Решение № 3281 от 4.6.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 11611/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. С решение №94 от 03.10.2023 г., постановено по гр.д. №4748/2022 г. по описа на ВКС, ІV ГО, е отменено решение №1042 от 09.05.2022 г., постановено по гр.д. №5757/2021 г. по описа на СГС, ГО, II-Е въззивен състав, с което е обезсилено като недопустимо решение №20045011 от 17.02.2021 г. по гр.д. №6702/2020 г. по описа на СРС, 140 състав, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Производството е образувано по въззивна жалба на ищеца Т. Д. П. срещу решение от 17.02.2021 г. по гр.д. №6702/2020 г. на Софийския районен съд, 140 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Р. Н. И. и В. П. С. искове с правно основание чл.71 ал.1 т.1 и т.2 ЗЗДискр. за установяване на дискриминация, спрямо ищеца, в качеството му на свидетел по д.п. №441/2017 г. по описа на 08 РУ-СДВР, въз основа на признаците „лично положение“ и „обществено положение“ както и за осъждането на ответниците да се въздържат в бъдеще от по-нататъшни нарушения, като ищецът е осъден да заплати на ответниците разноски по делото. В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно. Твърди, че ответниците знаят телефонния му номер, тъй като от него е бил подаден сигнал до тел.112 и така е била разкрита самоличността му, както и че ответниците не са изпълнили изискванията в разпоредбата на чл.180 НПК, като не са се свързали с домоуправителя на входа, когато не са могли да открият ищеца. Сочи, че не може да бъде поставен наравно с останалите лица пуснати за издирване, тъй като води множество дела срещу служители на 08-мо РПУ и същите разполагат с информация за него. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи предявения иск. Не претендира разноски. Въззиваемата страна В. П. С. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Въззиваемата страна Р. Н. И. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното: ЗЗДискр. забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на признаците по чл.4 ал.1 от закона. Според чл.4 ал.2 ЗЗДискр. пряка дискриминация е всяко по- неблагоприятно третиране на лице въз основа на тези признаци, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, а според чл.4 ал.3 непряка дискриминация е поставяне на лице въз основа на същите признаци в по- неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако те са обективно оправдани с оглед законовата цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. От значение за установяването на дискриминация е обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяване на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. ЗЗДискр. цели уеднаквяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата н а чл.4 ал.1 ЗЗДискр., или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Неблагоприятно третиране според легалната дефиниция на това понятие, съдържащо се в пар.1 т.7 ДРЗЗДискр, е всеки акт, действие, бездействие, което пряко или косвено засяга права или законни интереси. Според пар.1 т.8 ДРЗЗДискр., изразът „на основата на признаците по чл.4, ал.1“ означава на основата на действителното, настояще или минало, или предполагано наличие на един или повече от тези признаци у дискриминираното лице или у лице, с което то е свързано, или се предполага, че е свързано, когато тази връзка е причина за дискриминацията. Признакът трябва да е основна, значима причина за по-неблагоприятното третиране, защото не всяко различно третиране е дискриминация, а само това, което е основано на защитен признак. От значение за установяване на дискриминация е наличието на обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания – така решение №231/31.03.2010 г. по гр.д. №204/2009 г., решение №428/13.05.2010 г. по гр.д. № 1207/2009 г. на ВКС, IV ГО, решение №153/14.06.2010 г. по гр.д. №6/2009 г. на ВКС, III ГО и др. С разпоредбата на чл.9 ЗЗДискр. е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Той е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск /в този смисъл е трайната практика на ВКС - решение №511/27.07.2010 г. по гр.д. №587/2009 г. на III ГО, решение №1002/07.01.2010 г. по гр.д. №3800/2008 г. на ІV ГО, решение №115/02.08.2012 г. по гр.д. №626/2012 г. на ІV ГО, решение №62/19.06.2014 г. по гр.д. №3920/2013 г. на ІV ГО, решение №183/08.06.20 и др./. Настоящият въззивен състав намира, че по делото не се доказва наличие на обосновано предположение за неблагоприятно третиране по отношение на ищеца, съгласно пар.1 т.7 ДРЗЗДискр. Не се констатира негови законни права и интереси да са накърнени, а фактите, твърдени от ищеца за проявена дискриминация, касаят начина на упражняване на правомощията на ответниците в качеството им на полицейски служители и суверенната им преценка за начина на водене на разследването, респ. призоваването на ищеца за разпит в качеството му на свидетел по досъдебното производство, като ирелевантно е дали са спазени изискванията на разпоредбата на чл.180 НПК, касаеща връчване на призовките, съобщенията и книжата. Освен това, ищецът е бил призован като свидетел и е било постановено принудителното му довеждане, като такива мерки са били взети и по отношение на останалите свидетели по същото досъдебно производство, видно от представените по делото материали от ДП №441/2017 г. по описа на 08 РУ – СДВР. Съгласно чл.69 ал.1 ЗМВР, полицейските органи могат да призовават в служебните помещения граждани за изпълнение на определените им с този закон правомощия. Съгласно ал.2 на същата разпоредба, полицейските органи писмено уведомяват гражданите за призоваването. В съобщението изрично се посочват целта на призоваването, часът и мястото на явяване, като, съгласно ал.3, в неотложни случаи призоваването може да се извършва по телефон или факс. Свидетел, който не се яви на определеното място и време да даде показания, се наказва с глоба до триста лева и се довежда принудително за разпит по реда на чл. 71, съгласно разпоредбата на чл.120 ал.1 изр.1 НПК. Ответниците, в качеството им на служители на МВР и в условията на оперативна самостоятелност, могат да извършват конкретна преценка за начина на призоваване на граждани за снемане на сведения, респ. да постановяват принудителното им довеждане. Доколкото ЗЗДискр. цели установяване и санкциониране на всяко поставяне на неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл.4 ал.1 или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна, то и това по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл.4 ал.1 ЗЗДискр следва да се преценява в сравнение с начина по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. При липса в закона на дефиниция за това кои обстоятелства могат да бъдат сравнявани и кога е налице сходство, следва да се приеме, че при преценка за това дали едно лице е поставено в по-неблагоприятно положение в сравнение с група лица, към която не принадлежи, следва преди всичко да се изхожда от установената в закона регламентация на обществените отношения. Несъмнено наличието на „сравними сходни обстоятелства“ следва да се преценява спрямо конкретното лично положение на ищеца, т.е. лицата, с които той се сравнява, следва да бъдат в идентично положение. Настоящият съдебен състав намира също, че ищецът не е доказал да е третиран различно от другите лица при „сравними сходни обстоятелства“ /останалите свидетели по досъдебното производство/, а доказателствената тежест е негова. Напротив – както вече бе посочено по-горе, от представените материали по процесното досъдебно производство се установи, че по същото досъдебно производство и други лица са били третирани като ищеца – и спрямо тях е постановявано принудително довеждане по реда на чл.120 ал.1 вр. чл.71 НПК. При съблюдаване на формулираното в чл.9 ЗЗДискр. правило за разпределение на доказателствената тежест в производството за защита от дискриминация, то настоящата инстанция също приема, че по делото не са ангажирани каквито и да е доказателства за установено дискриминационно третиране на жалбоподателя, спрямо други лица, както и обективно наличен противоправен резултат за него при упражняване на някаква дейност или при неизвършването на определена дейност и то именно заради наличен негов признак или няколко признаци по подробно изброените в чл.4 ал.1 ЗЗДискр. Следва да се отбележи още, че не всяко укорително или засягащо индивида поведение е дискриминационно проявление. Съгласно определение №424/31.05.2019 г. по дело № 919/2019 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, от значение при установяването на дискриминация е обективно съществуващия недопустим противоправен резултат при упражняване на дейността, проявен в която и да е от очертаните в ЗЗДискр. форми на нежелано или по- неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания, какъвто противоправен резултат въобще не бе установен по делото. Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, решението следва да бъде потвърдено изцяло. С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемите на основание чл.78 ал.3 ГПК се дължат разноски в въззивното производство, както следва: в производството по гр.д. №5757/2021 г. по описа на СГС, ІІ-е въззивен състав, в размер на сумата от по 600, 00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, както и в настоящето въззивно производство, но доколкото същите не са представили доказателства за направени такива, то и не следва да им бъдат присъждани. Възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемите адвокатско възнаграждение е основателно. По делото са представени договори за правна помощ, сключени между въззиваемите и адв. С., според които въззиваемите са заплатили адвокатско възнаграждение по гр.д. №5757/2021 г. по описа на СГС, ІІ-е въззивен състав, в размер на сумата от по 800, 00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в пар.2 Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Според решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-483/22, правилото на чл.78 ал.5 ГПК, че при намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност съдът не може да пада под минимума в нея, не се прилага. Договорените адвокатски възнаграждения в случая са над този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.1 и ал.2 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и договореният размер не съответства на естеството на правния спор, вида и обема на предоставената правна защита, поради което и следва да бъде намален до размера на сумата от по 600, 00 лв. Воден от гореизложеното, съдът