Решение № 2676 от 7.5.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 9642/2023 г.

Производството е по реда чл. 258-273 от ГПК. С Решение № 415 от 10.01.2023 г. по гр. д. № 14840/2022 г. по описа на СРС, 37-ми състав на основание чл. 49, ал. 1 СК е прекратен с развод бракът, сключен с Акт за граждански брак № 168 от 20.05.1993г. на Столична община – ТОА „Студентска” между С. Д. К. и Й. В. К., като дълбоко и непоправимо разстроен. С решението на основание чл. 44, т. 3, във вр. с чл. 49, ал.1 от СК съдът е постановил на основание чл.326 ГПК след развода Й. В. К. да носи предбрачното си фамилно име – В.. Със същото Решение съдът е отхвърлил предявеният от Й. В. К. иск с правно основание чл. 145 СК срещу С. Д. К. за заплащане на издръжка на бивш съпруг в размер на 300 лв. месечно като неоснователен. С решението районният съд е осъдил С. Д. К. да заплати по сметка на СРС сумата от 25.00 (двадесет и пет) лева – държавна такса по сметка на СРС при решаване на делото по иска за развод, а Й. В. К. да заплати по сметка на СРС сумата от 25.00 лева – държавна такса по сметка на СРС при решаване на делото по иска за развод и на основание чл. 329, ал. 1, пр.2 от ГПК 432 лв. държавна такса по сметка на СРС върху отхвърления иск за издръжка. С Определение № 10568 от 20.03.2023 г. по гр. д. № 14840/2022 г. по описа на СРС, 37-ми състав е оставил без уважение молба с вх. 40007/14.02.2023г. на Й. В. К., ЕГН •••••••••• за изменение на Решение № 415 от 10.01.2023г., постановено по гр. д. № 14840/2022г. по описа на Софийския районен съд, 37. състав в частта за разноските. Въззивното производство е образувано по въззивна жалба с вх. № 40007/14.02.2023 г. по регистъра на СРС, изпратена чрез куриер на 10.02.2023 г., като е подадена от Й. К. чрез адв. П., с която се обжалва Решение № 415 от 10.01.2023 г. по гр. д. № 14840/2022 г. по описа на СРС, 37-ми състав единствено в частта, с която е отхвърлена предявената искова претенция от Й. К. за заплащане на издръжка от първоначалния ищец по делото С. К. след прекратяване на брака по чл. 145, ал. 2 от СК. Във въззивната жалба са изложени подробни съображения за необоснованост и незаконосъобразност на постановения съдебен акт в обжалваните части. Моли решението да бъде отменено, а искът да бъде уважен за предявения размер от 200 лева, а в условията на евентуалност - в по-нисък размер. При условие, че въззивната жалба бъде оставена без уважение, въззивникът обжалва размера на държавната такса, определена с решението, като моли същата да бъде определена в минимален размер съгласно закона. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна С. К. чрез адв. М., е депозирала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Моли същата да бъде оставена без уважение, а решението на районния съд в обжалваната част да бъде потвърдено. По делото е постъпила частна жалба с вх. № 107351/19.04.2023 г., депозирана от Й. К. чрез адв. П., с която се обжалва Определение № 10568 от 20.03.2023 г. по гр. д. № 14840/2022 г. по описа на СРС, 37-ми състав, постановено по реда на чл. 248 ГПК. В частната жалба са изложени доводи за неправилност на атакуваното Определение. Отправя се искане към въззивния съд да намали размера на държавната такса, дължима за исковата претенция по чл. 145 СК, като я определи в минимален размер съгласно закона, тъй като издръжката не е претендирана в максимален срок. В законоустановения срок е постъпил отговор на частната жалба от С. К. чрез адв. М., с който я оспорва като неоснователна. Моли същата да бъде оставена без уважение, а определението на районния съд да бъде потвърдено. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. Предмет на въззивна проверка е решението в частта, с която съдът се е произнесъл по исковата претенция на Й. К. по чл. 145 СК. В частта, с която бракът е прекратен като дълбоко и непоправимо разстроен и с която постановено въззивицата да носи предбрачното си фамилно име – В., решението като необжалвано е влязло в сила. При извършена проверка въззивният съд намира постановеното решение за валидно – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и съдържание. Настоящата инстанция приема, че решението в обжалваната част е допустимо, тъй като не се констатират процесуални пречки за разглеждане на депозираната искова молба, а районният съд се е произнесъл съобразно искането, с което е бил сезиран. Въззивният съд намира решението за правилно. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба: Съгласно чл. 145, ал. 1 СК невиновният за развода съпруг има право на издръжка. Основателността на претенцията се обуславя от установяване вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, както и на общите предпоставки, залегнали в чл. 139 СК – неработоспособност на търсещото лице издръжка и то да не може да се издържа от имуществото си. Идеята на законодателя е защита на невиновния за дълбокото и непоправимо разстройство на брака съпруг, който след прекратяване на брака обикновено е в напреднала възраст, с влошено здравословно състояние, без доходи и собствено имущество. /В този смисъл определение № 1215 от 04.11.2015 г. по гр. д. № 4640/2015 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, решение № 248 от 24.09.2012 г. по гр. д. № 1635/2011 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС/. Брачната вина, от своя страна, е субективното отношение на съпруга към брачните му нарушения и техния резултат – дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Искането от едната страна за произнасяне по вината, поражда правомощието на съда да преценява вината и на двете страни. Това е така, тъй като искането за произнасянето по вината не е субективно право на една от страните по спора да получи съдебно постановление само относно вината на другата страна. Съдът не дължи служебно произнасяне касателно вината за дълбокото и непоправимо разстройство, поради което при липса на надлежно отправено искане към съда в тази насока от един от двамата съпрузи, съдът не се произнасян кой носи брачната вина. В процесния случай районният съд не е сезиран с искане за произнасяне по отношение на вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Нито въззивницата, нито въззиваемата страна в хода на първоинстанционното производство са сезирали надлежно съда с искане по чл. 49, ал. 3 СК. Доколкото липсва такова искане както от въззивницата, така и от въззиваемата страна, нито подобни възражения, касаещи вината на въззиваемята страна са наведени пред въззивната жалба, то в настоящото производство вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака не подлежи на разглеждане. Съдът не дължи произнасяне кой е виновният съпруг. Предвид изложеното по делото не се установява първата специална предпоставка по чл. 145 СК – виновност на бившия съпруг С. К. за дълбокото и непоправимо разстройство, което води до неоснователност на исковата претенция. Обсъждането на останалите елементи от фактическия състав, посочени в чл. 139 СК, с оглед недоказаност на специалната предпоставка е безпредметно, поради което наведените доводи във въззивната жалба в тази насока не следва да бъдат разглеждани. По изложените съображения въззивната жалба по наведените в нея доводи се явява неоснователна, поради което решението на първоинстанционния съд в атакуваната част подлежи на потвърждаване. По частната жалба: Въззивният съд намира същата за основателна. Съгласно чл. 83, ал. 1, т. 2 от ГПК ищците по искове за издръжка са освободени от такси и разноски по делото. В чл. 78, ал. 6 ГПК когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса, осъденото лице е длъжно да заплати всички такси и разноски, като съответните суми се присъждат в полза на съда. В случая въззивницата ищца е освободена по силата на закона от внасяне на държавна такса за разглеждане на иск за издръжка, претендирана от виновния съпруг. В закона липсва хипотеза, при която в случай на неоснователност на исковата претенция, какъвто е настоящият случай, дължимите такси да бъдат възложени на лицето, освободено от същите. При неоснователност на исковата претенция таксите остават за сметка на бюджета на съда. С оглед гореизложеното неправилно районният съд е възложил в тежест на ищеца правилно изчислената държавна такса за разглеждане на предявения от него иск по чл. 145 СК, приет от двете съдебни инстанции за неоснователен. По изложените съображения атакуваното определение на районния съд следва да се отмени, като решението на районния съд бъде изменено в частта за разноските, представляващи държавна такса за разглеждане на иска, и същите следва да останат за сметка на бюджета на съда. По разноските: С оглед изхода на делото право на разноски има въззиваемата страна, която своевременно е претендирала такива по списък по чл. 80 ГПК. Съгласно същият въззиваемият претендира разноски в размер на 700 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред въззивната инстанция. В представения договор от 20.06.2023 г. страните са договорили, че възложителят – въззиваемият в настоящото производство, се задължава да заплати на изпълнителя – процесуалия му представител, възнаграждение в размер на 700 лева при подписване на договора. Така обективираното съгласие в договора не сочи, че сумата от 700 лева е била платена. Въззиваемият се е задължил да е заплати при подписването му, но липсва изрично волеизвление, че същата е платена, както и начина, по който е платена. При това положение договорът не служи като разписка, удостоверяваща плащането на сумата в размер на 700 лева. По делото е представен и договор за правна защита и съдействие от 13.06.2023 г. за оказване на процесуално представителство пред Софийски градски съд, в който е уговорено възнаграждение 1200 лева. В договора е обективирано, че сумата е платена в брой, в която част същият служи за разписка. По изложените съображения, предвид отправеното искане за присъждане на 700 лева и доказателства за заплатено възнаграждение в по-висок размер, искането следва да бъде уважено съгласно претендираното със списъка по чл. 80 ГПК и направените разноски от въззиваемата страна следва да бъдат възложени в тежест на въззивницата. Предвид на изложеното, съдът