Решение № 724 от 20.6.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 1813/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК. С решение № 263379 от 28.11.2022г., постановено по гр.д. № 5209/2019г. СГС, I ГО, 23 състав е признал по предявения иск от Г. И. Ч. против „БАНКА ДСК“ ЕАД за нищожни като противоречащи на закона - чл. 143, вр. чл. 144 и чл. 146 ЗЗП, вр. чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД - клаузите на чл. 14 от допълнително споразумение от 28.05.2015г.: „Кредиторът има право да извършва изменения или допълнения на Общите условия и Тарифата, които стават задължителни за кредитополучателя. За всяка промяна кредиторът уведомява кредитополучателя чрез съобщения, поставени на видно място в салоните на банката“ и чл. 17 от допълнителното споразумение от 17.01.2017г.: „Кредиторът има право да извършва изменения или допълнения на Общите условия и Тарифата, които стават задължителни за кредитополучателя. За всяка промяна кредиторът уведомява кредитополучателя чрез съобщения, поставени на видно място в салоните на банката.“, сключени към договор за банков кредит от 18.03.2008 г. С решението СГС, I ГО, 23 състав е признал за установено, на основание чл. 422 ГПК, по предявения от „БАНКА ДСК“ ЕАД против Г. И. Ч. иск, че на основание договор за жилищен и ипотечен кредит от 18.03.2008 г., допълнително споразумение от 28.12.2009 г., допълнително споразумение от 28.05.2015 г. и допълнително споразумение от 17.01.2017 г. Г. И. Ч. дължи на „БАНКА ДСК“ ЕАД следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК от 02.03.2018 г. по ч. гр.д. № 9618/2018 г. по описа на СРС: главница в размер на 111 303, 44 лв., ведно със законната лихва, считано от 09.02.2018 г.( дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното изплащане; 6 297, 87 лв. - възнаградителна лихва за периода от 25.05.2017 г. до 08.02.2018 г.; 401, 96 лв. - обезщетение за забава въз основа на т.20.2 ОУ за периода от 26.01.2018г. до 08.02.2018 г.; 847, 64 лв. такси за управление на кредита за периода 2015-2017 г., като е отхвърлил иска за разликата над 6 297, 87 лв. до пълния предявен размер от 6 675, 82 лв., претендирана като възнаградителна лихва за периода от 25.05.2017 г. до 08.02.2018 г., за разликата над 401, 96 лв. до пълния предявен размер от 411, 99 лв. и за периода от 29.05.2017 г. до 26.01.2018 г., претендирана като обезщетение за забава въз основа на т.20.2 ОУ, както и за разликата над 847, 64 лв. до пълния предявен размер от 913, 45 лв., претендирана като такси за управление на кредита като неоснователен и недоказан. С решението СГС, I ГО, 23 състав е отхвърлил предявения от Г. И. Ч. против „БАНКА ДСК“ ЕАД иск с правно основание чл. 55 ЗЗД за сумата от 19 933, 69 лв., претендирана като недължимо платена въз основа на нищожните клаузи от договора за банков кредит от 18.03.2008 г., допълнително споразумение от 28.12.2009 г., допълнително споразумение от 28.05.2015 г. и допълнително споразумение от 17.01.2017 г. като неоснователен. С решението СГС, I ГО, 23 състав е осъдил, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, Г. И. Ч. да заплати на „БАНКА ДСК“ ЕАД сумата от 2 622, 60 лв. деловодни разноски и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство и 2 974, 73 лв. деловодни разноски и 200 лв. юрисконсултско възнаграждение. С решението СГС, I ГО, 23 състав е осъдил, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, „БАНКА ДСК“ ЕАД да заплати на Г. И. Ч. сумата от 4, 29 лв. деловодни разноски за исковото производство. С решението СГС, I ГО, 23 състав е осъдил Г. И. Ч. да заплати по сметка на СГС сумата от 768, 99 лв. дължима държавна такса, незаплатена в хода на делото и дължима за увеличението на предявения иск по чл. 55 ЗЗД. С определение №262332 от 04.04.2023г. СГС, I ГО, 23 състав в производство по реда на чл. 248 ГПК е оставил без уважение, подадената от Г. И. Ч. молба за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Срещу решението в установителната му част по предявените от „Банка ДСК“ ЕАД, на основание чл. 422 ГПК, искове, както и в отхвърлителната му част по предявения от Г. И. Ч. насрещен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД е подадена въззивна жалба от ответницата в първоинстанционното производство – Г. И. Ч., в която релевира доводи за неправилност и необоснованост на съдебния акт в обжалваните части. Жалбоподателката поддържа, че първоинстанционният съд е постановил решението си „под натиск“, като както в последното съдебно заседание, така и в съдебното заседание за поправка на протокола не я е изслушал, не е взел предвид представената писмена защита и е постановил решението си преди проведеното открито съдебно заседание на 04.11.2022г. за поправка на протокола. Изразява несъгласие с изводите, до които е достигнал първоинстанционният съд по установителните искове, предявени от „Банка ДСК“ ЕАД. Релевира възражение, че са незаконосъобразни изводите, до които е достигнал първостепенният съд, при произнасяне по предявените от нея искове за неоснователно обогатяване по чл. 55 ЗЗД. Излага становище за допуснато противоречие между мотиви и диспозитив, касаещ иска за неоснователно обогатяване. Сочи, че съдът в мотивите е приел, че клаузите в общите условия на допълнителните споразумения от 2015г. и 2017 г. преповтарят вече приетата за нищожна разпоредба за едностранна променяна на условията по договора, приел е че е налице анатоцизъм за сумите от 10 328.46 лева и за сумата от 4595.55 лева от надвзетото по заплатеното от 01.01.2015 година до 30.08.2017 година, но в диспозитива е отхвърлил иска за неоснователно обогатяване. Релевира оплакване, че в решението липсва произнасяне по отношение на възражението й за прихващане. Поддържа твърдение, че е налице незаконосъобразно обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Твърди, че по доброволен ред е изплатила следните суми: 94 326.88 лева + 1000 лева + 3690.85 лева + 4595.55 лева, което възлиза на сумата 103 613.28 лева. Сочи, че от тази сума следва да бъде извадена сумата от 10 920.10 лева, която сума й е била присъдена с двете осъдителни решения на СРС и СГС и която сума е била преведена от „Банка ДСК“ ЕАД чрез ЧСИ М. на НАП - София, след което остава сумата от 92 693.18 лева. Поддържа твърдение, че по принудителен ред е изплатила сума в размер на 88 846.37 лева. Релевира възражение, че неправилно първостепенният съд е приел, че в исковото производство не може да бъдат взети изплатените в принудителното производство суми и с тях да бъде намалена дължимата по кредита главница. Счита, че е налице двойно плащане и съдът следва да й издаде обратен изпълнителен лист съгласно чл. 245, ал.3, изр. 2 от ГПК при отхвърлянето на иска, предявен по реда на чл. 422 от ГПК. Поддържа твърдение, че е налице предсрочно погасяване на кредита, а не предсрочна изискуемост. Сочи, че твърдението на банката, че е преизчислила кредита не отговаряло на истината. Релевира оплакване, че не отговаряло на истината твърдението, изложено от „Банка ДСК“ ЕАД, че тя не била спазила изискванията за заплащане на един месечен консуматив по „ДСК Уют“, като излага, че от банковите извлечения било видно, че от 1 април 2008 година до месец май 2015 година тя е заплащала ежемесечно по една комунална услуга чрез „Банка ДСК“ ЕАД и със споразумението от 2015 година е отпаднало нейното заплащане. Поддържа довод, че първостепенният съд не бил изложил мотиви на какво основание е отхвърлил предявения от нея иск с правно основание чл. 55 ЗЗД. Релевира оплакване, че съдът е следвало да се произнесе по въпроса дали е основателно е искането на „Банка ДСК“ ЕАД за заплащане на такси за периода от време от 01.01.2015 година до 18.01.2018, като сочи, че всяко едно сключено допълнително споразумение е било отделен договор, поради което спрямо него било приложимо изменението на чл. 4, ал.1 от Закона за потребителския кредит /ДВ, брой 61 от 25 юли 2014 година/, съгласно което при сключен нов договор за ипотечен кредит не се дължи такса за усвояване и такса за управление на кредит. Поради това прави извод, че всички начислени такси от вещото лице, касаещи управление на кредита след 2014 година, или в конкретния случай за календарни години: 2015, 2016, 2017 и 2018 са незаконосъобразни. С оглед подробните съображения, въззивницата прави искане съдът да отмени решението в обжалваните части и да уважи предявения от нея иск по чл. 55 ЗЗД, както и да отхвърли предявените от ищеца искове с правно основание чл. 422 ГПК. Въззиваемият – „Банка ДСК“ АД в срока по чл. 263 ГПК, чрез своя процесуален представител, е депозирал отговор на въззивната жалба, с който оспорва жалбата, като противопоставя възражения срещу наведените във въззивната жалба твърдения. Прави искане въззивният съд да потвърди решението на СГС в обжалваните части като правилно и обосновано. Предявява претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Срещу определението, постановено в производство по реда на чл. 248 ГПК, е подадена частна жалба от ответницата Г. И. Ч. с възражения за неправилност. Прави искане въззивният съд да отмени обжалвания съдебен акт. В о.с.з. пред въззивната инстанция въззивницата поддържа жалбата и моли съда да отмени решението в обжалваните части. Въззиваемият, чрез процесуалния представител, оспорва жалбата и поддържа подадения отговор. Всяка от страните предявява претенция за заплащане на направените разноски. Решението на СГС в частта, в която са признати за нищожни като противоречащи на закона - чл. 143, вр. чл. 144 и чл. 146 ЗЗП, вр. чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД - клаузата на чл. 14 от допълнително споразумение от 28.05.2015г., както и клаузата на чл. 17 от допълнителното споразумение от 17.01.2017г., както и в частта, в която искът за възнаградителна лихва е отхвърлен за разликата над 6 297, 87 лв. до пълния предявен размер от 6675, 82 лв. за периода от 25.05.2017 г. до 08.02.2018 г.; искът за обезщетение за забава е отхвърлен за разликата над 401, 96 лв. до пълния предявен размер от 411, 99 лв. за периода от 29.05.2017 г. до 26.01.2018 г.; искът за такси за управление на кредита е отхвърлен за разликата над 847, 64 лв. до пълния предявен размер от 913, 45 лв. не е обжалвано от „Банка ДСК“ АД и е влязло в сила. След извършената служебна проверка на първоинстанционното решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно и допустимо, което обуславя възможността за настоящата инстанция да се произнесе по неговата правилност. Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и задължителните указания по приложение на посочената норма, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по т.д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Софийският апелативен съд, в настоящия си състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното: Предмет на исковото производство пред СГС са били предявени при условията на обективно кумулативно съединяване установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал.1 и ал.2 ТЗ, чл. 86 ЗЗД, както и насрещни искове с правно основание чл. 143, вр. чл. 144 и чл. 146 ЗЗП, вр. чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл. 55 ЗЗД. По релевираните в жалбата оплаквания във връзка с предявените при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал.1 и ал.2 ТЗ, чл. 86 ЗЗД съдът установи следното: Искът по чл. 422, ал.1 ГПК е специален положителен установителен иск. С него разполага кредиторът, чието вземане в заповедното производство е оспорено от длъжника. Правният интерес от заявяването му в съда е наличието на възражение по реда на чл. 414 ГПК от длъжника. Искът по чл. 422, ал.1 ГПК има за цел стабилизиране на заповедта за изпълнение като изпълнителен титул за принудително изпълнение. От тази възможност се е възползвал ищецът в настоящото производство, след като на 14.03.2019г., в качеството му на заявител по ч.гр.д. № 9618/2018г. по описа на СРС, ГО, 45 състав, е бил уведомен за постъпило от Г. И. Ч. възражение. На 15.04.2019г. – т.е. в законоустановения едномесечен срок, /съгласно чл. 60, ал.6 от ГПК/ банката е депозирала искова молба, въз основа на която е образувано гр. д. № 5209/2019г. по описа на СГС срещу възразилия длъжник. По делото е безспорно, че на 18.03.2008г. между страните е сключен договор за жилищен и ипотечен кредит, по силата на който „Банка ДСК“ ЕАД е предоставила на Г. И. Ч. кредит в размер на 125 000 лв. за срок от 360 месеца. За предоставения кредит кредитополучателят се е задължил да заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно условията за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“. Към датата на сключване на договора базовият лихвен процент е бил 4, 19 %, стандартната надбавка е била 3, 10 процентни пункта и е намалена с отстъпка от 0, 5 процентни пункта /за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“/ или лихвеният процент по кредита е бил в размер на общо 6, 79 %. (чл.7). Кредитът е бил обезпечен с ипотека върху два подробно описани недвижими имота. (чл.8). Неразделна част от договора за кредит са актуалните към същия Общи условия /ОУ/. По делото са представени и условията за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“. Не се спори по делото, че между страните са били сключени три броя допълнителни споразумения, както следва: от 28.12.2009 г., от 28.05.2015 г. и от 17.01.2017 г. С влязло в сила на 16.04.2018г. решение, постановено по гр.д. № 72066/2014 г. по описа на СРС, 38 състав /частично отменено с решение №1547 от 12.03.2018г., постановено по гр.д. №14232/2017г. по описа на СГС, IV – Г въззивен състав/ съдът по предявения от Г. И. Ч. против „Банка ДСК“ ЕАД иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146 вр. чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, е признал за нищожни следните договорни клаузи: чл. 14 от договор за жилищен и ипотечен кредит от 18.03.2008 г.; т. 9.1 на раздел III „Олихвяване“ на ОУ; т. 9.4 ОУ; т. 25.3 ОУ, както и т.2 от допълнително споразумение от 28.12.2009 г., като, на основание чл. 55 ЗЗД, банката е осъдена да заплати на ищцата сумата от 10 920, 10 лв., представляваща платена без основание сума по договор за жилищен и ипотечен кредит от 18.03.2008г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 29.12.2014 г. до окончателното изплащане. Настоящият въззивен състав е длъжен, на основание чл. 297 ГПК, да зачете силата на пресъдено нещо, като съгласно чл. 299 ГПК не може да пререшава този спор. Не се спори, че въз основа на влязлото в сила решение е издаден изпълнителен лист срещу банката, по който е образувано изп. д. № 562/2018 г. по описа на ЧСИ Р. М. с peг. № ••• и район на действие СГС за сумата от 10 920, 10 лв. главница и 3 709, 01 лв. законна лихва за периода от 29.12.2014г. до 04.05.2018 г. По делото не се спори, че сумите са изплатени от страна на банката, а и това се установи от представеното платежно нареждане, както и от заключението на приетата ССчЕ. По делото не се спори, а и това се установи от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че кредитът е усвоен в пълния му размер от 125 000лв. на 09.04.2008г. - сумата е постъпила по банкова сметка с титуляр – ответницата Г. И. Ч.. Съгласно първоначалния погасителен план месечната вноска възлиза на 856.11 лева. От счетоводната експертиза се установи, че редовното погасяване на кредита е било преустановено, считано от 28.05.2017г., на която дата са били внесени 88.18 лв. – недостатъчна сума, за да покрие целия размер на месечната вноска. Останалите падежирали месечни вноски от месец юни 2017г. до месец януари 2018г. също не са били погасени в пълен размер – констатирана е забава в плащането на 9 месечни вноски за главница и 8 месечни вноски за лихва /задача 10 от ССчЕ/. На 01.11.2017г. е било извършено плащане от Г. Ч. в размер на 800 лв., а на 03.11.2017г. плащане в размер на 200лв. или общо 1000 лв., които са били ползвани за погасяване на част от просрочените задължения /задача 3 от ССчЕ/. От изложеното, съдът приема, че считано от 28.05.2017г. ответницата е изпаднала в забава по отношение на падежиралите вноски. Поради непогасяване в срок на месечните погасителни вноски е била допусната забава в плащанията над 90 дни, с оглед на което и на основание раздел VII „Отговорност и санкции“, т.20.2 от Общите условия към договора за кредит, във връзка с чл. 60, ал.2 от Закона за кредитните институции, за Банката е възникнало договореното потестативно право да обяви вземането за главница по договора за кредит за предсрочно изискуемо. Правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Волеизявлението на банката - кредитор следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта. В настоящия случай, волеизявлението на банката, с което обявява предсрочната изискуемост на кредита, е обективирано в приложеното по делото уведомление от 09.01.2018г. и потвърждение за получаване /лист 91 и 92/. От последното е видно, че уведомлението е достигнало до адресата на 23.01.2018г. – факт, който не се оспорва от ответната страна. На 09.02.2018г. е било подадено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и е образувано ч.гр.д. № 9618/2018г. по описа на СРС, 45 състав. Следователно е налице надлежно упражняване на правото на банката да обяви вземането по кредита за предсрочно изискуемо преди подаване на заявлението по реда на чл. 417 ГПК. В този смисъл е неоснователно възражението на жалбоподателя, че предсрочната изискуемост на процесния договор за кредит не е настъпила. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че не отговаряло на истината твърдението на „Банка ДСК“ АД, че е преизчислила кредита. Видно от приетата и неоспорена пред първата инстанция ССчЕ /задача 13/ във връзка с влезлите в сила решения на СРС и СГС банката е извършила преизчисляване на дълга по кредита на 27.06.2018г. съобразно условията в договора за кредит и първоначалния погасителен план към него – с първоначално договорения лихвен процент за целия период от усвояване на кредита – 09.04.2008г. до датата на преизчисляването – 27.06.2018г., без капитализация на просрочените задължения. Следва да се посочи, че първоначално уговорения лихвен процент в размер на 6.79% е бил променен на 7.29%, поради неизпълнение от страна на ответницата на условията по програма „ДСК Уют“, като на 30.03.2013г. лихвеният процент е бил завишен с 0.50 пункта, т.е. от 6.79% на 7.29%. Твърдението на банката, обективирано в исковата молба, че последното извършено от длъжника – Г. Ч. плащане на 2 броя услуги по програма „ДСК Уют“ се е осъществило през месец декември 2012г. не е било оспорено с отговора. Ето защо, оспорването му едва с въззивната жалба се явява преклудирано. Както се посочи по-горе, банката е преизчислила размера на главницата и лихвите, като е премахнала направените с допълнителните споразумения капитализации на лихви към главницата и след това е съотнесла всички постъпили суми от страна на ответницата в размер на 83 740, 75 лв. към новоизчислените дължими суми. Реално са били платени по доброволен път 94 661, 05 лв. за периода от 09.04.2008г. до 09.02.2018 г., но 10 920, 10 лв. от тях са върнати въз основа на влязлото в сила съдебно решение по иска по чл. 55 ЗЗД. От заключението на вещото лице се установи, че съобразно приетите за нищожни уговорки, банката е надвзела за периода от 01.01.2015 г. до 02.08.2017 г. сума в размер на 4 306, 83 лв. включваща месечни вноски за главница и лихва и надвзета сума за такси. Посочената надвзета сума е била преразпределена от банката при направеното преизчисление /към 27.06.2018г./ на задълженията по кредита, като тази сума е била съотнесена за заплащане на падежирали вноски и такси. Въпреки това обаче надплатената сума в размер на 4 306.83лв. за периода от 01.01.2015г. до 02.08.2017г. не е била достатъчна, за да покрие дълга към 23.01.2018 г., като просрочени са били 5 вноски. Поради което в полза на банката е възникнало правото, уредено с т.20.2 от ОУ, да обяви вземането за главница за предсрочно изискуемо. Недоказано е твърдението на жалбоподателката, че в деня на сключване на всяко едно от трите допълнителни споразумения през 2009г., 2015г., 2017г. тя е внасяла вноски на ръка. Видно от ССчЕ /задача 22/ на датата на сключването на всяко едно от трите споразумения – съответно на 28.12.2009г.; на 28.05.2015г.; на 17.01.2017г. не са налице внесени суми по погасителната сметка на кредита. Следователно по доброволен път за периода от 09.04.2008г. до 09.02.2018г. ответницата е заплатила сума в размер на 83 740.95лв. /задача 11 от ССчЕ/. От заключението на ССчЕ се установи, че дългът по кредита към 09.02.2018г. /датата на заявлението/ в резултат от преизчислението на 27.06.2018г. възлиза на 111 303, 44 лв. – главница. Към датата на обявената предсрочна изискуемост са падежирали 117 вноски за главница за периода от 30.04.2008г. до 30.12.2017г. в размер на 16 911.57лв., от които погасени са били 98 броя на стойност 13 696, 56 лв. Просрочени са били 19 вноски за главница за периода от 30.06.2016г. до 30.12.2017г. в размер на 3 215.01 лв. /посочени в задача 11 от ССчЕ/. Към 30.12.2017 г. падежирали са били 117 вноски за възнаградителна лихва на обща стойност 81 110, 83 лв., от които заплатени доброволно са били 98 вноски в размер на 67 887, 77 лв. Незаплатени са останали 19 вноски на обща стойност 13 223, 05 лв. За периода от 25.05.2017 г. до 08.02.2018 г. възнаградителната лихва възлиза на сумата от 6 297.87лв. След обявяването на предсрочната изискуемост до 08.02.2018 г. е начислено обезщетение за забава по т. 20.2 от ОУ в размер на 10% или 401, 96 лв. Годишната такса за управление на кредита е общо в размер на 2 642, 56 лв., от които доброволно са погасени 1794, 92 лв. и съответно просрочена е сумата от 847, 64 лв. ( 285 лв. за 2015 г., 283, 22 лв. за 2016 г. и 279, 42 лв. за 2017 г.). При така установената по делото фактическа обстановка, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното: На първо място, въззивният състав приема, че между ищеца “Банка ДСК“ АД и ответницата – Г. И. Ч. е бил сключен договор за кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност от кредитополучателя физическо лице, и следователно същият има качеството на потребител по смисъла на §13, т. 1 от ДР на ЗЗП. От приложения по делото договор за кредит се установява, че същият съдържа изискуемите от закона реквизити - спазена е предвидената в закона писмена форма, посочен е общият размер на кредита и условията за усвояването му, размерът на паричната сума, която се отпуска, лихвеният процент, условията за прилагането му, годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, условията за издължаване от потребителя. Представен е и погасителен план, в който е посочен размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Безспорно е обстоятелството, че към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, както и към датата на подаване на исковата молба крайният срок за издължаване на кредита не е настъпил. В настоящата хипотеза, ищецът се позовава на предсрочна изискуемост на дълга. Съдът приема, че същата, с оглед установените по делото данни, е доказана - уведомление на банката с изх. № 01-20-00181/09.01.2018г., с което обявява предсрочната изискуемост, връчено лично на ответницата на 23.01.2018г., като към този момент са били налице и останалите предпоставки - обективен факт на неплащането от страна на кредитополучателя, който се установи от заключението на вещото лице /задача 11 от заключението/. Във връзка с изложеното, изявлението, съдържащо се в уведомлението, е достигнало до длъжника – кредитополучател на 23.01.2019г., и с него кредиторът е упражнил правото си да обяви целия дълг за предсрочно изискуем поради осъществяване на факти, настъпили преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, при безспорно установено по делото непогасяване на вноската с падеж 28.05.2017г., въпреки последно частично последващо плащане на 03.11.2017г., с което вноските с настъпил падеж не са били погасени. С оглед влезлите в сила решения, при разрешаването на спора за дължимостта на претендираните суми следва да се приеме, че едностранните промени в размера на задълженията по договора са недействителни и да се определи, при извод за установеност на исковете по основание, размерът на търсените суми на база първоначално уговореното. От неоспорената счетоводна експертиза съдът приема за установено, че размерът на задължението за главница, включващо падежирали вноски от главницата и предсрочно изискуема главница е в общ размер на 111 303.44 лв. Ето защо, съдът приема, че в полза на ищеца е възникнало вземане за главница в посочения размер. По иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.79. ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.2 ТЗ: С чл.7 от договора страните са уговорили възнаградителна лихва в полза на банката, която се формира като сбор от Базовия лихвен процент /БЛП/ и надбавка от 3, 10 пункта. Видно от счетоводната експертиза, съгласно първоначалния уговорения лихвен процент от 7.29% възнаградителната лихва е в размер на 6 675.82 лв. за периода от 25.05.2017г. до предсрочната изискуемост. По отношение претенцията за обезщетение за забава след датата на настъпване на предсрочната изискуемост по т. 20.2 от ОУ: Същата, предвид констатираната забава е основателна за периода от 26.01.2018г. до 08.02.2018г. в определения от ССчЕ размер от 401.96лв. По отношение вземанията за такса за управление, съдът приема следното: Основателно е възражението на жалбоподателката, че след 2014г. банката не следва да начислява такса за управление на кредита. На законовата забрана за събиране на такива такси, въведена с разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК /ДВ, бр.35/2014г., в сила от 23.07.2014г./ е придадено обратно действие с §13 от ПЗР към ЗИД на ЗПК /ДВ, бр.35/2014г., в сила от 23.07.2014г./, според която разпоредбите на този закон се прилагат спрямо сключените преди влизането му в сила договори за кредит по отношение на такси, обезщетения или неустойки и т.н., т.е. забраната по чл.10а, ал.2 ЗПК за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, следва да се приложи и към договори, сключени преди 2014г. Въпросната разпоредба се прилага, на основание чл. 4, ал.1, т.2 от ЗПК / изм. ДВ, бр. 35/23.07.2014г./ и по отношение на договорите за кредит, обезпечени с ипотека, какъвто е настоящият. Тълкуването на клаузата на т.25.1.1.2 от ОУ към договора за жилищен и ипотечен кредит представлява такса за действия, свързани с управлението на кредита по смисъла на законовата разпоредба на чл.10а, ал.2 ЗПК, поради което съдът намира същата за недължима поради нищожност на договорената клауза като противоречаща на закона. С оглед изложените съображения, възражението на жалбоподателката се явява основателно, макар и по мотиви различни от нейните. Следва да се посочи, че неоснователно жалбоподателката счита, че всяко едно от сключените две допълнителни споразумения от 2015г. и 2017г. представлявало отделен договор, поради което спрямо него било приложимо правилото на чл. 4, ал.1 от ЗПК. С подписаните допълнителни споразумения се преструктурира дълга, което предполага промяна в начина на формиране на дължимите вноски /размер, вид задължения, които се включват/, на дължимите договорни лихви, както и относно начина на погасяването им. Но с тях не се отменя първоначалния договор между страните, поради което не може да се възприеме тезата на ответницата, че същите съставляват отделни договори. Неоснователно е възражението на ответницата, че при преценка на оставащия дължим размер на дълга следва да се вземат предвид и събраните в хода на изпълнителното производство средства в размер на 87 417.12лв. – продажна цена на ипотекирания в полза на банката недвижим имот. Изпълнителното производство е образувано въз основа на издадената заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за процесните вземания и събраните в него суми не се взимат предвид в производството по иска по чл. 422 ГПК. Отговорът на това оплакване е даден в т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, задължително за съдебната власт /чл. 130, ал. 2 ЗСВ/. В същото е прието, че в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. В мотивите към т. 9 на ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС са изложени съображения, че в хипотезата по чл. 418, ал. 1 ГПК заповедта подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила, поради което сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство са на основание на издадения съдебен акт - разпореждане за незабавно изпълнение, което не подлежи на проверка в исковия процес. Следва да се посочи, че всички събрани в изпълнителното производство суми от жалбоподателката ще бъдат съобразени в самото изпълнително производство, т.е. съдебният изпълнител ще ги вземе в предвид и не ще се стигне до двойно плащане, в който смисъл са опасенията на жалбоподателката. В тази връзка следва да се посочи, че са необосновани оплакванията на жалбоподателката, че тъй като тя по доброволен път била платила 92 693.18 лв., а по принудителен ред е била събрана сума в размер на 88 846.37 лв., то тя не дължи нищо. Както се посочи, по-горе съдът не следва да съобразява факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен лист. Сумата, която е платена по доброволен път е отчетена, като остава дължима от ответницата посочената от вещото лице сума в размер на 111 303.44лв., при съобразяване на факта, че ответницата е получила и усвоила целия размер на кредита и дължи връщането му, съобразно уговореното в договора и първоначалния погасителен план. Неоснователно е и оплакването на жалбоподателката, че в нейна полза следва да бъде издаден обратен изпълнителен лист по чл. 245, ал. 3 от ГПК. Съгласно цитираното ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, правото на обратен изпълнителен лист по чл.245, ал.3 ГПК възниква за длъжника при събрани суми в изпълнителното производство за погасяване на вземане, което не съществува към момента на приключване на съдебното дирене в исковото производство, но не е съществувало и към момента на осъщественото принудително изпълнение. Настоящият случай не е такъв – вземането на банката съществува както към момента на осъщественото принудително изпълнение, така и към момента на приключване на устните състезания по делото. В заключение: Въззивният съд приема за основателни и доказани претенциите на ищцовата банка за главница, възнаградителна лихва и обезщетение за забава. По отношение на предявения насрещен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД: Претенцията има своето основание в института на неоснователното обогатяване. При него има разместване на материални блага в три хипотези: при първоначална липса на основание, на каквато се позовава ищцата по насрещните искове, при неосъществено основание и при отпаднало основание. И в трите случая е налице престиране, което е било без основание и престираното подлежи на връщане, от този който го е получил. /ППВС№ 1/28.05.1979г./ В настоящия случай, се установи, че след влизане на решенията по гр.д. № 72066/2014 г. на СРС и по гр.д. №14232/2017г. на СГС в сила банката е извършила преизчисление на кредита, без да взема предвид действието на установените за нищожни клаузи, както и на тези, свързани с капитализирането на лихви към главницата, обективирани както в допълнителното споразумение от 2009г., така и по отношение на другите две допълнителни споразумения от 2015г. и от 2017г. Вещото лице е установило, че съобразно обявените за нищожни уговорки, банката е надвзела за периода от 01.01.2015 г. до 02.08.2017 г. сумата от 4 306, 83 лв. (за периода от 28.12.2009 г. до 29.12.2014 г. с влязло в сила съдебно решение е определено, че въз основа на нищожните клаузи банката е надвзела сумата от 10 920, 10 лв.). Посочената надвзета сума е преразпределена от банката при направено преизчисление на задълженията по кредита и е съотнесена за заплащане на падежирали вноски и такси. Доколкото надплащанията са по-малки от дължимото по кредита, вземанията на ищцата за тях (за неоснователно обогатяване) са погасени напълно, а част от вземанията на банката са останали дължими. Поради настъпване на правните последици на извънсъдебното прихващане за ищцата по насрещните искове не е налице дължимо вземане за неоснователно обогатяване, тъй като не са налице надвзети суми към релевантния за предявения иск момент. Поради това искът с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД се явява неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне. Неоснователно е релевираното от жалбоподателката възражение за неправилност на решението в обжалваната част, поради противоречие между мотиви и диспозитив. В мотивите съдът действително е приел, че са надвзети суми, но също така е посочил, че тези суми са били предмет на извънсъдебно прихващане от страна на банката при преструктуриране на кредита и тъй като надвзетите суми са по-малки от дължимото по кредита, вземанията на ответницата /ищца/ за тях (за неоснователно обогатяване) са погасени напълно, а част от вземанията на банката са останали дължими. Поради това в диспозитива е отхвърлил този иск. В тази връзка не е налице противоречие между мотиви и диспозитив. По отношение на релевираното от ответницата по първоначалните искове възражение за прихващане със следните суми: сумата от 3094 лв., за която се твърди, че е в резултат от надвзето по заплатени месечни анюитетни вноски за периода от 01.05.2015 г. до 02.08.2017 г.; сумата от 15 215.33 лв. от анатоцизъм, качена по главницата като „капитализиране на лихвата“ при сключените три допълнителни споразумения от 2009 г., 2015 г. и 2017 г., с които, при всяко сключване Банката е качвала различни суми.; сумата от 708, 83 лв. от неоснователно обогатяване, в резултат на точно изпълнение от страна на ответницата за времето на обслужване на кредита, считано от 01.04.2008 г. до 02.08.2017г. Настоящият съдебен състав при обосноваване на предявената насрещна претенция с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД изложи своите съображения, а именно, че нищожността на клаузите от договора и допълнителните споразумения и приложимите към тях общи условия е била съобразена от ищеца, като същият е преизчислил задълженията по кредита, без тези клаузи да бъдат приложени и осъществявайки извънсъдебно прихващане е отнесъл надплатените от ответницата въз основа на нищожните клаузи суми, с изключение на сумата от 10 920, 10 лв., която е върната на същата въз основа на влязло в сила съдебно решение. В тази връзка се установи, че не са налице надплатени суми, с които да се осъществи прихващане. С оглед изложените съображения, възражението за прихващане е неоснователно. Необосновано е възражението на жалбоподателката, че първоинстанционното решение е постановено от съда „под натиск“. В заключение: Решението на СГС следва да бъде потвърдено в следните обжалвани части: в частта, в която съдът е признал за установено, на основание чл. 422 ГПК, по предявения от „БАНКА ДСК“ ЕАД против Г. И. Ч. иск, че на основание договор за жилищен и ипотечен кредит от 18.03.2008г., допълнително споразумение от 28.12.2009г., допълнително споразумение от 28.05.2015 г. и допълнително споразумение от 17.01.2017 г. Г. И. Ч. дължи на „БАНКА ДСК“ ЕАД следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК от 02.03.2018 г. по ч. гр.д. № 9618/2018 г. по описа на СРС: главница в размер на 111 303, 44 лв., ведно със законната лихва, считано от 09.02.2018 г. (дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното изплащане, 6 297, 87 лв. възнаградителна лихва за периода от 25.05.2017 г. до 08.02.2018 г., 401, 96 лв. обезщетение за забава въз основа на т.20.2 ОУ за периода от 26.01.2018г. до 08.02.2018 г. Решението в частта, в която съдът е признал за установено, на основание чл. 422 ГПК, по предявения от „БАНКА ДСК“ ЕАД против Г. И. Ч. иск, че на основание договор за жилищен и ипотечен кредит от 18.03.2008г., допълнително споразумение от 28.12.2009г., допълнително споразумение от 28.05.2015 г. и допълнително споразумение от 17.01.2017 г. Г. И. Ч. дължи на „БАНКА ДСК“ ЕАД следната сума, за която е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК от 02.03.2018 г. по ч. гр.д. № 9618/2018 г. по описа на СРС, а именно: 847, 64 лв. - такси за управление на кредита за периода 2015-2017 г. следва да бъде отменено, като вместо него въззивният съд следва да постанови ново, с което този иск да бъде отхвърлен. По отношение на частната жалба срещу определение №262332 от 04.04.2023г., постановено в производство по реда на чл. 248 от ГПК. Неоснователно е искането на въззивницата съдът да измени решението, имащо характер на определение в частта за разноските, с което ответницата е осъдена да заплати сума в размер на 2974.73 лв., от която сума за държавна такса 2 386.09лв., видно от списък по чл. 80 ГПК. Сумата за дължимата държавна такса пред СГС възлиза на 2 386.09лв. – при материален интерес от 119 304.70 лв. В сумата от 119 304.70лв. главницата, която е включена, е в размер на 111 303.44лв. Дължимата държавна такса при така заявения материален интерес в размер на 2386.09лв. е платена с платежно нареждане от 15.04.2019г., находящо се на лист 7, том I от делото пред СГС. Необосновано е възражението на въззивницата, че държавната такса е била заплатена за главница от 123 585.21лв. Неоснователно е възражението на жалбоподателката, че исковият съд не следва да присъжда разноските в заповедното производство /в този см. т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС/. При това положение определението, постановено по реда на чл. 248 ГПК, не подлежи на отмяна. Частната жалба като неоснователна следва да бъде оставена без уважение. По отношение на разноските пред СГС: С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, съдът следва да отмени решението на СГС в частта за разноските по чл. 78, ал.1 от ГПК, като го отмени над размера на сумата от 2593.39лв. – разноски в заповедното производство и над размера на сумата от 2942.28лв. – разноски в исковото производство. Ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответницата още 8.04лв., на основание чл. 78, ал.3 ГПК. Пред САС разноските се разпределят по следния начин: При обжалваем интерес от 138 784.60лв. жалбоподателката е направила разноски в размер на 1645.35лв. Уважената част от жалбата е в размер на 847.64лв., поради което въззиваемият следва да бъде осъден да й заплати разноски в размер на 10.05лв., съобразно уважената част от жалбата. С оглед отхвърлената част от жалбата, жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата разноски в размер на 149.08лв. /обжалваем интерес 138 784.60 лв. разноски от 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение, отхвърлена част от жалбата 137 936.96лв./. Мотивиран от горното, САС, ГО, 8 състав