Решение № 461 от 11.7.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 43/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба вх. на СГС № 108848/22.11.2023 г., подадена от „Фама Игор“ ЕООД, гр. София, ул. „Аксаков“ № 10, ет. 3, ап. 5, с ЕИК: 175294524 чрез адвокат Г. В. от САК срещу решение № 1311/01.11.2023 г., постановено по търг. дело № 1092/2022 г. по описа на Софийски градски съд в частта му, с която жалбоподателят е осъден да заплати на „Фама Хрел“ ООД с ЕИК: 200395001 на основание чл. 95, ал. 1 ЗАПСП обезщетения за извършени в периода юли 2020 г. - март 2023 г. нарушения на авторски правомощия за възпроизвеждане и разпространяване на превод на български език, както следва: 9 212.03 лв. – за неправомерното възпроизвеждане и разпространяване на български превод на произведението „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ на Р. М. П.; 7 649.58 лв. – за неправомерното възпроизвеждане и разпространяване на български превод на произведението „Нощ в Лисабон“ на Е. М. Р.; 7 352.67 лв. – за неправомерното възпроизвеждане и разпространяване на български превод на произведението „Триумфалната арка“ на Е. М. Р. и 4 982.30 лв. – за неправомерното възпроизвеждане и разпространяване на български превод на произведението „Черният обелиск“ на Е. М. Р., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1 683.86 лв. разноски. Жалбоподателят счита решението в обжалваната му част за неправилно поради нарушение на материалния закон, поради необоснованост и като постановено при допускане на съществени нарушения на важни съдопроизводствени правила. Излага съображения, че: - по отношение на ищеца не била налице активна процесуална легитимация; - необосновано съдът приел, че приетите като доказателства по делото електронни писма не обосновавали извод за постигнато съгласие между страните, а напротив – по делото се установило, че било налице такова съгласие, което било предпоставка за отхвърляне на иска по чл. 95 ЗАПСП; - във връзка с допуснатото увеличение размера на исковете, съдът допуснал съществено нарушение на процесуалните правила като разгледал искове, по които дължимата държавна такса не била платена, което довело до неправилност на решението. По така направените възражения, жалбоподателят моли апелативния съд да постанови решение, с което да обезсилите решението на Софийски градски съд в обжалваната му част и да прекрати производството по делото, а в условията на евентуалност (ако не бъде уважено това искане) – да отмени решението в частта му, с която исковете са уважени над предявения с исковата молба размер. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. В двуседмичния срок срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна „Фама Хрел“ ООД чрез особения представител Б. В. е подалата отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли апелативния съд да я остави без уважение и потвърди решението на Софийски градски съд в обжалваната му част. Претендира присъждане на разноски. В хода на устните състезания пред въззивния съд, жалбоподателят „Фама Игор“ ЕООД чрез адвокат З. поддържа въззивната си жалба по изложените в нея съображения. Впоследствие представя и писмена защита. Претендира присъждане на разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. Въззиваемата страна „Фама Хрел“ ООД редовно призована не е изпратила представител в съдебно заседание. Представя писмено становище вх. № 6533/11.03.2024 г., с което оспорва въззивната жалба като неоснователна по съображенията в подадения отговор и моли апелативния съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Софийският апелативен съд, след като се запозна с доводите на страните и доказателствата по делото, намира въззивната жалба за процесуално допустима – подадена е в законоустановения двуседмичен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен съдебен контрол, а разгледана по същество я намира за неоснователна поради следните съображения: Производството пред Софийски градски съд е образувано по искова молба на „Фама Хрел“ ООД срещу „Фама Игор“ ЕООД, с която и след допуснато в открито съдебно заседание на 07.06.2023 г. увеличение на исковете, с които се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца на основание чл. 95, ал. 1 ЗАПСП обезщетение за вредите, причинени от нарушението на изключителните права на ищеца върху литературните произведения, както следва: 13 142.03 лв. - за „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“, 10 797.48 лв. - за „Нощ в Лисабон“, 11 419.79 лв. - за „Триумфалната арка“ и 7 643.03 лв. - за „Черният обелиск“, формирано от стойността на получения от ответника брутен приход от продажбата на книгите, ведно със сторените разноски. Ищецът твърди, че на 30.04.2018 г. и на 07.06.2018 г. сключил договори с Нюйоркския университет и с издателство „Харпър Колинс“ САЩ, с които придобил изключителни права да разпространява на територията на Република България в превод на български език съответно произведенията на Е. М. Р. „Триумфалната арка“, „Нощ в Лисабон“ и „Черният обелиск“ (по първия договор) и произведението „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ на Р. М. П. (по втория договор). Срокът, за който били отстъпени правата, бил съответно петгодишен за романите на Р. и шестгодишен - за романа на П.. През есента на 2021 г. ищецът установил, че на българския пазар посочените произведения се разпространявали в книги с оформление, идентично с това на издаваните от ищеца, но от друго издателство, обозначено с наименованието „ФАМА I“. Според справка на ISBN номера, посочен за процесните издания, същите се възпроизвеждали и разпространявали от ответника „Фама Игор“ ЕООД. Последният знаел за изключителните права на ищеца, тъй като двете дружества били свързани чрез управителя си И. Ш.. Ищецът отправил до ответника покана да му предаде получените от продажбите суми, както и да унищожи останалите копия на книгите, но отговор не последвал, а напротив - ответникът продължил разпространението, вкл. на Панаира на книгата, провел се в НДК през декември 2021 г. Ответникът „Фама Игор“ ЕООД оспорва исковете. Твърди, че според процесните договори правоимащо било издателство с наименование „ФАМА“, но нямало доказателства, че то се идентифицира с ищеца. Отделно, договорите били нищожни, тъй като били подписани само от единия от съвместно действащите управители на ищеца, а и според тях, ако издателят не публикува превод на творбите в шестмесечен срок, както било настоящия случай, той губел правата си. Ответникът оспорва и пасивната си легитимация, като отрича да е осъществявал дейност под наименованието „ФАМА I“. Заявява също, че М. К., действаща като съуправител на ищеца, била предоставила на И. Ш. правото да разпространява процесните произведения лично или чрез представлявано от него дружество, каквото било ответното. Оспорва исковете и по размер. Настоящият въззивен съдебен състав на Апелативен съд – София в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за валидно, а в обжалваната му част и за допустимо. Искането на въззивника за обезсилване на решението в обжалваната му част като недопустимо е неоснователно и не следва да бъде уважавано, тъй като изложените във въззивната жалба аргументи за липса на материалноправна легитимация на ищеца „Фама Хрел“ ООД (договорите за издаване на творбите на Р. и П. били прекратени), които ще бъдат разгледани по-долу, са въпроси по същество на правния спор между страните и касаят основателността на предявените искове, но не и тяхната процесуална допустимост. Процесуалноправната легитимация обуславя допустимост на иска, поради което и се преценява с оглед твърденията на ищеца, докато материалноправната – неговата основателност, съответно се преценява въз основа на установеното по делото. Следователно, ако се установи липсата на активна материалноправна легитимация, както твърди въззивника, то това не би довело до определяне на исковете като процесуално недопустими, а като неоснователни. Поради това, разглеждайки исковете по същество, първоинстанционният съд е постановил допустимо решение, а относно правилността му, въззивният съд извърши преценка в рамките на наведените от жалбоподателя доводи, при което намира следното от фактическа и правна страна: Настоящият съдебен състав, като взе предвид оплакванията в жалбата, становищата на страните и събраните по делото доказателства, както и с оглед неприети в настоящата въззивна инстанция нови доказателства, които да обуславят променени фактически констатации, напълно споделя установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, поради което и при условията на чл. 272 ГПК препраща изцяло към изложените от първоинстанционния съд изводи от фактическа страна. На същото основание, въззивният съд препраща и към правните съображения на първоинстанционния съд, налагащи извод за основателност на исковите претенции в определените от градския съд размери, които съображения са правилни и съобразени с установените по делото факти и обстоятелства. С оглед изложените във въззивната жалба доводи, настоящият съдебен състав приема и следното: На първо място жалбоподателят прави оплакване, че не била налице активна процесуална легитимация. В тази връзка твърди, че договорите за издаване на творбите на Р. били сключени на 30.04.2018 г. за срок от 5 години, при което същият бил изтекъл на 30.04.2023 г., което обстоятелство на основание чл. 235, ал. 3 ГПК следвало да бъде съобразено от съда. Относно договора за произведението „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ на Р. М. П. се излагат твърдения, че съгласно уговорка на страните по него, същият бил прекратен по право поради неиздаването на творбата в уговорения срок. Това оплакване по въззивната жалба е неоснователно. Относно договорите от 30.04.2018 г. за издаване на творбите на Р. следва да се има предвид, че действително те са сключени за срок от пет години, т.е. поради изтичане му, те са прекратени на 30.04.2023 г., както твърди и жалбоподателя. Това обаче не води до отпадане на активната материалноправна легитимация, тъй като от датата на сключването им до тяхното прекратяване поради изтичане на уговорения срок, въпросните договори са действащи, за разлика например от хипотезата на разваляне на договор по реда на чл. 87 ЗЗД, което има обратно действие съгласно чл. 88, изр. 1 ЗЗД (с изключение на договорите за продължително или периодично изпълнение), каквато хипотеза обаче не налице в случая. Поради това, към момента на процесния период юли 2020 г. - март 2023 г., за който ищецът твърди, че са нарушени авторските му права, същият е имал правомощия за възпроизвеждане и разпространяване на превод на български език на литературните произведения на Е. М. Р.: „Нощ в Лисабон“, „Триумфалната арка“ и „Черният обелиск“ въз основа на договорите от 30.04.2018 г. с Нюйоркския университет, действащи към въпросния период. Относно договора на ищеца с издателство „Харпър Колинс Паблишърс“ със седалище в Ню Йорк, САЩ за възпроизвеждане и разпространяване на български превод на литературното произведение „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ на Р. М. П., следва да се има предвид, че предвиденото в договора автоматично прекратяване противоречи на разпоредбата на чл. 39, ал. 1 ЗАПСП, приложима на основание чл. 71, ал. 1 КМЧП и предвиждаща „разваляне“ на договора в случай на неизползване на произведението в определен срок. Т.е. законодателят не третира договора като фикс сделка по смисъла на чл. 87, ал. 2, пр. 3 ЗЗД и предвижда за развалянето му изрично волеизявление на кредитора, каквото по делото не е установено да е отправяно. Отделно, фактът на издаване на произведението в указания срок, съответно на запазване на правата на ползвателя по договора, не е бил спорен между страните извънпроцесуално, което се установява от разменената между двамата управители (единият от които - и управител на ответното дружество) кореспонденция, чието съдържание ще бъде разгледано по-долу. По тези съображения, настоящият съдебен състав намира, както е приел и първоинстанционният съд, че ищецът е материално легитимиран като титуляр на авторски правомощия относно процесните творби за срока на договорите, с които тези правомощия са отстъпени. На второ място, жалбоподателят възразява, че необосновано съдът приел, че приетите като доказателства по делото електронни писма не обосновавали извод за постигнато съгласие между страните, а напротив – по делото се установило, че било налице такова съгласие, което било предпоставка за отхвърляне на иска по чл. 95 ЗАПСП. Това оплакване също е неоснователно. В доказателствена тежест на ответника е установяването, че ползването от негова страна на процесните литературни произведения е осъществено със съгласието на титуляря на правата - ищеца, което обаче не е сторено от ответника при условията на пълно доказване. В тази връзка последният се позовава на съдържанието на електронната кореспонденция между двамата съдружници и управители на ищцовото дружество - М. К. и И. Ш.. От цялостната преценка на това съдържание обаче без съмнение се налага извод за намерение от страна на двамата съдружници за доброволно уреждане на спорни между тях отношения, но не и за тяхното финализиране, още повече за постигане на конкретно съгласие за това от кого да бъдат разпространяване съответни литературни произведения. Така, в едното писмо, на което е придаден вид да е изпратено от К., са изложени факти, мотивирали искането за „подялба“ (както е наименувано второто писмо), като е изразено желание да се предприемат реални действия към преустановяване на съвместната дейност на съдружниците чрез общото дружество „Фама Хрел“ ООД. Според обективираните данни в другото писмо, същото е изпратено от К. до трето лице и препратено до Ш.. Писмото е озаглавено „Подялба“ и в него са изброени заглавия на творби, които авторът на писмото „отстъпва“ и такива, които запазва „за себе си“. Действително, в първото писмо като завършващо изявление е отправено настояване „по-нататъшни допечатки“ на „Дзен“, „Триумфалната арка“, „Нощ в Лисабон“ „и каквото друго има“ (вероятно визирайки книгите, чието издаване е договорено от Ш.) да се извършват от ответното дружество, но това изявление е част от общото предложение за подялба и не може да се третира като договор за отстъпване на права. Напротив, последният трябва да съдържа изрично съгласие относно вида и съдържанието на отстъпените права и насрещната престация (доколкото по аргумент от чл. 36, ал. 1 ЗАПСП този договор е възмезден), а в процесния случай - трябва да има и предварително писмено одобрение на първоначалния носител на правата (чл. 12, изр. 2 от договора за творбата на П., съответно чл. 7, изр. 2 от останалите договори). Макар забраната за прехвърляне на правата без предварително одобрение, уговорена в процесните договори, да има само относително действие (между страните по договора) и да не се отразява върху валидността на прехвърлянето, направено въпреки нея (а да води само до отговорност за вреди), в случая нейното съществуване трябва да се отчете при тълкуване на волята на страните да оформят окончателно отношенията си по повод процесните права, зачитайки нейното съществуване. Последното би означавало да се набави съответното съгласие за преодоляването й, но индикация за това в електронните писма няма. След като от съдържанието на въпросната електронна кореспонденция се изключва възможността да е договорено преотстъпване на права, то е ирелевантно обстоятелството, относно спорния между страните въпрос, кой е действителният автор на волеизявленията в имейлите. Поради това и следва да се приеме, че осъщественото от ответника ползване през процесния период (юли 2020 г. - март 2023 г.) на процесните литературни произведения е било без надлежно даденото съгласие на титуляря на правата – ищцовото дружество „Фама Хрел“ ООД. Неоснователно се явява и посоченото на трето място възражение на въззивника, че във връзка с допуснатото увеличение размера на исковете, съдът допуснал съществено нарушение на процесуалните правила като разгледал искове, по които дължимата държавна такса не била платена, което довело до неправилност на решението. Настоящият съдебен състав намира, че задължението на ищеца да внесе съответна държавна такса за увеличения размер на исковете си е изпълнено и то в указания от съда срок. От протокола за проведеното съдебно заседание на 07.06.2023 г. е видно, че считано от тази дата съдът е указал на ищеца в едноседмичен срок да довнесе държавна такса за увеличената част от иска в размер на 4 % от увеличението, т.е. последният ден от срока е 14.06.2023 г. В изпълнение на това указание, ищецът е депозирал молба вх. на СГС № 56806/14.06.2023 г. към която са приложени 4 броя платежни нареждани за заплащане на държавната такса, които са от дата 14.06.2023 г., т.е. плащането на държавната такса за увеличения размер на исковете е осъществено в указания от съда едноседмичен срок, не зависимо, че реално сумата е постъпила по сметка на съда на следващата дата – 15.06.2023 г. По така изложените съображения за неоснователност на въззивната жалба на „Фама Игор“ ЕООД и поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции за основателност на предявените искове в посочените от първоинстанционния съд размери, на основание чл. 271, ал. 1 ГПК решението в обжалваната му част следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Водим от горното, настоящият съдебен състав на Апелативен съд – София