Решение № 582 от 27.2.2025 г. на Административен съд - Русе по дело № 766/2024 г.

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН вр.чл.208 и сл. от глава XII от АПК. Образувано е по касационна жалба на З. С. М. от гр.Русе против решение № 408/06.08.2024 г., постановено по АНД № 435/2024 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е потвърдено наказателно постановление (НП) № 134-НК/02.01.2024 г., издадено от началника на Второ РУ при Областна дирекция на МВР – Русе и касаторът е осъден да заплати на ОД на МВР – Русе сума в размер на 80 лева – юрисконсултско възнаграждение. С наказателното постановление, на основание чл.218б от НК, за осъществен състав на престъпление по чл.194, ал.3 вр.ал.1 от НК, на същия е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200 лева. Счита, че решението на районния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила във връзка със събирането и оценката на доказателствата и явна несправедливост на наложеното наказание. Възразява, че не е извършвал кражбата, за която му е наложено административното наказание, а НП се основава на неверните показания на св.М. Б. М.. Твърди, че свидетелят дал противоречиви показания при разпита си пред районния съд и при този пред разследващия полицай в рамките на приложеното досъдебно производство № 3393-ДП-700/2023 г. по описа на ОД на МВР – Русе като срещу М. било образувано досъдебно производството за лъжесвидетелстване. Сочи, че не е налице и елемент от фактическия състав по чл.218б от НК, тъй като нито е възстановявал, нито е замествал предмета на престъплението. Поддържа, че претърсването и изземването, извършени в къщата му, в нарушение на закона са осъществени през тъмната част на денонощието. Иска решението на районния съд да бъде отменено като делото бъде решено по същество чрез отмяната на наказателното постановление. Ответникът по касационната жалба – началникът на Второ РУ при ОД на МВР – Русе, чрез процесуалния си представител, в депозирано по делото писмено възражение по касационната жалба с вх. № 27484/20.09.2024 г. по описа на РС – Русе оспорва жалбата като неоснователна. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Завява, че решението на въззивния съд е правилно и при неговото постановяване не са допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, поради което предлага същото да бъде оставено в сила. Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспореното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното: Касационната жалба, като подадена от надлежна страна, в срока по чл.211, ал.1 от АПК и отговаряща на изискванията на чл.212 и чл.213 от АПК, е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. За да постанови оспореното в настоящото производство решение районният съд е приел, че при издаване на НП не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, а наказанието е правилно индивидуализирано. Решението на контролираната инстанция е правилно. Касационната инстанция напълно споделя изложените от районния съд съображения по тълкуването и приложението на закона, към които тя препраща на основание чл.221, ал.2, изр. второ от АПК вр. чл.63в от ЗАНН. Събраните във въззивното производство доказателства са обсъдени и проверени в тяхната съвкупност, както изискват чл.107, ал.3 и ал.5 от НПК, като въз основа на тях районният съд е достигнал до обосновани фактически изводи. Изцяло се споделя заключението на въззивната инстанция, според което от съвкупния анализ на доказателствата по делото се установява по несъмнен начин, че жалбоподателят е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл.194, ал.3 вр.ал.1 от НК. От събраните доказателства е установено, че на 15.11.2023 г., в с.Семерджиево, общ. Русе, касаторът отнел чужда движима вещ - велосипед „SCOTT VOLTAGE MX1“, с 18 скорости „Шимано“, сиво-черен на цвят, със сиви алуминиеви спирачки, на стойност 80 лева, от владението на М. М. от с.Семерджиево, общ. Русе, без неговото съгласие и с намерението противозаконно да го присвои. Налице са предпоставките за приложението на чл.218б от НК, доколкото деянието по чл.194, ал.3 от НК попада сред тези, за които е предвидено санкционирането им по административен ред, налице е извършено едно единствено деяние, като предметът на престъплението е на стойност под минималната работна заплата, установена към датата на извършване на престъплението, деецът не е осъждан за такова престъпление и не му е налагано административно наказание за такова деяние, за което да не е изтекла една година от извършването му, а предмет на престъплението не е оръжие, боеприпаси за огнестрелно оръжие, взривни, отровни или наркотични вещества, пиротехнически изделия, бойна и друга специална техника. От доказателствата се установява, че предметът на престъплението - велосипед „SCOTT VOLTAGE MX1“, с 18 скорости „Шимано“, сиво-черен на цвят, е собственост на св. М. Б. М., а не на касатора. Същият е отнет от владението на св. М. като към момента на кражбата велосипедът се е намирал в неговия двор. Св. М. не е давал съгласието си М. да отнеме владението му върху вещта като установи своя собствена фактическа власт, пренасяйки я до избеното помещение на къщата си. Изнесените от касатора данни в хода на досъдебното производство за евентуално съществуващ учреден залог върху вещта, поради неуредени финансови задължения между него и св. М., правилно са преценени като неподкрепени с доказателства, тъй като не е установено св. М. да е давал съгласие М. да вземе като „залог“ този велосипед, което, както е приел и въззивният съд, би било предпоставка за хипотетичната несъставомерност на деянието от обективна страна. От субективна страна касаторът е действал с пряк умисъл, съзнавайки, че вещта е чужда и че я отнема от чуждо владение, влизайки в чужд недвижим имот, осъзнавал е, че св.М. не е дал съгласието си той да вземе този велосипед и е действал с намерение противозаконно да го присвои, като го е взел без знанието и съгласието на М.. Касаторът прибрал велосипеда на място, до което достъп имал само той - в избеното помещение в къщата в своя имот. Въззивната инстанция правилно е приела, че това трайно установяване на фактическа власт без заявяване на други намерения не оставя никакво място за съмнение, че М. е целял да присвои това превозно средство. Наличието на финансови задължения на св. М. спрямо касатора, дори и да е имало такива към момента на деянието, не оправдават действията на последния, изразяващи се в противозаконно отнемане на чуждата движима вещ. Защитата на субективни права следва да се реализира по съответния ред, в който не е включено самоволното отнемане на движима вещ, собственост на лицето, за което се твърди, че е длъжник, и това деяние правилно е квалифицирано като кражба. Административният съд напълно споделя изводите на районния съд като намира въззивното съдебно решение за постановено при правилно прилагане на материалния закон и липса на допуснати съществени процесуални нарушения. Първата съдебна инстанция е извършила правилна оценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, като ги е обсъдила както поотделно, така и в тяхната съвкупност. Наказателното постановление е издадено от компетентен орган. Съгласно разпоредбата на чл.424, ал.5 от преходните разпоредби на НК, административното наказание глоба по чл.218б се налага с наказателно постановление от кмета, въз основа на материали, изпратени му от прокурора, или на акт от администрацията на предприятието, на учреждението или от контролните органи. Когато нарушението е констатирано от органите на Министерството на вътрешните работи, наказателното постановление се издава от министъра на вътрешните работи или от упълномощено от него лице. Освен това по въззивното дело е представена заповед рег. № Iз-1767 от 28.08.2012 г., както и заповед относно изменение на същата заповед (л.19 и л.20 от а.н.д. № 435/2024 г. по описа на РС – Русе), с която министърът на вътрешните работи на основание чл.424, ал.5 във вр. с чл.424, ал.1 и чл.218б от НК, чл.37, ал.1, б.“б“ и чл.47, ал.2 във вр. с ал.1, б.“а“ от ЗАНН и чл.21, т.11а от ЗМВР е упълномощил длъжностни лица в МВР да издават наказателни постановления по НК (т.2 от заповедта), сред които по т.2.18 са посочени и началниците на районни управления в ОДМВР. Издател на оспореното пред РС – Русе наказателно постановление е началникът на Второ РУ при ОД на МВР – Русе. При тези данни и относимата нормативна уредба процесното наказателно постановление се явява издадено от компетентен орган, който е действал в кръга на неговите правомощия. На следващо място, неоснователно се явява и възражението на касатора досежно неприложимост на разпоредбата на чл.218б от НК, поради това, че той нито бил възстановявал, нито бил замествал велосипеда, предмет на престъплението по чл.194, ал.3 вр.ал.1 от НК. В случая възстановяването е станало след прокурорско постановление от 29.11.2023 г., от разследващия орган (л.4 от приобщената към а.н.д. № 435/2024 г. по описа на РС – Русе пр.пр. № 6741/2023 г. на РП – Русе), което обстоятелство не се явява пречка за приложението на чл.218б от НК. В подкрепа на този извод се явяват задължителните разяснения по т.II от Тълкувателно решение № 1 от 30.10.1998 г. на ВКС по тълк. н. д. № 1/98 г., ОСНК, респ. т.5 от Постановление № 3 от 25, 26, 27.06.1970 г. по н. д. № 3/70 г., Пленум на ВС, според които внасянето или заместването може да бъде направено както от виновния, така и от всяко друго лице. Следователно липсва пречка за приложението на разпоредбата на чл.218б от НК и когато предмета на престъплението е бил намерен, иззет като веществено доказателство и впоследствие върнат на неговия собственик от разследващите органи. Неоснователно е и възражението, че е нарушена разпоредбата на чл.163, ал.1 от НК, която гласи, че претърсването и изземването се извършват през деня, освен ако не търпят отлагане. Касаторът твърди, че претърсването на имота му и изземването на велосипеда - предмет на престъплението, били извършени през тъмната част на денонощието. Видно от протокола за претърсване и изземване (л.10 и л.11 от приобщената към а.н.д. № 435/2024 г. по описа на РС – Русе пр.пр. № 6741/2023 г. на РП – Русе, респ. досъдебно производство № 3393-ДП-700/2023 г. по описа на ОД на МВР), съответните действия по разследването са започнали в 17: 40 часа и са завършили в 18: 00 часа. При тези данни следва да се приеме, че е спазено изискването въпросните процесуално-следствени действия да бъдат извършени през деня (по арг. на чл.163, ал.1 от НПК). Дори и да се приеме, че предвид датата на извършването им – 15.11.2023 г. това се е случило през тъмната част на денонощието (в НПК няма легална дефиниция на понятията светла или тъмна част на денонощието), то отново не е налице нарушение, тъй като цитираната разпоредба изрично допуска и изключения – в случай че съответните действия по разследването не търпят отлагане. Вярно е, че по отношение на показанията на св.М. Б. М., депозирани в съдебно заседание от 09.05.2024 г. по въззивното дело (АНД № 435/2024 г. по описа на Районен съд – Русе) и тези, дадени на 15.11.2023 г. пред разследващия полицай от Второ РУ по досъдебно производство № 3393-ДП-700/2023 г. по описа на ОД на МВР – Русе, се разминават по отношение на обстоятелството влизал ли е св.М. в имота на касатора непосредствено преди подаването на сигнал до полицейския инспектор. Така в показанията си пред разследващия полицай св.М. заявява: „ Повиках няколко пъти З., но очевидно нямаше никой в тях. Заобиколих къщата му и от дупка в оградата, която беше запълнена с клони, влязох в двора му, приближих се до къщата и слязох по трите стъпала към мазата. Надникнах през прозореца на вратата, която беше заключена и видях, че колелото ми е в мазата на З., подпряно на стената. След това незабавно излязох от имота на З. и се обадих на кварталния инспектор от полицията “. В съдебно заседание от 09.05.2024 г. св.М. обаче заявява пред районния съд следното: „ Не съм влизал в имота на г-н М., когато полицаите търсеха колелото, не съм вървял по стълбите. Нямам спомен да съм казвал пред полицаите в хода на проведен разпит, че съм влизал в имота на З. М., че съм вървял по стълби. Не съм ходил преди претърсването и изземването в имота на З. М., за да проверя дали колелото е там “. Само по себе си посоченото разминаване в показанията на св.М. може да бъде обяснено с опит на свидетеля да избегне евентуално търсене на отговорност от негова страна за неразрешеното влизане в двора на касатора. В крайна сметка разпоредбата на чл.121, ал.1 от НПК вр. чл.84 от ЗАНН сочи, че свидетелят не е длъжен да дава показания по въпроси, отговорите на които биха го уличили в извършване на престъпление. Това, разбира се, не означава, че той има право да лъжесвидетелства. Евентуалното извършване на престъпление по чл.290 от НК обаче следва да бъде установено по надлежния законов ред като едва след постановяването на акт на наказателния съд, с който посочения свидетел е признат за виновен в извършване на това престъпление ще е основание за възобновяване на производството по настоящото административнонаказателно дело на основание чл.70, ал.2, т.2 от ЗАНН. По делото по безспорен начин се установява, че велосипедът на св.М. е намерен в избеното помещение на къщата на касатора в с.Семерджиево, [улица]. Посоченото обстоятелство се установява не чрез показанията на този свидетел, а е фиксирано в протокола за извършеното претърсване и изземване от 15.11.2023 г., при което процесуално-следствено действие е изготвен и фотоалбум, ясно показващ местонахождението на посочената вещ. В останалата си част показанията на св.М., т.е. по въпроса, че именно той е собственик на велосипеда и че не е предавал доброволно владението върху същия на касатора, показанията на свидетеля, дадени както по досъдебното производство, така и в рамките на административнонаказателното дело пред районния съд, са последователни и непротиворечиви, поради което като ги е кредитирал въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение по чл.107, ал.5 от НПК вр.чл.84 от ЗАНН. За пълнота следва да се отбележи, че дори касаторът, който поддържа тезата, че св.М. е лъжесвидетелствал, не твърди, че М. сам е оставил велосипеда си в избеното помещение на къщата му. Обосновани се явяват и изводите на контролираната съдебна инстанция относно правилната индивидуализация на наложеното наказание – към средата на предвиденото в разпоредбата на чл.218б, ал.1 от НК, предвид обсъдените и от въззивния съд установени по делото смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. С оглед гореизложеното и при извършена служебна проверка за съответствие с материалния закон съдът счита, че оспореното решение на Районен съд - Русе е валидно, допустимо и съобразено с материалния и процесуалния закон, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото и на основание чл.63д, ал.1 и ал.4 от ЗАНН в полза на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство в касационното производство, чийто размер, съгласно чл.63д, ал.5 от ЗАНН и чл.27е от Наредбата за заплащането на правната помощ, с оглед липсата на правна и фактическа сложност на делото, съдът определя в минималния размер от 80 лева. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г. на ВАС, възнаграждението следва да се присъди в полза на юридическото лице, в чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен административен орган, т.е. в полза на ОД на МВР - Русе, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР. Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2 от АПК, съдът