия, да се плаща разсрочено във времето, на равни седмични вноски, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски и по начините, установени в договора за паричен заем, при което дължимата погасителна вноска е в размер на 33 лв., а общото задължение по договора става в размер на 891 лв. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира и изплаща заедно с погасителните вноски, обосновава извод, че това води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като същото не е предвидено и включено към разходите за изчисляване на ГПР от 49, 052 %. Непредоставянето на обезпеченията по чл.6 от договора във вр. чл.10, ал.2, т.1 от Общите условия към него не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към момента на сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Въз основа на приетата съдебно-икономическа експертиза, в случая се установява по несъмнен начин, че ГПР в процесния договор за паричен заем е определен от неустановени компоненти, но формиран от следните компоненти: главница – 500 лв. и 3, 340 % - месечен лихвен процент, ГПР възлиза на 49, 20% и надвишава законната лихва за просрочени парични задължения 3, 57 пъти, а ако при изчисляването на ГПР се включат разходите за неустойка в размер на 335, 44 лв., то тогава размерът на ГПР би бил около 900 % и ще надвишава законната лихва за просрочени задължения повече 65 пъти, т.е. размерът на ГПР ще надхвърли многократно законоустановения такъв по чл.19, ал.4 от ЗПК /пет пъти размера на законната лихва/. От страна на търговеца е приложена заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.2, т.4 ЗЗП, като в чл.3 от договора за кредит е посочена обща сума от 555, 56 лв., дължима от потребителя по кредита, без в нея да е включена неустойката, която ищецът се задължава да плати по чл.6 от договора и чл.10, ал.2, т.1 от Общите условия към него, като стойността на неустойката не е прибавена към разходите при изчисляване на посочения ГПР. По този начин макар формално да се изпълнени изискванията на закона за съдържанието на договора за потребителски кредит, кредиторът е действал в противоречие с принципа на добросъвестността, като не е предоставил коректна информация относно общия размер на кредита на получателя. Така потребителят реално е бил лишен от възможността да разбере икономическите последици от сделката и да вземе информирано решение дали да сключи договора при тези условия. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл.11, т.10 от ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора, като недействителност на това основание произтича и от чл.21, ал.1 и ал.2 от ЗПК. Видно от данните, съдържащи се в договора за паричен заем, потвърдени от ответника с възраженията му, изложени в писмения отговор, в случая неустойката в размер от 335, 44 лв. се претендира да е дължима за неизпълнение на договорното задължение на кредитополучателя да предостави обезпечение – поръчителство на физически лица, за финансовата надеждност на които са поставени множество конкретни условия, или да предостави ценна книга, издадена в полза на заемодателя за заемната сума с включени лихви и евентуално дължими неустойки – чл.6 и чл.8 от договора и чл.10, ал.1 и ал.2, т.1 от Общите условия към него. Кредиторът има интерес от длъжник, който да осигури точното изпълнение на основното задължение за връщане на заетата сума, поради това проверката за платежоспособността му предхожда сключването на договора. Като икономически по-силна страна в правоотношението, кредиторът, който по занятие извършва дейност по кредитиране, разполага с редица правомощия за събиране на информация за финансовото състояние на длъжника и възможностите му за бъдещо изпълнение (арг. от чл.16 от ЗПК), като след анализ на данните има възможност да прецени дали да сключи договора, или да откаже предоставянето на кредита (чл.18 от ЗПК). В процесния случай, осигуряването на обезпечение не е предварително условие за сключване на договора, т.е. кредиторът изначално е преценил длъжника като платежоспособен и му е предоставил кредита. Поставяйки изискване за последващо осигуряване на поръчител или банкова гаранция, без дори да е налице неизпълнение от страна на кредитополучателя, кредиторът неоправдано и без основание прехвърля риска от лошата си преценка в тежест на длъжника, като го натоварва с неприсъщо за договора за кредит задължение. При анализа на клаузата за неустойка, съдът намира, че по начина на уговарянето й, тя излиза извън присъщите на този договорен ангажимент функции – да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение, което е основание за нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави. Главното задължение на заемателя по договора за заем (кредит) е да върне заетата сума и да плати уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение. Изцяло липсва обезпечителния елемент на неустойката, тъй като такава би се дължала и при точно и пълно изпълнение на основното задължение на длъжника. Не е налице обезщетителната функция на неустойката, защото тя не гарантира възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника, нито го мотивира да изпълни точно. Формално тази неустойка е уговорена като санкционна, но същата не зависи от вредите от неизпълнението на допълнителното задължение за предоставяне на обезпечение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Това е така, защото към момента на изтичане на 3-дневния срок, кредиторът не би могъл да търпи вреди от липсата на обезпечение, тъй заемната сума не е била дължима. Действително, съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД вредите от неизпълнението, за което е предвидена неустойка, не се доказват, но това не означава, че не трябва да са претърпени. Неустойката е предвидена за заплащане, без да се намира в никакво отношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя да върне заетата сума. Включена по този начин като падежно вземане, претендираната сума по правната си същност не съставлява неустойка, а добавък към възнаградителната лихва, и на практика съставлява част от печалбата на заемодателя, което е единствената цел на начисляването й. Освен изложеното, размерът на начислената неустойка – 335, 44 лв. е необосновано висок предвид размера на заетата сума – 500 лв. Дори неустойката да изпълняваше някоя от присъщите й функции, договорната клауза, която я предвижда, е нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, като неравноправна в хипотезата на чл.143, т.5 ЗЗП – уговорка във вреда на потребителя, която не е уговорена индивидуално, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка – в случая около 67 % от заетата сума. Освен посоченото, начисляването на тази неустойка заобикаля предвиденото в чл.19, ал.4 от ЗПК ограничение на максималния размер на годишния процент на разходите, с оглед изложеното по-горе, поради което е нищожна и на основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Съгласно чл.9 от ЗЗД, страните могат свободно за определят съдържанието на договора, но автономията на волята е ограничена от същата разпоредба в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Последицата от пристъпване на това ограничение е пълна или частична нищожност (арг. от чл.26, ал.1 от ЗЗД). В случая разпоредбите в процесния договор и в приложимите към него Общи условия, предвиждащи неустойката, са в пряко отклонение от императивни правни норми, заобикалят такива и противоречат на добрите нрави, поради което са нищожни. С оглед на изложените по-горе подробни съображения и съобразно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи неустойка. Предвид констатираните по-горе съществени нарушения на изискуемото съдържание на договор за паричен заем № 405767 от 23.10.2023г., на основание чл.22 от ЗПК във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.12, ал.1, т.8 и т.9 от ЗПК, както и поради нищожност на клаузите, предвиждащи заплащането на неустойката, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. чл.33, ал.1 от ЗПК във вр. чл.21, ал.1, чл.22 във вр. чл.11 и чл.19 от ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП, договорът действително следва да бъде обявен за недействителен на тези основания. Настоящият съдебен състав намира обаче, че на основание чл.23 от ЗПК в този случай кредитополучателят дължи връщане на кредитора само на остатъка от главницата, след приспадане на заплатените от него на ответника суми. В практиката на ВКС (Решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т.о., ТК, Решение № 50174/26.10.2022г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о, Решение № 60186/28.11.2022г. по т.д. № 1023/2020г. на ВКС, I т.о., и Решение № 50056/29.05.2023г. по т.д. № 2024/2022г. на ВКС, І т.о.) е прието, че при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от кредитора иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, с решението си съдът следва да установи на основание чл.23 от ЗПК дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита. Посочено е, вземането за връщане на предоставената сума е изискуемо с оглед обявената недействителност на договора. В конкретния случай, съдът намира за неоснователни доводите на ищцовата страна за обявяване недействителност на целия договор за кредит поради нищожност на клаузите, уреждащи ГПР и ГЛП, и противоречието им с морала и добрите нрави. По силата н чл.24 от ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат правилата на ЗЗП, уреждащи неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно извън лихвените разходи по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна престация (Решение на СЕС по дело С-321/22), каквото в случая не се установява. Клаузата за лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването на предоставената сума по кредита и съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна, само ако не е изразена на ясен и разбираем език – чл.145, ал.2 от ЗЗП. В практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за неравноправни се считат клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно посочен в договора приложим лихвен процент върху предоставената сума, какъвто е и настоящият случай, потребителска защита обичайно не се предоставя. Във всички случаи преценката за неравноправност изисква от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи или друг договор, от който той зависи – чл.145, ал.1 от ЗЗП. Идентичен подход е приет и в Тълкувателно решение № 1/2020г. от 27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС, според което при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността според примерните критерии на Тълкувателно решение № 1/2009г.на ОСТК на ВКС. В случая, при годишен процент на разходите по кредита, дължим от потребителя, в размер на 49, 20 %, включващ само разходите за главница и договорна лихва, (установен от СИЕ чрез изваждане на разходите за неустойка, като клаузите, уреждащи същата се признават за недействителни с настоящото решение, респ. същата се приема за недължима от ищеца на ответника на това основание), който не надвишава пет пъти размера на законната лихва и не е определен в нарушение на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, извод за свръхпрекомерност на месечния лихвен процент от 3, 340 %, който е част от годишния процент на разходите, е необоснован. Ясно изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума не изисква преценка за неравноправен характер на договорната клауза като част от основния предмет на договора. Настоящият съдебен състав намира, че след като годишният процент на разходите реално не надвишава установения максимален размер в чл.19, ал.4 от ЗПК, то уговорката за лихвен процент, като част от този годишен процент на разходите, не е нищожна като накърняваща добрите нрави, съответно липсват основания за обявяване на целия договор за недействителен. Предвид изложеното по-горе, предявеният иск за прогласяване нищожността на договор за паричен заем № 405767 от 23.10.2023г., на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД - като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите, без да се прилагат разпоредбите на чл.26, ал.4 от ЗЗД и на чл.23 от ЗПК, е неоснователен и следва да бъде отхвърлен като такъв. При този изход на делото, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, основателна се явява и следва да бъде уважена частично претенцията на ищеца за присъждане на направените в настоящото съдебно производство съдебни разноски за платена държавна такса /50 лв./ и за платено възнаграждение на вещо лице /80 лв./, общо 130 лв., съразмерно на уважената част от иска, а именно: в размер от 58 лв. На основание чл.78, ал.3 от ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати в полза на ответника сторените разноски за платено възнаграждение на вещо лице /80 лв./ и разноските за платено адвокатско възнаграждение /600 лв./, общо 680 лв., съразмерно на отхвърлената част от иска, а именно: в размер от 380 лв. При този изход на делото, съдът намира за основателна претенцията на адвокат П. П. от САК, като процесуален представител на ищеца, за присъждане в негова полза на дължимото адвокатско възнаграждение съобразно чл.38 от Закона за адвокатурата и Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Налице са предпоставките, визирани в чл.78, ал.1 от ГПК, в процесния случай, а наред с това ищецът Р. П. е упълномощил редовно адвокат П. П. от САК да го представлява по настоящото дело и последният е реализирал надлежно и в пълен обем процесуалното представителство в съдебното производство. Видно от приложеното по делото адвокатско пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 06.02.2024г., в същите е удостоверено, че упълномощаването е по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА /безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица/. Съгласно чл.38, ал.2 от ЗА, в случаите по ал.1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение, и съдът определя възнаграждението в размер не по- нисък от предвидения в Наредбата по чл.36, ал.2 и осъжда другата страна да го заплати. Поради това, съдът следва да осъди ответника по делото да заплати на адвокат П. П. от САК адвокатско възнаграждение, определено на основание чл.38, ал.2 във вр. ал.1, т.2 във вр. чл.36, ал.2 от ЗА и чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 400 лв., редуцирано съразмерно на уважената част от иска, а именно – 200 лв. Воден от гореизложеното, съдът