Решение № 933 от 21.3.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2459/2023 г.

С Присъда № 368, постановена от Софийски районен съд на 15.12.2022 година, по НОХ дело № 6779/2022 година подсъдимият В. И. К., ЕГН •••••••••• е признат за виновен в това че на 13.01.2020 година, в град София, противозаконно присвоил чужда движима вещ – лек автомобил марка „БМВ“, модел „535D“с ДКН № СВ •••• НК, на стойност 35 000 лева (тридесет и пет хиляди лева), собственост на, , Т.К.“ ООД, с ЕИК: ••••, с управител В.В.Г., която владеел по договор за лизинг на автомобил № 200Р1673/12.07.2019г. като се разпоредил неправомерно с нея – сключил договор за временно ползване на МПС от 13.01.2020г. с Л.Л.А., с ЕГН ••••••••••, без да има такова право съгласно т.35.3 от договора за лизинг, поради което и на основание чл. 206, ал.1 във вр. чл. 58а, ал.1 ъв вр. с 1 чл.54, ал.1 от НК го осъдил на ЕДНА ГОДИНА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, като за периода от 12.07.2019г. до 13.01.2020г. го признал за невиновен го е оправдал по този пункт на обвинението. На основание чл.66, ал.1 от НК съдът отложил изпълнението на наложеното наказание с изпитателен срок от три години, считано от датата на влизане в сила на присъдата. На основание чл.45, ал.1 от ЗЗД съдът е осъдил подсъдимия да заплати на гражданския ищец, , Т.К.“ ООД сумата в размер на 29 324, 94 лева (двадесет и девет хиляди триста двадесет и четири лева и деветдесет и четири стотинки), представляваща обезщетение за претърпени от деянието имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането - 13.01.2020г. до окончателното й изплащане. Постановил е веществените доказателства да бъдат върнати на гражданския ищец. На основание чл.189, ал.3 от НПК съдът е осъдил подсъдимия и да заплати по сметка на СДВР сумата в размер на 43, 80 лева за изготвена съдебно графическа експертиза и сумата от 175, 50 лева за изготвена съдебно икономическа експертиза или общо 219, 30 лева, а по сметка на СРС и сумата от 1 173, 00 лева, представляваща дължима държавна такса върху уважения размер на гражданския иск и по 05, 00 лева в случай на служебно издаване на изпълнителен лист. Недоволен от тази присъда е останал подсъдимия. Обжалва я чрез процесуалния си представител, /защитник/ с въззивна жалба. Моли съда да я отмени и вместо нея да постанови друга, с която да го оправдае. Защитникът на подсъдимия в законоустановения срок след изготвяне на мотивите е внесъл и допълнение към въззивната жалба. По делото писмено възражение от гражданския ищец или от прокурора по въззивната жалба не е постъпвало. Пред въззивната инстанция, в открито съдебно заседание, подсъдимият лично и чрез процесуалният си представител поддържа жалбата и допълнението. В пледоарията си „по същество“, защитникът конкретни доводи в насока неправилно приложение на материалния закон от първостепенния съд, тъй като не е съобразено, че в случая не се касае до извършване на някакво разпоредително действие, годно да бъде възприето като обективен присвоителен елемент, а между подсъдимия и трето лице е осъществена сделка, имаща характеристиките на сублизинг, който сублизинг е относително недействителен по отношение на лизингодателя и съответно поражда действие по отношение на него единствено при определени условия. Представителят на Софийска градска прокуратура оспори въззивната жалба и пледира за потвърждаване на атакуваната присъда. В „последната си дума“, подсъдимият иска да бъде уважена въззивната жалба. Съдът, съобразявайки доказателствата, събрани в производството, становищата на страните и закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е процесуално-допустима. Същата е депозирана в срок от активнолегитимирана страна. Разгледана „по същество“ въззивната жалба се явява неоснователна. Съображенията на съда са следните: Производството пред първата инстанция е образувано по внесен от Софийска районна прокуратура обвинителен акт, с който е повдигнато обвинение срещу В. И. К., ЕГН •••••••••• е признат за виновен в това че за периода от 12.07.2019 година до 13.01.2020 година, в град София, противозаконно присвоил чужда движима вещ – лек автомобил марка „БМВ“, модел „535D“с ДКН № СВ •••• НК, на стойност 35 000 лева (тридесет и пет хиляди лева), собственост на, , Т.К.“ ООД, с ЕИК: ••••, с управител В.В.Г., която владеел по договор за лизинг на автомобил № 200Р1673/12.07.2019г. като се разпоредил неправомерно с нея – сключил договор за временно ползване на МПС от 13.01.2020г. с Л.Л.А., с ЕГН ••••••••••, без да има такова право съгласно т.35.3 от договора за лизинг, поради което и на основание чл. 206, ал.1 от НК. Производството пред районния съд е преминало по реда на глава двадесет и седма от НПК, като при условията на чл.371, т.2 от НПК подсъдимият е заявил, че признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Първоинстанционният съд е приел, че тези факти се подкрепят от доказателствата по делото и за това е счел, че не е необходимо да се събират доказателства относно тях, а непосредствено да се възприемат, събраните в хода на досъдебното производство, поради което и е одобрил изразеното от подсъдимия съгласие. Фактическата обстановка, отразена в обстоятелствената част на обвинителния акт, с която се е съгласил първостепенния съд е следната: ПО ФАКТИТЕ. На 09.07.2019 г., в гр. София, подсъдимият В. И. К., ЕГН •••••••••• кандидатствал за договор за лизинг, като въз основа на него получи от търговското дружество, , Т.К.“ ООД, с ЕИК: ••••, с управител В.В.Г., лек автомобил марка „БМВ“, модел „535D“с ДКН № СВ •••• НК, собственост на юридическото лице. Кандидатурата му била одобрена, тъй като същият бил счетен за надежден лизингоискател. С оглед на това между гореспоменатите лица бил сключен договор за лизинг № 200Р1673/12.07.2019г. с предмет посочения по- горе лек автомобил за срок от три години, като поетото имуществено задължение е следвало да бъде погА.вано на ежемесечни вноски в продължение на тридесет и шест месеца. В деня на сключването на договора, вещта била предоставена във фактическата власт на лизингополучателя. Тъй като подсъдимият не е бил правоспособен водач на лек автомобил, упълномощил свидетеля Г. Р. да управлява превозното средство вместо него. След като били заплатени първоначалните разходи по сключения договор, лизингоискателят последователно и в срок заплатил само още 3 погасителни вноски, при общо дължими 36 такива. На дата 27.10.2020 година на К. надлежно и лично била връчена писмена покана да изпълни задължението си, като в противен случай е поканен и да върне лекия автомобил на лизингодателя. На 13.01.2020 г. подсъдимият сключил договор за временно ползване на лизинговия лек автомобил с Л.Л.А. в нарушение с установените в договора за лизинг клаузи и по – специално с т. 35.3, разпореждайки се неправомерно и предоставяйки го във фактическа. Впоследствие ползвателката на лекия автомобил починала като към настоящия момент местонахождението на моторното превозно средство не е известно. Представител на лизингодателя, , Т.К." ООД на 27.10.2020 година се срещнал с подсъдимия, на която среща К. признал, че отдадената му за временно възмездно ползване движима вещ е предадена на такова от него на трето лице и че не е в състояние да върне автомобила. Въззивният съд, анализирайки доказателствата, споделя становището на първоинстанционния, че отразената в обвинителния акт фактическа обстановка напълно се подкрепя от доказателствата, събрани в досъдебната фаза. А те, /доказателствата/ и техния анализ са следните: ГЛАСНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА: Показанията на свидетелите В.В.Г., управител на, , Т.К.‘‘ ООД, Д.С.Е., управител на, , Анализи и информация‘‘ ЕООД, чието дружество има сключен договор с, , Т.К.‘‘ ООД за установяване на укривани лизингови вещи, факти и обстоятелства и Г. В. Р. – лицето, което подсъдимият е бил упълномощил да управлява процесния автомобил, тъй като самият К. не притежавал свидетелство за правоуправление. Показанията на свидетелите Г. и Е.ов имат главно значение по установяване на факти, свързани с недобросъвестното поведение на подсъдимия – това че той е избягвал среща с тях, че се е криел от тях, че не е плащал дължимите вноски. Самият факт на сключване на договора, на дължимите плащания по него, на специфичните клаузи, обвързващи страните, се установява от договора и касаещите него писмени доказателства. Свидетелят Г. Р. е лицето, което е упълномощено от подсъдимия да управлява автомобила. Съдът кредитира показанията на този свидетел, който добросъвестно разказва за това в кой период и за какво време е управлявал процесния автомобил, от кога автомобила вече не е бил наличен при К., все обстоятелства, които макар и да не касаят основните факти, подлежащи на доказване, имат своето място при очертаване на цялостната фактическа обстановка и проверка на твърденията на самия подсъдим. СЪДЕБНА ЕКСПЕРТИЗА: В досъдебната фаза е изпълнена и съдебно-оценителна експертиза, която посочила стойността на отнетите вещи - 35 000 лева. Изготвена е и съдебно – графологическа експертиза, установяваща принадлежността на положените върху съответните документи подписи. Посредством нея се установява, че именно К. е лицето, което е подписало договора за лизинг и приемо-предавателния протокол при получаване на автомобила. ПИСМЕНИ и ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА: Като писмени и веществени доказателства по делото били приобщени свидетелство за съдимост, заверено копие от договора за лизинг, Приемно – предавателен протокол от 12.07.2019, Покана за изпълнение с изх. № 1673 – 2 1/21.09.2020 г., заверено копие от договора за временно ползване на МПС. Всички тези доказателства, прецени в съвкупност очертават фактическа обстановка, напълно съвпадаща с тази, отразена в обстоятелствената част на обвинителния акт. В този смисъл, приемайки същото, първоинстанционният съд е постановил съобразено със закона и данните определение, с което е одобрил изразеното от подсъдимия самопризнание по фактите. На основание тези факти, въззивният състав изгражда следните правни изводи: ПО ПРАВОТО. От обективна страна Софийски градски съд намира, че решаващият съд е направил обосновани правни изводи, че по делото е установено подсъдимият К. с деянието си, да е осъществил състава на престъплението по чл. 206, ал. 1 НК. Първоинстанционният съд е изложил мотиви, че в конкретния случай от събраните по делото гласни и писмени доказателства по безспорен начин се установява, че през инкриминирания период от време подсъдимият е разполагал с фактическата власт върху лек автомобил БМВ, собственост на лизинговото дружество, както и че е извършил разпоредителни действия с автомобила. Впрочем в насока „липса на установени разпоредителни действия на подсъдимия“ са и основните възражения на защитата. Районният съд е развил съждения, че отказа на подсъдимия да върне автомобила на собственика обективират присвоителни намерения от негова страна, доколкото същият е нарушил клаузи на обвързващия го договор за лизинг. СРС е приел, че релевантен за обвинението по чл. 206 НК, се явява акта на разпореждане на К. към покойната Л.Л.А.. В тази връзка, съдът е приел, че сключения на 13.01.2020 година с нея договор за временно ползване на МПС представлява именно „акт на разпореждане“, покриващо обективния признак от състава на престъплението по чл.206, ал.1 от НК. Настоящият състав споделя тези изводи на СРС и счита, че от всички събрани по делото доказателства по безспорен и несъмнен начин се установи, че подсъдимият е осъществил както от обективна, така и от субективна страна, състава на престъплението за което му е повдигнато обвинение по чл. 206, ал. 1 НК. Престъпление „обсебване“ е налице, когато деецът получи на някакво правно основание (определено конкретно – било по силата на договор, устно разпореждане или фактическо предаване) чуждо имущество, да го владее или пази, но извърши с него неправомерен акт на имуществено разпореждане в свой личен или чужд интерес, като недвусмислено манифестира промяната на отношението си към него като към свое, зА.гайки възможността на собственикът на вещта да се разпорежда с нея. В правната теория и съдебната практика е прието еднопосочно, че изпълнителното деяние на обсебването може да се изрази както в разпореждане с чуждата вещ, така и в отказ същата да бъде върната на собственика й. В първата хипотеза (приложима в конкретния случай), „разпореждането“ трябва да е обективен факт, а не задължително юридически издържан факт, като поведението на дееца, това било то правно, или фактическо разпореждане да бъде в разрез правното основание, на което той владее тази вещ (в тази насока Решение № 46/2014 г. на I I НО на ВКС, Решение № 231/2001 г. на I НО на ВКС и Решение № 35/2009 на III НО на ВКС). Не се спори, че К. е разполагал с фактическата власт върху лекия автомобил, чието държане е получил въз основа на сключен договор за лизинг с гражданския ищец, , Т.К.‘‘ ООД. Съществени въпроси за конкретното деяние са съществувало ли е намерение у подсъдимия К. за окончателно разпореждане с вещта и имал ли е представа собственикът на вещта за извършеното от К. имуществено разпореждане, ако се приеме, че въобще такова е налице. По отношение на първия въпрос, следва да се посочи, че по делото се установява, че на инкриминираната дата 13.01.2020 година подсъдимият се е разпоредил с вещта, предмет на обвинението. И то се установява посредством доказателство, представено от самия подсъдим – договор за временно ползване на МПС. Сам подсъдимият признава, че е предал автомобила на покойната А.. Отговорът на втория въпрос е „НЕ“ – няма данни собственикът да е бил уведомен, още по-малко да се е съглА.вал с това лизингополучателя да предаде, макар и временно ползването на веща на трето лице. Сключвайки последващ договор за временно ползване на съответното превозно средство с трето лице, без знанието и съгласието на лизингодателя и в нарушение на сключения договор помежду им, предавайки владението на другиго, подсъдимият неправомерно се е разпоредил с вещта. Възражението на защитата, релевирано, както пред първата, така и пред въззивната инстанция в насока липса на разпоредително действие на К. е мотивирано с разбирането, че сключения от подсъдимия с А. договор е такъв за „сублизинг“. Защитата твърди, че доколкото договора, сключен между К. и А. представлява своеобразен сублизингов такъв, то той е по съществото си унищожаем, тъй като унищожаемостта е правната последица от нарушаване на изискването за предоставяне на съгласие. Договорът поражда действие, докато не бъде унищожен, тъй като липсващото съгласие на наемодателя може да бъде дадено впоследствие, поради което се приема, че лизингодателят по този начин може да санира сделката на основание чл. 35 ЗЗД. Всичко това би имало значение единствено, ако лизингодателят „Т.К.“ ООД бе дал съгласие, с което бе санирал договора. Но такова съгласие лизингодателят не е давал. Действително, лизингодателят не е страна по договора за сублизинг и съответно не може да претендира нищожност на договора, но доколкото лизингодателят е кредитор на лизингополучателя за получаване на вещта, то предоставянето на вещта на сублизинг е относително недействително спрямо него. Липсата на съгласие на лизингодателя в хипотезата на сублизинг е неизпълнение на договорно задължение. Лизингополучателят нарушава своето задължение за бездействие, т.е. да не се разпорежда с вещта, предмет на лизинга. Правната връзка между лизингополучателя и сублизингополучателя се съхранява и този сублизинг не обвързва по никакъв начин лизингодателя. Последните съждения имат пряко отношение към приложението на чл.346 от Търговския закон, съотнесени обаче към правната страна на отговорността за престъпление по чл.206 НК означават единствено извършено от подсъдимия разпореждане, при това без съгласието и без знанието на собственика-лизингодател, с което обективната страна на престъплението е установена. По отношение на субективната страна: Престъплението е резултатно и като такова, може да бъде извършено само с пряк умисъл, деецът трябва да съзнава, че поведението му ще увреди защитените обществени отношения, свързани със собствеността (интелектуалния момента на умисъла) и да желае настъпването на общественоопасния резултат (волевия момент). По отношение на субективната страна на престъплението, първоинстанционния съд е мотивирал ясни и подробни изводи. Подсъдимият е съзнавал, че именно този договор е правното основание да владее веща, че автомобила е чужд, че може да извършва определени действия с автомобила, но не и разпоредителни. Той е предвиждал, че в резултат на разпореждането нарушава клаузата на т.35.3 от Договора за лизинг и фактическата власт върху автомобила ще се упражнява от трето лице, съзнавайки, че излиза извън предоставените му с договора за лизинг правомощия. Видно от сключения от него договор за временно ползване на МПС и предаването му на друго лице, същият от волева страна е целял именно такъв резултат-да се разпореди неправомерно с вещ, отношението към която е променил в своене. Неуведомяването на лизингодателя за намеренията да спре да плаща вноските по договора и фактическото разпореждане с автомобила, сочат на променено субективно отношение от страна на подсъдимия към веща. Разбирал е общественоопасният характер на деянието и последиците му и пряко е целял тяхното настъпване. Въззивният съд споделя и мотивираното от първоинстанционния съд решение да оправдае подсъдимия по първоначално повдигнатото обвинение, инкриминираното деяние да е било извършено за периода от 12.07.2019г. до 13.01.2020г. Достатъчно е да се посочи, че в периода от сключване на договора за лизинг, до датата на извършено от подсъдимия разпореждане, той е владял вещта на законно основание и в посочения период липсват данни за извършвани от него противоправни действия. Такова противоправно, нарушаващо договора действие, представляващо действие на разпореждане е сключването на договора за временно ползване на МПС от 13.01.2020г. Ето защо за конкретна дата на изпълнителното деяние, законосъобразно и обосновано първоинстанционният съд е приел именно датата 13.01.2020 година, на която е осъществено противоправното разпореждане от страна на К.. ПО ОТНОШЕНИЕ НА НАКАЗАНИЕТО. Първоинстанционният съд е приел, че наказанието на подсъдимия К. следва да бъде определено при условията на чл. 58а, ал. 1 във вр. с чл. 54, ал. 1 от НК, вместо при тези на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК. Счел е че липсват изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. С това решение на районният съд въззивната инстанция не е съгласна. Проведеното по реда на глава двадесет и седма от НПК съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК е предпоставяло определяне на наказанията при условията на чл. 58а НК, към която изрично препраща разпоредбата на чл. 373, ал. 2 НПК. Следвало е първоинстанционният съд да определи наказание по реда на чл. 58а, ал. 1 НК или по реда на чл. 58а, ал. 4 НК, като ако намери, че са налице условията на чл. 55 НК да приложи тази разпоредба, но след извършена преценка дали това наказание ще е по-благоприятна за дееца. В този смисъл Р № 235 от 21.12.2016 г. на ВКС по н. д. № 860/2016 г., I н. о. Първоинстанционният съд е приел, че липсват както многобройни, така и изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства и именно с това негово разбиране съдът не може да се съгласи. В настоящият случай са налице превес на смекчаващите вината обстоятелства по отношение на К.. Подсъдимият е с чисто съдебно минало, не е криминално проявен и е с добри характеристични данни, съдействал е на органите на разследването за установяване на фактическата обстановка, трудово ангажиран е и може да се приеме, че това деяние представлява изолиран епизод от неговия живот. Липсата на призната вина, разбира се не може да се тълкува като отегчаващо отговорността обстоятелство, но пък като такова не може да бъде тълкувано и неправилното тълкуване от страна на подсъдимия на фактите, /че разпореждайки се с вещта не е сторил нищо противоправно/, които той иначе напълно добросъвестно признава. Прилагайки разпоредбата на чл.55, ал.1, т.1 от НК, съдът ще наложи наказание под минимума, предвиден в тази на чл.206, ал.1 от НК от една година, срок съвпадащ със срока на наложеното след редукцията на чл.58А, ал.1 наказание. Въззивният съд намира, че обективно да изпълни целите на чл.36 НК наказание е лишаване от свобода за срок от шест месеца, което се явява очевидно по-благоприятно от онова, което е наложил първоинстанционният съд и което би могло да бъде наложено при приложение на чл.58А, ал.1 НК. В този смисъл, съдът счита, че следва да измени атакуваната в частта й досежно размера на наказанието като намали определеното такова от една година лишаване от свобода на шест месеца лишаване от свобода. В останалата, атакувана с въззивна жалба част присъдата следва да бъде оставена в сила. Воден от гореизложеното, съдът