Решение № 658 от 6.12.2023 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 785/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК. Делото е образувано по въззивна жалба с вх. № 6012/26.06.2023 г., подадена от адв. Г. Б., с адрес гр. ••, пълномощник на Ж. Т. Т., с адрес гр. П., против Решение № 164 от 19.05.2023 г., постановено по гр.д. № 1465/2021 г. по описа на РС – гр. П.. С въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, като се излагат подробни съображения. Иска се от въззивния съд да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение. Пред районния съд са предявени са субективно (пасивно) съединени искове по чл. 32, ал. 2 ЗС. Ищецът Ж. Т. Т., с адрес в гр. П., ул. „•• № 24, ЕГН ••••••••••, иска между него и ответниците да бъде извършено разпределение на ползването на поземлен имот, в който е построена жилищна сграда, съсобствениците на която са той и двамата ответници. Ответникът А. Т. Т., с адрес в гр. П., ул. „•• № 24, ЕГН ••••••••••, оспорва ищцовите претенции и настоява за тяхното отхвърляне, а в условията на евентуалност желае разпределението на ползването на имота да стане по предложен от него вариант. Ответникът Ж. Т. Т., с адрес в гр. П., ул. „•• № 24, ЕГН ••••••••••, смята, че ищцовите претенции трябва да бъде уважени. С договор № I-54/17.01.1959 г., сключен между Общински народен съвет - гр. П. (като учредител) и Т.А. Т. (като приобретател/суперфициар), на последния е било учредено правото на строеж за жилищна сграда върху държавно дворно място, съставляващо парцел XII, в кв. 168 по плана на гр. П., одобрен през 1958 г. Правото на строеж е било отстъпено за изграждането на жилищна сграда на един етаж, състояща се от две стаи и една кухня, с обща застроена площ от 56 кв. м. Този парцел е идентичен с парцел XIII-2996, в кв. 168 по плана на гр. П., одобрен през 1988 г., както и с поземлен имот с идентификатор 56126.602.2996 по кадастралната карта и кадастралните регистри на същото населено място, одобрени по ЗКИР. В изпълнение на така учреденото право Т. А. Т. е построил сградата, до която то се отнася, но между 1959 г. и 1975 г. е било направено значителното й дострояване - с още един етаж и с една пристройка. С нотариален акт № 87/05.03.1975 г. по нот. д. № 292/75 г. на Районен съд - гр. П., Т. Т. е дарил на ищеца и на ответника А. Т., които са негови синове, по 1/2 идеална част от втория етаж от сградата. Т. Т. е починал на 03.05.1997 г. и е оставил за свои наследници по закон съпругата си С. С. Т.а, както и трите си деца - С.Т.Р., ищеца и ответника А. Т., като първата се е отказала от наследството му. С нотариален акт № 34/30.01.2015 г. по нот. д. № 33/15 г. на нотариус с № 510 на Нотариалната камара, С.Р. е дарила на ответника Ж. Т. 1/3 идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56126.602.2996.1.2, представляващ първия жилищен етаж от сградата, разположена в процесния поземлен имот. Първоинсанционния съд е приел, че съгласно чл. 32, ал. 2 ЗС, всеки от съсобствениците на една обща вещ може да поиска съдебно разпределяне на ползването й, ако не може да се образува мнозинство или ако решението на мнозинството е вредно за общата вещ. При разрешаване на спор от такъв порядък съдът съобразява правата на съсобствениците, направените подобрения, фактическото състояние на имота и предназначението му, без да има правомощието да предписва или да взема предвид каквито и да било бъдещи преустройства с цел обособяване на отделни дялове за ползване. И тъй като страните по делото са съсобственици само на жилищната сграда, разположена в поземления имот, чието разпределение се иска, но спрямо него не притежават никакви собственически права, то счита, че предвид учреденото в полза на общия им праводател право на строеж, за същия, а след смъртта му и за неговите правоприемници, се е породило правото на ползване на поземления имот, произтичащо от § 39, ал. 2 от Правилника за държавните имоти (отм.). Това право обаче се изразявало само във възможността да се ползва земята, върху която е изградена дадена постройка, въз основа на учредена суперфиция, доколкото такова ползване е нужно за използване на постройката и то според нейното предназначение. Решението е недопустимо по следните причини. Съдът намира, че иск по чл.32 ЗС по принцип е допустим, но само при участието както на собствениците на незастроеното място, така и суперфициарните собственици на построени в същото сгради, на които съдът е длъжен да обезпечи участието им като главни страни. В Решение № 16 от 18.03.2015г. по гр.д. № 5579/2014г. на ІІ г.о. и Решение № 461 от 27.04.2012г. по гр.д. № 1316/2010г. на І г.о. се сочи, че правото на ползване върху държавен /общински/ парцел на лицето, в чиято полза е учредена суперфиция, е акцесорно право, произтичащо от отстъпеното право на строеж върху него и съгласно чл.15, ал.3 ЗС/отм./ и чл. 130, ал.4 З./отм./ се разпростира върху цялата незастроена част от имота, за който е учредено правото на строеж. Правото на ползване върху терена в тази хипотеза е по-широко в сравнение с общото правило на чл. 64 ЗС за суперфициарните собственици, според което те могат да ползват земята само доколкото това е необходимо за ползването на постройката по предназначение. Правилото на чл. 15, ал.3 ЗС е приложимо при всички случаи на суперфициарна собственост на граждани върху държавен терен, включително когато правото на строеж е придобито преди изменението на чл.15 ЗС в ДВ бр. 87/1974г. С това изменение е установен нов режим за държавните имоти, върху които е отстъпено право на строеж на граждани, като е разширен обемът на правата им, включително и при вече придобито право на строеж. Изрично в този смисъл е Решение № 946 от 11.IV.1979 г. по гр. д. № 946/78 г. на I г. о. на ВС. Не е спорно по делото, че ищецът и ответниците не са собственици на незастроената част от дворното място. В решение № 149 от 29.09.2015г. на ВКС по гр.дело № 2223/2015г. Iгр.отделение, решение №139 от 05.11.14г. по гр.д.№3024/14г. на ВКС, ІІ ГО; решение №256 от 27.06.11г. по гр.д.№912/2010г. на ВКС, І ГО; решение №95 от 02.07.2013г. по гр.д.№645/12г. на ВКС, І ГО и решение №275 от 30.10.2012г. по гр.д.№444/12г. на ВКС, ІІ ГО се приема, че в производството по чл.32, ал.2 ЗС следва да участват едновременно съсобствениците и носителите на ограничени вещни права на ползване, тъй като те са необходими другари. Приема се, че съдът следи за правилното конституиране на страните и в случаите на необходимо другарство е длъжен сам да предприеме действия за обезпечаване на участието им в процеса. Решенията са постановени в производство по чл.290 ГПК и представляват задължителна практика. А в решение № 16 от 18.02.2016г. по гр.дело 1890/2015г. на ВКС, ІІ ГО, се приема, че ако по делото не участва необходим другар в рамките на правомощията си по чл.7, ал.1 ГПК, съдът следва да даде указания на ищеца за конституирането му и ако искът не бъде предявен спрямо неучастващия задължителен другар да прекрати делото. Изложеното налага обезсилване на решение Решение № 164 от 19.05.2023 и връщане на делото на Районен съд П., който следва да даде указания на ищеца за конституирането на собственика на незастроената част от имота и искът да бъде предявен и срещу неучастващия задължителен другар, респ.да прекрати делото, ако указанията му не бъдат изпълнени. По разноските: Отговорността на страните за разноски в исковия процес има обективен характер и е обусловена от изхода на правния спор. На осн. чл.81 ГПК съдът се произнася по разноските във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция като разпределя отговорността за разноски според правилата на чл.78 ГПК – в зависимост от уважаване, отхвърляне на иска или при прекратяване на делото. Цитираните правила по силата на чл.273 ГПК намират приложение и спрямо въззивното производство. Следователно, за да бъде решен въпросът за разпределение на отговорността за разноски, следва делото да е приключило с акт по същество на спора или с акт за прекратяване на производството по делото на съответната инстанция, без възможност за последваща висящност пред същата или предходна съдебна инстанция по същия правен спор. При тази функционална обусловеност на отговорността за съдебните разноски от крайния изход на правния спор в случаите на отмяна или обезсилване на съдебното решение от по-горната инстанция и връщане на делото за ново разглеждане на по-долната съдебна инстанция разноските следва да се разпределят при новото разглеждане на делото с акта, който ще сложи край на спора. В хипотезата на въззивно решение връщане е възможно при обезсилване на първоинстанционното решение, какъвто е настоящият случай, въззивният съд не е решил правния спор с краен акт /по същество или за прекратяване на делото/, поради което и не следва да присъжда сторените разноски. Воден от горното, Благоевградският окръжен съд: